Нелсън Демил
Играта на лъва (39)

38.

В понеделник следобед се пренесох във временния команден център заедно с още четирийсет души. Центърът се намираше в голяма зала, която ми напомняше за клуб „Конквистадор“. Звъняха телефони, стържеха факсове, светеха компютърни терминали и така нататък. Не съм съвсем запознат с новата техника и представата ми за нея се свежда до фенерче и телефон, но мозъкът ми си работи прилично. Двамата с Кейт получихме бюра, разположени едно срещу друго в тясно, заградено с висока до гърдите стеничка.

Настаних се и започнах да чета огромна камара докладни и доклади от разпити, плюс боклуците, които бях домъкнал от Вашингтон. Обикновено не работя така, но в момента нямаше какво друго да правя. Искам да кажа, че при разследването на убийство действам на улицата, в моргата, досаждам на патолозите и момчетата от лабораторията и изобщо стъжнявам живота на адски много хора, за да направя своя по-лек.

Кейт ме погледна от своето бюро.

— Видя ли съобщението за погребенията?

— Не.

Тя ми го прочете. Тялото на Ник Монти било изложено за поклонение в ритуалния дом в Куинс и погребението му щяло да е във вторник. Фил Хъндри и Питър Горман били откарани в родните им градове. Мег Колинс щяла да бъде погребана в сряда в Ню Джърси. За Анди Макгил и Нанси Тейт все още нямаше информация, затова предположих, че патологът не е свършил с тях.

Бил съм на почти всяко поклонение, погребение и панихида на всеки, с когото съм работил, и никога не съм пропуснал да почета човек, убит при изпълнение на служебните си задължения. Но точно сега нямах време за мъртвите и казах на Кейт:

— Ще пропусна поклоненията и погребенията.

Тя кимна.

Продължихме да четем, да отговаряме на телефонни обаждания и да преглеждаме факсове. Успях без чужда помощ да отворя имейла си, но нямаше нищо интересно. Пихме кафе, разменяхме идеи и теории с хората наоколо и общо взето си чешехме езиците в очакване на нещо.

Когато в залата влизаха нови хора, те поглеждаха към нас с Кейт — бяхме нещо като знаменитости, струва ми се, тъй като освен нас нямаше други свидетели на най-голямото масово убийство в американската история. Живи свидетели, искам да кажа.

Джак Кьоних влезе в центъра и дойде при нас. Седна така, че да е под горния ръб на стената, и рече:

— Току-що получих секретно съобщение от Лангли. В шест и половина следобед немско време човек, отговарящ на описанието на Асад Халил, застрелял американски банкер във Франкфурт. Убиецът избягал. Но четиримата свидетели го описали като арабин, затова немската полиция им показала снимката на Халил и те го разпознали.

Бях замаян, меко казано. Смазан. Представих си как цялата ми кариера рухва.

Погледнах Кейт и видях, че също е шокирана. Наистина беше вярвала, че Халил е в Съединените щати.

Това бе лош завършек на нещата. Човек никога не се възстановява професионално, след като е прецакал най-големия случай на света. Изправих се и казах на Джак:

— Ами… това е… предполагам… искам да кажа… — За пръв път в живота си се чувствах като абсолютно некомпетентен дърдорко, идиот и глупак.

— Седни — тихо каза той.

— Не. Напускам. Съжалявам.

Взех си сакото и излязох в дългия коридор. Мислите ми препускаха и тялото ми се движеше като автомат. Чувствах се така, все едно съм в линейка и кръвта ми изтича. Дори не си спомням как съм стигнал до асансьора. На всичкото отгоре бях изгубил трийсет долара. Не щеш ли, до мен изникнаха Кейт и Джак.

— Виж, не споменавай на никого за това — каза той.

Не го разбрах.

— Не е бил той — продължи Кьоних. — Нали така? Всички трябва да продължим да работим по случая така, все едно Халил все още е тук. Ясно ли е? Само неколцина души знаят за тази история във Франкфурт. Реших, че съм длъжен да ти го кажа. Но даже Стайн не знае нищо. Джон? Трябва да го запазиш в тайна.

Кимнах.

— И не бива да правиш нищо, което може да събуди подозрения. С други думи, не можеш да напуснеш.

— Мога.

— Не, Джон — рече Кейт. — Трябва да продължиш, все едно нищо не се е случило.

— Невъзможно. Не си падам по преструвките. Пък и какъв смисъл има?

