Нелсън Демил
Играта на лъва (12)

11.

Тримата с Кейт и Симпсън не разговаряхме, просто слушахме радиостанцията. Ченгето превключи на друга честота, свърза се с една от колите на отдел „Произшествия“ и след като се представи, попита:

— Какъв е проблемът с боинга на „Трансконтинентал“?

— Изглежда, токсични изпарения — отговори му нечий глас. — Не е пожар. Всички са мъртви.

В патрулния автомобил се възцари мълчание.

— Чухте ли ме? — попитаха отсреща.

Хлапето се прокашля и отвърна:

— Чух. Всички са мъртви. Край.

— Боже мой… — промълви Кейт. — Възможно ли е?

Е, какво повече можех да кажа? Нищо. Така и направих.

Симпсън зави по пътя, който водеше към заградената зона. Вече не бързахме и той намали скоростта на двайсет и пет километра в час. Не възразих.

Гледката пред нас бе почти сюрреалистична — огромният самолет се извисяваше край странната наглед стоманена стена с широк портал.

Боингът влезе през входа и крилете минаха над стената.

След минута стигнахме там, но пред нас имаше други автомобили и камиони, които го последваха и предизвикаха малко улично задръстване.

— Ще се видим вътре — казах на Симпсън, изскочих навън и се втурнах напред. Чух зад мен да се затръшва врата и стъпките на Кейт ме последваха.

Не знаех защо тичам, но нещо в главата ми казваше: „Бягай!“. Наранената тъкан с форма на молив в белите ми дробове започна да ме наболява.

Като заобиколихме всевъзможни препятствия, двамата с Кейт скоро се озовахме в заградената зона, пълна с коли, хора и един, „Боинг“ 747. Приличаше на епизод от „Срещи от третия вид“. Или може би от „Досиетата Х“.

Тичането привлича вниманието, така че ни спря униформено ченге от Транспортна полиция, към което се присъедини и неговият сержант.

— Закъде бързате? — попита сержантът.

Опитах се да отвърна: „ФБР“, но от болния ми бял дроб се разнесе само немощно свистене.

Кейт показа служебната си карта и без да се задъхва, отговори:

— ФБР. На борда на самолета пътува задържан с двама наши придружители.

Извадих собствената си карта и я пъхнах във външния джоб на гърдите си.

— Е, вече няма нищо спешно — рече сержантът. — Всички са мъртви.

— Трябва да се качим на борда — каза Кейт, — за да се погрижим за… за труповете.

— Имаме хора за тази работа, госпожице.

— Сержант, нашите придружители носят оръжие и важни документи.

— Един момент. — Той протегна ръка и полицаят му подаде радиостанция. Сержантът повика някого и зачака.

Изкушавах се да си придам важност, но се отказах.

— Самолетът се приземи без радиовръзка… — започна той.

— Известно ни е — прекъснах го аз.

Погледнах боинга, който беше спрял в средата на заградената зона. Към вратите бяха доближени подвижни стълби и скоро на борда щяха да се качат хора.

Сержантът така и не получи отговор и накрая ни каза:

— Виждате ли онзи подвижен команден пост ей там? Идете да говорите с някого там. Те имат пряка връзка с ФБР и началството.

Двамата побързахме да се запътим към буса, преди да си е променил решението.

Все още дишах тежко и Кейт ме попита:

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

Хвърлихме поглед през рамо и видяхме, че сержантът от Транспортна полиция е зает с нещо друго. Завихме и се насочихме към самолета.

По една от стълбите вече се качваха хора от отдел „Произшествия“, следвани от мъже и жени в бяло, неколцина в сини гащеризони и някакъв тип в костюм.

Един джентълмен никога не се качва по стълба след дама с къса поличка, но аз опитах и дадох знак на Кейт да мине първа.

— След теб — отвърна тя.

Влязохме в боинга. Светеха само аварийните лампи, навярно захранвани от акумулаторите. Оскъдните лъчи на късното следобедно слънце се процеждаха през левите илюминатори. Но и така се виждаше, че отсекът е три четвърти пълен и че никой на седалките не помръдва.

Онези, които се бяха качили на борда преди нас, стояха като вцепенени.

Мъжът в костюма погледна към нас с Кейт и видях, че на джоба му е закачена служебна карта на „Трансконтинентал“ със снимка.

— Това е ужасно… — каза той. — О, Господи…

Стори ми се, че ще заплаче, но успя да се овладее.

