Нелсън Демил
Играта на лъва (4)

3.

Седях при колегите си: Тед Наш, супершпионинът от ЦРУ, Джордж Фостър, бойскаутът от ФБР, Ник Монти, готиният пич от НЙПУ, и Кейт Мейфилд, златното момиче от Федералното бюро за разследване. Всички си бяхме домъкнали въртящи се столове от свободни бюра и държахме керамични чаши с кафе. Наистина копнеех за поничка — захарна поничка, — но на хората, кой знае защо, им става адски смешно, когато видят ченге с поничка, та затова щях да си остана с празен стомах.

Бяхме си съблекли саката, за да можем да си виждаме кобурите. Дори след двайсет години в органите на реда това кара всеки да говори малко по-тихо, даже жените.

Както и да е, всички прелиствахме папките си за този арабски изменник, който се казваше Асад Халил. Между другото според моите нови приятели онова, което ченгетата наричат „папка“, било „досие“. Съдържанието на папката се нарича „данни за заподозрения“, а това на досието, струва ми се — „информация“. Все същото, но трябва да изуча тоя език.

Както и да е, в моята папка нямаше много, нито пък в техните досиета, освен цветна снимка, пратена ни от посолството в Париж, плюс съвсем кратка биография и лаконично мнение за намеренията на арабина, обобщено от докладите на ЦРУ, Интерпол, британската МИ–6 и цял куп други ченгесарски и шпионски организации из Европа. В биографията пишеше, че Халил бил либиец, трийсетинагодишен, без известни роднини. Знаел английски, френски, малко италиански, още по-малко немски и разбира се, арабски.

Погледнах си часовника, протегнах се, прозях се и се огледах. Освен че принадлежеше на АСЧ, „Конквистадор“ изпълняваше ролята на оперативен център на ФБР, свърталище на ЦРУ и на Бог знае още кой, но тази събота следобед тук бяхме само ние петимата, дежурната, която се казваше Мег, и Нанси Тейт на рецепцията. По някаква случайност стените бяха изолирани с олово, така че никой отвън не можеше да подслушва с микровълни и дори Супермен не можеше да ни види.

— Разбрах, че май си щял да ни напускаш — каза Тед Наш.

Не отговорих, само го погледнах. Обличаше се страхотно и човек веднага виждаше, че всичко му е правено по поръчка, включително обувките и кобурът. Не изглеждаше зле — хубав загар, прошарена коса. Съвсем ясно си спомних, че Бет Пенроуз малко си падаше по него. Бях се убеждавал, че причината за моята неприязън е друга, разбира се, но това определено хвърляше съчки в огъня на тлеещата ми омраза или нещо подобно.

— Ако останеш при нас три месеца, на окончателното ти решение ще бъде обърнато сериозно внимание — прибави Джордж Фостър.

— Ами?

Като висш служител на ФБР, Фостър беше нещо като шеф на групата. Наш нямаше нищо против, тъй като всъщност не бе член на групата, а идваше само когато се налагаше участие на ЦРУ.

Облечен в ужасния си син вълнен костюм, дето направо крещеше „Вижте ме, аз съм федерален!“, Фостър откровено прибави:

— Тед заминава за няколко седмици по работа отвъд океана и тогава ще сме само ние четиримата.

— Не може ли да замине още сега? — фино намекнах аз.

Наш се засмя.

Между другото, като оставим свалките му с Бет Пенроуз, господин Тед Наш наистина беше увеличил списъка си с грехове, като ме заплашваше по време на оная история с Плъм Айланд. А аз не съм от ония, дето прощават.

— Работим по интересен и важен случай — продължи Джордж Фостър. — Убийство на умерени палестинци, извършено от екстремистка група. Тук, в Ню Йорк. Имаме нужда от теб.

— А стига бе! — Инстинктът ми подсказваше, че ме ласкаят, следователно Фостър и Наш се нуждаеха от човек, който да понесе някакъв удар. Щеше ми се да поостана и да видя какво са намислили, но честно казано, тук бях извън обичайната си среда. Ако човек не внимава, могат да го прецакат даже идиоти.

С други думи, каква случайност, че се озовах в тази група. АСЧ не е голяма организация, но все пак съвпадението изглеждаше малко подозрително. Втората податка бе фактът, че двамата гадняри специално са ме изискали в групата заради опита ми с разследването на убийства. Готвех се да попитам Дом Фанели откъде е научил, че търсят пенсионирани детективи. Вярвах на Дом и изобщо не се съмнявах в него. Трябваше да приема, че и Ник Монти е чист. Ченгетата не се прецакват помежду си, даже заради федералното правителство — особено заради федералното правителство.

Погледнах Кейт Мейфилд. Ако се беше сдушила с Фостър и Наш, за да ме прекара, наистина щеше да разбие студеното ми, кораво сърце.

Тя ми се усмихна.