— Има смисъл — отвърна Джак. — Иначе всички ще изгубят духа си. Виж, не знаем дали онзи тип във Франкфурт наистина е бил Халил. — Той се опита да се пошегува. — Защо му е на Дракула да ходи до Германия?

Не исках да ми напомнят за тъпата аналогия с вампира, но се насилих да проясня мислите си.

— Може да е било за отвличане на вниманието — накрая казах аз. — Двойник.

Кьоних кимна.

— Точно така. Не знаем.

Асансьорът дойде, вратата се отвори, но аз не влязох. Усетих, че Кейт ме е хванала за ръката.

— Предлагам на двама ви още тази вечер да заминете за Франкфурт и да помогнете на американския екип — ФБР, ЦРУ, немската полиция и немското разузнаване — каза Джак. — Мисля, че би трябвало да отидете. — Той прибави: — И аз ще ви придружа за ден-два.

Не отговорих.

— Съгласна съм — накрая отвърна Кейт. — Джон?

— Да… предполагам… по-добре е, отколкото да съм тук.

Кьоних си погледна часовника.

— В осем и десет има полет за Франкфурт на „Луфтханза“ от летище „Кенеди“. Пристига утре сутрин. Тед ще ни посрещне на…

— Наш? Наш е в Германия? Мислех, че е в Париж.

— Предполагам, че е бил. Но в момента пътува за Франкфурт.

Кимнах. Нещо ми се стори смешно.

— Добре — каза Джак, — да свършваме тук, за да сме на летището не по-късно от седем. „Луфтханза“, осем и десет, полетът за Франкфурт. Билетите ще ни чакат там. Вземете си багаж за дълъг престой. — Той се обърна и се отдалечи към командния център.

Кейт постоя малко, после рече:

— Джон, в теб най-много ми харесва оптимизмът ти. Ти никога не се отпускаш. Приемаш проблемите като предизвикателство, а не като…

— Няма нужда да ме ободряваш.

— Добре.

Запътихме се обратно към стаята.

— Много мило от страна на Джак, че ни праща във Франкфурт.

— Бил ли си там? — попита ме Кейт.

— Не.

— Аз съм ходила няколко пъти. — И прибави: — Навярно ще се наложи да обиколим цяла Европа по следите на онзи тип. Ще имаш ли проблеми с неочакваното заминаване?

В този въпрос като че ли имаше скрит подтекст, но аз отвърнах просто:

— Не.

Върнахме се на бюрата си. Прибрах някои документи в дипломатическото си куфарче и нахвърлях боклука в чекмеджетата. Исках да се обадя на Бет Пенроуз, но реших, че ще е по-добре да изчакам, докато се прибера вкъщи.

Кейт разчисти бюрото си.

— Отивам си. Веднага ли тръгваш?

— Не… Мога да си събера багажа за пет минути. Ще се видим на „Кенеди“.

— До скоро. — Тя се отдалечи на няколко крачки, после се върна и доближи лицето си до моето. — Ако Халил е тук, значи си бил прав. Ако е в Европа, ти ще го хванеш там. Нали така?

Забелязах, че ни зяпат, и отвърнах:

— Благодаря.

Кейт си тръгна.

Седнах на бюрото си и се замислих за този обрат, опитах се да определя миризмата му. Даже Халил да беше напуснал страната, защо и как се бе озовал в Европа? Дори човек като него първо би си отишъл вкъщи, за да го потупат по рамото. И очистването на банкер не ми приличаше точно на Второ действие на онова, което беше извършил тук. И все пак… Този път мозъкът ми наистина щракаше.

Искам да кажа, мозъкът е забележително нещо. Това е единственият познавателен орган в човешкото тяло, освен мъжкия пенис. Та така. Седях си на бюрото и превключвах на високи предавки. Другият ми контролен орган нареждаше: „Иди в Европа с Кейт и я чукай. В Ню Йорк няма нищо за теб, Джон.“ Но по-висшите зони от интелекта ми казваха: „Някой се опитва да те чупи оттук“. Вижте сега, не твърдя, че някой се опитваше да ме прати отвъд океана, за да ме очистят. Само че имаше вероятност да се мъчат да ме разкарат от центъра на действието. Може тая история с Халил във Франкфурт да бе скалъпена — или от либийците, или от ЦРУ. Наистина е кофти, когато не си наясно какво е действително и какво не, кои са ти приятели и кои са ти врагове — като Тед Наш.

