Нелсън Демил
Играта на лъва (42)

41.

Старият „Пайпър Апачи“ се носеше на североизток към Лонг Айланд в ясното небе. Асад Халил гледаше към земята.

— Имаме чудесен попътен вятър и ще пристигнем по-рано — информира го Бил Садъруейт.

— Отлично. — „Попътният вятър съкращава живота ти.“

— Както казах, оная операция беше най-дългата в историята на военната авиация. А и F–111 не е много удобен.

Халил мълчаливо го слушаше.

— Скапаните французи не ни пуснаха да прелетим над тяхна територия. Но с италианците нямаше проблем, разрешиха ни да кацнем на Сицилия, ако се наложи. Затова ви харесвам, момчета.

— Благодаря.

Под тях се плъзгаше Норфък, Вирджиния, и Садъруейт използва възможността, за да му покаже военноморската база.

— Вижте… там е флотът… виждате ли ония два самолетоносача? Видяхте ли ги?

— Да.

— Онази нощ флотът много ни помогна. Не участваха в битката, но ни вдъхваше увереност самият факт, че са там и ни прикриват на връщане.

— Да, разбирам.

— Но се оказа, че тъпите либийски военновъздушни сили изобщо не ни преследваха. Пилотите им сигурно са се крили под леглата си, попикани от страх. — Садъруейт се засмя.

Халил със срам и гняв си спомни как самият той се бе изпуснал от ужас.

— Струва ми се, че един американски самолет все пак беше свален от либийските военновъздушни сили.

— Няма такова нещо. Те изобщо не излетяха.

— Но изгубихте един самолет, нали?

Садъруейт погледна пътника си.

— Да, но пичът сам се прецака. Спусна се прекалено ниско и се блъсна във водата по време на приближаването към брега.

— Може да е бил улучен от ракета или зенитно оръдие.

— Тяхната противовъздушна отбрана нищо не струваше. Искам да кажа, наистина имаха модерна техника от руснаците, но не им стигаше пипе да я използват. — Бил се замисли и прибави: — Но наистина изстреляха много ракети земя-въздух.

— Били сте много смел.

— Просто си вършех работата.

— Вие ли пилотирахте първия самолет, който бомбардира Ал Азизия?

— Да. Водещия самолет… хей, наистина ли казах Ал Азизия?

— Да.

— Хм… — Садъруейт не си спомняше да е споменавал името, което едва можеше да произнесе. — Както и да е, моят оръжейник, Чип… не бива да разкривам фамилии… та той хвърли четири бомби, улучи три цели и се прецака с последната, но все пак улучи нещо.

— Какво?

— Не знам. Сателитните снимки след операцията показаха… може да са били казарми или къщи… нямаше вторични експлозии, така че не беше онова, което трябваше да улучи, някакъв стар италиански склад за боеприпаси. На кой му пука? Нали улучи нещо? Знаете ли как се изчисляват жертвите? Момчетата от сателитното разузнаване събират ръцете и краката и ги делят на четири. — Той се засмя.

Асад Халил усети, че сърцето му се разтуптява, и се помоли на Господ да му помогне да се овладее. Пое си дълбоко дъх и затвори очи. Разбираше, че този човек е убил семейството му. Представи си братята си Есам и Кадир, сестрите си Адара и Лина и майка си, която му се усмихваше от рая, прегърнала четирите си деца. Фарида кимаше и устните й се движеха. Той не чуваше какво казва, но знаеше, че тя се гордее с него и го окуражава да отмъсти за гибелта им.

Замисли се за Бахира и внезапно го осени, че за нейната смърт всъщност е виновно чудовището, което седеше до него.

— Ще ми се да ми бяха възложили къщата на Кадафи — обади се Садъруейт. — За нея отговаряше Пол, копелето му недно. Искам да кажа, не бяхме сигурни, че оня арабски гъз ще е във военния лагер, но момчетата от разузнаването смятаха така. Не е позволено да убиваме държавни глави. Някакъв тъп закон — струва ми се, че го подписа оня путьо Картър. Глупости. Можеш да бомбардираш цивилни, но не можеш да очистиш големия шеф. Обаче на Рейгън му стискаше и ни прати да му светим маслото. Оръжейник на Пол беше Джим, дето живее на Лонг Айланд. Пол без проблем намери къщата на Кадафи и Джим пусна бомбата отгоре й. Ама скапаният Кадафи спял в скапаната си шатра… Разказах ли ви го вече? Както и да е, размина му се само с едно насиране в гащите.

Асад Халил отново дълбоко си пое дъх.

— Но споменахте, че загинала дъщеря му, нали?

— Да… кофти работа. Обаче скапаният живот обикновено си е такъв. Нали? Искам да кажа, опитали са се да убият Хитлер с бомба, хората около него станали на каша, ама на скапания Хитлер само дето му бил опърлен мустакът. Момиченцето беше убито, нашият имидж пострада, а оня боклук си остана жив.

Халил не отговори.

— Разказах ли ви за другата ескадрила? Момчетата имаха няколко цели в Триполи и една от тях беше френското посолство. Вижте сега, никой никога не го е признавал и се предполага, че е грешка, ама един от нашите пичове хвърли бомбата право в задния им двор. Не искахме да убием никой, пък и беше през нощта, така че нямаше никой. Обаче си помислете — улучваме къщата на Кадафи, пък той се оказва в задния двор. Нарочно улучваме задния двор на френското посолство, но там няма никой. Разбирате ли какво искам да кажа? Ами ако се беше случило обратното? Онази нощ аллах е бдял над оня гъз. Странна работа.

Асад се разтрепери. Ако бяха на земята, щеше да убие това богохулно куче с голи ръце. Той затвори очи и се помоли.

— Искам да кажа — продължаваше Садъруейт, — французите са ни приятели, съюзници, ама тогава ни извъртяха курвенски номер и не ни пуснаха над своя територия, затова им дадохме да разберат, че когато пилотите летят по-дълго и са малко уморени, могат да се случат инциденти. — Той се разхили. — Просто инцидент. Excusez moi. Голяма работа беше Рони. Такъв човек ни трябва в Белия дом. Буш е бил пилот изтребител. И знаете ли какво му се случило? Японците го свалили над Тихия океан. Ама и той беше пич. После дойде оня пъзльо от Арканзас… интересувате ли се от политика?

Халил отвори очи.

— Като гост във вашата страна, не коментирам американската политика.

— Ами? Да, ясно. Както и да е, скапаните либийци си получиха заслуженото за бомбата в оная дискотека.

Асад помълча малко, после отбеляза:

— Това се е случило толкова отдавна, а вие, изглежда, ясно си го спомняте.

— Да… е, битките трудно се забравят.

— Сигурен съм, че либийците също не са забравили.

Садъруейт се засмя.

— Определено. Нали знаете, арабите имат дълга памет. Искам да кажа, две години след като им пуснахме бомбите, те взривиха оня самолет на „Пан Ам“.

— Както се казва в еврейското писание, око за око, зъб за зъб.

— Да. Изненадах се, че не им го върнахме тъпкано. Така или иначе, оня слабак Кадафи накрая предаде типовете, дето са сложили бомбата. Виж, това вече ме гръмна. Какви ги върши?

— Какво искате да кажете?

— Ами, тоя боклук трябва да е скрил някой фокус в ръкава си. Нали разбирате? Какво ще спечели, като предаде двама от собствените си хора, на които е заповядал да сложат бомбата?