— Аз съм Джо Хърли… началник-отдел „Багажи“ на „Трансконтинентал“…

— ФБР — отвърнах аз. — Виж, Джо, свали хората си от самолета. Възможно е да е извършено престъпление.

Очите му се разшириха.

В този момент наистина не вярвах, че има такова нещо, но се съмнявах в тая история с токсичните изпарения. Най-добрият начин да овладееш положението е да кажеш на някого, че се намира на местопрестъпление.

Едно от ченгетата от Транспортна полиция се приближи към нас.

— Престъпление ли?

— Да. Предлагам всички да се отдръпнете до вратата и да не пускате никого, докато поогледаме вътре. Става ли? Няма защо да бързате с ръчния багаж и труповете.

Той кимна и двамата с Кейт бързо тръгнахме по лявата пътека. На другите врати също се появиха хора. Ние протегнахме картите си и извикахме:

— ФБР. Моля, не влизайте. Останете на стълбите. — И така нататък.

Това ги спря и те започнаха да се трупат край вратите. Продължихме към предната част на самолета. От време на време поглеждах през рамо и виждах очи, втренчени в пространството. Клепачите на някои бяха затворени. Токсични изпарения. Но какви?

Стигнахме до коридора между двата изхода, отделението на стюардите, тоалетните и спиралното стълбище. Беше пълно с хора и ние повторихме предишната сцена, но този път не постигнахме същия успех.

— Има вероятност тук да е извършено престъпление — казах аз. — Излезте от самолета и изчакайте отвън.

Мъж в син гащеризон стоеше на спиралното стълбище.

— Хей, приятел — извиках му. — Слез оттам.

Хората заотстъпваха към изходите. Човекът с гащеризона се подчини. Двамата с Кейт минахме покрай него и се заизкачвахме нагоре.

Прескачах стъпалата по две наведнъж и спрях веднага щом подадох глава над горната палуба. Не смятах, че ще се наложи да използвам пистолета си, но тъй като се колебаех, все пак извадих глока си и го пъхнах в колана.

Тук бе по-светло, отколкото долу. Зачудих се дали човекът от отдел „Произшествия“, който се беше качил пръв, все още е на борда.

— Хей! — извиках. — Има ли някой?

Отдръпнах се, за да позволя на Кейт да се качи. Тя се отдалечи на няколко крачки от мен и видях, че не е извадила оръжието си. Всъщност, изглежда, нямаше причини да подозирам, че в самолета се крие някаква опасност. Полицаят от Транспортна полиция бе докладвал, че всички са мъртви. Но къде бе той?

Всяко нещо по реда си. Първо трябва да се увериш, че нищо не те заплашва, което означава да отвориш затворените врати. Много печени детективи са били изнасяни с краката напред, защото са оглеждали местопрестъпление, без да се подсигурят.

Вдясно в дъното беше тоалетната, вляво — отделението на стюардите. Дадох знак на Кейт и тя извади пистолета си, докато аз се насочвах към дясната врата. Пишеше СВОБОДНО. Натиснах бравата и се отдръпнах настрани.

— Чисто е — каза Кейт.

На пода в другото помещение лежеше стюардеса. Коленичих и потърсих пулс на глезена й. Не само че нямаше, но и бе абсолютно студена.

Между двете врати имаше багажно отделение, така че покрих Кейт, която провери вътре. Нищо друго, освен палта и якета на пътниците, чанти и разни дреболии. Приятно е да пътуваш в бизнес класа. Тя бегло разгледа помещението и едва не ги пропуснахме, но те бяха там. Върху една ръчна количка бяха завързани две зелени кислородни бутилки. Отгоре бе хвърлен някакъв шлифер. Проверих вентилите. Бяха отворени. Трябваха ми около три секунди, за да заподозра, че едната бутилка съдържа кислород, а другата — нещо, което не е полезно за здравето. Всичко си идваше на мястото.

— Това са медицински кислородни бутилки — отбеляза Кейт.

— Точно така. — Виждах, че и тя започва да схваща, но и двамата не казахме нищо.

Бързо минахме по пътеката и спряхме пред вратата на пилотската кабина. Ключалката бе разбита. Отворих и влязох. Пилотите седяха наведени напред. Проверих пулса на шиите им, но не усетих нищо, освен студена лепкава кожа.

Забелязах, че люкът на тавана е отворен, и предположих, че полицаят от отдел „Произшествия“ е проветрил кабината. Излязох.