Отвърнах й. Ако бях на мястото на Фостър или Наш и се опитвах да хвана на въдицата Джон Кори, щях да използвам Кейт Мейфилд за примамка.

— Тая работа иска малко време, за да посвикнеш — каза ми Ник Монти. — Нали знаеш, половината от ченгетата, които постъпват тук, не успяват да издържат. Всички сме като голямо щастливо семейство, ама полицаите са като хлапета, които не отиват в колеж, живеят си вкъщи, вършат странни неща и постоянно те крънкат да им дадеш колата на заем.

— Това не е вярно, Ник — възрази Кейт.

Монти се изхили.

— Да бе, да. — После ме погледна. — Можем да обсъдим въпроса на по някоя и друга бира.

— Ще имам всичко това предвид — обърнах се към цялата група аз. С други думи, да вървят на майната си. Но нямах намерение да им го кажа, защото исках да продължават да ми хвърлят примамката. Интересно е. А и ми липсваше полицейското управление, Службата, както го наричахме — още една причина за лошите ми обноски. Предполагам, че малко се самосъжалявах и изпитвах носталгия за едно време.

Срещнах погледа на Ник Монти. Не ми бе колега от Службата, но знам, че е бил детектив в Разузнавателния отдел, което го правеше подходящ за АСЧ. Привидно се нуждаеха от мен за тоя случай с убийството на палестинците и други подобни, поради което ме бяха назначили. Всъщност, мисля, че им трябвах, за да им свърша черната работа.

— Знаеш ли защо италианците не обичат Свидетелите на Йехова? — попитах го.

— Не… защо?

— Защото не обичат никакви свидетели.

Ник избухна в смях, но другите трима ме изгледаха така, все едно съм се изпърдял. Федералните, както вече разбирате, са адски политически коректни и до смърт ги е страх от вашингтонската интелектуална полиция. Шубе ги е от тъпите директиви, дето се леят като диария от столицата. Искам да кажа, че през годините всички бяхме станали малко по-чувствителни към думите си и това е хубаво, ама федералните са истински параноици да не обидят някой индивид или група, затова ти дрънкат неща от типа: „Здравейте, господин терорист, казвам се Джордж Фостър и днес най-учтиво ще ви арестувам“.

— Три черни точки, детектив Кори — отвърна Ник Монти. — Етническа обида.

Наш, Фостър и Мейфилд едновременно бяха раздразнени и засрамени, че непряко са били направени за смях.

Що се отнасяше до Ник Монти, той беше на около петдесет и пет, женен, с деца, оплешивяващ, с наченки на шкембе и добродушен вид, с една дума човек, който приличаше на всичко друго, но не и на шпионин. Трябва да е бил много добър, иначе федералните нямаше да го гепят от полицейското управление.

Прелистих досието на господин Асад Халил. Изглежда, арабският господин постоянно обикаляше из Западна Европа и където отидеше, пострадваше някой американец или британец — бомба в британското посолство в Рим, бомба в американската катедрала в Париж, бомба в американската лютеранска черква във Франкфурт, посичането с брадва на офицер от американските военновъздушни сили край базата в Лейкънхийт, Англия, и убийството на трима американски ученици, чиито бащи работеха в главната квартира на НАТО в Брюксел. Последното ми се стори особено гадно и се зачудих какъв му е проблемът на тоя тип.

Само че нито един от гореспоменатите случаи не можел пряко да се свърже с тоя Халил, та затова го бяха поставили под наблюдение, за да разберат с кого е свързан или пък да го заловят в крачка. Но задникът като че ли нямал съучастници, освен в „Киуанис^[1]“ и „Ротари“. Майтап бе.

Прочетох едно от донесенията в досието, написано от агент с кодово име от неназована разузнавателна организация. В него пишеше: „Асад Халил открито и законно минава държавните граници с либийския си паспорт като турист. Властите са предупредени и го следят, за да установят контактите му. Той винаги успява да изчезне и очевидно незабелязано напуска съответната страна, тъй като никога няма данни за заминаванията му. Препоръчвам при следващото му засичане да бъде заловен и разпитан.“

Кимнах. Добра идея, Шерлок. Тъкмо това щяхме да направим.

Асад Халил обаче не ми приличаше на човек, който би се предал в американското посолство в Париж.

Стигнах до последната страница. Имахме си работа с единак с лошо отношение към западната цивилизация като такава. Е, добре де, скоро щяхме да видим какво е намислил тоя тип.

Проучих цветната снимка. Господин Халил изглеждаше гаден, но не грозно гаден. Беше с матова кожа, красив, с орлов нос, зализана черна коса и дълбоки тъмни очи. Сигурно бе взел своя дял от момичета, момчета или там, по каквото си падаше.

