Нелсън Демил
Играта на лъва (53)

52.

Таксито потегли към полицейския паркинг на летището. Дотук добре.

Прехвърлихме се на синия форд и се насочихме на север към дома на великия сатана.

Искам да кажа, самият аз не го смятам за сатана. Доколкото изобщо имам политически влечения, аз съм анархист и мисля, че всички правителства и политици смърдят.

Освен това, разбира се, Роналд Рейгън беше много възрастен и болен човек, така че кой би искал да го убие? Е, например Асад Халил, изгубил семейството си в резултат на заповедта на Рейгън за въздушния удар срещу Либия. А също господин и госпожа Кадафи, изгубили дъщеря си, да не споменавам за няколкото месеца безсъние, докато ушите им не престанат да пищят.

Кейт бе настъпила газта по магистралата за Сан еди-какъв си.

— Дали Халил наистина?… — рече тя. — Искам да кажа, Рейгън е…

— Роналд Рейгън може да не си спомня инцидента, но те уверявам, че това не се отнася за Асад Халил.

— Ясно… Разбирам… ами ако грешим?

— Ами ако сме прави?

Кейт не отговори.

— Виж, всичко съвпада, но даже да грешим, заключението изглежда логично.

— Има ли значение, ако не е вярно?

— Просто карай. Даже да грешим, нищо не е изгубено.

— Току-що изгубихме скапаната си служба.

— Можем да отворим мотел.

— Какво ли съм открила в теб, по дяволите?

— Карай.

Движехме се с прилична скорост, но естествено, Дъглас Лайното вече беше надул свирката и в дома на Рейгън вече имаше хора, така че ние не бяхме точно препускащата на помощ Седма кавалерия.

— Колко души от Секретната служба мислиш, че го пазят?

— Малко.

— Защо?

— Ами, доколкото си спомням от ограничените си контакти с лосанджелиския офис на Секретната служба, те смятаха, че рискът за семейство Рейгън намалява с всяка година. Освен това имаше бюджетни съображения. Всъщност само преди няколко години някакъв хахо проникнал в имението им и влязъл в къщата.

— Невероятно.

— Обаче не може да се каже, че не ги охраняват. Имат нещо като личен фонд и плащат на частна охранителна фирма. А и всички местни ченгета наблюдават къщата. Ако се наложи, лосанджелиското оперативно бюро на ФБР също е на разположение.

— И ние сме на път.

— Да. Има ли нужда от повече охрана?

— Зависи кой те преследва.

— Нямаше нужда да изпускаме самолета — напомни ми тя. — Щеше да е достатъчно да се обадим по телефона.

— Ще те прикривам.

— Моля те, недей да ми правиш повече услуги. Уф, това твое мъжко самолюбие.

— Просто се опитвам да постъпвам правилно. Това е правилното решение.

— Не. Правилното решение беше да изпълним заповедта.

— Само си помисли още колко много неща ще можем да разкажем на пресконференцията, ако тази нощ успеем да пипнем Асад Халил.

— Ти си безнадежден. Виж, Джон, нали ти е ясно, че ако наблюдаваме имението на Рейгън и забележи необичайно раздвижване, Халил завинаги ще изчезне и никога няма да разберем дали предположението ти е вярно. Така или иначе, ние губим.

— Знам. Но има вероятност Халил да изчака до утре вечер и сега да не наблюдава имението. Предполагам, че Секретната служба ще направи същото като ФБР в домовете на Уигинс и Калъм.

— Секретната служба се занимава с охрана, Джон. Не с примамки и капани, особено ако примамката е бивш президент.

— Е, тогава ще се наложи да преместят семейство Рейгън на сигурно място и да позволят на ФБР да постави капана без примамката. Нали така?

— Как те е търпяло през всички тези години федералното правителство?

Долових язвителни нотки, каквито не очаквах, след като вече бяхме сгодени. Нали така?

— Знаеш ли къде е къщата? — попитах аз.

— Не, но когато отбием от магистралата, ще попитам.

— Имаш ли представа поне какъв е районът?

— Бел Еър е нещо като предградие. Имения на по един-два акра с много дървета. Едни мои приятели са минавали покрай къщата на Рейгън и са ми казвали, че домът е разположен на няколко акра площ, оградена със стена, и не се вижда от пътя.

— Портиерът му сигурен ли е?

— Скоро ще разберем.