Кейт стоеше до седалките в дъното на пътническото отделение. Приближих се до нея.

— Това е Фил Хъндри… — каза тя.

Погледнах мъжа, който седеше до агента. Носеше черен костюм, ръцете му бяха в белезници. Лицето му беше скрито под маска за сън. Пресегнах се и я вдигнах. Двамата с Кейт дълго го гледахме.

— Това ли е?… — накрая попита тя. — Не ми прилича на Халил.

И на мен не ми приличаше, но не си спомнях снимката му много добре. Освен това лицата на мъртъвците странно се изменят.

— Ами… като че ли е арабин… не съм сигурен.

Тя разкопча ризата му.

— Няма бронирана жилетка.

— Няма — съгласих се.

Тук ставаше нещо много странно, меко казано.

Кейт се наведе над мъжа зад Фил Хъндри и каза:

— Питър Горман.

Поне това беше успокояващо. Двама от трима. Но къде бе Асад Халил? И чий беше трупът на негово място? Кейт погледна арабина.

— Какъв е този? Съучастник? Жертва?

— Може би и двете.

Опитвах се да открия отговора, но със сигурност знаех само, че всички са мъртви, освен навярно човекът, който се преструваше на умрял. Озърнах се наоколо и казах на Кейт:

— Дръж под око тези хора. Някой от тях може да е жив.

Тя кимна и вдигна пистолета си.

— Дай ми телефона си.

Кейт извади мобифона от блейзъра си и ми го подаде.

— Какъв е номерът на Джордж?

Кейт ми го продиктува и аз го набрах. Фостър отговори.

— Джордж, тук е Кори — просто ме изслушай. В самолета сме на горната палуба. Всички са мъртви. Хъндри и Горман също… добре, радвам се, че Линдли те държи в течение. Да, на горната палуба сме. Самолетът е в заградената зона. Слушай. Човекът с Фил и Питър не прилича на Халил… точно това казах. С белезници е, но няма бронирана жилетка. Не, не съм убеден, че не е Халил. Не нося снимка със себе си. И Кейт не е сигурна, а снимката в досието е кофти. Виж… — Опитах се да измисля някакъв план за действие, но не знаех точно какъв е проблемът. — Ако този тип до Фил не е Халил, значи арабинът може все още да е на борда. Да. Но е възможно и вече да се е чупил. Нека Линдли да каже на ченгетата от Транспортна полиция незабавно да се свържат с шефовете си и да блокират района. Да не пускат никого извън заградената зона.

Фостър не ме прекъсваше, но го чувах да мърмори неща от типа „Мили Боже… Боже мой… как е възможно… ужасно, ужасно…“ и други подобни изтънчености.

— Халил очевидно е убил двама от нашите хора, Джордж, и резултатът е неколкостотин точки за Лъва срещу Федералните. Уведоми всички на летището. Какво мога да ти кажа ли? Арабин. Виж дали ще успееш да блокираш и цялото летище. Ако се измъкне, ще си берем големи ядове. Да. Съобщи на Федерал Плаза. Ще организираме команден център в „Конквистадор“. Задействай нещата колкото може по-скоро. И предай на госпожа Дел Векио, че боингът няма да дойде на портала. — Затворих и се обърнах към Кейт: — Слез долу и кажи на ченгетата, че ни трябва плътна охрана. Никой да не излиза от самолета.

Тя се подчини. Останах на мястото си, загледан в лицата наоколо. Ако този до Хъндри не беше Халил — в което бях деветдесет процента сигурен, — арабинът все още се намираше на борда. Но ако бе действал бързо, сигурно беше успял да се измъкне навън в заградената зона и да изчезне сред двестатина души — хора, облечени във всевъзможни дрехи, включително костюми на „Трансконтинентал“. А ако бе действал много бързо и решително, можеше да е откраднал кола и да се отдалечава от зоната. Терминалите бяха на не повече от три километра.

— По дяволите!

Кейт се върна горе.

— Готово. Разбраха.

— Добре. Дай да проверим тези хора.

Тръгнахме по пътеката. В скута на един от пътниците лежеше роман на Стивън Кинг, което ми се стори подходящо. Друг се бе завил до ушите с две одеяла. Носеше черна маска за сън. Свалих я и видях, че по средата на челото му е пораснало трето око.

— Ела тук.

