Нелсън Демил
Играта на лъва (35)

34.

Нямаше как да успеем за полета на „Ю Ес Еъруейс“ в 21:00, затова взехме този на „Делта“ в девет и половина. Самолетът беше полупълен, ако си оптимист, или полупразен — ако имаш акции на „Делта“. Двамата с Кейт седнахме в дъното.

Боингът излетя и аз се загледах през прозореца. Можех да видя осветения паметник на Вашингтон, Капитолия, Белия дом, паметниците на Линкълн и Джеферсън и всичко останало. Не виждах сградата „Дж. Едгар Хувър“, но все още си я представях.

— Трябва ти време, за да свикнеш — казах аз.

— Или на ФБР, за да свикне с теб.

Изхилих се.

Появи се стюардесата. От списъка на пътниците знаеше, че сме федерални агенти, затова не ни предложи коктейли, а безалкохолни напитки.

— Вода, ако обичате — каза Кейт.

— За вас, господине?

— Двоен скоч. Не мога да летя с едно крило.

— Съжалявам, господин Кори, не ми е разрешено да сервирам алкохол на въоръжени лица.

Това бе моментът, който очаквах цял ден.

— Аз не съм въоръжен. Проверете в списъка или ако искате, ме претърсете в тоалетната.

Тя не изглеждаше склонна да ме придружи в тоалетната, но наистина погледна в списъка.

— О… разбирам.

— Предпочитам да пия, отколкото да нося пистолет.

Стюардесата се усмихна и постави на таблата пред мен две шишенца скоч с пластмасова чаша лед.

След като ни остави сами, предложих на Кейт уиски.

— Не мога — отвърна тя.

— О, я не бъди толкова добродетелна. Пийни си.

— Не се опитвайте да ме покварите, господин Кори.

— Мразя само аз да съм покварен. Ще ти подържа пистолета.

— Престани. — Тя отпи от водата си.

Излях двете шишенца върху леда и надигнах чашата. После мляснах с устни.

— Ох! Страхотно е.

— Майната ти.

Мили Боже!

Известно време седяхме в мълчание, после Кейт попита:

— Уреди ли нещата с приятелката си на Лонг Айланд?

Това беше многозначителен въпрос и аз обмислих отговора си. Джон Кори е верен на приятелите и любовниците си, но верността се гради върху взаимност. А въпреки интереса си към вашия предан слуга, Бет Пенроуз не бе проявила особено голяма вярност. Мисля, че всъщност искаше от мен онова, което жените наричат „сериозна връзка“, и тогава щеше да ми бъде вярна. Но мъжете първо искат вярност и после мислят за сериозни връзки. Това са противоположни концепции и едва ли може да се стигне до компромис, освен ако едната страна не си смени пола. Във всеки случай се зачудих защо Кейт ме пита за това. Всъщност изобщо не се зачудих.

— Оставих й съобщение на телефонния секретар — накрая отвърнах аз.

— Тя проявява ли разбиране?

— Не, но е ченге и тези неща са й ясни.

— Добре. Може да мине известно време, докато се освободиш.

— Ще й пратя имейл, за да я уведомя.

— Нали знаеш, когато Антитерористичната спецчаст разследваше взривяването на самолета на „Транс Уърлд Еърлайнс“, бачкахме нонстоп.

— А тогава дори не ставаше дума за терористичен удар — отбелязах аз.

Тя не отговори. Никой достатъчно информиран не отговаряше на въпроси за „Транс Уърлд Еърлайнс“ и по случая все още имаше неясноти. Сега поне знаехме кой, какво, къде, кога и как. Не бяхме сигурни защо, нито какво следва, но скоро щяхме да научим.

— Защо си се развел? — попита Кейт.

Забелязах определена насоченост в тези въпроси, но ако смятате, че детективите разбират от жени, заблудили сте се. Все пак заподозрях в разпита на Кейт Мейфилд известен мотив, който нямаше нищо общо с обикновеното любопитство.

— Тя беше юристка — отвърнах.

Кейт се замисли, после каза:

— Затова ли не се получи?

