Нелсън Демил
Играта на лъва (28)

27.

Входната врата се отвори и Асад Халил чу да разговарят мъж и жена.

— Дойдохме си, Роза — извика жената.

Халил допи кафето си. Гардеробът се отвори и затвори. После гласовете започнаха да се приближат по коридора.

Той се изправи, застана отстрани на вратата и извади автоматичния колт на генерала.

Двамата влязоха в голямата кухня. Уейклиф се запъти към хладилника, а жена му към кафемашината на плота. Бяха с гръб към него и Халил прибра пистолета в джоба на сакото си и зачака да го забележат.

Жената извади две чаши от шкафа и ги напълни с кафе. Генералът продължаваше да гледа в хладилника.

— Къде е млякото? — попита той.

— Там е — отвърна госпожа Уейклиф.

Тя се обърна към масата, видя Халил, сепна се, извика и изпусна чашите на пода.

Генералът също се обърна, видя високия мъж, пое си дъх и попита.

— Кой сте вие?

— Куриер.

— Кой ви пусна тук?

— Прислужницата ви.

— Къде е тя?

— Отиде да купи мляко.

— Добре — изсумтя генерал Уейклиф, — разкарайте се оттук или ще повикам полиция.

— Как мина службата?

— Моля, вървете си — каза Гейл Уейклиф. — Ако си тръгнете, няма да викаме полиция.

Халил не й обърна внимание.

— И аз съм религиозен човек. Изучавал съм еврейския завет, както и християнското евангелие, и разбира се, Корана.

При последната дума генералът внезапно започна да разбира кой може да е този натрапник.

— Познавате ли Корана? — продължи Халил. — Не? Но сте чели еврейския завет. Тогава защо християните не четат Божието слово, разкрито на пророк Мохамед?

— Вижте… не зная кой сте…

— Знаете, разбира се.

— Добре… Зная кой сте…

— Да, аз съм най-страшният ви кошмар. А вие някога бяхте моят най-ужасен кошмар.

— За какво говорите?…

— Вие сте генерал Терънс Уейклиф и струва ми се, работите в Пентагона. Нали така?

— Това не е ваша работа. Вървете си, казвам ви. Веднага.

Халил не отговори. Просто продължи да гледа генерала, който стоеше пред него в синята си униформа.

— Виждам, че имате много отличия, генерале — рече накрая той.

— Повикай полиция, Гейл — обърна се Уейклиф към жена си. Тя остана неподвижна за миг, после тръгна към телефона на стената.

— Не пипайте телефона — каза Халил.

Тя погледна мъжа си, който повтори:

— Повикай полиция. — Генералът пристъпи към натрапника. Асад извади автоматичния пистолет от джоба си.

Гейл Уейклиф ахна.

Терънс Уейклиф изненадано възкликна и се закова на място.

— Това е вашето оръжие, генерале — каза Халил и го повдигна, сякаш го разглеждаше. — Много е красиво. Никелов или сребърен обков, ръкохватка от слонова кост, на която е написано името ви.

Уейклиф не отговори.

Халил отново вдигна очи към него.

— Доколкото разбирам, за въздушния удар срещу Либия не са раздали медали. Вярно ли е? — Той се взря в очите на генерала и за пръв път видя в тях страх.

— Говоря за петнайсети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста — продължи Асад. — Или беше осемдесет и седма?

Генералът и жена му се спогледаха. И двамата вече разбираха какво ще се случи. Гейл прекоси кухнята и застана до съпруга си.

Халил оцени смелостта й пред лицето на смъртта. Цяла минута никой не проговори. Асад се наслаждаваше на гледката на двамата американци, очакващи последния си миг.

Но той все още не бе свършил.

— Поправете ме, ако греша, но вие сте били Прошка двайсет и две — каза Халил на Уейклиф. — Нали?

Мълчание.

— Вашата ескадрила от четири F–111 е атакувала Ал Азизия. Нали?

Отново мълчание.

— И се чудите как съм разкрил тази тайна.

Генерал Уейклиф се прокашля.

— Да.

Халил се усмихна.

— Ако ви кажа, после ще трябва да ви убия. — И се засмя.

— И без това ще го направите — промълви генералът.

— Може би. А може би не.

— Къде е Роза? — попита Гейл.

— Каква добра господарка сте — да се тревожите за прислужницата си.

— Къде е?

— Знаете къде е.

— Гадно копеле!

