Нелсън Демил
Играта на лъва (51)

50.

Точно в седем и половина Чък ни взе от „Вентура Ин“ и ни каза:

— Нищо ново.

И докато пътувахме за офиса, ни попита:

— Хареса ли ви мотелът?

— Чудесен е — отвърна Кейт.

— Освободихте ли стаите?

— Да. Ще прекараме следващите няколко дни в Лос Анджелис. Освен ако нямаш да ни кажеш нещо друго.

— Ами… шефовете във Вашингтон искали утре следобед да дадете голяма пресконференция. Най-късно утре сутринта трябвало да сте там.

— Каква пресконференция? — попитах.

— Голяма. Нали знаеш, когато разкриват всичко. Всичко за полет сто седемдесет и пет, за Халил, за въздушния удар срещу Либия през осемдесет и шеста, за убитите от Халил пилоти и за случилото се вчера с Уигинс. Пълно разкритие. Молба за съдействие от страна на обществеността и така нататък.

— И защо сме им ние? — зачудих се аз.

— Мисля, че им трябват двама герои. Мъж и жена. Най-добрите и най-умните. — Чък се засмя. — Пък и единият от вас е много фотогеничен!

Денят не започваше добре, въпреки че пак беше над двайсет градуса и слънчево.

— Искате ли да спрем за нещо? — попита Чък. — За бельо например?

— Не. Карай.

След няколко минути той спря на паркинга на офиса на ФБР и заяви:

— Отивам на сърф.

Реших, че се майтапи. Както и да е, слязохме и се запътихме към сградата.

— Голяма гадост — казах на Кейт. — Не искам да ме показват като панаирджийско магаре.

— Не искаш да те покажат на пресконференция?

— Не искам. Имам работа.

— Бихме могли да използваме пресконференцията, за да обявим годежа си.

Голяма смешка. Това навярно се дължеше на моето влияние, но тая сутрин не бях в настроение.

Влязохме в сградата, качихме се с асансьора и натиснахме звънеца на вратата. Отвори ни Синди Лопес, която ни съобщи:

— Трябва да се обадите на Джак Кьоних.

Вече ми писваше от тези думи.

— Ти му се обади — казах на Кейт.

Върнахме бронираните жилетки, влязохме в офиса и аз набрах номера на Джак Кьоних. В Лос Анджелис бе едва осем и бях почти сигурен, че в Ню Йорк е вече единайсет.

Секретарката на Джак ме свърза и той каза:

— Добро утро.

Долових любезни нотки, което ме уплаши.

— Добро утро. — Включих високоговорителя, така че Кейт да може да взима участие в разговора. — Тук е и Кейт.

— Здравей, Кейт.

— Здравей, Джак.

— Първо — започна той, — искам да ви поздравя за изключителната работа, страхотна детективска работа. Доколкото разбирам, Джон, приложил си извънредно ефикасен метод на разпит по отношение на господин Азим Рахман.

— Забих си коляното в ташаците му и се опитах да го удуша. Стар метод.

Кратко мълчание, последвано от:

— Хм, лично разговарях с този господин и той изглежда щастлив от възможността да стане федерален свидетел.

Прозях се.

— Освен това разговарях с Чип Уигинс и той ми даде някои сведения от първа ръка за удара срещу Ал Азизия. Страхотна операция! Но Уигинс намекна, че една от бомбите може малко да се е отклонила и че няма да се изненада, ако именно тя е улучила дома на Халил. Каква ирония, а?

— Предполагам.

— Знаеш ли, че тоя лагер в Ал Азизия е наречен „университет по джихад“? Вярно е. И преди, и сега се използва като център за подготовка на терористи.

— За оная идиотска пресконференция ли ме подковаваш?

— Не те подковавам. Информирам те.

— Джак, хич не ми пука какво се е случило в Ал Азизия през осемдесет и шеста. Не ми пука дали семейството на Халил е било убито случайно, или нарочно. Трябва да заловя престъпник и той е тук, не във Вашингтон.

— Не ни е известно къде е престъпникът. Спокойно може да е в Либия или да се е върнал на Източното крайбрежие. А може и да е във Вашингтон. Кой знае? Зная обаче, че директорът на ФБР и заместник-директорът по антитероризма, да не споменавам за президента, искат утре да сте във Вашингтон. Така че дори не си и помисляй да ми правиш оня номер с изчезването.

— Слушам, господин Кьоних.

— Добре. Ако не се появиш, ще ми скъсат гъза.

— Разбрах те.

След което — явно за да не си променя решението — той попита:

— Как си, Кейт?

— Чудесно. Как е Джордж?

— Добре. Все още е в „Конквистадор“, но утре ще се върне на Федерал Плаза.

