Нелсън Демил
Играта на лъва (15)

14.

Асад Халил се бореше с два първични инстинкта — секс и самосъхранение.

Халил нетърпеливо крачеше по плоския покрив.

Баща му го беше нарекъл Асад, „лъв“, и той съзнателно или несъзнателно бе възприел особеностите на могъщия звяр, включително навика му да обикаля в кръг. Асад рязко спря и се вгледа в нощта.

Горещият силен южен вятър габли от огромната Сахара брулеше северна Либия и средиземноморския бряг. Нощното небе изглеждаше мъгливо, но това всъщност се дължеше на носещите се във въздуха песъчинки.

Халил погледна светещия циферблат на часовника си. 01:46. Бахира, дъщерята на капитан Хабиб Надир, трябваше да е тук точно в два. Чудеше се дали ще дойде. Можеше да са я хванали. Ако я заловяха, дали щеше да признае къде е отивала и с кого е щяла да се срещне? Последната възможност го хвърляше в ужас. На шестнайсетгодишна възраст той бе само на трийсетина минути от първото си сексуално преживяване — или на няколко часа от обезглавяването си. Представи си как го карат да коленичи и да наведе глава, докато огромният палач Сюлейман замахва с гигантския ятаган към тила му. Халил се напрегна. По челото му се застичаха капки пот.

Той отиде при малкия ламаринен навес на покрива и надникна надолу към стълбището в очакване да види или Бахира, или баща й, придружен от въоръжени войници. „Това е лудост — помисли си момчето, — истинска лудост.“ Халил застана в северния край на бетонния покрив, ограден с висок до раменете тухлен парапет. Самата сграда бе двуетажна, построена от италианци. Както навремето, така и сега, тя представляваше склад за боеприпаси, поради което се намираше надалеч от центъра на Ал Азизия. Някогашният италиански лагер се използваше за военен щаб и понякога за резиденция на великия вожд полковник Муамар Кадафи, който беше пристигнал и тази вечер. Вождът имаше навика често да се мести като предпазна мярка срещу атентати и американски атаки.

Във всеки случай, заради неочакваната поява на Кадафи неговата елитна охрана бе изключително бдителна и Халил се тревожеше, защото му се струваше, че самият аллах прави срещата му трудна и опасна.

Момчето не се съмняваше, че именно дяволът го е изпълнил с тази греховна похот към Бахира, че именно той я е пратил гола в сънищата му. Асад Халил никога не беше зървал гола жена, но бе разглеждал едно немско списание и знаеше как би изглеждала Бахира без фередже и дрехи. Представяше си всяка заобленост на тялото й, дългите й коси, спускащи се върху голите й рамене, спомняше си носа и устните й. Бе я виждал като дете, преди да започне да ходи забулена. Знаеше, че се е променила, но детското лице все още го гледаше от въображаемото женско тяло. Мислено видя хълбоците й, венериния й хълм, бедрата й… Сърцето му се разтуптя и устата му пресъхна.

Халил отправи очи на север. Заради пустинния вятър светлините на отдалечения на двайсет километра Триполи едва се различаваха. Зад столицата се простираше чернотата на Средиземно море. Ал Азизия беше заобиколена от безводни земи, само тук-там имаше редки маслинови горички.

Надникна над парапета към лагера. Долу цареше тишина. Не се мяркаха нито стражи, нито коли. Трябваше да е оживено само около резиденцията на полковник Кадафи и около щабните сгради. Тази нощ не бе обявено извънредно положение, но момчето имаше предчувствие, че нещо не е наред.

Отново си погледна часовника. Беше точно два. Бахира я нямаше. Той коленичи върху молитвеното си килимче в ъгъла на покрива и постави до себе си Корана. Ако дойдеха да го приберат, щяха да го заварят да се моли и да чете свещената книга. Това можеше да го спаси. Най-вероятно обаче щяха да се досетят, че Коранът е за заблуда, а молитвеното килимче — за голото тяло на Бахира. И щяха да накажат богохулството му по такъв начин, че щеше да копнее да го обезглавят. А Бахира… Сигурно щяха да я убият с камъни.

И все пак не избяга в майчината си къща. Беше решен да погледне съдбата право в очите.