Кейт се приближи. Смъкнах одеялата от трупа. Човекът беше в синя униформена риза с емблемата на Транспортна полиция.

— Това трябва да е онзи от отдел „Произшествия“, който пръв се е качил на борда — отбелязах аз.

Тя кимна.

— Какво се е случило тук?

— Нищо хубаво.

На местопрестъпление не бива да пипаш нищо, освен ако не е, за да спасиш нечий живот или ако не смяташ, че престъпникът е наблизо. В такъв случай трябва да си с латексови ръкавици, но аз нямах даже презерватив. Въпреки това проверихме останалите пасажери. Всички бяха мъртви и Асад Халил не бе сред тях. Потърсихме, но не открихме гилза. Отваряхме и вратичките над седалките. В едно от отделенията Кейт намери сребрист пожарникарски костюм, брадвичка и кислородна бутилка с противогаз, които очевидно бяха принадлежали на убитото ченге от отдел „Произшествия“.

Тя се върна при Фил Хъндри и разтвори сакото му. Кобурът му беше празен. На вътрешния му джоб бе закачена значка на ФБР и Кейт я свали, после извади портфейла и паспорта му.

Отидох при Питър Горман и го претърсих.

— И неговия пистолет го няма. — Взех служебната му карта от ЦРУ, паспорта, портфейла и ключа за белезниците, който явно беше върнат в джоба му, след като го бяха използвали, за да освободят Халил. Не открих резервни пълнители за глок.

Надзърнах в отделението над седалката. Вътре имаше дипломатическо куфарче. Отворих го и видях, че е било на Горман.

Кейт взе куфарчето на Хъндри и също го отвори.

Вътре бяха клетъчните им телефони, разни документи и някои лични вещи като четки за зъби, гребени, носни кърпички, но не и пълнители. Не носеха сакове с дрехи, защото агентите трябва да пътуват със свободни ръце. Що се отнасяше до истинския Халил, бяха му оставили само дрехите на гърба и следователно мъртвият му двойник също бе чист.

— Халил не е взел лични вещи от Фил и Питър — каза Кейт. — Нито паспортите и документите, дори портфейлите.

Отворих портфейла на Горман и видях около двеста долара в брой малко френски франкове.

— Не е взел и парите на Горман — отвърнах аз. — С това иска да ни покаже, че разполага с много средства в Америка и че можем да са ги задържим. — Замълчах, после прибавих: — Има документи и мангизи. Освен това косата му вече е руса и е жена.

— Но обикновено взимат всичко и го показват на приятелите си. Или на шефовете си.

— Този тип е професионалист, Кейт. Не иска да го пипнат със сигурни улики.

— Обаче е взел пистолетите — отбеляза тя.

— Трябвали са му.

Кейт кимна и прибра всичко в куфарчетата.

— Бяха добри хора.

Виждах, че е разстроена. Горната й устна трепереше. Отново набрах номера на Фостър.

— Пистолетите и резервните пълнители на Фил и Питър липсват — осведомих го аз. — Да. Но документите им са тук. Освен това човекът от отдел „Произшествия“, който пръв се е качил на борда, е прострелян в челото. Точно така. Оръжието на убийството навярно е един от изчезналите глокове. — Набързо му разказах откритията ни. — Смятай престъпника за въоръжен и много опасен. — После затворих.

Започваше да става топло и се носеше слаба неприятна миризма. Някои от труповете отделяха газове.

Кейт се върна при мъжа с белезниците и докосна лицето и шията му.

— Определено е по-топъл. Умрял е само преди около час, ако не и по-малко.

Опитвах се да подредя мозайката, но някои парчета от нея бяха пръснати из самолета, а други бяха чак в Либия.

— Тогава как е умрял? — попита Кейт, после разтвори сакото му, но кървави петна нямаше. Тя го наведе напред, за да потърси рани на гърба му. До този момент удобно отпусната назад, главата му неестествено се наклони настрани. Кейт я завъртя и каза:

— Вратът му е счупен.

По спиралното стълбище се качиха две ченгета от отдел „Произшествия“.

— Кои сте вие? — попита единият.

— ФБР — отвърна Кейт.

Дадох му знак да се приближи.

— Този човек тук и онзи зад него са федерални агенти — казах, а мъжът с белезниците е техен арестант. Разбирате ли?

Той кимна.

— В лабораторията на ФБР ще имат нужда от снимки и всичко останало, така че трябва да оставим всичко както си е.