— Навярно са му оказали натиск да окаже съдействие на Международния съд — отвърна Халил.

— Ами после? За да не си развали отношенията с арабските терористи, отива и прави нов номер. Нали разбирате? Случилото се със самолета на „Трансконтинентал“ е дело на Кадафи. Заподозреният е либиец. Нали така?

— Не съм запознат с този случай.

— И аз, честно казано. Журналистите са лъжливи копелета.

— Но може да сте прав, че с този терористичен акт либийците си отмъщават за въпросните двама свои граждани — прибави Асад. — Или пък смятат, че не са си отмъстили достатъчно за въздушния удар.

— Кой знае? На кой му пука? Ако се опита да разбере ония идиоти, човек ще се побърка като тях.

Халил замълча.

Садъруейт очевидно изгуби интерес към разговора и няколко пъти се прозя. Летяха над крайбрежието на Ню Джърси. Със залеза на слънцето долу започнаха да проблясват светлини.

— Какво е онова там? — попита Асад.

— Къде? А… това е Атлантик Сити. Бил съм там. Страхотно място ако си падаш по вино, жени и песни.

Халил разпозна парафразата на стих от великия персийски поет Омар Хаям: „Кана вино, малко хляб и ти до мен, в пустинята запяла. О, пустинята е същи рай!“

— Значи това е раят? — рече той.

Съдъруейт се засмя.

— Да. Или адът. Зависи какви са ти картите. Обичате ли хазарт?

— Не.

— Мислех, че… сицилианците са комарджии по природа.

— Насърчаваме други да играят хазарт. Печелят онези, които не залагат нищо.

— Имате право. — Пилотът зави надясно и установи нов курс. — Ще минем над океана и ще се насочим право към Лонг Айланд. Вече започвам да се спускам, така че ушите ви могат малко да заглъхнат.

Халил си погледна часовника. Минаваше седем и петнайсет и слънцето едва се подаваше над хоризонта на запад. Над земята се спускаше мрак. Той си свали тъмните очила, прибра ги в джоба на сакото си и си сложи бифокалните.

— Мислех си за това съвпадение с вашия приятел.

— А?

— Имам клиент на Лонг Айланд, който също се казва Джим.

— Не може да е Джим Маккой.

— Но е той.

— И е ваш клиент, така ли? Джим Маккой?

— Това ли е директорът на авиационния музей?

— Да! Проклет да съм. Откъде го познавате?

— Купува памучен брезент от фабриката ми в Сицилия. Това е специален памук, който се произвежда за маслени картини, но е много подходящ за старите самолети в музея.

— Значи продавате памук на Джим?

— На музея му. Не сме се срещали лично, но той беше много доволен от качеството на брезента. Не е тежък като обикновения и с него спокойно могат да се покриват дървените рамки на най-старите машини. — Той се опита да си спомни какво друго му бяха казали в Триполи. — И разбира се, тъй като е произведен за художници, притежава много по-добра способност да абсорбира самолетната боя, което днес е рядкост, защото повечето брезенти са синтетични.

— Без майтап?

Халил замълча за момент, после предложи:

— Навярно бихме могли да посетим господин Маккой още тази вечер.

Бил Садъруейт се замисли.

— Да, предполагам… ще му се обадя…

— Няма да се възползвам от това, че сте приятели, и обещавам да не разговарям по работа. Искам само да видя самолетите, които се покриват с моя брезент.

— Естествено. Предполагам…

— И разбира се, за тази услуга ще настоя да приемете малък подарък… може би петстотин долара.

— Готово. Ще му се обадя в службата да проверя дали още е там.

— В противен случай бихте могли да му позвъните вкъщи и да го помолите да ни посрещне в музея.

— Естествено. Джим няма да има нищо против. И без това ме покани да ми покаже самолетите.

— Чудесно. Утре сутрин може да нямаме време. Във всеки случай, решил съм да даря на музея две хиляди квадратни метра брезент за реклама и така ще имам тази възможност.

— Естествено. Гледай ти, какво съвпадение! Светът е малък.

— И с всяка година още повече се смалява. — Халил се усмихна. Не се налагаше пилотът да улеснява срещата му с бившия лейтенант Маккой, но това донякъде опростяваше нещата. Асад имаше домашния му адрес и нямаше значение дали ще го убие в дома му, или в служебния му кабинет. В музея щеше да е по-добре, но само заради символиката на този акт. Но още същата вечер трябваше да отлети на запад за последната фаза от деловия си престой в Америка.

До този момент всичко вървеше според плана. След ден-два някой от американските разузнавателни служби щеше да направи връзка между тези на пръв поглед изолирани убийства. Но след Хамбрехт, Уейклиф и Грей, Асад Халил вече бе готов да умре. Ако успееше да прибави към тях и Маккой, толкова по-добре. Ала ако го чакаха на летището, в музея или в дома на директора, щеше да умре поне тази свиня, която седеше до него. Той погледна към пилота и се усмихна. „Ти си мъртъв, лейтенант Садъруейт, но още не го знаеш.“

Продължаваха да се спускат към Лонг Айланд и Халил вече виждаше брега, както и високите сгради на Ню Йорк наляво от самолета.

— Ще минем ли близо до летище Кенеди? — попита той.

— Не, но можете да го видите ей там до залива. — Садъруейт посочи едно огромно осветено пространство. — Видяхте ли го?

— Да.

— В момента сме на височина триста метра и няма да ни се наложи да се занимаваме с всичките им глупости. Господи, ония от кулата на Федералното управление на авиацията са скапани задници.

Халил не отговори. Този човек използваше удивително много ругатни. Същото се отнасяше и за собствените му сънародници, но те никога не богохулстваха като този безбожник, който споменаващ всуе името на пророка Иисус. В Либия за богохулство с името на пророк наказаха с камшик — и убиваха за поругаване на името на аллах.

Садъруейт погледна пътника си.

— Та значи наистина сте в текстилния бизнес?

— Да. Вие с какъв бизнес смятахте, че се занимавам?

Пилотът се засмя.

— Ами, да ви кажа честно, мислех, че може да сте от мафията.

Асад Халил се усмихна.

— Аз съм честен човек, търгувам с текстил. — И прибави: — Как си представяте, че някой мафиот би пътувал с толкова стар самолет?

Садъруейт се насили да се усмихне.

— Имате право, предполагам… но ви докарах дотук, нали?

— Все още не сме кацнали.

— Ще кацнем. Още не съм убивал никого.

— Нима?

— Да… но тогава ми плащаха, за да убивам. — Той се засмя. — Първият на мястото на катастрофата е пилотът. Приличам ли ви на мъртвец?

Асад Халил не отговори.

Садъруейт повика кулата на „Макартър“ по радиостанцията.

— Кула Лонг Айланд, тук „Апачи“ шейсет и четири. Намирам се на петнайсет километра южно от вас, височина триста метра, спускам се към „Макартър“. — Той изслуша отговора и потвърди приемането на инструкциите.

Няколко минути по-късно пред тях се появи голямо летище и пилотът се насочи към двадесет и четвърта писта. Халил видя главния терминал в далечината наляво. Надясно имаше група хангари, край които бяха паркирани малки самолети. Аерогарата бе заобиколена от дървета, жилищни квартали и магистрали.