Понякога завиждам на хора с ограничени умствени способности. Като чичо ми Бърти, който е оглупял. Може да скрие собствените си великденски яйца. Нали разбирате?

Но на мен ми оставаше още време, докато стана като чичо Бърти. Прекалено много от синапсите ми се отваряха и затваряха и мозъкът ми преливаше от информация, теории, възможности и подозрения.

Станах, после пак седнах и отново станах. Това изглеждаше странно, затова закрачих към вратата с куфарчето си. Щях да взема решение, преди да тръгна за летището. В момента Франкфурт натежаваше на везните.

Запътих се към асансьорите и изведнъж пред мен се изпречи Гейбриъл Хейтам и ми направи знак да спра.

— Мисля, че имам нещо за теб.

— А именно?

— Един тип в стаята за разпит. Либиец. Свързал се с наш наблюдателен екип…

— Искаш да кажеш, че сам е отишъл при тях, така ли?

— Да. Просто така. Преди не е имал проблеми с нас, не е информатор, не фигурира в никакви списъци. Обикновен арабин, казва се Фади Асуад…

— Защо всичките ви имена ми звучат еднакво?

Гейбриъл се засмя.

— Ти опитай със спецчастта в китайския квартал. Виж сега, тоя Асуад е шофьор на такси и имал зет, също либиец, на име Джамал Джабар. И Джабар карал такси. Всички араби караме таксита, нали така?

— Да.

— Та в събота рано сутринта Джамал Джабар се обажда на зет си на Фади Асуад де, и му казва, че нямало да го има целия ден, че имал специален клиент, когото щял да вземе от „Кенеди“ и че тоя клиент не го радвал особено.

— Цял съм в слух.

— И ако закъснеел, Фади да позвъни на сестра си и да я успокои, че всичко е наред.

— И?

— Е, трябва да разбираш арабите.

— Мъча се.

— С други думи, Джамал искал да каже на зет си, че…

— Да, ясно. Че може не само да закъснее.

— Точно така. Че може да е мъртъв.

— И къде е сега Джамал? — попитах аз.

— Мъртъв е. Но Фади не го знае. Току-що ми съобщиха от отдел „Убийства“. Някой се обадил на ченгетата от Пърт Амбой. Човекът пътувал за работа и си оставил колата на паркинга към шест и половина, точно по изгрев-слънце. Та там видял такси с нюйоркски номера. Сторило му се странно и по пътя за автобусната спирка надникнал вътре. На лявата седалка видял човек, който бил полусвлечен на пода. Вратите били заключени. Извадил мобифона си и позвънил в полицията.

— Да идем да поговорим с Фади — казах аз.

— Добре. Но мисля, че вече го изцедих докрай. На арабски.

— Нека опитам на английски.

Тръгнахме по коридора.

— Защо казваш всичко това на мен? — попитах го.

— Защо не? Трябва ти малко преднина. — Той прибави: — Майната им на феберейците.

— Амин.

Спряхме пред вратата на една от стаите за разпити.

— Разговарях по телефона с момчетата от лабораторията — каза Гейб. — Джамал е убит с един-единствен изстрел от задната седалка. Куршумът е пробил облегалката, прекъснал е гръбначния му стълб, минал е през дясната камера на сърцето му и се е забил в таблото.

— Четирийсети калибър, нали?

— Да. Деформиран е, но определено е четирийсети. Бил е убит в събота, между късния следобед и привечер.

— Някой проверил ли е пътния му пропуск?

— Да, но няма никакви данни за събота. Джамал живее в Бруклин, явно е отишъл на „Кенеди“ и е бил очистен в Ню Джърси. Няма начин да стигнеш дотам, без да платиш пътна такса, така че трябва да е платил в брой и клиентът му навярно е седял отзад, скрит зад вестник или нещо подобно. Няма да успеем да проследим маршрута му, обаче километражът показва разстояние, което отговаря на пътя от летището до паркинга. Все още не сме го идентифицирали окончателно, но според лиценза му е нашият човек.

— Нещо друго?

— Това е най-важното.

Отворих вратата и влязох в малката стая за разпити. На масата седеше Фади Асуад, облечен в дънки, маратонки и зелен блузон. Пушеше цигара, пепелникът преливаше и вътре беше истински лисичарник. Пушенето в сградата е забранено, разбира се, но ако си заподозрян или свидетел на тежко престъпление, никой не ти забранява да пушиш.