Отбихме от магистралата. Кейт се свърза с офиса на ФБР, изслуша и повтори цял куп сложни упътвания, които записах на гърба на сметката от хотела в Марина дел Рей. Тя даде на дежурния описанието и регистрационния номер на колата ни.

Теренът в Бел Еър бе хълмист, пътищата лъкатушеха и имаше достатъчно дървета, сред които да се скрие цяла армия снайперисти. След петнайсет минути излязохме на Сейнт Клод Роуд, край който се издигаха огромни къщи, повечето едва забележими зад огради, стени и живи плетове.

Очаквах да видя пред Рейгъновото имение коли и хора, но наоколо цареше тишина и мрак. Може би наистина си знаеха работата.

Изневиделица от храсталаците изскочиха двама души и ни спряха.

В следващия момент вече имахме двама пътници на задната седалка, които ни преведоха през голям железен портал в каменна стена. Завихме наляво и спряхме на паркинг до голяма охранителна сграда. Всичко това беше адски вълнуващо, ако се интересуваш от история и така нататък. Щеше да е и забавно, ако хората не бяха толкова сериозни.

Слязохме и се огледахме. Ранчото на Рейгън едва се виждаше в далечината. Наоколо не се мяркаха много хора, но бях убеден, че е бъкано със снайперисти и агенти от Секретната служба, дегизирани като дървета, скали и така нататък.

Беше лунна или „ловджийска“ нощ, както се казваше в дните преди инфрачервените устройства да направят всяка нощ ловджийска. Във всеки случай в този час бившият президент навярно не обикаляше наоколо, затова трябваше да допусна, че Халил възнамерява да изчака Рейгънови да излязат на утринна разходка.

Слаб ветрец разнасяше аромат на цъфнали храсти по моравата, в дърветата чуруликаха птици. А може дърветата да бяха специално парфюмирани хора от Секретната служба, които чуруликаха помежду си.

Любезно ни помолиха да застанем близо до колата си и не щеш ли, от охранителната сграда се появи Дъглас Късохуйски и се запъти към нас.

— Хайде пак ми разкажи защо сме тук — без въведение нареди той.

Тонът му не ми хареса.

— Ти ми кажи защо не си бил тук вчера. Аз ли трябва да мисля за всичко вместо теб?

— Държиш се нахално.

— Попитай ме дали ми пука.

— Това е достатъчно неподчинение.

— Само загрявам.

Накрая се намеси Кейт.

— Добре, стига. Успокойте се. — Тя се обърна към Късохуйски. — Дъг, хайде да се отдръпнем и да поговорим насаме.

Кейт и приятелят й се отдалечиха и аз останах сам, царствено вбесен за нищо — мъжко самолюбие и пъчене пред представителка на женския пол. Адски примитивно. Можех да се издигна над това. Някой път трябва да опитам.

Така или иначе, към мен се приближи жена от Секретната служба, облечена в обикновени цивилни дрехи, представи се като Лайза и ми каза, че била някаква шефка. Бе четирийсетинагодишна, привлекателна и дружелюбна.

Разговорихме се и тя полюбопитства как съм стигнал до заключението, че има опасност за живота на бившия президент. Отвърнах й, че съм пиел в бар и просто ми е хрумнало. Обяснението не й хареса, затова го поразширих, като споменах, че съм пиел кола, че се занимавам със случая на Асад Халил и прочее.

Тя не само ме разпитваше, разбира се, но и ми правеше компания, за да не ми щукне да тръгна да се мотая наоколо.

— Колко от тия дървета всъщност са хора от Секретната служба? — поинтересувах се аз.

Лайза реши, че съм забавен.

— Всички.

Продължих с въпроси за съседите на Рейгънови и така нататък и тя ме информира, че наоколо било пълно с кинозвезди и други известности, че Рейгънови били прекрасни работодатели и че всъщност сме се намирали в самия Лос Анджелис, макар че на мен ми приличаше на кинодекор за сцена в плантация сред джунглата.

Двамата с Лайза си побъбрихме, докато Кейт разговаряше с бившия си любовник, изглаждаше нещата и го убеждаваше, сигурен съм, че не съм толкова голям задник, колкото изглеждам. Чувствах се уморен, и психически, и физически, и всичко това ми се струваше малко недействително.

По някое време Лайза сподели с мен:

— Преди номера на къщата е бил шест-шест-шест, но след като я купиха, Рейгънови го смениха на шест-шест-осем.

— Искате да кажете, от съображения за сигурност ли?

— Не. Според Откровението шест-шест-шест е числото на дявола. Не го ли знаете?