— Къде е Макгил? — попита ченгето и ме погледна. — Изгубихме радиовръзка. Да сте виждали тук някой от нашите?

— Не — излъгах го. — Само мъртъвци. Може да е долу. Добре, да излизаме оттук.

Двамата с Кейт взехме куфарчетата и всички се запътихме към стълбището.

— Възможно ли е самолетът да се е приземил сам? На автопилот? — попитах едното от ченгетата.

— Да… възможно е… но… божичко, наистина ли смятате, че всички са мъртви?… Да… прекъсването на връзката…

Двамата полицаи заговориха като картечници. Чух думите „радиовръзка“, „реактивни струи“, „токсични изпарения“, „саудитска история“ и името Анди. Предположих, че става дума за Макгил.

Когато слязохме в коридора на долната палуба, се обърнах към един от полицаите:

— Моля, застанете тук и не пускайте никой да се качва горе, докато не пристигнат от лабораторията на ФБР.

— Ясно.

Завесите на първа и втора класа бяха дръпнати. Вътре нямаше никого, но хората продължаваха да се трупат на стълбите край вратите.

Под краката си усещах и чувах тропот — работниците опразваха товарното отделение.

— Престанете да разтоварвате багажа и накарайте всички да напуснат самолета — казах на едно ченге от Транспортна полиция.

Влязохме в първа класа. Седалките бяха двайсет, повечето свободни. Набързо претърсихме отделението. Макар че исках да свършим и да слезем от боинга, ние бяхме единствените федерални агенти на местопрестъплението — единствените живи федерални агенти — и трябваше да съберем колкото се може повече информация.

Докато оглеждах наоколо, Кейт каза:

— Мисля, че Халил е обгазил целия самолет.

— Така изглежда.

— И е имал съучастник. Нали някой трябва да е донесъл онези две кислородни бутилки.

— Едната с кислород, другата не.

— Да, ясно. — Тя ме погледна. — Не мога да повярвам, че Фил и Питър са мъртви… и че Халил… че сме го изпуснали.

Хрумна ми, че има стотици по-лесни начини за проникване в страната. Но този тип — Асад Халил — беше избрал най-невероятния, който можех да си представя. Наистина бе скапаняк. И беше на свобода в Америка. Лъв в града. Дори не ми се мислеше какво ще направи.

— Точно под носа ни — каза Кейт. — Убил е над триста души още преди да е кацнал.

Излязохме от първа класа.

— Между другото, каква е тази саудитска история? — попитах полицая, когото бях помолил да пази стълбището.

Той ни обясни и накрая прибави:

— Това е нещо друго. Нов случай.

Двамата с Кейт се отдръпнахме настрани.

— Какво ще кажеш да го наречем историята на „Дракула“? — предложих аз.

— Моля?

— Нали знаеш, граф Дракула лежи в ковчег на кораб, който пътува от Трансилвания за Англия. Съучастникът му отваря ковчега, Дракула се измъква и изпива кръвта на всички на борда. Корабът акостира на пристанището сам и графът слиза на брега, за да продължи да сее ужас. — Ако бях добър католик, щях да се прекръстя.

Кейт ме погледна. Сигурно се чудеше дали не съм се побъркал, или съм в шок. Определено съм си чалнат и трябва да призная, че наистина бях в шок. Искам да кажа, че вече бях виждал какво ли не, но малцина на земята са се сблъсквали с такова нещо, освен навярно по време на война. Всъщност това си беше война.

Обърнах се към отделението на втора класа и видях, че санитарите са успели да се качат в самолета. Вървяха по пътеките, установяваха смъртта на пътниците и закачваха на всеки труп табелка с номера на мястото. По-късно щяха да ги приберат в чували.

Отидох до дясната врата, за да подишам малко чист въздух. Имах чувството, че пропускаме нещо — нещо изключително важно.

— Не трябва ли пак да претърсим горната палуба? — попитах Кейт.

Тя се замисли, после каза:

— Струва ми се, че вече направихме каквото можахме. Отделението за стюардите, пилотската кабина, багажното отделение… От лабораторията няма да останат доволни, ако обърнем местопрестъплението с главата надолу.

— Да… — Въпреки това забравяхме нещо…

Замислих се за служебните карти, портфейлите и паспортите, които Халил не бе взел, и макар да го бях обяснил на Кейт, започнах да се чудя защо все пак ги е оставил. Ако се приемеше, че всичките му действия имат някаква цел, какво искаше да постигне, като постъпваше тъкмо обратно на очакванията ни?