Според неговата информация летището се намираше на седемдесет и пет километра източно от „Кенеди“ и тъй като не приемаше международни полети, не се охраняваше прекалено строго. Във всеки случай, той пътуваше с частен самолет.

Преди петнадесет години американските власти бяха обявили пътническите полети за обект на строга охрана и частните самолети нямаха право да спират на пътнически терминал. Определеният за тях участък изобщо не се охраняваше. В резултат тъкмо онези хора, от които се страхуваха американците — саботьори, наркотрафиканти борци за свобода и луди — можеха свободно да летят из страната, стига да използват частни самолети.

Асад Халил промълви няколко благодарствени думи към глупавите бюрократи, които улесняваха мисията му.

Самолетът плавно кацна. Това изненада Халил, като се имаха предвид очевидните психически отклонения на пилота.

— Видяхте ли? — попита Садъруейт. — Пристигнахте жив и здрав.

Асад не отговори.

Садъруейт излезе от пистата и продължи към частните хангари.

Слънцето бе залязло и летището тънеше в мрак, освен осветените писти и сградите на неохраняемия участък в далечината.

Халил внимаваше за някакъв капан. Беше готов да извади пистолета си и да нареди на пилота отново да излети, но около хангарите не забеляза нищо особено.

Садъруейт спря на рампата и изключи двигателите.

— Добре, да излизаме от тоя летящ ковчег. — И се засмя.

Двамата разкопчаха коланите и взеха саковете си. Халил отключи вратата и се измъкна на крилото, пъхнал дясната си ръка в джоба, в който бе глокът му. При първия признак за опасност щеше да стреля в главата на Бил Садъруейт. Щеше да съжалява само за пропуснатата възможност да обсъди с бившия лейтенант причината за смъртта му.

Асад престана да се оглежда и се опита да усети опасността. Застана абсолютно неподвижен като душещ въздуха лъв.

— Добре ли сте? — попита пилотът. — Просто скочете долу. Краката ви са по-близо до земята, отколкото очите ви. Хайде, скачайте.

Халил за последен път се озърна, окончателно се успокои и скочи от крилото. Садъруейт го последва, после се протегна и се прозя.

— Тук е приятно прохладно — отбеляза той. — Ще повикам някой от поддръжката да ни откара до терминала. Можете да останете тук.

— Ще дойда с вас.

— Както искате.

Запътиха се към един недалечен хангар и откриха един от техниците.

— Приятел — спря го Садъруейт, — можеш ли да ни хвърлиш до терминала?

— Онзи бял бус потегля за натам — отвърна мъжът.

— Страхотно. Виж, ще остана тук през нощта. Излитам утре сутрин, навярно по-късно. Можеш ли да заредиш и да боядисаш самолета?

Пилотът се засмя.

— Тая бракма няма да се оправи само с една боя, приятел — отвърна техникът. — Ще я изтегля до сервизната зона и ще я заредя там.

— И шестте резервоара. Благодарско.

Халил и Садъруейт побързаха към буса. Пилотът поговори с шофьора и двамата се качиха отзад. На средните седалки видяха млад мъж и привлекателна русокоса жена.

Асад Халил се чувстваше неспокоен, но знаеше, че ако е имало капан, сега нямаше да е тук. Въпреки това продължаваше да стиска пистолета в джоба си.

Шофьорът превключи на скорост и потегли. Халил видя осветения терминал на около километър от хангарите.

Излязоха от летището и той попита шофьора:

— Къде отивате?

— Пътническата и общата част са отделни, затова не мога да пресека напряко.

Асад не каза нищо.

Известно време всички мълчаха, после Садъруейт се обърна към двойката пред тях.

— Сега ли пристигнахте, приятели?

Мъжът завъртя глава и първо погледна към Халил. Очите им се срещнаха, но либиецът знаеше, че в мрака лицето му не се вижда.

— Да — отвърна непознатият, — току-що пристигаме от Атлантик Сити.

— Имали сте късмет, а? — Пилотът кимна към блондинката, намигна и се ухили.

Мъжът принудено се усмихна.

— Това няма нищо общо с късмета.

После се обърна напред.

Бусът отново влезе в летището и спря пред главния терминал. Младата двойка слезе и се запъти към таксиметровата стоянка.

— Извинете, но съм наел автомобил от „Херц“ — каза Халил на шофьора. — Може ли да отидем направо на техния паркинг?

— Да, няма проблем. — След минута бяха на малкия паркинг, запазен за клиентите на „Херц Голд Кард“.

Под осветения метален покрив имаше двадесет номерирани места за паркиране, обозначени с имена. На едно от тях пишеше БАДР и Халил се насочи към него.

Садъруейт го последва.

Стигнаха до автомобила, черен линкълн. Асад отвори задната врата и остави сака си на седалката.

— Това ли е колата ви? — попита пилотът.

— Да. „Бадр“ е името на компанията.

— Аха… не трябва ли да подпишете някакви документи?

— Това е специална услуга. Така избягвам дългите опашки в офиса. Качете се, моля.

Садъруейт сви рамене, отвори предната дясна врата, настани се вътре и хвърли чантата си отзад.

Халил запали двигателя и включи фаровете.

— Бихте ли извадили документите от жабката? — обърна се той към спътника си.

Садъруейт го направи и Асад потегли към изхода. Служителката в будката на портала отвори прозореца си.

— Може ли да ми покажете договора за наема на колата и шофьорската си книжка, господине?

Халил взе документите от Садъруейт и й ги подаде. Служителката ги прегледа и си остави единия екземпляр. Асад й протегна египетската и международната си шофьорска книжка. Жената ги проучи за няколко секунди, хвърли поглед към него, после му върна всичко.

— Можете да продължите.

Излязоха на шосето и завиха надясно. Халил прибра шофьорската книжка и договора в джоба на гърдите си.

— Ето значи как го правят големите клечки — обади се Садъруейт.

— Моля?

— Богат ли сте?

— Компанията ми е богата.

— Хубаво. Така не си губите времето с някоя мърлява кучка в офиса на „Херц“.

— Да.

— Далече ли е мотелът?

— Преди да отидем там можем да се обадим на господин Маккой. Вече наближава осем часът.

— Да… — Садъруейт погледна мобилния телефон на таблото. — Да, защо не?

— Знаете ли номера му?

— Да.

Пилотът извади картичката на Маккой от джоба си и включи лампичката на тавана.

Преди да успее да набере, Халил каза:

— Навярно е по-добре да споменете само, че водите със себе си приятел. Ще му се представя лично, когато пристигнем. И обяснете на господин Маккой, че нямате много време. Поискайте да видите музея тази вечер. Ако се наложи, може първо да минем през дома му. Както виждате, автомобилът има сателитен навигатор, така че лесно ще намерим адреса. Моля, оставете високоговорителя на телефона включен.

Съдъруейт го погледна, после погледна дисплея на навигационната система на таблото.

— Ясно. — И набра номера на Джим Маккой.

На третото иззвъняване отговори женски глас.

— Ало?

— Бети, тук е Бил Садъруейт.

— О… здравей, Бил. Как си?

— Страхотно. Как са децата?

— Добре.

— Джим там ли е? — И преди жената да успее да отговори, Садъруейт, който бе свикнал да го отрязват, бързо прибави: — Трябва да поговоря с него за нещо важно.

— Ами… добре, чакай да видя дали е свършил с другия си разговор.

— Благодаря. Предай му, че съм му приготвил изненада.

— Един момент.