— Да.

— Не знаеше ли, че е юристка, преди да се ожениш?

— Мислех, че ще успея да я променя.

Тя се засмя.

Беше мой ред.

— Ти омъжвала ли си се?

— Не.

— Защо?

— Това е личен въпрос.

Мислех, че си говорим по лични въпроси. Така си и беше, когато отговорите трябваше да давам аз. Отказах да играя по нейната свирка и намерих брошура на „Делта“ в джоба пред мен.

— Много пътувах — каза тя.

Разгледах картата с маршрутите на компанията. Навярно когато всичко това свършеше, трябваше да отида в Рим. Да видя папата. „Делта“ не пътуваше до Либия. Замислих се за ония момчета от въздушния удар през осемдесет и шеста, които бяха излетели някъде от Англия, бяха заобиколили Франция и Испания и бяха минали над Средиземно море, за да изсипят бомбите си над Либия. Леле! Според тази карта — доста дълъг полет. И никой не им бе сервирал скоч. И как ли бяха пикали?

— Чу ли ме?

— Не, извинявай.

— Попитах имаш ли деца.

— Деца ли? А, не. Изобщо не консумирахме брака си. Тя не вярваше в следбрачния секс.

— Наистина ли? Е, за човек на твоята възраст това не би трябвало да е толкова трудно.

Божичко!

— Може ли да променим темата?

— За какво искаш да разговаряме?

Всъщност за нищо. Освен навярно за Кейт Мейфилд, но тази тема беше опасна.

— Би трябвало да обсъдим информацията, която научихме днес — отвърнах аз.

— Добре. — Обсъдихме наученото днес, случилото се вчера и ходовете си утре.

Наближихме Ню Йорк и аз се зарадвах, че все още си е на мястото.

Когато се спуснахме към „Ла Гуардия“, Кейт ме попита:

— Ще дойдеш ли с мен на Федерал Плаза?

— Ако искаш.

— Искам. После може да вечеряме.

Погледнах си часовника. Беше 22:30 и когато си тръгнехме от Федерал Плаза, щеше да наближава полунощ.

— Малко е късно за ядене.

— Тогава може да пийнем.

— Звучи добре.

Самолетът се приземи и аз си зададох въпроса, който вълнува всички мъже в такива ситуации: „Правилно ли разбирам тези знаци?“

Слязохме на летището, взехме такси и отидохме на Федерал Плаза по експресната магистрала Бруклин-Куинс.

Докато пресичахме Бруклинския мост, попитах Кейт:

— Харесваш ли Ню Йорк?

— Не. А ти?

— Разбира се.

— Защо? Този град е побъркан.

— Вашингтон е побъркан. Ню Йорк е ексцентричен и интересен.

— Ню Йорк е побъркан. Съжалявам, че приех това назначение. Никой от ФБР не го харесва. Тук е прекалено скъпо и командировъчните ни едва покриват извънредните разходи.

— Тогава защо прие назначението?

— Поради същите причини, поради които военните приемат назначенията си и доброволно участват в бойни действия. Тази служба е като трамплин за кариерата. Поне веднъж трябва да минеш през Ню Йорк и Вашингтон, за да се издигнеш. А и заради предизвикателството. Освен това тук се случват странни и невероятни неща. Можеш да отидеш във всяко едно от петдесетте и пет оперативни бюра из страната и да разказваш нюйоркски истории до края на живота си.

— Мисля, че Ню Йорк просто има лоша репутация — отвърнах й. — Виж, аз съм нюйоркчанин. Странен ли съм?

Не разбрах отговора й, може би защото таксиметровият шофьор крещеше на някакъв пешеходец и пешеходецът не му оставаше длъжен. Говореха на различни езици, така че размяната на реплики не продължи толкова много, колкото би могла.

Спряхме на Федерал Плаза и Кейт плати. Отидохме до входа откъм южната страна, който се използва след работно време, и тя го отключи с електронната си карта. Качихме се на двайсет и седмия етаж, където висяха някои от костюмарите.