— Хм…

— Предполагам, че тъкмо поради тази причина Нанси поиска да го променят.

— Разбирам… Трябва да проверя в тефтера си. Мисля, че имах някъде три шестици.

Тя се засмя.

Имах чувството, че Лайза може да ми е от помощ, затова вкарах в действие чара си и всичко тръгна по мед и масло. Докато я омайвах, се появи Кейт и аз я запознах с новата си приятелка.

Кейт не прояви към нея особено голям интерес, хвана ме под ръка и ме отведе настрани.

— Утре сутрин трябва да се качим на първия самолет. Пак ще успеем за пресконференцията.

— Знам. В Ню Йорк е три часа по-рано.

— Млъкни и ме слушай, Джон. Освен това директорът иска да приказва с теб. Може да си загазил.

— Къде отиде героят?

Тя не ми обърна внимание.

— Имаме резервация за хотел на летището и два билета за първия полет до Вашингтон. Да вървим.

— Имам ли време да изритам Дъг в ташаците?

— Едва ли ще е разумно с оглед на кариерата ти, Джон. Да вървим.

— Добре. — Върнах се при Лайза и й казах, че се налага да си тръгнем. Тя отвърна, че ще нареди да отворят портала. Запътихме се към колата и Лайза ни придружи. Направих последен опит: — Хей, чувствам се малко виновен, че ви вдигнах от леглата. Би трябвало да остана с вас до сутринта. Няма проблем. С удоволствие ще го направя.

— Оставете.

— Влизай в колата — изсъска ми Кейт.

Лайза, която ми беше приятелче, реши, че ми дължи обяснение за повърхностния си отговор.

— Господин Кори, още от осемдесет и осма година имаме грижливо разработен план. Мисля, че вие не участвате в него.

— Сега не е осемдесет и осма. А и операцията не е чисто охранителна. Опитваме се да заловим опитен убиец.

— Всичко това ни е известно. Затова и сме тук. Не се безпокойте.

— Да вървим, Джон — настоя Кейт.

Не й обърнах внимание.

— Навярно бихме могли да влезем в къщата. Така няма да ви се пречкаме.

— Оставете.

— Само по едно бързо с Рон и Нанси.

Лайза се засмя.

— Да вървим, Джон — за кой ли път каза Кейт.

— И без това не са си вкъщи — рече Лайза.

— Моля?

— Не са си вкъщи.

— Къде са?

— Не мога да ви кажа.

— Добре. Вече сте ги извели оттук и сте ги поставили под охрана на сигурно място, например във Форт Нокс, така ли?

Тя се озърна наоколо.

— Всъщност това не е тайна. Пишеше го във вестниците, но вашия приятел, онзи, на когото се разкрещяхте, не искаше да знаете.

— Какво да знаем?

— Ами, вчера Рейгънови заминаха за няколко дни в Ранчо дел Сиело.

— Къде?

— В Ранчо дел Сиело. Небесното ранчо.

— Искате да кажете, че са мъртви ли?

Лайза се засмя.

— Не. Това е неговото старо ранчо, на север оттук в планината Санта Инес. Някогашният западен Бял дом.

— Значи казвате, че са в онова ранчо. Нали така?

— Да. Пътуването дотам е нещо като… те го наричат „последно събиране“. Той е много болен, нали знаете.

— Знам.

— Нанси реши, че може да му се отрази добре. Той обичаше онова ранчо.

— Ясно. Сега си спомням. И го е пишело във вестниците, така ли?

— Имаше изявление за пресата. Не го публикуваха навсякъде. Но медиите са поканени там в петък, последния ден от престоя им. Малко снимки и така нататък. Нали разбирате, старецът язди към залеза. Малко е тъжно. Сега не знам какво ще решат за пресконференцията.

— Ясно. В момента пазят ли ги ваши хора?

— Разбира се. — Тя замълча, после замислено рече: — Човекът има Алцхаймер. Кой би искал да го убие?

— Е, той може и да има Алцхаймер, обаче хората, които искат да го убият, имат дълга памет.

— Разбирам. Положението е овладяно.

— Колко е голямо онова ранчо?

— Доста. Около седемстотин акра.

— Колко души от Секретната служба са го охранявали, когато той беше президент?

— Стотина.

— А сега?

— Не зная. Днес бяха шестима. Опитваме се да пратим още десетина. Лосанджелиският офис на Секретната служба не е голям. Всъщност всичките ни офиси са малки. При нужда използваме хора от местната полиция и Вашингтон.