В стаята имаше ченге от АСЧ/НЙПУ, за да следи свидетеля за признаци, че може да се самоубие по-бързо, отколкото с пушене, и да не му позволява да се чупи, както се бе случило веднъж.

Фади скочи на крака веднага щом видя Гейбриъл Хейтам и това ми хареса. Трябва да се науча да карам свидетелите и заподозрените си да стават, когато вляза в стаята.

Така или иначе, ченгето излезе и Гейбриъл ме представи.

— Фади, това е полковник Джон.

Господи! Сигурно се бях справил страхотно на сержантския изпит.

Арабинът кимна, но не отговори.

Поканих всички да седнат. Оставих си куфарчето на масата, така че Фади да може да го вижда. Хората от Третия свят, кой знае защо, свързват куфарчетата с власт.

Фади беше доброволен свидетел и поради тази причина трябваше да се отнасяме с него добре. Носът му не изглеждаше счупен и по ченето му нямаше видими контузии. Майтап бе. Но знаех, че понякога Гейб не си поплюва.

Хейтам взе пакета цигари на либиеца и ми предложи. Забелязах, че са „Кемъл“, което ми се стори смешно. Нали разбирате — камили, араби… Както и да е, взех си цигара, Гейб също. Запалихме със запалката на Асуад, но аз не гълтах дима. Честно. Не гълтах.

На масата имаше касетофон и Гейб натисна бутона, после нареди на Фади:

— Разкажи на полковника това, което разказа на мен.

Либиецът с готовност се подчини, но изглеждаше уплашен до смърт. Искам да кажа, арабите почти никога не стават доброволно информатори, освен ако не искат да прецакат някого или не е обявена награда. Във всеки случай, оня тип, за когото ни говореше, Джамал Джабар де, бе мъртъв, така че думите му вече донякъде се бяха потвърдили, макар той все още да не го знаеше.

Както и да е, Фади прилично се справяше с английския, но от време на време преминаваше на арабски и се обръщаше към Гейб, който превеждаше.

Накрая свърши разказа си и запали нова цигара направо от предишната.

Мълчах в продължение на цяла минута и го оставих да се поизпоти. Искам да кажа, че наистина се потеше.

После се наведох към него и бавно попитах:

— Защо ни разказваш всичко това?

Той дълбоко си пое дъх и пое в дробовете си около половината от дима в стаята.

— Безпокоя се за съпруга на сестра си.

— Джамал изчезвал ли е друг път?

— Не. Не е от тия.

Продължих да го разпитвам, като редувах сложни и лесни въпроси.

По време на разпит обикновено действам директно. Това спестява време и изкарва свидетеля или заподозрения от равновесие. Но от краткото си обучение и опит с хората от Средния изток знаех, че са майстори в извъртането, заобикалките, отговорите с други въпроси, безкрайните теоретични дискусии и така нататък. Сигурно затова полицията в някои от техните страни си служи с бой. Но този път реших да играя неговата игра и проведохме приятен непродуктивен половинчасов разговор, като и двамата се чудехме какво може да се е случило с Джамал Джабар.

Гейб, изглежда, оцени тактичността ми, но даже той започваш да става малко нетърпелив.

Стигнах до заключението, че имаме следа. Наистина. Винаги знаеш, че ще изскочи нещо, но всеки път се изненадваш, когато се случи.

Сериозно подозирах, че Джамал Джабар е взел Асад Халил от „Кенеди“ откарал го е до въпросния паркинг в Пърт Амбой, „Ню Джърси“ накрая за награда е получил куршум в гърба. Основните ми въпроси бяха къде е отишъл след това Халил и как е стигнал там.

— Значи Джамал не ти е казал, че е взел друг либиец, така ли? — попитах Фади Асуад. — Сигурен ли си?

— Не ми спомена такова нещо, господине. Но е възможно. Казвам го, защото мисля, че зет ми не би приел специална задача от… да речем, палестинец или иракчанин. Зет ми, господине, е либийски патриот, но не се меси в политиката на други страни, които споделят нашата вяра в аллах. Та затова, господине, ако ме питате дали онзи специален клиент е бил либиец, не съм сигурен, но пък трябва да си поставя въпроса защо ще прави такова нещо за човек, който не е либиец. Разбирате ли какво искам да кажа, господине?

Мамка му. Направо ми се виеше свят. Дори не можех да си спомня какво съм го питал.

Погледнах си часовника. Все още можех да хвана полета, но дали трябваше?

— И Джамал не ти е казал закъде ще пътува, така ли? — попитах.