Там имаше десетина души, които изглеждаха уморени, мрачни и загрижени. Звъняха телефони, стържеха факсове и идиотски компютърен глас съобщаваше: „Имате имейл!“ Кейт поговори с всички, после провери телефонния си секретар, имейла си и така нататък. Имаше имейл от Джордж Фостър, който гласеше: „Джак ни вика на съвещание в заседателната зала на двадесет и осмия етаж. 08:00 ч.“ Невероятно. Кьоних да свиква от Вашингтон съвещание в Ню Йорк в осем сутринта! Тези хора или не знаеха умора, или адски ги тресеше шубето. Навярно последното, но пък в такива случаи и без това не можеш да спиш много.

— Искаш ли да минеш през бюрото си? — попита ме Кейт.

Бюрото ми беше на долния етаж и едва ли бях получил нещо по различно от нея, затова отвърнах:

— Ще го проверя утре, когато пристигна в пет.

Тя се повъртя наоколо още малко и накрая се почувствах безполезен и заявих:

— Прибирам се вкъщи.

Кейт остави материалите, които четеше, и каза:

— Не, ще ме черпиш нещо за пиене. Искаш ли си нещата от куфарчето ми?

— Ще ги взема утре.

— По-късно можем да прегледаме някои от тях.

Това звучеше като покана да прекараме заедно дълга нощ и аз се поколебах.

— Добре.

Кейт остави дипломатическото куфарче под бюрото си.

Излязохме и пак се озовахме на тъмната тиха улица. Не бях въоръжен. Всъщност не се нуждая от пистолет, за да се чувствам в безопасност, а Ню Йорк е станал сравнително спокоен град, но е добре да си подготвен, когато подозираш, че някой терорист се опитва да ти свети маслото. Кейт обаче носеше патлака си, затова казах:

— Хайде да се разходим.

Разходихме се. По това време в неделя вечер няма много отворени заведения дори в града, който никога не заспива, но китайският квартал обикновено е буден, затова се запътихме натам.

Не вървяхме точно ръка за ръка, но раменете ни се допираха и от време на време, докато бъбрехме, Кейт поставяше длан на рамото ми.

Явно жената ме харесваше, а може и просто да й се чукаше. Не обичам да ме използват като сексуална играчка, но се случва.

Така или иначе, стигнахме до едно място в китайския квартал, което познавах. Казваше се „Новия дракон“. Преди години, докато вечерях с още няколко ченгета, попитах собственика господин Чън какво се е случило със „Стария дракон“ и той ни информира: „Вие го ядете!“, след което избухна в звънлив смях и избяга в кухнята.

Та както и да е, тук имаше малък бар и маси за коктейли. Все още бе пълно с хора и цигарен дим. Намерихме два стола. Клиентите приличаха на участници от филм за Брус Лий. Кейт се озърна наоколо.

— Идвал ли си тук друг път?

— Често.

— Всички говорят на китайски.

— Ние с теб говорим на английски.

— Но само ние с теб.

— Мисля, че другите са китайци.

— Голям умник си.

— Благодаря.

Приближи се сервитьорката, но не я познавах. Изглеждаше дружелюбна, усмихваше се и ни съобщи, че кухнята все още работела. Поръчах дим сум и скоч.

— Какво е дим сум? — попита Кейт. — Но ми отговори честно.

— Нещо като… предястия. Хлебчета с пълнеж. Много вървят със скоч.

Тя отново се огледа.

— Екзотично е.

— Те не смятат така.

— Понякога се чувствам тук като истинска селянка.

— Откога си в Ню Йорк?

— От осем месеца.

Донесоха ни уискито, ние продължихме да бъбрим, последваха нови чаши и започнах да се прозявам. Пристигнаха чиниите с дим сум и Кейт като че ли го хареса. След третата чаша очите ми се премрежиха. Тя изглеждаше абсолютно бодра.

Помолих сервитьорката да ни повика такси и платих сметката.

Излязохме на Пел Стрийт и студеният въздух ми подейства добре.

Като чакахме таксито, аз я попитах:

— Къде живееш?