Кейт като че ли вече не припираше толкова да си ходим и попита Лайза:

— Защо не използвате ФБР?

— В момента ваши агенти от Вентура пътуват натам. Но ще останат край Санта Барбара. Това е най-близкият град. Не можем да пуснем в самото ранчо хора, които не са от Секретната служба и не разбират нашия начин на действие. Могат да пострадат хора.

— Но ако нямате достатъчно сили, може да пострада човекът, когото охранявате — отбеляза Кейт.

Лайза не отговори.

— Защо не го отведете на сигурно място? — попитах аз.

Тя отново се огледа наоколо.

— Вижте, заплахата не се смята за особено голяма. Но за да отговоря на вашите въпроси, към тази планина води само един тесен лъкатушен път, истински рай за засади. Президентската хеликоптерна площадка вече не е там, но даже да беше, тази нощ цялата планина е обгърната в мъгла, както обикновено по това време на годината.

— Господи. На кого му хрумна тази идея?

— Искате да кажете пътуването до Ранчо дел Сиело ли? Не зная. Навярно тогава не е изглеждала лоша. Разберете, че въпреки предишната си работа този човек е болен старец, който от десет години не се е появявал пред публика. Не е правил или казвал нищо, заради което да искат да го убият. Всъщност получаваме повече заплахи срещу домашните любимци в Белия дом, отколкото срещу Рейгън. Това положение очевидно се е променило и ние ще реагираме съответно. Междувременно в момента трима държавни глави са на посещение в Лос Анджелис. Двама от тях са мразени от половината свят и силите ни не достигат. Не бива да рискуваме, даже да не са много добри хора. Не искам да ви се сторя безсърдечна, но нека признаем истината. Роналд Рейгън не е чак толкова важна личност.

— За Нанси е. И за децата им. Вижте, Лайза, убийството на бивш президент ще окаже психологическо въздействие. Не е добре за духа на нацията. Разбирате ли? Да не споменавам за службата ви. Затова опитайте да накарате шефовете си да приемат положението сериозно.

— Приемаме го съвсем сериозно. В момента правим всичко възможно.

— Това също ни дава възможност да заловим терорист номер едно в Америка.

— Разбираме го. Но и вие разберете, че тази ваша теория не изглежда много правдоподобна.

— Добре. После да не кажете, че не съм предупредил всички.

— Благодарим ви за предупреждението.

Отворих вратата на форда и Лайза ни попита:

— Там ли отивате?

— Не — отвърнах. — Не и по тъмно в планината. А и утре трябва да сме във Вашингтон. Хей, благодаря.

— С вас съм. Каквото и да ми струва.

— Ще се видим на разследването в Сената.

Влязох в колата. Кейт вече седеше зад волана. Тя излезе от паркинга и потегли по отбивката. Порталът автоматично се отвори и ние излязохме на Сейнт Клод Роуд.

— Накъде? — попита ме Кейт.

— Към Небесното ранчо.

— И защо ли изобщо те питам?

И ето че се отправихме към Ранчо дел Сиело. Но първо трябваше да излезем от Санта Бел Еър и мина известно време, докато стигнем до магистралата.

— Вече зная отговора, но ми кажи защо отиваме в ранчото на Рейгън? — каза Кейт.

— Имаме да убием шест часа до полета. Спокойно можем да се опитаме да убием и Асад Халил.

Тя дълбоко си пое дъх. Предполагам, че се наслаждаваше на аромата на цветята.

— И според теб Халил знае, че Рейгън е там, и възнамерява да го убие в ранчото. Нали така?

— Мисля, че Халил е възнамерявал да убие Рейгън в Бел Еър, но когато е дошъл в Калифорния, е получил от някого нова информация, накарал е Азис Рахман да го закара на север от Санта Моника, за да огледа терена около ранчото на Рейгън и да се избави от сака си, в който навярно са били глоковете и фалшивите му документи. Всичко си пасва, логично е и ако греша, явно съм си сбъркал професията.

Тя се замисли за миг.

— Добре, с теб съм, за добро или зло. Нали затова се събират хората.

— Абсолютно.

— И отношението е взаимно.

— Бих се изправил пред куршумите заради теб.

Кейт ме погледна и очите ни се срещнаха в мрака. Говорех сериозно и нито един от двама ни не каза очевидното, а именно, че навярно скоро щяхме да проверим това.

— И аз — отвърна тя.

Накрая открихме изхода и поехме на север по магистралата за Сан Диего.

