Нелсън Демил
Играта на лъва (34)

33.

Асад Халил видя табела ДОБРЕ ДОШЛИ В ЮЖНА КАРОЛИНА — ЩАТЪТ НА ПАЛМИТЕ. Следващият надпис гласеше: ШОФИРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО И СТРИКТНО СПАЗВАЙТЕ ЩАТСКИТЕ ЗАКОНИ. Погледна часовника на таблото — 16:10. Температурата продължаваше да е двадесет и пет градуса по Целзий.

Четиридесет минути по-късно забеляза изходи за Флорънс и за междущатско шосе 20, което водеше до Колумбия и Атланта. Беше запомнил наизуст части от пътната карта на Юга, за да може да лъже всеки, който полюбопитства. Следващата фалшива цел на пътуването му щеше да е Чарлстън или Савана.

Във всеки случай, ако се наложеше да си опресни паметта, в жабката имаше подробна пътна карта, а и винаги можеше да разчита на сателитния навигатор.

Трафикът около Флорънс се засилваше. Странно, досега Халил не бе видял патрулни коли, освен в най-неподходящия момент, когато го бяха настигнали онези четири курви. Той обаче знаеше, че по пътя има необозначени полицейски автомобили.

Откакто напусна Ню Джърси, пътуваше по-уверено и подражаваше на шофьорските навици на американците. Тук имаше удивително много възрастни шофьори, което рядко се срещаше в Европа или в Либия. Рефлексите на старците бяха слаби. В Америка шофираха много жени. Невероятно, тук жените возеха мъже, което почти не можеше да се види в Европа и никога в Либия. Жените често се държаха агресивно, като курвите в Северна Каролина.

Асад Халил вярваше, че американските мъже са изгубили контрол над жените си. Той си спомни думите от Корана: „Мъжете имат власт над жените, защото аллах ги е направил по-съвършени и защото харчат богатствата си, за да ги издържат. Добрите жени са покорни. Те крият невидимите си части, защото аллах ги е скрил. Съветвайте и бийте онези жени, които не ви се подчиняват…“

Не разбираше как западнячките са успели да придобият толкова голяма власт и влияние, че да нарушат установения от Бога порядък, ала предполагаше, че е свързано с демокрацията. Кой знае защо, мислите му се върнаха към момента, в който бяха изтеглили самолета в заградената зона. Мъжът и жената, които беше видял, носеха значки и издаваха заповеди, сякаш са равни. Не бе в състояние да проумее как двама души от различен пол могат да работят заедно, да разговарят, да се докосват и навярно дори да се хранят на една маса. Още повече го удивляваше фактът, че жената е полицайка и навярно носи оръжие. Зачуди се как родителите на тези жени позволяват на дъщерите си да са толкова безсрамни и да се държат като мъже.

Западнячките се движеха сами, разговаряха и дори спореха с непознати мъже, работеха в магазини и офиси и излагаха на показ плътта си. Спомни си историите за Содом, Гомора и Вавилон преди появата на исляма. Знаеше, че тези градове са паднали заради порочността и сексуалната разпуснатост на жените. Някой ден същата участ несъмнено щеше да сполети Европа и Америка. Как би могла да оцелее тяхната цивилизация, щом жените се държаха като курви или като роби, отхвърлили властта на своите господари? В какъвто и Бог да вярваха тези хора и дори да бяха безбожници. Той ги беше изоставил и щеше да ги унищожи. Но засега, кой знае защо, тези неморални нации бяха могъщи. Поради тази причина Асад Халил и другите като него трябваше да им въздават наказанието на аллах, докато техният Господ, Господ на Авраам и Исак, не им донесеше спасение или смърт.

Халил продължи напред, без да обръща внимание на жаждата, която го измъчваше все повече.

Включи радиото и започна да го настройва на различни честоти. Някои станции предаваха странна музика, която наричаха „кънтри-уестърн“. По други пускаха музика, каквато бе чул по пътя на север от Вашингтон. Много канали излъчваха християнски религиозни служби. Някакъв човек четеше от християнското евангелие и еврейския завет. Акцентът и интонацията му бяха особени и Асад нямаше да разбере нито дума, ако не познаваше много от откъсите. Мъжът често преставаше да чете и започваше да говори за свещеното писание. Стори му се интересно, но го объркваше. Накрая потърси новинарски канал.

Английският на водещия беше нормален и Халил в продължение на двадесет минути слуша за изнасилвания, обири и убийства, после за политика и световните новини.

— Бюрото за пътнотранспортни произшествия и Федералното управление на авиацията направиха съвместно изявление за трагичния инцидент на аерогара „Кенеди“ в Ню Йорк — накрая каза мъжът. — Според тях нямало нито един оцелял. Федералните представители заявиха, че пилотите или са успели да приземят самолета, преди да загинат от токсичните изпарения, или са програмирали компютъра за автоматично кацане, когато са разбрали, че са обречени. Федералното управление на авиацията и Бюрото за пътнотранспортни произшествия наричат трагедията „инцидент“, но разследването продължава. Вече е сигурно, че всички на борда на полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ от Париж са мъртви. Смята се, че жертвите са триста и четиринайсет, включително екипажа. Ще продължим да отразяваме откритията по случая.