Претършувах мозъка си, но не открих нищо.

Кейт ровеше в едно от дипломатическите куфарчета.

— Като че ли и тук не липсва нищо — каза тя, — дори досието на Халил и инструкциите на Зак Уебър…

— Чакай малко.

— Какво има?

Започвах да загрявам.

— Той се опитва да ни накара да си мислим, че е свършил с нас. Край на акцията. Иска да решим, че се е запътил към терминала за заминаващи. Че ще излети за някъде и не желае да открият тези неща у него, ако го претърсят.

— Не те разбирам. Страната ли напуска?

— Иска ние да си помислим така.

— Добре… значи остава тук. Сигурно вече е далеч от летището.

— Щом не е взел документите, значи иска да е чист. Тогава защо са му пистолетите? Няма да влезе в терминала с тях, а ако е избягал от летището, винаги може да си намери оръжие. Тогава… за какво са му два пистолета на летището?

— Готвел се е да си проправи път с оръжие — отвърна Кейт. — И е останал с бронираната жилетка. Какво ще кажеш?

— Ами… — Внезапно си спомних за либиеца, който се бе предал през февруари, и ми хрумна абсолютно невероятна мисъл. — Мамка му… — Втурнах се нагоре по спиралното стълбище, като прескачах по три стъпала наведнъж, влетях в бизнес класата и отидох при Фил Хъндри. Повдигнах дясната му ръка, която беше пъхната между бедрото и страничната облегалка между двете седалки. Палецът бе отрязан с остър инструмент. — По дяволите!

Проверих дясната ръка на Питър Горман и открих същото.

— О, не! — възкликна Кейт.

Двамата бързо се спуснахме на долната палуба, излязохме през вратата и разблъскахме хората на подвижната стълба. Намерихме колата на Транспортна полиция, с която бяхме дошли. Аз скочих отпред, Кейт се вмъкна на задната седалка. Казах на Симпсън:

— Включи светлините и сирената. Тръгвай.

Извадих от джоба си клетъчния телефон, набрах номера на „Конквистадор“ и след малко съобщих на Кейт:

— „Конквистадор“ не отговаря.

— О, Господи!

Симпсън подкара към портала, като маневрираше сред десетките паркирали автомобили, но на изхода ни спряха ченгета от Транспортна полиция, които ни информираха, че районът е блокиран.

— Зная, аз наредих да го блокират — отвърнах.

Това не им направи никакво впечатление.

Кейт уреди въпроса, като им показа служебната си карта от ФБР, използва малко логика, малко увещания, малко заплахи и малко здрав разум. Помогна и Симпсън. Аз си държах устата затворена. Накрая ни пуснаха.

Бързо казах на Ал:

— Добре, слушай сега. Трябва да стигнем до западния край на летището, където са всички служебни сгради. По най-прекия и най-бърз път.

— Хм, околовръстното…

— Не. По най-бързия и най-прекия. През пистите. Давай.

Той се поколеба.

— Не мога да пресичам пистите, освен ако не получа разрешение от кулата. Ставрос е бесен…

— Случаят е десет-тринайсет. — „Което означаваше ченге в беда“.

Симпсън веднага настъпи газта.

— Какво е десет-тринайсет? — попита Кейт.

— Почивка за кафе.

След като се отдалечихме от спрелите автомобили, казах на хлапето:

— А сега се направи на самолет и набери скорост за излитане.

Той натисна педала докрай и големият шевролет „Каприс“ се понесе по гладката писта. Симпсън взе радиостанцията и обясни на кулата какво прави. Диспечерът още малко и щеше да получи инфаркт.

Междувременно аз извадих клетъчния телефон и пак набрах „Конквистадор“, но пак не получих отговор.

— Мамка му! — Свързах се с Фостър. — Джордж, опитвам се да обадя на Ник… Да… Добре, отивам. Ако стигнеш пръв, внимавай, че Халил се е насочил натам. Точно това казах. Взел е палците на Фил и Питър… Да. Правилно ме чу.

Прибрах мобифона в джоба си и казах на Кейт:

— И Джордж не е успял да се свърже.

— Господи! — промълви тя. — Надявам се да не сме закъснели.

Колата летеше със сто и шейсет километра в час.