На Халил му се прииска да поздрави Садъруейт за това, че е използвал точните думи, но само се усмихна и продължи да шофира. Пътуваха по експресна магистрала и се приближаваха към окръг Насау, където живееше Джим Маккой — и където щеше да умре.

— Здрасти, Бил — чу се мъжки глас. — Какво има?

Садъруейт се ухили.

— Няма да повярваш. Познай къде съм.

Последва мълчание.

— Къде? — накрая попита Маккой.

— Току-що кацнах на „Макартър“. Спомняш ли си онзи чартърен полет за Фили? Е, човекът си промени плановете и ето ме тук.

— Чудесно…

— Джим, утре рано сутринта трябва да излетя обратно, така че навярно бих могъл да се отбия у вас или да се срещнем в музея.

— Ами… трябва да…

— Само за половин час. Обаждам се от колата. Наистина искам да видя оня F–111. Можем да те вземем.

— Кой е с теб?

— Един приятел. Дойде с мен от Южна Каролина. Много му се ще да разгледа старите самолети. Имаме изненада за теб. Няма да те забавим, ако си зает. Зная, че се обаждам в последния момент, но ти каза…

— Да… добре, хайде да се срещнем в музея. Ще го намерите ли?

— Да. В колата има навигационна система.

— Къде сте?

Садъруейт погледна Халил, който отвърна по дистанционния микрофон:

— На междущатска магистрала четиристотин деветдесет и пет, господине. Току-що минахме покрай изхода за Магистралата на ветераните.

— Добре — каза Маккой, — значи пътувате по лонгайландската експресна магистрала. Имате още трийсетина минути път, ако трафикът е нормален. Ще ви чакам на главния вход на музея. Търсете голям фонтан. Дайте ми номера на мобифона си.

Садъруейт му го продиктува.

— Ако случайно се разминем — рече Маккой, — аз ще ви потърся или ми позвънете вие. Ето ви номера на клетъчния ми телефон. — Той им го каза, после попита: — С каква кола сте?

— Голям черен линкълн — отвърна Садъруейт.

— Добре… Може да пратя някой от охраната да ви посрещне на входа. — Той шеговито прибави: — Време на срещата приблизително двайсет и един нула нула, място на срещата според уговорката, връзката между самолетите е установена. До скоро, Карма петдесет и седем. Край.

— Прието, Елтън трийсет и осем. Край — ухили се Садъруейт, натисна бутона за край на разговора и погледна Халил. — Няма проблем. Почакайте докато му предложите две хиляди квадратни ярда безплатен брезент. Ще ви черпи нещо за пиене.

— Метра.

— Да бе.

След няколко минути мълчание Бил Садъруейт каза:

— Хм… не че бързам, но после може да поизляза и сигурно ще ми потрябват малко пари.

— А, да. Разбира се. — Асад бръкна в джоба на гърдите си, извади портфейла си и му го подаде. — Вземете си петстотин долара.

— Навярно ще е по-добре вие да ги преброите.

— Аз шофирам. Вярвам ви.

Садъруейт сви рамене, включи лампичката на тавана и отвори портфейла. Извади пачка банкноти и отброи петстотин долара. Може и да бяха петстотин и двадесет, не бе сигурен на слабата светлина.

— Оставих ви почти без пари.

— По-късно ще изтегля от някой банкомат.

Пилотът му върна портфейла.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Продължиха на запад по експресната магистрала и Халил въведе в сателитния навигатор музея „Люлка на авиацията“. След двадесет минути завиха на юг по голяма автострада и отбиха на изход М–4. Последваха знаците до Чарлз Линдбърг Булевард, след това продължиха надясно по широк трилентов път. Накрая видяха осветен със сини и червени лампи фонтан, зад който се издигаше масивна сграда от стъкло и стомана.

Заобиколиха фонтана и спряха пред главния вход. Посрещна ги униформен пазач.

Халил изключи двигателя, слезе и взе черната си чанта от задната седалка. Садъруейт го последва, но остави сака си в линкълна. Асад заключи с дистанционното управление и пазачът каза:

— Добре дошли в музея „Люлка на авиацията“. Господин Маккой ви очаква в кабинета си. Ще ви заведа при него. — Той се обърна към Халил. — Трябва ли ви чантата, господине?

— Да, нося подарък за господин Маккой и фотоапарат.

— Добре.

Садъруейт се огледа. Вдясно от модерната сграда имаше два хангара от 30-те години.

— Хей, погледнете натам!

— Тук се е намирала старата военновъздушна база „Мичъл“, използвана като тренировъчен център от трийсетте до средата на шейсетте години — поясни пазачът. — Хангарите са оставени на място й са възстановени в първоначалния им вид. В тях са най-ценните ни самолети. Наляво са Музеят на науката и техниката и космическата зала. Последвайте ме, моля.

Халил и Садъруейт закрачиха след него към входа. Асад забеляза, че мъжът не е въоръжен.

Влязоха в сградата, в която имаше висок атриум.

— Това е центърът за посетители — продължи обясненията си пазачът. — Тук е експозицията, ей там е магазинът за сувенири, а надясно е ресторант „Червената планета“. Виждате експериментален едноместен хеликоптер на военноморските сили, модел петдесет и девета. Онова там е вертолет „Мърлин“.

Докато пресичаха огромното пространство, стъпките им отекваха по гранитния под. Халил забеляза, че повечето лампи са изключени.

— Нямате ли други посетители, освен нас? — попита той.

— Не, господине. Всъщност музеят официално не е открит, но приемаме малки групи потенциални дарители и от време на време организираме приеми за големи риби. — Мъжът се засмя. — Ще открием след седем-осем месеца.

Продължиха и минаха през врата с надпис ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Озоваха се в коридор с многобройни офиси. Пазачът спря пред стаята на директора, почука, отвори вратата и каза:

— Приятна вечер.

Садъруейт и Халил влязоха в малка приемна. Джим Маккой седеше на бюрото на секретарката и преглеждаше някакви документи. Той се изправи и усмихнато протегна ръка.

— Как си, Бил?

— Страхотно.

Асад забеляза, че Маккой не изглежда в такава форма като генерал Уейклиф и лейтенант Грей, но видът му бе много по-добър, отколкото на Садъруейт. Носеше костюм, който подчертаваше разликата между някогашните колеги.

Двамата мъже тихо размениха няколко думи, после Садъруейт се обърна.

— Джим, това е… моят пътник… господин…

— Фанини — рече Халил. — Алесандро Фанини. — Той протегна ръка и Джим Маккой я стисна. — Произвеждам брезент. — Погледите им се срещнаха, но Маккой не прояви признаци на тревога. И все пак очите му излъчваха интелигентност и Асад разбра, че този човек не е нито глупав, нито доверчив.

— Компанията на господин Фанини продава… — започна Садъруейт.

— Моята компания произвежда брезент за стари самолети. От благодарност за тази частна обиколка бих искал да ви пратя две хиляди метра фин памучен брезент. — И прибави: — Без задължения от ваша страна.

Джим Маккой помълча малко, после отвърна:

— Много щедро от ваша страна… приемаме всякакви дарения.

Халил се усмихна и кимна.

Садъруейт се обърна към него.

— Нали казахте…

Асад отново го прекъсна:

— Навярно ще ми позволите да проверя качеството на брезента, който използвате. Ако е по-добър от моя, ще ви поднеса извиненията си.