Халил изключи радиото. Разполагащите с модерна техника американци, вече със сигурност знаеха всичко, случило се на борда на боинга. Чудеше се защо се бавят да съобщят истината и подозираше, че причината е националната им гордост, както и естествената склонност на разузнавателните служби да крият собствените си грешки.

Във всеки случай, щом по радиото не съобщаваха за терористичен удар, значи не показваха снимката му по телевизията.

В Триполи бяха обсъдили алтернативни възможности за пътуване. Ала да стигне до Вашингтон със самолет означаваше да отиде на второто нюйоркско летище, наречено „Ла Гуардия“. Полицията там можеше да го залови. Същото щеше да се случи, ако либийското разузнаване се беше спряло на скоростния влак. Щеше да му се наложи да навлезе в сърцето на града, за да отиде на мястото, наречено Пенсилвания Стейшън. Така или иначе, разписанието на влаковете не го устройваше.

Що се отнасяше до придвижването от Вашингтон до Флорида, можеше да вземе самолет, но трябваше да е частен. Борис смяташе, че е опасно.

„В американската столица обръщат огромно внимание на сигурността — бе пояснил руснакът — и гражданите следят новините. Ако покажат снимката ти по телевизията или я публикуват във вестниците, могат да те разпознаят. Ще запазим частния самолет за по-късно, Асад. Ще трябва да пътуваш с кола. Това е най-безопасният начин, а и така най-бързо ще свикнеш със страната и ще имаш време да анализираш положението. Движи се бързо, но гледай да не попаднеш в капан. Довери се на преценката ми. Пет години съм живял сред тези хора. Вниманието им бързо се разсейва. Смесват действителността с киното. Даже да те разпознаят, ще те вземат за телевизионна звезда. Могат да те помислят за Омар Шариф и да ти искат автограф.“

Всички се бяха засмели. Очевидно Борис презираше американския народ, ала ясно му даде да разбере, че се отнася с изключително високо уважение към американските разузнавателни служби и в някои случаи дори към местната полиция.

Така или иначе, Борис, Малик и другите бяха разработили този маршрут със смесица от бързина и точност, дързост и предпазливост, хитрост и простота. На последното съвещание обаче руснакът го беше предупредил: „По пътя няма да има алтернативни планове, освен на летище «Кенеди», където за всеки случай ще те чакат няколко шофьори. До взетата под наем кола ще те откара онзи, който има най-малко късмет.“ — Борис се засмя, но лицата на другите останаха сериозни. Той не обърна внимание на намръщените им физиономии и продължи: — „Като се има предвид какво ще се случи с първите ти двама съучастници, Хадад и таксиметровия шофьор, моля те, не ме карай да пътувам с теб.“

Отново никой не се усмихна. Ала на руснака, изглежда, не му пукаше и се засмя. Но нямаше да се смее още дълго. Скоро и той щеше да е мъртъв.

Халил мина по дълъг мост над езерото Марион. Само на осемдесетина километра на юг живееше Уилям Садъруейт, бивш лейтенант от военновъздушните сили на САЩ и убиец. Асад Халил имаше среща с този човек на следващия ден, ала засега Садъруейт не подозираше колко е близо смъртта му.

Продължи напред и в 19:05 видя надпис ДОБРЕ ДОШЛИ В ДЖОРДЖИЯ — ЩАТЪТ НА ПРАСКОВИТЕ. Знаеше какво е праскова, но нямаше представа защо щатът се отъждествява с този плод.

Погледна индикатора за горивото и видя, че резервоарът е пълен по-малко от една четвърт. Замисли се дали да спре сега или да изчака докато се стъмни. Междувременно наближаваше Савана и трафикът се усили, което означаваше, че на бензиностанциите ще има много клиенти.

Когато слънцето се спусна ниско на западния хоризонт, Асад изрецитира стих от Корана:

— Правоверни, не се сприятелявайте с други хора, освен от собствения си народ. Те ще ви покварят. Единствената им цел е вашата гибел. Омразата им личи от техните думи, но по-страшна е омразата в сърцата им.

В 19:30 бензинът му почти свършваше, но в този участък от магистралата почти нямаше изходи. Накрая видя знак за отбивка и зави по рампата. С изненада откри, че има само една бензиностанция, и то затворена. Продължи по един тесен път и стигна до град Кокс, като пилота, загинал по време на войната в Залива, прие това като предзнаменование, макар да не знаеше дали е добро, или лошо.

Градчето изглеждаше почти пусто, ала в покрайнините му той видя светеща бензиностанция и се насочи към нея.

Когато спря, си сложи очилата и слезе от автомобила. Беше топло и влажно и около лампите над колонките летяха много насекоми.

Реши този път да използва кредитната си карта, но видя, че няма автомат. Всъщност бензиностанцията очевидно не бе на самообслужване. Колонките бяха по-стари от онези, с които беше свикнал. Поколеба се за миг, после забеляза, че от малката сграда излиза висок слаб мъж с дънки и кафява риза.