Джак пак реши да си поговори с мен.

— Джон, капитан Стайн ти праща поздравления за добре свършената работа.

— Престъпникът все още е на свобода, Джак.

— Но ти спаси живота на Уигинс. Капитан Стайн се гордее с теб. Всички се гордеем с теб.

И така нататък. Празни приказки. Но в правоохранителните органи е важно да установиш нещо като лични взаимоотношения. В смисъл, че на всеки му пука за другия. Това е правилна стратегия, струва ми се, и е в тон с новата извънредно деликатна Америка. Зачудих се дали и в ЦРУ е така. Което ми напомни нещо и попитах:

— Къде е Тед Наш?

— Не съм сигурен. Оставих го във Франкфурт. Заминаваше за Париж.

Не за пръв път ми хрумна, че ЦРУ, от което преди зависеше толкова много, е засенчено от ФБР, чиято област бяха вътрешните проблеми. Искам да кажа, че типове като Тед Наш или неговите колеги вече спокойно можеха да ходят на почивка в Москва и единствената опасност за тях бе лошата храна. И че такава организация се нуждае от цел и при липсата на ясни задачи няма начин членовете и да не се заплетат в интриги. Безработните ръце са играчки на дявола, както казваше баба ми, набожна протестантка.

Както и да е, Джак и Кейт продължаваха да си приказват и Джак и зададе няколко насочващи въпроса за отношенията помежду ни и така нататък.

Кейт ми прати оня напиращ от добри новини поглед — е, какво можех да направя? Кимнах.

— С Джон имаме добра новина — отвърна тя. — Сгодихме се.

Стори ми се, че чувам как телефонът в отсрещния край пада на пода. Последва мълчание, което продължи с около две секунди повече, отколкото трябваше. Добрата новина за Джак щеше да е, че Кейт Мейфилд подава срещу мен жалба за сексуален тормоз. Но той беше печен и се съвзе бързо.

— Ами… това наистина е добра новина. Моите поздравления. Честито, Джон. Това е много… неочаквано…

Знаех, че трябва да кажа нещо, затова с най-мъжкарския си тон отвърнах:

— Време ми беше да се задомя и да си седна на задника. Ергенските ми дни свършиха. Да, точно така. Освен това най-после открих жената на мечтите си. Ужасно съм щастлив.

И така нататък.

След като свършихме с това, Джак ни осведоми по най-важния в момента въпрос.

— Пратихме хора във Федералното управление на авиацията да проверят плановете на полетите. Съсредоточаваме се върху частните реактивни самолети. Успяхме да намерим пилотите, които са возили Халил из страната. Разпитахме ги. Взели са го от Лонг Айланд сигурно точно след като е убил Маккой и Садъруейт в музея. Кацнали са в Колорадо Спрингс и Халил слязъл от самолета, но знаем, че не е убил полковник Калъм.

Джак продължи да говори за Халил и за полета му за Санта Моника. След като научили кой е бил пътникът им, пилотите изпаднали в шок. Това бе интересно, но нямаше значение. От друга страна, показваше, че Халил е находчив и разполага със средства. А също, че е в състояние да се смесва с тълпата.

— И сега се опитвате да откриете дали пак е наел частен самолет, така ли? — попитах.

— Да. Но ежедневно в страната летят стотици частни реактивни самолети. Съсредоточаваме се върху чартърите на частни лица и чужди фирми, заплатени по подозрителен начин, както и чуждестранни клиенти и така нататък. Няма почти никаква вероятност да попаднем на нещо, но все пак трябва да опитаме.

— Ясно. Според теб как тоя задник ще напусне страната?

— Сложен въпрос. Канадците ни оказват съдействие, но не мога същото за нашите мексикански съседи.

— Предполагам, че наистина е трудно, с петдесетте хиляди незаконни имигранти, които пресичат границата всеки месец, да не споменавам за тоновете мексиканска дрога. Предупредихте ли Службата за борба с наркотиците, митницата и имиграционните власти?

— Разбира се. Вдигнаха на крак целия си персонал, ние също. Следващия месец на наркопласьорите и емигрантите ще им се стъжни. Освен това предупредихме бреговата охрана. От южна Калифорния до мексиканския бряг може да се стигне и с гумена лодка. Съдействаме си с всички местни и федерални институции, както и с мексиканските си колеги, за да засечем заподозрения, ако се опита да избяга през мексиканската граница.

— В ефир ли си в момента?

— Не. Защо?

— Говориш така, все едно си пред телевизионните камери.

— Винаги си говоря така. Утре следобед и ти ще трябва да го направиш. Гледай да не псуваш много.

Усмихнах се.