— Не, господине.

Този кратък отговор малко ме сепна.

— Не спомена ли за летището в Нюарк?

— Не, господине.

Наведох се към него.

— Виж, ясно ми е, че не си се свързал с Антитерористичната спецчаст, за да съобщиш за изчезването на зет си. Явно знаеш кои сме и какво правим. А ние не сме семеен съд, приятелю. Capisce?

— Господине?

— Сега ще ти задам директен въпрос и искам едносричен отговор. Смяташ ли, че изчезването на зет ти е свързано със случилото се със самолета на „Трансконтинентал“ в събота? Да или не?

— Ами, вижте, господине, мислех си за тази възможност…

— Да или не?

Той сведе очи.

— Разбираш ли, че зет ти, мъжът на сестра ти, може да е претърпял злополука?

Фади кимна.

— Той е предполагал, че може да го убият. Така ли?

— Да.

— Възможно ли е да е намекнал още нещо, каквото и да е…

Погледнах Гейб, който преведе въпроса на арабски. Асуад отговори на родния си език и Хейтам преведе:

— Джамал казал на Фади да се погрижи за семейството му, ако с него се случи нещо. Нямал друг избор, освен да приеме тази специална задача, и милостивият аллах щял да го закриля.

Известно време тримата помълчахме. Виждах, че Фади е разстроен.

Замислих се. От една страна, не разполагахме с нищо, което да ни влезе в непосредствена употреба. Знаехме само, че от „Кенеди“ Халил е отишъл в Пърт Амбой, ако клиентът на Джамал наистина беше Халил. Навярно бе убил Джамал и след това беше изчезнал. Но къде? На летището в Нюарк ли? Как бе стигнал дотам? С друго такси? Или на паркинга го беше чакал съучастник с частен автомобил? Или кола под наем? И в каква посока се бе отправил? Във всеки случай явно се беше промъкнал през мрежата и вече не се намираше в Ню Йорк.

Обърнах се към Фади Асуад.

— Някой знае ли, че си се свързал с нас?

Той поклати глава.

— Дори съпругата ти ли?

Либиецът ме изгледа така, все едно съм смахнат.

— Не разговарям със съпругата си по такива въпроси. Защо да говоря на жена или дете за такива неща?

— Вярно. — Изправих се. — Добре, Фади, правилно си постъпил, като си дошъл при нас. Чичо Сам те обича. Върни се на работа и се дръж така, като че ли нищо не се е случило. Ясно?

Той кимна.

— Освен това имам лоша новина за теб. Зет ти е бил убит.

Арабинът стана и отвори уста да каже нещо, после погледна Гейб, който му заговори на арабски. Фади се тръшна на стола си и зарови лице в шепите си.

Обърнах се към Хейтам.

— Кажи му да мълчи, когато се появят момчетата от Убийства. Дай му визитката си. Нека я покаже на детективите и да им предаде да се обадят в Антитерористичната спецчаст.

Гейб кимна, преведе думите ми на арабски и даде на Асуад визитката си.

Преди бях полицай, а сега нареждах на свидетел да не говори пред НЙПУ, а само пред федералните. Почти пълно преобразяване. Страшна работа.

Взех си куфарчето, двамата с Гейб излязохме от стаята, а ченгето от АСЧ/НЙПУ влезе. Показанията на Фади щяха да бъдат разпечатани и преди да си тръгне, либиецът щеше да ги подпише.

— Постави под денонощно наблюдение него, семейството му, сестра му и така нататък — казах на Хейтам, когато излязохме в коридора.

— Дадено.

— Погрижи се никой да не го види, че напуска тази сграда.

— Винаги правим така.

— Добре. И прати няколко момчета на Полис Плаза, за да проверят дали няма и други убити шофьори.

— Вече пратих. Проверяват.

— Ясно. Да не съм те обидил на интелигентност?

— Съвсем мъничко.

За пръв път за деня се усмихнах.

— Благодаря ти — казах му. — Длъжник съм ти.

— Удоволствието е мое. Е, какво мислиш?

— Същото, каквото мислех и преди. Халил е в Америка и не се крие. Действа. Изпълнява някаква задача.

— И аз смятам така. Каква задача?

— Нямам представа, Гейб. Чудя се. Всъщност, ти беше либиец, нали?

— Не, тук няма много либийци. Страната е малка и емигрантите в Щатите не са много. Палестинец съм.

Въпреки волята си го попитах:

— Не ти ли е малко неловко?