— За най-добрите си самолети използваме само тежък брезент — каза Джим Маккой.

— Разбирам. Е, тогава ще ви пратя най-тежкия, с който разполагаме.

На Садъруейт му се стори, че това противоречи на предишните обяснения на господин Фанини, но премълча.

Известно време водиха общи разговори. Директорът изглеждаше малко изненадан, че Бил Садъруейт е довел непознат на срещата им. Но от друга страна, нетактичността беше нещо типично за Бил. Маккой се усмихна.

— Елате да ви покажа самолетите. — Той се обърна към Халил. — Можете да оставите чантата си тук.

— Ако не възразявате, нося фотоапарат и видеокамера.

— Чудесно. — Той ги поведе обратно към атриума, после минаха през един вътрешен коридор към хангарите.

Вътре имаше над петдесет самолета от различни исторически периоди, включително от двете световни войни, както и модерни реактивни изтребители.

— Повечето, но не всички, са произведени тук, на Лонг Айланд — поясни Маккой. — А също и няколкото лунни модула, изложени в съседния хангар. Възстановени са с доброволен труд от хора, работили в самолетната и космическата индустрия на Лонг Айланд или в пътническата и военната авиация. В замяна на хилядите часове, които ни посветиха, ние написахме имената им на стената в атриума. — Директорът спря пред стар жълт биплан. — Това е Къртис JN–4. Казва се Джени и е построен през хиляда деветстотин и осемнайсета година. Първият самолет на Линдбърг^[1].

Халил извади фотоапарата от сака си и направи няколко снимки. Маккой го погледна.

— Ако желаете, можете да опипате брезента.

Асад докосна твърдата, боядисана тъкан.

— Да, разбирам какво имахте предвид. Доста е тежък. Няма да забравя, когато ви пратя дарението си.

— Добре. А това тук е „Спъри Месинджър“, разузнавателен самолет, построен през хиляда деветстотин двайсет и втора. В отсрещния ъгъл има няколко изтребителя от Втората световна война — F4F „Уайлдкат“, F6F „Хелкат“, TMB „Авенджър“…

— Извинете ме, господин Маккой — прекъсна го Халил. — Всички разполагаме с малко време, а зная, че господин Садъруейт иска да види някогашния си изтребител.

Директорът погледна госта си и кимна.

— Добра идея. Последвайте ме.

Влязоха във втория хангар, в който бяха изложени предимно реактивни самолети и космически модули.

Халил се удиви от всички бойни машини, събрани тук. Американците обичаха да се представят пред света като мирен народ. Ала в този музей ставаше ясно, че военното изкуство е най-висшата проява на тяхната култура. Не ги обвиняваше, нито ги съдеше — всъщност им завиждаше.

Маккой отиде направо при изтребителя-бомбардировач F–111, лъскаво сребрист двумоторен самолет с обозначенията на американските военновъздушни сили. Подвижните му криле бяха изтеглени назад и на корпуса му бе написано името „Могъщата Бети“.

Директорът се обърна към Бил Садъруейт.

— Е, ето го, приятел. Навява ли ти спомени?

Садъруейт зяпаше изтребителя така, все едно е ангел, който го вика да го хване за ръка и да полетят. Очите му се навлажниха.

Джим Маккой се усмихна.

— Нарекох го на името на жена си.

Асад Халил също гледаше самолета, потънал в собствените си спомени.

Садъруейт се приближи и докосна самолета. Пръстите му милваха алуминиевите плочи, очите му поглъщаха всеки детайл на съвършения аеродинамичен корпус.

— Наистина летяхме на такива изтребители, Джим. Наистина.

— Преди милион години.

Халил се отдалечи, преструвайки се, че иска да остави двамата воини насаме. Всъщност се наслаждаваше на момента. Чу ги да разговарят и да се смеят. Затвори очи и ясно си представи мъглявото петно, което се носеше към него, видя онази ужасна бойна машина, бълваща червени пламъци от опашката си като адски демон. Опита се да прескочи спомена за това как се бе изпуснал в панталона си, но образите в главата му бяха прекалено живи и той ги остави да го изпълнят. Знаеше, че ще отмъсти за унижението.

Садъруейт го повика и Халил се обърна.

До самолета имаше подвижна алуминиева платформа със стълба и Бил попита:

— Може ли да ни снимате в кабината?

Халил само това чакаше.

— С удоволствие.

Джим Маккой пръв се изкачи по стълбата. Куполът на кабината беше вдигнат и той се вмъкна отдясно на седалката на оръжейника. Садъруейт го последва, скочи на мястото на пилота и извика:

— Опа! По седлата! Хайде да избием копелетата! Да!

Директорът го изгледа неодобрително, но не каза нищо. Асад Халил се изкачи по стълбата.

— Добре, приятел, излитаме за Арабистан — продължи Садъруейт. — Хей, ще ми се навремето ти да беше с мен вместо Чип. На него хич не му млъкваше устата. — Той започна да си играе с руля, като имитираше рев на двигател. — Огън, едно, две. — Бил широко се усмихна. — Знаеш ли, спомням си всичко, сякаш беше вчера. — Пилотът прокара пръсти по пулта. — Басирам се, че мога да направя предстартова проверка.

— Не се съмнявам — поласка го Маккой.

— Добре, приятел, искам да хвърлим бомбата върху палатката, докато Муамар чука вътре камилата си! — Садъруейт избухна в смях.

Джим Маккой погледна господин Фанини, който стоеше на стълбата, и се насили да се усмихне на госта си. Искаше му се Бил да е дошъл сам.

Асад Халил вдигна фотоапарата, насочи го към двамата мъже й попита:

— Готови ли сте?

Садъруейт се ухили към обектива. Светкавицата проблесна. Маккой се опита да си придаде невъзмутим вид. Бил протегна лявата ръка и показа среден пръст. Асад продължаваше да снима.

— Хей, стига… — понечи да възрази директорът.

Асад Халил прибра апарата в сака си и извади пластмасовата бутилка от „Шератон“.

— Само още две снимки, господа.

Маккой запремигва, за да проясни очите си от блясъка на светкавицата, и погледна към госта. Бутилката не го разтревожи, но лицето на господин Фанини имаше странно изражение. Внезапно му хрумна, че ще се случи нещо ужасно.

— Е, господа, приятни ли са спомените ви от бомбардировката? — попита Асад Халил.

Маккой не отговори.

— Господин Фанини — каза Садъруейт, — бихте ли се качили на носа, за да ни снимате отпред?

Халил не помръдна.

— Хайде да излизаме, Бил — рече Джим Маккой.

— Останете на местата си — нареди Халил.

Директорът го зяпна и устата му пресъхна. Дълбоко в душата си винаги бе знаел, че този ден все някога ще настъпи.

— Преместете платформата, за да ни снимате от другата страна — каза Садъруейт. — После…

— Млъкни.

— А?

— Затвори си устата.

— Хей, ти за какъв… — И изведнъж Садъруейт се озова пред дулото на пистолет.

— О, Господи… о, не!… — тихо възкликна Маккой.

Халил се усмихна.

— Е, господин Маккой, вие вече сте се досетили, че не съм производител на брезент. Може да се каже, че съм производител на савани.

— Майко Божия…

Бил Садъруейт объркано погледна директора, после Халил.

— Какво става?