Спомни си момента, в който за пръв път я забеляза в дома на баща й. Подобно на собствения му баща, капитан Хабиб Надир бе любимец на полковник Кадафи. Трите семейства бяха близки. Родителите на Халил и Бахира активно бяха участвали в съпротивата срещу италианската окупация. През Втората световна война бащата на момчето беше работил за британците, а на Бахира — за немците. Но какво значение имаше това? Италианци, немци, британци — всичките бяха неверници. Бащите им се бяха шегували как са помага на християните да се избиват помежду си.

Той се замисли за баща си, капитан Карим Халил. Преди пет години агенти на израелското разузнаване Мосад го бяха убили на улицата в Париж. По западните радиостанции бяха съобщили, че убийството навярно е извършено от друга ислямистка фракция или дори от либийци заради политически борби. Полицията не арестува никого. Но полковник Кадафи, който беше далеч по-мъдър от враговете си, обясни на своя народ, че капитан Карим Халил е бил убит от израелците и всичко друго е лъжа.

Асад му вярваше. Трябваше да му вярва. Страдаше за баща си, ала се утешаваше с факта, че е загинал като мъченик от ръцете на ционистите. Бяха го измъчвали съмнения, разбира се, но великият вожд го бе избавил от тях.

Халил пак си погледна часовника, после вдигна очи към ламаринения навес. Бахира закъсняваше. Не беше успяла да се измъкне от дома си, бе заспала или беше решила да не рискува живота си, за да е с него. Или пък я бяха хванали и точно в този момент тя го предаваше на военната полиция.

Замисли се за особената си връзка с великия вожд. Не се съмняваше, че Кадафи обича него, братята и сестрите му. Полковникът им беше позволил да останат в Ал Азизия, бе се погрижил майка му да получи пенсия и децата да завършат образованието си.

И само преди половин година му беше казал: „Ти си предопределен да отмъстиш за смъртта на баща си“.

Асад Халил се изпълни с гордост и радост и отговори на втория си баща: „Готов съм да служа на теб и аллах“.

Полковникът се усмихна. „Ние не сме готови за теб, Асад. След година-две ще започнем да те обучаваме, за да станеш борец за свобода.“

А сега рискуваше всичко — живота си, честта си, семейството си… и за какво? Заради жена. Нямаше смисъл, но… Пък и онова… Онова, което знаеше, но не искаше да си мисли… За майка си и Муамар Кадафи… Да, имаше нещо и той разбираше какво. Същото, което го караше да чака Бахира на покрива.

Щом връзката между майка му и великия вожд не бе грях, значи в извънбрачния секс нямаше нищо греховно. Муамар Кадафи не би престъпил свещения закон. Ако го хванеха, Асад Халил щеше да се отнесе направо към великия вожд и да му обясни объркването си. Щеше да му каже, че немското списание със снимките на голи жени е било на бащата на Бахира, че го е съблазнила тази мръсотия от Запада.

Бахира бе открила списанието под чувалите с ориз в дома си и го беше откраднала, за да го покаже на Асад. Двамата заедно го бяха гледали, грях, заради който щяха да ги нашибат с камшик, ако ги бяха хванали. Но вместо да ги изпълнят с погнуса и срам, снимките бяха станали причина да изрекат неизразимото. „Искам да ти се покажа като тези жени — бе му прошепнала тя. — Искам да ти покажа всичко, което имам. Искам да те видя, Асад, да почувствам плътта ти.“

И така, дяволът беше влязъл в нея и чрез нея — в него. Той бе чел историята за Адам и Ева в еврейската книга Битие и неговият духовен учител му беше казал, че жените са слаби и похотливи, че са извършили първородния грях и съблазняват мъжете да грешат.

И все пак… дори великите мъже като полковника можеха да бъдат съблазнявани от жени. Щеше да го обясни на вожда, ако го хванеха. Навярно нямаше да убият Бахира и двамата щяха да се разминат само с бой.

Нощта беше студена и той потръпна. Остана коленичил на килимчето с Корана в ръце. В два и десет от стълбището се разнесе шум. Момчето вдигна очи и видя тъмен силует, застанал под ламаринения навес.

— Аллах, бъди милостив — промълви Асад.