Нелсън Демил
Играта на лъва (14)

13.

Лейтенант Чип Уигинс, офицер от военновъздушните сили на САЩ, седеше неподвижно на дясната седалка на изтребителя-бомбардировач F–111B1 с кодово име „Карма 57“. Самолетът се движеше с 650 километра в час. Уигинс погледна наляво към своя пилот, лейтенант Бил Садъруейт. Откакто преди два часа бяха излетели от базата на Кралските военновъздушни сили в Лейкънхийт, Съфък, Англия, двамата почти не бяха разговаряли. Садъруейт и без това не беше много приказлив и не обичаше празните приказки, но на Уигинс му се искаше да чуе човешки глас, какъвто и да е глас, затова каза:

— Наближаваме Португалия.

— Зная — отвърна Садъруейт.

— Добре.

Интеркомът придаваше на думите металическо звучене. Уигинс се престори, че се прозява, и усили притока на кислород в шлема си. По отворения канал на интеркома се разнесоха слаби вибрации.

— Имаш ли нещо против да не дишаш? — рече Садъруейт.

— Стига това да те прави щастлив, капитане.

Уигинс се повъртя на седалката си. Започваше да се схваща. Черното небе го потискаше, но вече виждаше светлините на далечния португалски бряг и от това, кой знае защо, се почувства по-добре.

Пътуваха за Либия, за да изсипят смърт и опустошение върху скапаната страна на Муамар Кадафи заради извършения преди две седмици либийски терористичен акт в една западноберлинска дискотека, често посещавана от американски военни. Офицерът, който им бе разяснил задачата, подробно им бе обяснил защо рискуват живота си в тази опасна акция. Без много увъртания той им каза, че либийската бомба в дискотека „Ла Бел“, убила един американец и ранила десетки други, била само последното от цяла поредица открито агресивни действия, на които трябвало да отговорят с решителна проява на сила. „Ето защо — заключи той, — вие ще скъсате задниците на либийците.“

Звучеше добре, но не всички съюзници на Америка бяха съгласни. Атакуващите самолети бяха принудени да изминат дългия път до Либия от Англия, защото французите и испанците бяха отказали да им дадат разрешение да пресекат тяхното въздушно пространство. Това вбесяваше Уигинс, но на Садъруейт, изглежда, не му пукаше. Чип знаеше, че пилотът му си няма и представа от геополитика. Самолетите бяха неговият живот. Уигинс си каза, че ако му наредят да бомбардира Париж, Бил ще се подчини, без изобщо да се замисля защо атакува съюзник от НАТО. Най-страшното беше, че щеше да стори същото и с Вашингтон.

— Бил — попита го той, — чу ли слуха, че един от нашите самолети щял да пусне бомба в задния двор на френското посолство в Триполи?

Садъруейт не отговори.

— Освен това ми казаха — продължи Уигинс, — че един от нас щял да бомбардира резиденцията на Кадафи в Ал Азизия. Тази нощ щял да спи там.

Отново не получи отговор. Накрая Уигинс се ядоса.

— Бил, буден ли си?

— Чип — отвърна Садъруейт, — колкото по-малко знаем, толкова по-щастливо ще прекараме остатъка от живота си.

Чип Уигинс замълча. Харесваше Бил Садъруейт, харесваше му, че пилотът е със същия чин като него и че не може да му нареди да си затваря устата. Но във въздуха Садъруейт се държеше като студено и затворено копеле. На земята бе друг човек. Всъщност, когато пийнеха по няколко чаши, изглеждаше почти нормален.

Навярно беше нервен, нещо съвсем естествено. В края на краищата, според думите на офицера от щаба, това щеше да е най-дългата въздушна операция. Операция „Каньонът Ел Дорадо“. Тя щеше да влезе в историята, макар че Уигинс все още не го знаеше. Някъде около тях имаше още шестдесет самолета и тяхната част, 48-мо тактическо ято, се състоеше от двадесет и четири F–111B1. Под и зад тях летяха огромните КС–10, които ги зареждаха с гориво, и по-малките КС–135, които на свой ред зареждаха КС–10. По време на четири хиляди и осемстотин километровия полет до Либия щяха да пълнят резервоарите на три пъти. Пътят от Англия до либийското крайбрежие щеше да продължи шест часа, до Триполи — още половин час. Щяха да останат над града десет безкрайни минути. И после у дома. Не всички, но повечето.

— История — рече Уигинс. — Летим към историята.

Садъруейт не отговори.

— Днес е ден за плащане на подоходния данък — информира го Чип. — Ти плати ли го?

— Не. Поисках отсрочка.

— Данъчната служба взима закъснелите на мушка.

Бил изсумтя.