— Млъкни, Бил — каза Маккой. — Тук е пълно с въоръжени пазачи и охранителни камери. Предлагам ви да си тръгнете сега и няма да…

— Тишина! Аз ще говоря. Обещавам да бъда кратък. Имам друга среща и няма да се бавя.

Маккой замълча.

Бил Садъруейт за пръв път не каза нищо. Очевидно започваше да разбира.

— На петнадесети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста година бях шестнайсетгодишно момче и живеех със семейството с Ал Азизия, място, известно и на двама ви — продължи Асад Халил.

— Значи сте живели там, така ли? В Либия? — попита Садъруейт.

— Тишина! — повтори Халил. — Вие долетяхте в моята страна, хвърлихте бомби върху моя народ, убихте семейството ми — двамата ми братя, двете ми сестри и майка ми — после сте се върнали в Англия, където, предполагам, сте отпразнували убийствата си. Сега ще платите за своите престъпления.

Садъруейт най-после осъзна, че ще умре, и погледна Джим Маккой.

— Съжалявам, приятел…

— Млъкни — заповяда Халил. — На първо място, благодаря ви, че ме поканихте на срещата си. Освен това искам да знаете, че вече убих полковник Хамбрехт, генерал Уейклиф и жена му…

— Копеле! — промълви Джим Маккой.

— … Пол Грей, а сега ще убия вас двамата. После… е, трябва да реша дали да изхабя един куршум за полковник Калъм и да сложа край на мъките му. След това е ред на господин Уигинс и…

Бил Садъруейт протегна среден пръст към Асад и извика:

— Майната ти, скапаняк такъв! Майната ти, майната му на оня твой скапан шеф, майната…

Халил пъхна дулото на глока в гърлото на бутилката и го простреля от упор в челото. Приглушеният тътен отекна в огромния хангар. Главата на Садъруейт отскочи назад, после клюмна на гърдите му.

Джим Маккой седеше замръзнал на мястото си, после устните му започнаха да мълвят молитва. Той се прекръсти.

— Погледни ме.

Директорът продължаваше да се моли и Халил чу думите:

— … по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото…

— Любимият ми еврейски псалм: … защото Ти си с мен…

Двамата продължиха заедно:

— … Твоят жезъл и твоята палица ме успокояват. Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена. Тъй благостта и милостта Ти да ме придружават през всички дни на живота ми, и аз ще пребъдвам в дома Господен много дни^[2].

Когато свършиха, Асад Халил каза: „Амин“ и стреля в сърцето на Джим Маккой. В мига преди американецът да умре погледите им се срещнаха.

Халил пъхна пистолета в джоба си, върна пластмасовата бутилка в сака и се пресегна в кабината. Извади портфейлите на двамата, прибра ги в чантата си и избърса окървавените си пръсти в тениската на Садъруейт. После опипа тялото му, но не откри оръжие и заключи, че мъжът го е излъгал.

Накрая затвори плексигласовия купол.

— Лека нощ, господа. Дано вече сте в ада при приятелите си.

Слезе от стълбата, вдигна двете празни гилзи от пода и избута алуминиевата платформа до друг самолет.

Асад Халил пъхна ръка в джоба на сакото си и бързо се върна в атриума. Пазачът не се виждаше. Той влезе в коридора с офисите и чу шум зад една от затворените врати. Отвори я и завари пазача да слуша радио и да чете авиационно списание. Зад него имаше петнадесет монитора, показващи различни части от огромния музеен комплекс.

Мъжът вдигна глава.

— Свършихте ли?

Халил затвори вратата зад себе си, стреля в главата на пазача и се запъти към мониторите още преди тялото на американеца да е паднало на пода. Ако се съдеше по дисплеите, в музея нямаше никой друг. Той откри видеокасетофоните в ъгъла, изключи ги, извади петнадесетте касети и ги прибра в сака си. Приклекна до пазача, взе портфейла му, вдигна гилзата, после излезе от стаята и затвори вратата. Бързо пресече атриума, излезе от сградата, качи се на линкълна и потегли. Погледна часовника на таблото 22:57.

Въведе в сателитния навигатор летище „Макартър“ и след десет минути излезе на пътя, водещ на север към лонгайландската експресна магистрала.

Замисли се смъртта на Садъруейт и Маккой. Хрумна му, че никога не може да се предвиди как ще умре човек. Това му се стори интересно и Асад се зачуди как би реагирал в подобна ситуация. Арогантността на Садъруейт го беше изненадала. Или бе намерил кураж в последните мигове от живота си, или в него имаше толкова много зло, че сетните му думи не бяха проява на смелост, а на чиста омраза. Асад Халил осъзна, че самият той навярно би се държал по същия начин.

Реакцията на Маккой можеше да се очаква, ако се допуснеше, че е религиозен човек. А можеше и да е открил Господ в момент преди смъртта си. Но изборът на псалма му допадаше.

Халил отби от шосето и пое на изток по лонгайландската магистрала. Нямаше много движение и той поддържаше деветдесет километра в час.

Разбираше, че времето му изтича, че тези двойни убийства вече ще привлекат вниманието. По някое време тази вечер госпожа Маккой щеше да се обади в полицията, за да съобщи, че мъжа й го няма и никой не отговаря на телефона в музея. Когато обаче споменеше, че господин Маккой се е срещнал със стар приятел от военновъздушните сили, полицаите нямаше да се разтревожат толкова много. Така или иначе, щяха да открият труповете. Щеше да мине известно време преди властите да се сетят да потърсят на летището самолета, с който е пристигнал Садъруейт. Всъщност, ако Маккой не бе казал на жена си как е пристигнал приятелят му, полицията изобщо нямаше да отиде на аерогарата.

Във всеки случай, каквото и да направеше госпожа Маккой или полицията, Асад Халил имаше време за следващото си отмъщение. И все пак, докато шофираше, за пръв път усети присъствието на опасност и разбра, че някъде някой го дебне. Беше убеден, че преследвачът му не знае къде е, нито има представа какви са намеренията му. Ала Асад Халил чувстваше, че неизвестният преследвач най-после е проумял характера на онова, което търси.

Опита се да си го представи — не физически, а душевно — но не успя да проникне в същността на този човек. До него достигаше само мощното усещане за опасност, което той излъчваше.

Халил излезе от транса си и се замисли за следата от трупове, която бе оставил. Генерал Уейклиф и жена му трябваше да са били открити не по-късно от тази сутрин. По някое време техен роднина щеше да се опита да се свърже с убитите офицери от някогашния ескадрон на генерала. Всъщност Асад беше изненадан, че до този момент, понеделник вечерта, никой не се е обадил на Маккой. Пол Грей нямаше да отговаря на телефона, както и господин Садъруейт. Ала Халил имаше чувството, че някой от семейството на Уейклиф или Грей може да позвъни на госпожа Маккой и да й съобщи трагичната вест за убийствата. До следващата вечер играта му щеше да е към своя край. Може би по-рано, може би по-късно, ако Господ все още го подкрепяше.

Видя отбивка и спря на един заобиколен с дървета паркинг. Имаше няколко камиона и леки коли, но бяха надалеч от него. Халил прерови сака на Садъруейт. Откри бутилка с алкохол, бельо, профилактични лекарства, тоалетни принадлежности и тениска с рисунка на изтребител и думите ЯДРЕНИ БОМБИ, НАПАЛМ И РАКЕТИ — БЪРЗА ДОСТАВКА.