Асад Халил не беше свикнал да му приказват така, най-малко жени. Щеше да я застреля на място, но се овладя.

— Всъщност не съм копеле. Баща ми и майка ми бяха женени. Вашите съюзници израелците убиха ѐБɐРми. Майка ми загина по време на вашата бомбардировка на Ал Азизия. Братята и сестрите ми също. — Той погледна Гейл. — И е напълно възможно да ги е убила една от бомбите на съпруга ви, госпожо Уейклиф. Е, какво ще кажете?

Тя дълбоко си пое дъх.

— Мога да кажа само, че съжалявам. И двамата съжаляваме.

— Нима? Е, благодаря за съчувствието.

Генералът го изгледа гневно.

— Аз ни най-малко не съжалявам. Вашият Кадафи е международен терорист. Той уби десетки невинни мъже, жени и деца. Базата в Ал Азизия беше команден център за международен тероризъм, а именно Кадафи изложи на опасност живота на цивилни граждани, като ги настани във военен обект. И щом знаете толкова много, сигурно ви е известно, че в цяла Либия бяха бомбардирани само военни обекти. Няколкото цивилни жертви бяха случайни. Не се преструвайте, че това оправдава хладнокръвното убийство на американци.

Халил като че ли наистина се замисли над думите му.

— Ами бомбата, която пуснахте над дома на полковник Кадафи в Ал Азизия? — накрая попита той. — Онази, която уби дъщеря му и рани жена му и двамата му сина. Случайност ли беше? Нима вашите самонасочващи се бомби се отклоняват? Отговорете ми.

— Нямам какво повече да кажа.

Асад поклати глава.

— Не, наистина. — Той вдигна пистолета и го насочи към генерала. — Нямате представа колко дълго съм чакал този момент.

Уейклиф пристъпи пред жена си.

— Оставете поне нея.

— Смешно. Съжалявам само, че децата ви не са си вкъщи.

— Копеле! — Генералът се хвърли към него.

Халил стреля в гърдите му.

Силата на 45 — калибровия куршум спря устрема на Уейклиф и го запрати назад и на пода.

Гейл изпищя и се втурна към него.

Асад я остави да коленичи до умиращия си съпруг. Тя го галеше по челото и ридаеше. От раната шуртеше кръв и Халил видя, че не го е улучил в сърцето, а в белия дроб. Чудесно. Генералът щеше да умре от бавна и мъчителна смърт.

Гейл Уейклиф затисна дупката с длан и Асад остана с впечатлението, че има опит с такива рани. А може и да беше само инстинкт, помисли си той.

Продължи да я наблюдава трийсетина секунди, заинтригуван, но безпристрастен.

Генералът се опитваше да каже нещо, макар че се давеше в собствената си кръв.

Халил пристъпи напред.

— Можех да те убия с брадва като полковник Хамбрехт. Но ти беше много смел и заслужаваш уважение. Затова повече няма да страдаш. Не мога да обещая същото за другите от твоята ескадрила.

Уейклиф се напрегна да отговори, ала от гърлото му потече розова пенлива кръв.

— Гейл… — едва успя да промълви той.

Халил притисна дулото на пистолета до слепоочието на жена му и стреля.

Тя се отпусна на пода до съпруга си.

Генералът протегна ръка да я докосне, после надигна глава и я погледна.

Асад изчака няколко секунди.

— Майка ми умря много по-мъчително.

Уейклиф вдигна очи към него. По устните му се стичаше кръв.

— Стига — изхриптя той и се закашля. — Стига убийства… върви си…

— Още не съм свършил тук. Ще си ида, когато всичките ти приятели са мъртви.

Генералът не каза нищо повече. Ръката му намери дланта на Гейл и я стисна.

Халил продължи да чака, но американецът не умираше. Той приклекна до него, свали часовника и пръстена му от военновъздушната академия и извади портфейла от джоба му. После взе часовника, пръстените и перлената огърлица на госпожа Уейклиф.

Накрая докосна раната на гърдите на генерала, вдигна пръсти към устните си и с наслада облиза кръвта.

Генералът го гледаше ужасено. Опита се да каже нещо, ала се задави.

Халил не откъсваше очи от него. Накрая дишането на Уейклиф спря. Асад притисна длан към сърцето му, провери пулса на китката му и артерията на шията му. Уверил се, че генерал Терънс Уейклиф най-после е мъртъв, той се изправи и погледна двата трупа.

— Дано горите в ада.