— На Източна осемдесет и шеста улица.

— Това би трябвало да е хубав квартал.

— Чудесен е.

— Наех апартамента на предшественика си. Той замина за Далас. Чуваме се по телефона. Казва, че Ню Йорк му липсвал, но бил щастлив.

— И Ню Йорк е щастлив, че той е в Далас.

Кейт се засмя.

— Забавен си. Джордж ми каза, че си имал голяма нюйоркска уста.

— Всъщност имам устата на майка си.

Таксито пристигна и се качихме. Казах на шофьора:

— Първо карай към… Източна осемдесет и шеста.

Кейт даде адреса и потеглихме из уличките на китайския квартал, после продължихме по Бауъри.

Пътувахме предимно в мълчание и след двайсет минути стигнахме пред жилището на Кейт, модерен блок с портиер. Даже апартаментът й да бе малък, пак й излизаше доста скъпичко, въпреки командировъчните. Но опитът ми показваше, че белите момичета от провинцията избират хубави сгради в хубави квартали и компенсират цената с икономии на храна и дрехи.

Слязохме на тротоара.

— Искаш ли да влезеш? — попита тя.

Нюйоркчаните казват да се „качиш“, хората от провинцията — да „влезеш“. Във всеки случай, сърцето ми схвана значението на думите й и се разтуптя. И преди бях стигал дотук. Погледнах я.

— Може ли да го отложим?

— Естествено. — Кейт се усмихна. — Тогава до утре в пет.

— Може би малко след пет. Например осем.

Тя пак се усмихна.

— Лека нощ. — После се обърна и портиерът й отвори вратата.

Изчаках я да влезе във фоайето и се качих обратно в таксито.

— Източна седемдесет и втора улица.

Шофьорът, мъж с тюрбан, каза на добър английски:

— Може да не е моя работа, но мисля, че госпожата искаше да я придружите.

— Нима?

— Да.

Докато пътувахме по Второ авеню, се зазяпах през прозореца. Странен ден. Утре щеше да е адски неприятно и напрегнато. Но пък можеше изобщо да няма утре, нито другиден. Поколебах се дали да кажа на шофьора да обърне. Вместо това го попитах:

— Да не си джин? — Имах предвид тюрбана му.

Той се засмя.

— Да. А това е вълшебно килимче и имате право на три желания.

— Добре.

Казах трите си желания наум, но джинът рече:

— Трябва да ги изречете на глас, иначе няма да се изпълнят.

Е, щом трябваше.

— Световен мир, душевен мир и разбиране за женската природа.

— Първите две не са проблем — отново се засмя той. — Но ако някога се изпълни последното ви желание, обадете ми се.

Стигнахме до жилището ми и аз дадох щедър бакшиш на джина, който ме посъветва:

— Поканете я пак.

И потегли.

Кой знае защо, Алфред все още беше дежурен. Никога не мога да науча графика на тези портиери, той е по-странен дори от моя. Той ме поздрави.

— Добър вечер, господин Кори. Как прекарахте деня?

— Интересно, Алфред.

Качих се с асансьора на дванайсетия етаж, отворих вратата, влязох почти без да взимам предпазни мерки. Всъщност се надявах да ме ударят по главата като във филмите и да се свестя чак другия месец.

Не проверих телефонния секретар, а се съблякох и се проснах на леглото. Мислех си, че съм изтощен, но открих, че съм напрегнат като пружина на часовник.

Зазяпах се в тавана и се замислих за живота и смъртта, любовта и омразата, съдбата и шанса, страха и смелостта, и така нататък. Замислих се за Кейт и Тед, Джак и Джордж, за хората със сини костюми, за джина в бутилката и накрая за Ник Монти и Нанси Тейт, които щяха да ми липсват. И за Мег, дежурната, която не познавах, но която щеше да липсва на своето семейство и приятелите си. Замислих се за Асад Халил и се зачудих дали ще имам възможността да го пратя направо в ада.

Заспах, но сънувах кошмари. Дните и нощите започваха да стават еднакви.