Взе чантата на пилота и своя сак и навлезе сред дърветата зад тоалетните. Извади парите от портфейлите на Садъруейт, Маккой и пазача и ги прибра. После разпръсна съдържанието на портфейлите багажа и видеокасетите сред храстите. Върна се в линкълна и отново излезе на магистралата. Докато шофираше, пусна трите четирийсеткалиброви гилзи през прозореца.

В Триполи му бяха казали: „Не губи време да заличаваш отпечатъците си и не мисли за другите веществени доказателства. Докато полицията ги обработи, ти вече ще си заминал. Но не позволявай да открият у теб чужди вещи. Това ще накара дори най-глупавия полицай да заподозре нещо.“ Разбира се, у него бяха оръжията на убитите федерални агенти. Ала Халил не ги смяташе за веществени доказателства — ако някой полицай се опиташе да го претърси, глоковете щяха да са последното, което щеше да види. И все пак предпочиташе да се избавя от другите неща и да остави автомобила без очевидни улики.

Мислите му се върнаха към родината, към Малик и Борис. И тримата знаеха, че мисията на Халил не може да продължи безкрайно. „Не е важна самата игра, приятелю — бе му казал Малик, — а начинът, по който я играеш. Ти реши да се предадеш на американците в Париж, за да влезеш с гръм и трясък в Америка, да им покажеш кой си, как изглеждаш, къде и кога си пристигнал. Ти измисли правилата на играта, Асад, и сам ги направи по-трудни. Разбирам причината, но и ти трябва да разбереш, че шансовете ти да изпълниш цялата задача са минимални. Трябва да обвиняваш единствено себе си, ако се провалиш малко преди да постигнеш пълна победа.“ На което Халил отговори: „Американците никога не влизат в битка, ако не са направили всичко възможно, за да си осигурят победата още преди да е изстрелян първият изстрел. Все едно да стреляш лъв от автомобил с телескопичен мерник. Това не е никаква победа, а обикновено убийство. В Африка има племена, които все още ходят на лов за лъвове с копия. Каква е ползата от физическото надмощие без духовна или морална победа? Не съм свел шансове си до минимум, просто ги изравних, така че който и да спечели тази игра, победителят ще съм аз.“

Борис, който присъстваше на този разговор, отбеляза: „Повтори ми тези думи, когато гниеш в американски затвор, а всичките ти американски демони продължават щастливо да си живеят“.

Халил се беше обърнал към него. „Не съм и очаквал да разбереш.“

Руснакът се бе засмял. „Разбирам, господин Лъв. Всичко разбирам. И за твоя информация, не ми пука дали ще убиеш онези пилоти. Но най-добре и на теб да не ти пука. Ако ловът е по-важен от убиването, тогава ги снимай, както правят разумните американци на сафари. Но ако искаш да вкусиш кръвта им, господин Лъв, по-добре измисли друг начин да отидеш в Америка.“

Накрая Асад Халил се беше вгледал в душата си и бе стигнал до заключението, че може да получи всичко — играта, правилата и тяхната кръв.

Видя знак за летище „Макартър“ и отби по рампата. След десет минути влезе в паркинга на аерогарата. Слезе, взе сака си и заключи колата. Не си направи труда да изтрие отпечатъците си от автомобила. Не възнамеряваше да полага толкова усилия, за да крие следите си. Трябваше му само още едно денонощие, навярно дори по-малко.

Халил отиде до навеса на близката автобусна спирка. Скоро пристигна минибус.

— До главния терминал, моля.

— Има само един, приятел — отвърна шофьорът.

След няколко минути бусът го остави на входа на почти пустия терминал. Асад се запъти към единственото такси на стоянката и каза на шофьора:

— Искам да отида до частната зона на летището. Ще ви платя двадесет долара.

— Скачай вътре, приятел.

Асад се настани на задната седалка. Десет минути по-късно бяха в отсрещния край на аерогарата.

— Къде точно да ви оставя? — попита шофьорът.

— До онази сграда ей там.

Спряха пред малка постройка, в която бяха офисите на няколко чартърни фирми. Халил плати и слезе.

Намираше се на по-малко от петдесет метра от мястото, където беше кацнал. Видя, че все още не са изтеглили самолета на Садъруейт. Влезе в сградата и откри офиса на „Стюарт Ейвиейшън“. Служителят зад гишето се изправи.

— Какво обичате?

— Казвам се Самюъл Пърлман. Имам резервация.

— Да. За полунощ. — Мъжът си погледна часовника. — Малко сте подранили, но мисля, че са готови.

— Благодаря. — Халил се вгледа в младежа, но не забеляза да го е разпознал. Служителят обаче му каза:

— Господин Пърлман, изцапали сте си лицето и ризата.

Асад незабавно разбра с какво — със съдържанието на главата на Садъруейт.

— Поувлякох се малко с вечерята — отвърна той.

Мъжът се усмихна.

— Тоалетната е ей там. — Той посочи надясно. — Ще се обадя на пилотите.

Халил влезе в тоалетната и се погледна в огледалото. По лицето, стъклата на очилата и ризата му имаше петънца от червеникавокафява кръв, сивкав мозък, дори парченце кост.

Той изми лицето и ръцете си, като внимаваше да не се разроши и да не разлепи мустаците си. После се върна в офиса.

— Господин Пърлман — каза младежът, — вашата компания е предплатила за полета. Трябва само да прочетете и подпишете договора.

Халил се престори, че чете напечатания текст.

— Всичко ми изглежда наред. — Той се подписа с оставената на гишето химикалка.

— От Израел ли сте?

— Да. Но сега живея тук.

— Имам роднини в Израел. Живеят в Гилгал на Западния бряг. Знаете ли къде е?

— Разбира се. — Халил си спомни думите на Борис: „Във всеки момент половината Израел е в района на Ню Йорк. Няма да привлечеш внимание, освен ако някой евреин не те заговори за роднините си. Внимателно проучи картите и пътеводителите за Израел.“ — Това е средно голям град на трийсет километра северно от Йерусалим. Животът там е тежък, тъй като наоколо има само палестинци. Поздравявам роднините ви за смелостта им да останат там.

— Да. Там е пълна отврат. Би трябвало да се преместят на крайбрежието. Той замълча, после прибави: — Може би някой ден ще се научим да живеем с арабите.

— Не е лесно да се живее с тях.

Младежът се засмя.

— Сигурно. Вие го знаете по-добре от мен.

— Да.

В офиса влезе мъж на средна възраст в синя униформа и поздрави служителя:

— Здрасти, Дан.

— Боб — отвърна младежът, — това е пътникът ти, господин Пърлман.

Халил се обърна към пилота, който му протегна ръка, Американското ръкостискане го озадачаваше. Арабите също се ръкуваха, но не толкова често и никога не докосваха жени. „Не се безпокой — бе му казал Борис. — Ти си чужденец.“

Асад стисна дланта на мъжа, който се представи.

— Аз съм капитан Фиск. Наричайте ме Боб. Ще летим за Денвър, после за Сан Диего. Нали така?

— Точно така.

Халил се втренчи в очите му, но мъжът не срещна погледа му. Американците те гледаха, но невинаги те виждаха. Либийците нито за миг не откъсваха очи от събеседниците си, освен ако не бяха с по-ниско обществено положение. Освен това американците стояха на разстояние. Поне един метър, както го бе предупредил Борис.

— Самолетът е готов — каза капитан Фиск. — Имате ли багаж, господин Пърлман?