— Ако ти направят ревизия — продължи Чип, — хвърли напалм върху сградата им. Друг път няма да посмеят да се заяждат с Бил Садъруейт. — И се засмя.

Пилотът гледаше таблото.

След като не успя да го въвлече в разговор, Уигинс потъна в мислите си. Операцията щеше да подложи на изпитание екипажите и техниката. Не бяха подготвени за такава задача. Но дотук всичко вървеше според плана. Изтребителите се представяха възхитително. Той погледна настрани през купола. Подвижното крило бе отворено под тридесет и пет градуса. По-късно хидравлично щяха да свият крилете за атака и това щеше да отбележи началото на действителната бойна фаза на операцията. Чип все още не можеше да повярва, че ще участва в истинска битка.

Този момент щеше да е кулминацията на цялата им подготовка. Нито той, нито Садъруейт бяха участвали във Виетнамската война и сега летяха към непозната вражеска територия срещу противник, възможностите на чиято противовъздушна защита не бяха известни. Щабният офицер им беше казал, че обикновено не действала след полунощ, но Уигинс не вярваше, че либийците са толкова глупави. Бе убеден, че либийските радари ще засекат самолетите им, либийските военновъздушни сили ще ги пресрещнат и противовъздушната защита ще изстреля по тях ракети земя-въздух.

— Марк Аврелий.

— Какво?

— Единственият римски паметник, който все още е останал в Триполи. Арката на Марк Аврелий. Втори век след Христа.

Садъруейт сподави прозявката си.

— Ако някой случайно я улучи, здравата ще загази. Тя е определена от ООН като обект от световното културно наследство. Слуша ли внимателно на брифинга?

— Чип, защо не вземеш да дъвчеш дъвка или нещо подобно?

— Започваме атаката точно на запад от арката. Надявам се, че ще успея да я видя. Тези неща ме интересуват.

Бил затвори очи и нетърпеливо въздъхна.

Чип Уигинс се върна към мислите си за битката. Знаеше, че в операцията участват неколцина ветерани от Виетнам, но повечето от пилотите не бяха воювали. Освен това ги наблюдаваха със затаен дъх всички, от президента до най-низшия държавен служител. След Виетнам, неуспешната спасителна акция на Картър в Иран и цяло десетилетие военни провали Америка се нуждаеше от голяма победа.

Светлините в Пентагона и Белия дом бяха включени. Хората вътре нервно крачеха назад-напред и се молеха. Чип Уигинс нямаше намерение да ги провали. Надяваше се, че и те няма да го провалят. Бяха му казали, че акцията може да бъде прекратена във всеки момент и се боеше, че по радиостанцията могат да се разнесат кодовите думи „Зелени поля“. Като в „Родните зелени поля“^[1].

Но в същото време му се искаше да им наредят да се върнат. Чудеше се какво ще му направят в Либия, ако се наложи да катапултира. Защо ли си мислеше такива неща? Той погледна Садъруейт, който вписваше нещо в бордовия дневник. Бил отново се прозя.

— Уморен ли си? — попита Уигинс.

— Не.

— Страх ли те е?

— Не още.

— Гладен ли си?

— Млъкни, Чип.

— Жаден ли си?

— Защо не поспиш? — попита Садъруейт. — Или по-добре ти пилотирай, а аз ще поспя.

Уигинс знаеше, че това е не особено финият начин на Садъруейт да му напомни, че е оръжейник, а не пилот.

Отново потънаха в мълчание. Чип наистина се замисли дали да не подремне, но не искаше да даде на Бил възможност да разкаже на всички в Лейкънхийт, че е проспал целия път до Либия. След около половин час той погледна към навигационната карта и пулта. Освен оръжейник Уигинс бе и навигатор.

— В девет часа ще минем над нос Сао Висенте.

— Добре.

— Там принц Енрике Навигатора^[2] създал първия център по морска навигация в света. Поради което получил и името си.

— Енрике ли?

— Не, Навигатора.

— Ясно.

— Португалците са били невероятни мореплаватели.

— Задължително ли е да го зная?

— Естествено.

— Просто ми кажи, когато трябва да променим посоката.

— След седем минути.

— Добре. Следи часовника.

Техният F–111 летеше на определеното си място в бойното формирование, но тъй като радиовръзките бяха забранени, всички самолети поддържаха позиция с помощта на радарите си. Невинаги виждаха другите три изтребителя от формированието — с кодово име „Елтън 38“, „Прошка 22“ и „Прошка 61“ — но можеха да ги наблюдават на радара и да различават водача си Тери Уейклиф с Прошка 22. И все пак Уигинс трябваше да знае кога да гледа към екрана, за да вижда какво прави водещият самолет.