— Какво има, приятел? — попита той.

— Трябва ми бензин — усмихна се Халил.

Високият го изгледа, сведе очи към регистрационния номер, после отново ги вдигна към лицето му.

— Какво ти трябва?

— Бензин.

— А стига бе! Някакъв конкретен вид?

— Да, високооктанов, моля.

Мъжът свали маркуча от една от колонките и го вкара в резервоара. Докато зареждаше, Асад осъзна, че ще останат заедно прекалено дълго.

— Закъде пътуваш? — попита високият.

— Отивам на почивка на Джекил Айланд.

— Не приличаш на такъв.

— Моля?

— Облечен си прекалено гот за Джекил Айланд.

— Да. Имам делова среща в Атланта.

— С какво се занимаваш?

— Банкер съм.

— А стига бе! Обаче наистина приличаш на банкер.

— Да.

— Откъде си?

— От Ню Йорк.

Мъжът се засмя.

— Верно ли бе? Хич не приличаш на скапан янки.

Халил не разбираше всичко, което му говореше мъжът, и каза:

— Не съм бейзболист.

Човекът пак се засмя.

— Голям пич си. Ако носеше раиран костюм, щях да те помисля за банкер, който си пада по бейзбол.

Асад се усмихна.

— Къде си роден?

— На Сардиния.

— Това пък къде е, по дяволите?

— Остров в Средиземно море.

— Щом така казваш. По шосе деветдесет и пет ли дойде?

— Да.

— Бензиностанцията на Филипс затворена ли е?

— Да.

— И аз така си помислих. Оня глупак няма да спечели и стотинка, ако затваря толкова рано. Натоварен ли е трафикът по деветдесет и пет?

— Не особено.

Мъжът напълни резервоара.

— Изпразнил си го почти до капка.

— Да.

— Да проверя ли маслото?

— Не, благодаря.

— В брой или с кредитна карта? Предпочитам в брой.

— Да, в брой. — Халил извади портфейла си.

Човекът погледна с присвити очи към колонката.

— Двайсет и девет долара и осемдесет и пет.

Асад му даде две двадесетачки.

— Ей сега ще ти донеса рестото. Веднага се връщам.

Високият се обърна и се отдалечи. На колана му висеше кобур с пистолет. Халил го последва.

Когато влязоха в малкия офис, той попита:

— Продавате ли храна или напитки?

Мъжът отвори касата.

— Ей онзи автомат навън е за безалкохолни, а тия двата тук — за закуски. Искаш ли дребни?

— Да.

Високият му даде рестото, като развали седем долара на монети.

— Знаеш ли как да стигнеш до Джекил Айланд?

— Имам карта.

— Къде ще се настаниш?

— В „Холидей Ин“.

— Там няма „Холидей Ин“.

Двамата замълчаха. Халил се обърна и отиде при автомата за закуски. Бръкна в джоба си, извади две монети от по двадесет и пет цента и ги пусна в отвора. Натисна бутона и отвътре паднаха две пакетчета със солени фъстъци. Асад отново пъхна ръка в джоба си.

В огледалната повърхност на автомата забеляза раздвижване и видя, че мъжът се пресяга зад гърба си. Халил извади глока, завъртя се и изстреля един-единствен куршум между очите му.

Коленете на високия се подкосиха и той се строполи по очи на пода.

Асад бързо извади портфейла му и видя вътре значка с надпис: ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ КОКС. Изруга лошия си късмет, после взе парите от портфейла и касата, общо малко над сто долара.

Вдигна от пода празната гилза. Забеляза притворена врата, която водеше към малка тоалетна. Хвана мъжа за левия глезен и го замъкна вътре. Преди да излезе, се изпика и затвори вратата с думите:

— Приятен ден.

На касата имаше вестник и той го хвърли на пода върху малката локва кръв. Накрая угаси всички лампи и излезе при автомата за безалкохолни. Пусна три монети от по двайсет и пет цента, избра си фанта портокал и бързо се върна в колата. Запали двигателя, направи обратен завой и потегли към междущатското шосе.

След петнайсет минути отново пътуваше на юг. Движеше се със сто и двадесет километра в час като всички останали шофьори. Изяде фъстъците и изпи фантата. След час видя голяма табела с надпис ДОБРЕ ДОШЛИ ВЪВ ФЛОРИДА — СЛЪНЧЕВИЯ ЩАТ. Продължи по шосе 95 и когато наближи Джаксънвил, трафикът се усили. Отби към международното летище на града, като следеше сателитния навигатор, за да не обърка посоката.

Погледна часовника на таблото. Наближаваше десет вечерта.

Замисли се за инцидента в Кокс. Мъжът беше полицай, но работеше на бензиностанция. Това можеше да означава, че е детектив под прикритие. Ала Халил бе чел, че някои американски полицаи в малките градове са доброволци. Да, сега си спомняше. Тези хора обичали да носят пистолети, работели безвъзмездно и били по-досадни от редовната полиция. Всъщност този мъж му задаваше прекалено много въпроси. Последният — за „Холидей Ин“ — беше прелял чашата и Асад Халил бе изчерпал правилните отговори.