Известно време обсъждахме въпроса за преследването на Халил и накрая Джак каза:

— Джон, за всичко сме се погрижили. И случаят вече не е твой.

— Не съвсем. Виж, след тая пресконференция искам колкото се може по-скоро да се върна тук.

— Основателно искане. Първо обаче да видим как ще се представиш на пресконференцията.

— Едното няма нищо общо с другото.

— Вече има.

— Добре. Загрях.

— Чудесно. Разкажи ми за телефонния си разговор с Асад Халил.

— Ами, нямахме много общи теми. Не те ли информираха за това?

— Да, но искам да ми дадеш представа за настроението на Халил. Психическото му състояние. Дали се кани да си замине, или да остане. Такива неща.

— Добре… имах чувството, че приказвам с човек, който отлично владее чувствата си. Нещо повече, като че ли все още контролира положението, въпреки че преебахме плановете му. Искам да кажа, осуетихме плановете му.

Джак замълча за миг, после каза:

— Продължавай.

— Е, ако трябва да говорим честно, мисля, че има намерение да поостане.

— Защо?

— Не знам. Просто предчувствие. Между другото, като стана дума за басове, искам си десетте долара на Наш и двайсетачката на оня Едуардс.

— Но ти каза, че Халил е в района на Ню Йорк.

— Бил е. И после пак се е върнал на Лонг Айланд. Важното е, че не е излетял за Арабистан. — Погледнах към Кейт за подкрепа. Това беше важно за мен.

— Джон е прав — потвърди тя. — Той спечели баса.

— Добре. Ще приема безпристрастното мнение на Кейт. — Ха, ха. После Джак продължи сериозно: — Та така, Джон, значи сега имаш предчувствие, че Асад Халил все още е някъде там, така ли?

— Да.

— Но е само предчувствие?

— Ако питаш дали крия нещо, не. Но… как да се изразя… ами… Халил ми каза, че е усетил присъствието ми, преди да… това е глупаво. Арабистански мистицизъм. Но и аз усещам присъствието му. Разбираш ли?

Последва продължително мълчание, през което Джак Кьоних навярно търсеше телефонния номер на психиатричния кабинет на спецчастта. Накрая любезно каза:

— Е, вече зная, че човек не бива да се басира с теб.

Помислих си, че ще ме посъветва хубаво да се наспя, обаче той попита Кейт:

— В лосанджелиското оперативно бюро ли отивате?

— Да. Мисля, че не е зле да им кажем едно „здрасти“, да установим работна връзка и да видим дали не можем да им помогнем с нещо, когато се върнем.

— Разбрах, че имаш приятели там.

— Да.

В тези думи можеше да се крие намек за сексуалното минало на Кейт, но аз не бях ревнив и нямах намерение да се хващам на въдицата. Кукичката вече беше заета и голямата риба се мяташе във водата. Кейт нямаше нужда да използва старите си гаджета и ухажори като Теди, за да накара Джон да си размърда задника.

Джак и Кейт побъбриха още около минута за общите си познати в Лос Анджелис, после Кьоних каза:

— Добре, вземете самолет до „Дълес“, но не по-късно от тази вечер.

Тя го увери, че ще го направим. Джак се канеше да затвори, но настъпи моментът за номера на Коломбо и аз подметнах:

— А, още нещо.

— Да?

— Пушката.

— Каква пушка?

— Пушката, която е била в продълговатия пакет.

— А… да, разпитах Рахман за пакета. Както и всички в Лос Анджелис и Вашингтон.

— И?

— Рахман и семейството му са под охрана.

— Добре. Така и трябва. И?

— Ами… агентите в Лос Анджелис го накарали да нарисува пакета. И по описанието му направили кутия приблизително със същата големина.

— И?

— И слагали вътре метални тежести, докато Рахман заявил, че пакетът горе-долу е бил толкова тежък. Мускулна памет. Запознат ли си с…

— Да. И?

— Ами, експериментът е интересен, но не доказва нищо. Пушките с пластмасови приклади са леки, по-старите са тежки. Ловджийските пушки са дълги, бойните са по-къси. Няма начин да определим дали вътре е имало пушка.

— Ясно. Пушката дълга и тежка ли е била?

— Ако е било пушка, да, трябва да е била дълга и тежка.

— Като ловджийска, с оптичен мерник.

— Точно така — потвърди Джак.

— Добре, най-лошата възможност. Дълга и точна ловджийска пушка с оптичен мерник. И какво ще прави с нея Халил?

— Смятаме, че е била за всеки случай, ако Уигинс не се окаже вкъщи. С други думи, Халил е бил готов да го преследва, ако Уигинс е бил на къмпинг в гората.

— А стига бе!