Хейтам сви рамене.

— Обикновено е нормално. Аз съм американец. Второ поколение. Дъщеря ми носи къси панталонки и се гримира, държи се с мен нахакано и движи с евреи.

Усмихнах се и го погледнах.

— Някога получавал ли си заплахи от някого?

— Случвало се е. Но те знаят, че няма да им се отрази здравословно ако очистят ченге, което в същото време е и федерален служител.

До миналата събота щях да се съглася с него.

— Добре, да помолим ченгетата от НЙПУ и предградията да проверят във фирмите за автомобили под наем. Може да изпадне някое арабско име. Не е много вероятно и ще отнеме най-малко седмица, но и без това нямаме почти никаква работа. А и мисля, че лично трябва да разговаряш с вдовицата и да видиш дали Джабар не е споделил нещо с нея. Поразпитай също приятелите и роднините му. Това тук е първата ни следа, Гейб, и може да доведе донякъде, но не съм голям оптимист.

— Ако Халил е убил Джамал Джабар — отбеляза той, — следата отдавна е изстинала. Убийствата в Ню Джърси не са рядкост.

Засмях се.

— Така е. Къде е таксито?

— При щатската полиция на Джърси. Несъмнено ще получим достатъчно веществени доказателства от колата, за да повдигнем обвинение — ако изобщо се стигне до съд.

Кимнах. Влакна, отпечатъци, такива неща. Навярно в балистичната лаборатория дори щяха да установят, че куршумът е изстрелян с един от 40-калибровите пистолети на Хъндри и Горман. Обикновена полицейска работа. Присъствал съм на процеси за убийства, в които представянето на веществените доказателства пред съдебните заседатели е продължавало по цяла седмица. Както учех студентите в „Джон Джей“, почти винаги ти трябват веществени доказателства, за да осъдиш заподозрян, но невинаги имаш нужда от тях, за да го заловиш.

В този случай започвахме с името на убиеца, неговата снимка, отпечатъци и ДНК-проби. Даже го имахме на кадри как сере, плюс цял тон веществени доказателства, които го свързваха с престъпленията на летище „Кенеди“. С това нямаше проблеми. Проблемът беше, че Асад Халил бе адски бързо и хитро копеле, дръзко, интелигентно и безмилостно.

— И без това следяхме отблизо либийската общност — каза Гейб, — но след като един от тях е убит, сигурно ще се поразприказват. От друга страна, е възможно да получим и обратната реакция.

— Да. Но мисля, че Халил няма много съучастници в страната — поне не живи.

— Навярно. Добре, Кори, залавям се за работа. Ще те държа в течение. И предай тази информация на когото трябва. Кажи им, че ще получат разпечатката на разпита на Фади. Нали?

— Естествено. Между другото, погрижи се Фади Асуад да получи малко от ония федерални мангизи — за цигари и успокоителни.

— Непременно. Чао. — Той се обърна и се запъти обратно към стаята за разпити.

Върнах се в командния център, в който все още се мотаеха много хора, макар че минаваше шест. Оставих си куфарчето и се обадих в апартамента на Кейт, но гласът й ме информира:

— Не съм си вкъщи. Моля, оставете съобщение.

Оставих съобщение в случай, че провери секретаря си от друго място, после позвъних на клетъчния й телефон, но не ми отговори. Набрах домашния номер на Джак Кьоних на Лонг Айланд и жена му ми каза, че бил тръгнал за летището. Опитах и с неговия мобифон, но пак не извадих късмет.

Позвъних на Бет Пенроуз. Включи се телефонният й секретар.

— Работя денонощно по случая — казах. — Може да се наложи да попътувам. Обичам тая работа. Обичам живота си. Обичам шефовете си. Обичам новата си служба. Ето новия ми телефонен номер. — Продиктувах прекия си номер във временния команден център. — Липсваш ми. Скоро ще се чуем. — Затворих и осъзнах, че съм искал да кажа. „Обичам те“. Но… както и да е, обадих се на капитан Стайн и помолих секретарката му за незабавна среща. Тя ми съобщи, че капитанът имал няколко съвещания и пресконференции. Оставих двусмислено и объркано съобщение, което не разбирах даже аз.

След като изпълних задължението си да държа всички в течение, седнах на бюрото си и започнах да си въртя палците. Хората наоколо изглеждаха заети, но аз не владея изкуството да се преструвам на ангажиран, ако нямам никаква работа.