— Само този сак.

— Дайте да го взема.

— Благодаря ви, но се нуждая от физически упражнения.

Пилотът се усмихна и се запъти към вратата.

— Пътувате сам, нали, господине?

— Да.

— Шалом алехем — извика след тях младежът. Халил едва не отговори на арабски: „Салаам алейкум“, но в последния момент отвърна:

— Шалом.

Последва пилота до един от хангарите. До рампата ги очакваше малък бял реактивен самолет. Асад отново забеляза „Апачито“ на Садъруейт и се зачуди кога ще започнат да търсят пилота му. Със сигурност най-рано след два дни — а дотогава Халил вече щеше да е далеч.

— Ще летим с този „Лиър“ шейсет — каза капитан Фиск. — Тъй като сме само трима и нямаме много багаж, напълних догоре всички резервоари. Това означава, че можем да стигнем до Денвър без междинно кацане. Насрещните ветрове са слаби и времето е отлично. Предвиждам полетът да продължи три часа и осемнайсет минути. Когато се приземим, температурата в Денвър ще е около, пет градуса. Доколкото разбрах, ще останете там няколко часа, нали?

— Да.

— Добре, ще пристигнем малко преди два през нощта.

— Ще се обадя на колегата си от самолета.

— Разбира се. На борда винаги има радиофон. Добре, после по някое време ще излетим за Сан Диего. Нали?

— Да.

— Съобщиха, че в момента над Скалистите планини имало слаба буря и в Сан Диего валял дъжд. Но времето може да се промени. Ще ви държим в течение, ако желаете.

Халил не отговори. Американската мания да предсказват времето го дразнеше. В Либия винаги бе горещо и сухо, понякога повече от обикновено. Нощите бяха студени, а през пролетта духаше габли. Аллах определяше времето, човек го понасяше. Имаше ли смисъл да се опитваш да го предсказваш и изобщо да говориш за него?

Пилотът го поведе към лявата страна на двумоторния самолет и му даде знак да се качи. Асад се покатери по двете стъпала и влезе през отворената врата. Фиск го последва и каза:

— Господин Пърлман, това е Тери Санфорд, вторият пилот.

Мъжът, който седеше отдясно, обърна глава към тях.

— Добър вечер.

— Седнете, където решите — продължи капитанът. — Имаме барче, където ще намерите кафе, понички, безалкохолни и по-силни напитки. — Той се подсмихна. — Ето там има вестници и списания. Тоалетната е в дъното. Настанете се удобно.

— Благодаря. — Халил отиде при последната дясна седалка в шестместния самолет и остави сака си на пътеката. Погледна си часовника. Минаваше полунощ. Денят беше минал добре. Трима мъртви — петима, ако броеше чистачката на Пол Грей и пазача в музея. Но те не влизаха в сметката, нито тристате пътници на борда на самолета на „Трансконтинентал“, както и останалите, които се бяха изпречили на пътя му и трябваше да бъдат очистени. В Америка имаше само шестима души, чиято смърт бе от значение за него, и четирима от тях вече бяха убити. Оставаха двама. Или поне така щяха да решат властите, ако стигнеха до правилното заключение. Но имаше още един човек…

— Господин Пърлман?

Халил вдигна глава. Пилотът стоеше до него.

— Да.

— Потегляме, така че закопчайте колана си, моля.

Той се подчини.

— Радиофонът е на бара — продължи капитанът. — Кабелът стига до всички седалки.

— Ясно.

— Другият уред, монтиран на страничната стена, е интерком. Можете да ни се обаждате по всяко време, като натиснете бутона.

— Благодаря.

— А можете и просто да дойдете в кабината.

— Разбирам.

— Добре. Мога ли да ви помогна с нещо, преди да заема мястото си?

— Не, благодаря.

— Аварийният изход е ей там, а илюминаторите имат сенници. След като излетим, ще ви съобщим кога можете да разкопчаете колана си.

— Благодаря.

Пилотът се обърна, влезе в кабината и затвори плъзгащата се врата.

Халил погледна през малкия илюминатор, докато самолетът се насочваше към пистата. Само преди часове беше кацнал на това летище с човек, който сега седеше мъртъв в кабината на изтребител, навярно убил много хора. Другият убиец до него също беше платил за престъпленията си. Достоен край на жалък живот. Но в същото време и символ, по-точно подпис, ако някой се сетеше да го прочете. Съжаляваше, че си е позволил този символичен акт, но не би променил нито дума, нито движение, абсолютно нищо от него.

— Чашата ми е препълнена. — Той се усмихна.

„Лиърът“ спря и двигателите зареваха по-силно. Самолетът като че ли потрепери, после се стрелна напред по пистата.

След тридесет секунди бяха в небето и Халил чу, че колесниците се прибират. Няколко минути по-късно леко се наклониха и продължиха да се издигат.

След известно време по високоговорителя се разнесе гласът на втория пилот:

— Господин Пърлман, вече можете да ставате, ако желаете, но моля ви, докато сте седнали, не разкопчавайте предпазния си колан. Облегалката се отпуска докрай, ако решите да поспите. В момента минаваме над южен Манхатън.

Халил погледна през илюминатора. Летяха над южния край на острова и се виждаха небостъргачите край морето, включително Световният търговски център.

В Триполи му бяха казали, че близо до него се намирала сграда, наречена Федерал Плаза 26, където отвели Бутрос. Ако го заловели, той също щял да се озове там. „Оттам няма бягство, приятелю. Щом попаднеш там, си техен. Следващата ти спирка ще е някой недалечен затвор, после съд, също някъде наблизо, и накрая пак затвор във вътрешността на страната, където ще прекараш остатъка от живота си. Там никой няма да може да ти помогне. Дори няма да признаем, че си работил за нас, нито ще предложим да те разменим за някой пленен неверник. В американските зандани има много муджахидини, но властите няма да ти позволят да се срещаш с тях. Ще живееш сам в чужда земя, сред непознати, и никога повече няма да видиш родината си, нито ще чуеш родния си език. И никога няма да бъдеш с жена. Ще си лъв в клетка, Асад, и вечно ще обикаляш из килията си. А може и сам да сложиш край на живота си, което ще е победа за теб и за нашата кауза и разгром за тях. Готов ли си за такава победа?“

„Щом съм готов да жертвам живота си в битка — бе отвърнал Халил, — защо да не се самоубия, за да не бъда заловен и подложен на унижения?“

Малик замислено беше кимнал. „За някои едното е по-лесно от другото. Той му подаде бръснач. Ето един от начините. Но не бива да си прерязваш китките, защото ще успеят да те спасят. Трябва да прережеш няколко главни артерии.“ После дойде лекар и му показа сънната и бедрената артерия. „И за да си сигурен, прережи вените и на китките си“ — каза му докторът. На негово място се появи друг мъж и го научи да прави клуп от чаршафи, електрически кабел и дрехи. След тези демонстрации Малик му рече: „Всички умираме и всички предпочитаме да загинем в джихад от ръката на врага. Но има ситуации, в които трябва да умрем от собствената си ръка. Уверявам те, раят те очаква в края и на двата пътя.“

Халил отново погледна през илюминатора, за последен път зърна Ню Йорк и се закле никога повече да не види това място. Последната му цел в Америка бе Калифорния, после щеше да замине или за Триполи, или за рая. И в двата случая щеше да си е у дома.