— Това е теория. Имаш ли друга?

— В момента не. Но си представям Чип и мацето му в гората и се чудя защо Халил, наконтен с новия си туристически екип, просто не е отишъл при тях да изпият по чаша кафе край огъня и поел случайно да спомене, че е там, за да убие Чип и да му обясни защо го прави, преди да го гръмне. Capisce?

Кьоних помълча няколко секунди, после каза:

— Оказа се, че Уигинс е бил на къмпинг заедно с десетина свои приятели, така че Халил…

— Не се връзва, Джак. Халил е щял да направи всичко възможно, за да погледне Уигинс в очите, преди да го убие.

— Възможно е. Добре, ето ти друга теория, която може би е по логична. Ако в онзи пакет е имало пушка, разбира се. По време на бягството му през мексиканската граница на Халил може да му се наложи да убие граничен патрул. Нещо такова. И без това е имал нужда от съучастник, така че защо Рахман да не му донесе пушка, освен всичко останало? Не е трудно да купиш пушка.

— Но не е лесно да я скриеш.

— Можеш да я разглобиш. Искам да кажа, не изключваме възможността Асад Халил да има снайперистка пушка и да възнамерява да убие някой, до когото не може да се доближи. Но това не съответства нито на целта му, нито на начина му на действие. Самият ти го каза. Той действа отблизо и с личен мотив.

— Ясно. Всъщност мисля, че в онзи пакет е имало мотички и търнокопчета. Нали си виждал как ги опаковат в евтините магазини? Търнокопчета, събрани в кашон, не по-голям от кутия за риза. Плюс шест стола, маса, чадър и два шезлонга, тайванско производство. Вкарай част А в отвор В. Добре, ще се видим във Вашингтон.

— Да. Ще уредим пътуването ви. Ще пратя подробностите в лосанджелиското бюро. Пресконференцията е в пет следобед в „Дж. Едгар Хувър“. Зная, че поне Джон остана много доволен от предишното си посещение там. И пак ви поздравявам за добре свършената работа, както и за годежа. Определихте ли датата?

— През юни — отвърна Кейт.

— Добре. Надявам се, че съм поканен, нали?

— Разбира се — увери го тя.

Натиснах бутона за прекъсване на връзката. Помълчахме малко, после Кейт каза:

— Безпокоя се за пушката.

— Има защо.

— Искам да кажа… не съм от истеричните, но може да преследва нас.

— Възможно е. Искаш ли пак да си облечеш италианска тениска.

— Какво?

— Бронирана жилетка.

Тя се засмя.

— Пълен си с лафове.

Както и да е, върнахме се в общия офис и проведохме неофициална среща на крак с шестимата агенти, сред които Хуан, Еди и Ким. Изпихме по чаша кафе и Еди ни каза:

— След половин час връщаме господин Рахман от Лос Анджелис. Ще го заведем да потърси каньона, където Халил е хвърлил оня сак.

Кимнах. Тук имаше нещо, което гризеше и мен. Знаех, че Халил е трябвало да убие времето преди отварянето на магазините и така нататък, но би могъл да накара Рахман просто да го отведе в евтин мотел. Защо да пътува цял час на север по крайбрежната магистрала само за да се избави от чантата?

Така или иначе, не помолих Синди за бронирани жилетки, Кейт също. Искам да кажа, нали днес само щяхме да обикаляме из Лос Анджелис. От друга страна, това можеше да е достатъчно основателна причина да сме предпазливи. Нюйоркски виц.

Но Синди ни даде два хубави сака с емблемата на ФБР като сувенири от идването ни и навярно като намек, че не искат да ни виждат повече във Вентура. Но може и да преувеличавам.

С Кейт прибрахме малкото си тоалетни принадлежности в саковете и бяхме готови да потеглим за лосанджелиското бюро. Установихме, че няма да ни откарат с хеликоптер, което понякога означава, че вече не си на върха на славата си. Все пак ни дадоха кола без шофьор. Кейт увери Синди, че знае пътя. Калифорнийците са големи симпатяги.

Всички се ръкувахме и си обещахме да поддържаме връзка. Поканиха ни да им гостуваме по всяко време, на което отвърнах:

— Ще дойдем вдругиден. — Това оказа очакваното въздействие.

Както и да е, излязохме на паркинга, открихме синия служебен форд „Краун Виктория“ и Кейт седна зад волана.

Изглежда, перспективата отново да шофира в Калифорния ужасно я възбуждаше и тя ме информира, че ще минем по страхотния крайбрежен път за Санта Моника през Санта Санта, Лас Санта Сантос и още няколко Санти. Хич не ми пукаше, но щом това й доставяше удоволствие, и аз бях доволен. Нали така?