Прегледах още някои документи, само че вече се пръсках по шевовете от ненужна информация. Нямаше какво да правя на улицата, затова останах в центъра в случай, че се появи нещо. Мислех да повися там до два-три през нощта. Може би президентът щеше да пожелае да разговаря с мен и тъй като трябваше да оставям телефонен номер, на който винаги да ме откриват, не исках да ме хванат вкъщи или в „При Джулио“.

Сетих се, че още не съм написал доклада си за случая на летището. Някакъв пикльо от офиса на Кьоних постоянно ми напомняше за това по имейла и бе отхвърлил предложението ми просто да подпиша транскрипцията на съвещанието в кабинета на крал Джак или безбройните разговори във Вашингтон. Не, искаха моя доклад, написан със собствени думи. Федералните са големи гадняри. Отворих текстообработващата програма и започнах.

Някой мина покрай бюрото ми и остави запечатан плик с надпис СПЕШЕН ФАКС — ЛИЧНО. Оказа се предварителна информация за франкфуртското убийство. Жертвата се казваше Сол Лейбовиц, описан като американски банкер от еврейски произход. Заключих, че господин Лейбовиц просто се е озовал на неподходящо място в неподходящ момент. В Европа имаше хиляди американски банкери от еврейски или друг произход и бях убеден, че човекът е станал лесна мишена на третокласен убиец, който е приличал на Асад Халил. Но случаят беше породил съмнения и смут в умовете на хората, които се хранеха със съмнения и смут.

На бюрото ми кацнаха още два важни документа: две менюта с храна за вкъщи — италианско и китайско.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Кейт.

— Какво правиш там, по дяволите?

— Чета менюта с храна за вкъщи. Къде си?

— Ти къде мислиш? На летището, Джон. С Джак сме в чакалнята за бизнес класа и те чакаме. Билетът ти е при нас. Събра ли си багажа? Взе ли си паспорта?

— Не. Виж…

— Почакай.

Чух, че разговаря с Джак Кьоних. После се върна на телефона.

— Джак казва, че трябва да дойдеш с нас. Това е заповед.

— Успокой се и ме изслушай. Струва ми се, че открихме следа. Тук. — Обясних й за Гейбриъл Хейтам, Фади Асуад и Джамал Джабар.

Тя ме изслуша, без да ме прекъсва, и след като размени няколко думи с Кьоних, отвърна:

— Това не доказва, че Халил не е взел самолет за Европа от Нюарк.

— Стига, Кейт. Халил вече е бил на „Кенеди“ — на половин километър от терминала за заминаващи. Ченгетата на нюаркското летище бяха предупредени десет минути след като вдигнахме на крак Транспортна полиция. От „Кенеди“ до Нюарк има един час път. Става дума за Асад Лъва, не за Асад Пуяка.

— Почакай.

Отново я чух да разговаря с Кьоних.

— Джак казва, че начинът на действие и описанието на убиеца във Франкфурт съвпадат…

— Дай ми го.

Кьоних взе слушалката и започна да ми държи реч.

— Джак — прекъснах го аз, — начинът на действие и описанието съвпадат, защото се опитват да ни изпързалят. Асад Халил е извършил престъплението на века и не е отлетял за Германия, за да очисти някакъв банкер, за Бога. И ако е щял да ходи в Нюарк, защо е убил таксиметровия си шофьор, преди да стигне там? Нещо не пасва Джак. Виж, ако искате, вие идете във Франкфурт, обаче аз оставам тук. Пратете ми картичка и ми донесете истински франкфуртски наденички и от оная лютива немска горчица. Благодаря. — Затворих, преди да успее да ме уволни.

Зарязах доклада, тъй като навярно бях уволнен, и продължих да ровя из пръснатите по бюрото ми купища материали, сведения от различни институции, които не съобщаваха нищо ново. Накрая стигнах до онези, които бяха свързани със съботния инцидент — лабораторни данни, информации от Транспортна полиция, жалба от Федералното управление на авиацията, в която конкретно се изтъкваше моето име, снимки на мъртвите пътници в самолета, токсикологичен анализ — газът наистина се оказваше цианид — и така нататък.

Някъде из тези камари документи можеше да има следа, но до този момент не бях открил нищо друго, освен продукция на хора с капаци на очите и достъп до текстообработваща програма с автоматичен коректор.