В далечината видях старата сграда, в която се намираше клуб „Конквистадор“. Искаше ми се да кажа на Симпсън, че вече няма нужда да бърза, но не можех да го направя. Вече се движехме със сто седемдесет и пет. Предните колела започнаха да играят, но той като че ли не забелязваше. Ал погледна към мен и аз му казах:

— Внимавай в пътя.

— В пистата.

— Няма значение. Виждаш ли оная продълговата стъклена сграда? Намали скоростта, намери сервизен път и се насочи към нея.

— Ясно.

Когато пистата свърши, пред нас се появи телена ограда. Порталът се намираше на стотина метра от мястото, което ме интересуваше. Симпсън неочаквано зави и колата за няколко секунди се изправи на две колела, после тежко тупна на земята и подскочи.

Хлапето свали крак от педала, но не спря. Понесохме се право към сградата. Шевролетът профуча през оградата, все едно че изобщо я нямаше.

Когато излязохме на асфалта, Симпсън натисна спирачките и с мъка удържа волана. Автомобилът поднесе и се завъртя, после спря на около три метра от входа. Скочих навън и му казах:

— Не позволявай на никого да напуска сградата. Престъпникът е въоръжен.

Извадих патлака си и се затичах към вратата. По пътя забелязах откъм отсрещната страна на паркинга да се приближават колите, които ни бяха чакали на портал 23. Освен това наблизо видях мотокар на „Трансконтинентал“. Мястото му не беше тук, но се досещах каква е причината за присъствието му.

Кейт ме изпревари и се втурна в сградата с изваден пистолет. Последвах я и й казах:

— Покрий асансьорите. — После бързо се заизкачвах по стълбището.

Спрях точно преди коридора, надзърнах и продължих до „Конкистадор“. Притиснах гръб до стената, така че да съм извън обсега на камерата, чиито монитори бяха във всички помещения на клуба.

Пресегнах се и допрях десния си палец до скенера. Вратата се отвори. Знаех, че отново ще се затвори след три секунди и като предпазна мярка ще остане затворена в продължение на три безкрайни минути, освен ако някой отвътре не дезактивира системата. Затова в последния момент се вмъкнах в рецепцията, приклекнах и започнах да въртя автоматичния си пистолет във всички посоки.

Нанси Тейт не беше на мястото си, но видях стола й в дъното. Телефонът й настойчиво звънеше. Като не откъсвах гръб от стената, заобиколих дългия плот и я открих на пода с дупка от куршум в челото. Около главата й се бе събрала локва кръв. Това не ме изненада, но ме разгневи. Помолих се Асад Халил все още да е в клуба.

Знаех, че трябва да съм готов да покрия и двете врати, които извеждаха от рецепцията. Само след няколко секунди зърнах Кейт на монитора върху плота на Нанси. Зад нея бяха Джордж Фостър и Тед Наш. Протегнах ръка и натиснах бутона за вратата.

— Чисто е! — извиках.

Тримата нахлуха вътре, насочили пистолетите си напред. Бързо ги информирах за положението:

— Нанси е на пода ей там. Огнестрелна рана в главата. Ние с Кейт ще влезем в оперативния център, вие двамата проверете от другата страна.

Подчиниха се и изчезнаха в коридора, който водеше към килиите и стаите за разпит.

Почти без да взимаме предпазни мерки, двамата с Кейт влязохме в оперативния център. Струва ми се, разбирахме, че Асад Халил отдавна се е изпарил.

Отидох до бюрото, край което не толкова отдавна бяхме седели всички. Столовете бяха свободни, чашите за кафе бяха празни, а Ник Монти лежеше по гръб на пода с широко отворени очи. Около тялото му имаше голяма локва кръв. На гърдите на бялата му риза се виждаха поне две входни рани. Явно не беше имал време да извади пистолета си, защото все още си бе в кобура. Наведох се над него и проверих за пулс, но нямаше.

Кейт бързо изкачи трите стъпала до комуникационната част от залата и аз я последвах. Дежурната очевидно бе имала няколко секунди да реагира, тъй като беше просната до отсрещната стена под огромните електронни карти на света. Всичко наоколо бе опръскано с кръв. Кобурът й висеше на облегалката на един от столовете при синия й блейзър и чантата й. Проверих и нейния пулс, но разбира се, беше мъртва.

В помещението бръмчаха и пращяха електронни устройства. По тонколоните се чуваха тихи гласове. Тракаше телетип, някъде се включи факс. На пулта имаше поднос със суши. Отново погледнах убитата жена. Едва ли бе очаквала проблеми в самото сърце на едно от най-сигурните и секретни места в страната.