Колегите ми разговаряха за въпросния случай и като че ли днес ни предстоеше само да посрещнем господин Халил и да го доведем в „клуба“ за кратък предварителен разпит, да му направим няколко фотографии, да му вземем отпечатъци и прочее. Някой от Службата за имиграция и натурализация също щеше да се позанимае с него. Във федералната система са предвидени много подсигуровки, така че ако нещо се оплеска, винаги има поне петстотин души, които си прехвърлят отговорността един на друг.

След като останехме в „Конквистадор“ час-два, щяхме да го придружим до Федерал Плаза, където, предполагам, щяха да го посрещнат съответните хора. Заедно с моята група те щяха да установят искреността на покръстването му и така нататък. По някое време след ден, седмица или месеци, господин Халил щеше да се озове в ръцете на ЦРУ извън Вашингтон, където поне в продължение на година щеше да си казва и майчиното мляко. След това щеше да получи малко мангизи и нова самоличност, с която, като познавам ЦРУ, нещастното копеле щеше да прилича на Пат Буун.^[2]

— Кой има руса коса, сини очи, големи цици и живее в южна Франция? — попитах колегите си.

Изглежда, никой не знаеше, затова им казах:

— Салман Рушди.

Ник се разхили и се шляпна по коляното.

— Още две черни точки.

Другите двама нервно се усмихнаха. Кейт вдигна очи към тавана.

Да, малко преигравах, но не бях молил за тази служба. Както и да е, оставаха ми още една лоша шега и две гадни забележки.

— Както може би си прочел в заповедта за задачата ни от Зак Уебър — каза Кейт Мейфилд, — Асад Халил се придружава от Фил Хъндри от ФБР и Питър Горман от ЦРУ. Поели са го в Париж. Летят в бизнес класа. Халил няма статут на федерален свидетел и докато го получи, пътува с белезници. Агентите и Халил ще слязат първи от самолета и ние ще ги посрещнем на изхода. — Тя си погледна часовника, изправи се и вдигна очи към монитора. — Движи се по разписание. След десетина минути трябва да тръгваме към портала.

— Не очакваме проблеми — рече Тед Наш, — но трябва да сме нащрек. Ако някой иска да убие тоя тип, има само няколко възможности — на изхода, на връщане в буса или по пътя за Манхатън.

След това Халил ще изчезне в търбуха на системата и повече никой няма да го види.

— Уредил съм на пистата да дойдат детективи от Транспортна полиция и униформени ченгета от нюйоркското управление — обади се Ник. — Ще имаме и полицейски ескорт до Федерал Плаза. Ако някой се опита да го очисти ще е истински самоубиец.

— Което не е напълно изключено — отбеляза Фостър.

— В Париж са му облекли бронирана жилетка — отвърна Кейт. — Взели сме всички предпазни мерки. Не би трябвало да има проблеми.

Не би трябвало. Не и на американска земя. Всъщност не си спомнях нито федералните, нито полицаите някога да са изпускали затворник или свидетел по време на прехвърлянето му от едно място на друго, така че щеше да е като разходка в парка. И все пак човек трябва да се отнася към всички тези рутинни задачи с най-голяма предпазливост. Искам да кажа, става дума за терористи, хора, които се борят за някаква кауза и са доказали, че не им пука дали ще остареят с още един ден.

Направихме словесна репетиция на минаването през терминала до портала, спускането по служебното стълбище и приближаването до самолетната рампа. Щяхме да качим Халил, Горман и Хъндри в необозначен брониран бус, после, ескортирани от автомобили на Транспортна полиция, щяхме да се върнем в нашия частен клуб. Транспортните имаха радиостанции, които според правилника ни трябваха в района на рампата и изобщо на летището.

Когато стигнехме обратно в „Конквистадор“, щяхме да повикаме служителя от имиграционните власти, за да обработи Халил. Единствената организация, която като че ли отсъстваше, бе Бюрото за пътнотранспортни произшествия. Но правилникът си е правилник и всеки си пази територията.

По някое време щяхме да се качим на буса и по обиколен път да отидем в Манхатън, хитро избягвайки мюсюлманските квартали на Бруклин. Бяхме подготвили за примамка затворническа кола, придружавана от обозначен полицейски автомобил. С малко късмет, до шест щях да съм свършил и да пътувам за Лонг Айланд на среща с Бет Пенроуз.

Нанси подаде глава в стаята и съобщи:

— Бусът дойде.

Фостър се изправи.

— Да започваме.

И в последния момент се обърна към нас с Ник.

— Защо някой от вас не остане тук в случай, че ни потърсят по телефона?

— Аз ще остана — отвърна Монти.

Фостър записа номера на клетъчния си телефон и му го даде.

— Ще поддържаме връзка. Съобщи ми, ако някой се обади.

— Ясно.

На излизане погледнах монитора. До кацането оставаха двайсет минути.

Често съм се чудил какво ли щеше да се случи, ако бях останал вместо Ник.