Което ми напомни, че ще задържат чека със заплатата ми, докато не им предам доклада си, затова пак завъртях стола си към клавиатурата и мониторния екран. Започнах с оня виц за войника от френския чуждестранен легион и камилата, после го изтрих и отново опитах.

Към девет без петнайсет в залата влезе Кейт, седна на бюрото си и заби поглед в мен. След няколко минути наблюдение започнах да допускам правописни грешки, затова вдигнах очи към нея.

— Как беше във Франкфурт?

Тя не отговори. Виждах, че малко ми е сърдита. Познавах този поглед.

— Къде е Джак? — попитах я.

— Замина за Франкфурт.

— Добре. Уволнен ли съм?

— Не, но ще ти се прииска да си уволнен.

— Не реагирам добре на заплахи.

— А на какво реагираш?

— На малко неща. Например на пистолет, опрян в главата ми. Да, това обикновено привлича вниманието ми.

— Разкажи ми за разпита.

Разказах й, този път по-подробно, и тя ми зададе много въпроси. Кейт е изключително интелигентна и тъкмо затова седеше на бюрото си в командния център, а не в самолета за Франкфурт.

— Е — накрая попита тя, — мислиш ли, че Халил е напуснал онзи паркинг с кола?

— Да.

— Защо не с автобус за Манхатън?

— Сетих се за тази възможност. Нали тъкмо за това хората си оставят автомобилите на паркинга — за да продължат с автобус до Манхатън. Но изглежда малко странно да убиеш шофьора на таксито си, докато чакаш рейса. Всъщност басирам се, че ако Халил го беше помолил да го откара до Манхатън, Джабар е щял да го направи.

— Не се дръж саркастично с мен, Джон. Стъпваш по тънък лед.

— Слушам, госпожо.

Тя се замисли за миг.

— Добре, значи на паркинга го е чакала кола. Спокойно е можела да си стои там и никой е нямало да я забележи. Джабар откарва Халил на паркинга, Халил го убива с куршум четирийсети калибър и се качва на другия автомобил. Има ли шофьор? Съучастник?

— Едва ли. Защо му е шофьор? Той е единак. Сигурно достатъчно е шофирал в Европа. Трябват му само ключовете и документите за колата, които може да е получил от Джабар. Джабар, разбира се, е видял прекалено много, затова Халил го очиства. Във втората кола или още в таксито го е чакал сак с пари, фалшиви документни навярно дегизировка. Затова не е взел нищо от Фил и Питър. Сега Асад Халил е друг човек и пътува из огромната американска пътна система.

— Закъде?

— Не зная. Но ако почти не е спал, вече може да е пресякъл мексиканската граница. Или да е на Западното крайбрежие. Петдесет часа път със сто и пет километра в час дава радиус от над четири хиляди и осемстотин километра, което прави… колко квадратни километра? Как беше, пи по ер на квадрат, нали?

— Ясно.

— Добре. Да речем, че убиецът пътува по магистралите и че отива в Дисниленд. Просто трябва да почакаме и да видим какъв е следващият му ход. В момента не можем да направим нищо повече, освен да се надяваме, че някой ще го познае.

Тя кимна и се изправи.

— Навън ме чака таксито с багажа ми. Отивам да си оставя нещата вкъщи.

— Искаш ли помощ?

— Ще задържа таксито. — Кейт излезе.

Няколко минути останах на бюрото си. През това време телефонът ми иззвъня и някой ми донесе още документи.

Мъчех се да проумея защо я попитах дали иска помощ. Трябва да се науча да си държа устата затворена. Има моменти, в които предпочитам да се изправя пред въоръжен сериен убиец, отколкото да ми предстои нощ в женски апартамент. С убиеца поне ти е ясно положението и разговорът е разбираемо кратък.

Телефонът пак иззвъня. Всъщност из цялата зала звъняха телефони, което ми лазеше по нервите.

Така или иначе, колкото и да владея вникването в психиката на убийците и в предвиждането на ходовете им, аз съм абсолютно несведущ по отношение на сексуалните връзки — нямам представа как ме въвличат в тях, какво трябва да правя и как да се измъкна. Обикновено обаче знам коя е другата страна. Имам добра памет за имена, даже в шест сутринта.

Освен това винаги надушвам опасността. Откакто ходех с Бет Пенроуз, бях чист като изворна вода и не исках да усложнявам нито тази връзка, нито живота си.

Затова реших да сляза долу и да кажа на Кейт, че се прибирам вкъщи. Станах, взех си сакото и куфарчето, слязох и се качих в таксито заедно с нея.