— Обичам трудните акции, Бил. Надявам се, че и ти ги обичаш.

— Ти правиш тази още по-трудна, Чип.

Уигинс се засмя.

Четирите F–111 едновременно завиха, заобиколиха нос Сао Висенте и се насочиха на югоизток към Гибралтар.

Един час по-късно вече се приближаваха към Скалата, която остана от лявата им страна.

— Гибралтар е бил един от древните Херкулесови стълбове — информира пилота си Уигинс. — Другият е планината Хачо на африканския бряг. Това са западните граници на средиземноморските цивилизации.

— Как сме с горивото?

Чип му съобщи данните на горивните индикатори и отбеляза:

— Ще ни стигне за още около два часа.

Садъруейт погледна часовника на таблото си.

— Ще заредим след четирийсет и пет минути.

— Надявам се — отвърна Уигинс и си помисли: „Ако КС–10 по някаква случайност не ни пресрещне, ще имаме гориво колкото да стигнем до Сицилия. Така няма да можем да участваме в операцията.“ Нямаше да са много далеч от сушата и ако се наложеше, можеха да хвърлят бомбите си в морето, да кацнат на някое летище във Франция или Испания и да обяснят, че са били на учебен полет и горивото им е свършило. Както бе казал щабният офицер — „Не споменавайте думата «Либия» в разговорите си“. Това беше предизвикало страхотен смях.

Трийсет минути по-късно от зареждащите самолети все още нямаше и следа.

— Къде е нашата летяща бензиностанция, по дяволите? — попита Чип.

Садъруейт четеше заповедта за операцията и не отговори.

Уигинс продължи да слуша за кодовия сигнал по радиостанцията, с който КС–10 щяха да съобщят за приближаването си. След цялото това време във въздуха не искаше да кацне на Сицилия.

Продължиха да летят в мълчание. В кабината бръмчаха електронни уреди и корпусът вибрираше от двата турбореактивни двигателя „Прат Уитни“, които носеха изтребителя в черната нощ.

Накрая по радиостанцията се чу поредица от прещраквания. След още десет минути Уигинс видя самолета на радарния си екран и съобщи на Садъруейт.

Пилотът намали скоростта и напусна формированието. Точно с това според Чип Бил си печелеше заплатата.

След малко гигантският КС–10 закри небето над тях. Садъруейт имаше пряка връзка с него по канал, който можеше да се използва за близки предавания.

— КС–10, тук Карма петдесет и седем. Виждам те.

— Прието, Карма петдесет и седем. Идвам.

— Прието!

Операторът на зареждащия самолет внимателно насочи маркуча към резервоара на изтребителя, който се намираше точно зад кабината. След няколко минути окачването завърши и горивото потече към F–111.

Садъруейт държеше руля с дясната си ръка и дросела с лявата, за да поддържа необходимата позиция. Уигинс знаеше, че в този случай трябва да пази мълчание.

Скоро зелената лампичка на танкера изгасна и до нея светна кехлибареножълта, която показа автоматичното прекъсване на връзката.

Садъруейт се върна на определеното си място във формированието. За да потвърди, че това е последното презареждане преди атаката, пилотът на КС–10 предаде:

— Късмет, момчета. Сритайте им задниците. Бог да ви благослови. До скоро.

— Прието — отвърна Бил и каза на Уигинс: — Късметът и Бог нямат нищо общо с всичко това.

Чип малко се раздразни.

— Не вярваш ли в Господ?

— Естествено. Ти се моли. Аз ще пилотирам.

Садъруейт знаеше, че го е ядосал.

— Хей, приятел, каня те на вечеря в Лондон.

Уигинс се усмихна.

— Аз избирам ресторанта.

— Не, аз. Няма да харчим повече от десет лири.

— Става.

Бил помълча няколко минути, после каза:

— Всичко ще бъде наред. Ако пуснеш бомбите точно над целта, ще прелетя над арката на Август, за да я видиш.

— Аврелий.

— Добре де, Аврелий.

Уигинс се отпусна назад и затвори очи. Знаеше, че Садъруейт е надхвърлил квотата си от словоизлияния, и реши, че е постигнал малък триумф.

Въпреки свития си стомах, с нетърпение очакваше първата си бойна мисия. Изпитваше известни съмнения в основателността й, затова си напомни, че всичките им цели са чисто военни. Всъщност щабният офицер в Лейкънхийт бе нарекъл Ал Азизия „университет по джихад“, което означаваше лагер за подготовка на терористи. Ала после беше прибавил: „Все пак има вероятност на територията на военната база да се намират и цивилни“.

Уигинс се замисли за това, после го изхвърли от главата си.