Фостър и Наш влязоха в залата и застанаха до Ник Монти. Следваха ги две униформени ченгета от Транспортна полиция, които зяпаха тъпо.

— Повикайте линейка! — извиках аз.

Не че ни трябваше, но нямах какво друго да кажа.

С Кейт слязохме от подиума на комуникационната и четиримата се отдръпнахме в ъгъла. Джордж Фостър беше пребледнял, сякаш току-що са му показали заповедта за уволнението му. Както винаги, Тед Наш се опитваше да си придаде непроницаем вид, но забелязах, че на лицето му плъзва загрижено изражение.

Мълчахме. Какво можехме да кажем? Бяха ни направили на глупаци, каквито навярно и бяхме. Стотици хора бяха мъртви и убиецът им скоро щеше да изчезне в щат, обитаван от шестнайсет милиона души. Ако имаше достъп до нещо ядрено, химическо или биологическо, до утре по това време броят им можеше да се съкрати наполовина.

Очевидно имахме ужасен проблем. Ако АСЧ действаше като НЙПУ, всички щяхме да си изгубим работата.

Но поне Ник Монти щеше да бъде погребан с почести и щяха посмъртно да го наградят с медал за храброст. Както казах, чудех се какво ли щеше да е, ако бях останал вместо него. Навярно щях да лежа на пода и да остана там, докато някой очертае тялото ми с тебешир.

Зяпах бюрото, около което бяхме седели, и се мъчех да си представя как Халил се втурва в залата, оглежда се, вижда Монти, Монти вижда него… Нападащият винаги има предимство. А Ник дори и не знаеше, че арабинът е в играта.

Всички забелязаха, че очите ми са насочени към бюрото и Ник, и не бяха толкова тъпи или безчувствени, колкото изглеждаха. Явно Разбираха какво ми минава през главата. Джордж ме стисна за рамото и ме накара да се извърна.

— Да се махаме оттук — каза Кейт.

Никой не възрази. Наш взе досиетата от бюрото — преди те бяха пет, по едно за всеки от нас, но сега бяха четири. Очевидно господин Халил се беше снабдил с личен екземпляр и вече имаше представа какво ни е известно за него. Невероятно.

Върнахме се в рецепцията, която започваше да се пълни с ченгета от НЙПУ и Транспортна полиция. Някой бе открил ключа за дезактивиране на системата и вратата стоеше отворена.

Извадих снимката на Халил от едно от досиетата, отидох при един униформен лейтенант от Транспортна полиция и му я подадох.

— Това е заподозреният — казах аз. — Размножете я и я раздайте на всичките си хора. Наредете им да спират и претърсват всяка кола, която напуска летището. Проверете паркингите, такситата, камионите, дори служебните автомобили.

— Вече го правим. Вдигнах на крак всички участъци в града.

— Проверете и терминалите за заминаващи — прибави Кейт.

— Ясно.

— Навън има мотокар на „Трансконтинентал“ — продължих аз. — Мисля, че престъпникът е дошъл с него. Съобщете ни, ако откриете някъде униформа или гащеризон на „Трансконтинентал“.

Лейтенантът взе радиостанцията си и се свърза със своя команден център.

Колелата започваха да се въртят, но Асад Халил се движеше по-бързо и вече едва ли имаше вероятност да го пипнем на летището.

Фостър се дразнеше от присъствието на всички тези ченгета от НЙПУ и Транспортна полиция.

— Добре — каза той, — моля, напуснете помещението. Това е местопрестъпление и не бива да пипаме нищо. Оставете някой да пази на вратата. Благодаря ви.

Излязоха всички, освен един сержант от Транспортна полиция, който ни повика при плота на Нанси и посочи една празна чаша. В около един сантиметър чай плуваха два палеца.

— Какво е това, по дяволите? — попита той.

— Нямам представа — отвърна Джордж Фостър, макар да знаеше откъде са дошли пръстите и защо вече не са на мястото си. Но винаги е за предпочитане бързо да преминеш в секретен режим и да продължиш така чак до момента, в който положиш клетва. И даже тогава не е излишно в паметта ти да остане някое и друго бяло петно. Национална сигурност и прочее.

Ето така рутинната задача се превърна в престъплението на века. Случват се гадости, дори в хубав пролетен ден.