— Знаеш ли къде е ранчото? — попитах я аз.

— Някъде в планината Санта Инес край Санта Барбара.

— Къде е Санта Барбара?

— На север от Вентура и на юг от Голета.

— Ясно. Колко време ще ни отнеме?

— Може би два часа до Санта Барбара. Зависи от мъглата. Не зная как се стига оттам до ранчото, но ще научим.

— Искаш ли да шофирам аз?

— Не.

— Имам книжка.

— Ти не познаваш пътищата. Вземи да поспиш.

— Прекалено ми е забавно. Знаеш ли, ако искаш, можем да се отбием в офиса във Вентура за бронирани жилетки.

— Не очаквам престрелка. Всъщност, когато стигнем в ранчото, любезно ще ни помолят да си тръгнем, също като в Бел Еър. Секретната служба ревниво брани територията си. Особено от ФБР.

— Сещам се защо.

— Няма да ни допуснат да участваме, но ако искаш да си близо до вероятното действие, значи се движим в правилната посока.

— Повече не ми и трябва. По-късно се обади във Вентура и провери къде са позициите на момчетата от ФБР в Санта Барбара.

— Добре.

— Хей, страхотен път. Тук е адски красиво. Напомня ми за старите каубойски филми. С Джин Оутри, Рой Роджърс и Том Микс.

— Никога не съм чувала за тях.

Известно време пътувахме в мълчание. Забелязах, че минава един и четвърт. Дълъг ден.

Стигнахме до пресечка. На изток се намираше Бърбанк, на запад — шосе 101, магистралата за Вентура, и Кейт излезе на нея.

— Този път няма да минем по крайбрежния път, защото може да има мъгла — поясни тя. — Оттук е по-бързо.

— Ти си тукашната.

Продължихме на запад през долината Сан Фернандо, както ме информира Кейт. Как ли се оправяха с всички тия Сан и Санти? Наистина бях уморен и пак се прозях.

— Заспивай.

— Не. Искам да ти правя компания, да слушам гласа ти.

— Добре. Чуй това — защо се държа толкова гадно с Дъг?

— Кой Дъг? А, оня тип. В Лос Анджелис или в Бел Еър?

— И на двете места.

— Ами, в Бел Еър ме ядоса, защото знаеше, че Рейгънови не са си вкъщи и не ни каза къде са.

— Джон, ти го научи едва след като се държа гадно с него.

— Хайде да не издребняваме за последователността на събитията.

Тя помълча малко, после каза:

— Не съм спала с него, само излизахме заедно. Той е женен. Обича жена си. Има две деца, в момента студенти.

Реших, че не се налага да й отговоря. Кейт продължи:

— Нямам нищо против малко ревност, но ти наистина…

— Чакай. Тогава защо ревнуваше в Ню Йорк?

— Това е съвсем друго нещо.

— И каква е разликата?

— Ти все още имаше връзка с Бет. Лос Анджелис е история.

— Ясно. Да оставим това.

— Добре. — Тя хвана ръката ми и я стисна.

Е, вече бяхме сгодени от около едно денонощие и не знаех как ще издържа до юни.

Така или иначе, половин час поговорихме за това-онова и забелязах, че сме в планина или хълмове. Наистина ми се стори опасно, но Кейт изглеждаше уверена зад волана.

— Имаш ли план или нещо подобно за Санта Барбара? — попита ме тя.

— Не. Ще импровизираме.

— Какво ще импровизираме?

— Не знам. Винаги се отваря някаква възможност. Но първо трябва да стигнем до ранчото.

— Остави, както би казала твоята приятелка Лайза.

— Коя Лайза? А, оная жена от Секретната служба.

— В Калифорния има много красиви жени.

— В Калифорния има само една красива жена. Ти.

И така нататък.

Мобифонът на Кейт иззвъня. Можеше да е единствено Дъглас Късохуйски, открил, че не сме се появили в определения ни хотел на летището.

— Не отговаряй — казах аз.

— Трябва. — И тя отговори. Наистина се оказа той. Кейт послуша няколко секунди, после отвърна: — Ами… пътуваме на север по сто и първо шосе. — Отново пауза. — Точно така… научихме, че Рейгънови са… — Стърджис явно я прекъсна.

— Дай ми телефона.

Тя поклати глава и продължи да слуша.

Наистина бях бесен, защото знаех, че й чете конско, а никой не можеше да си позволява такива неща с годеницата на Джон Кори, освен ако не му е омръзнал животът. Не исках да й дърпам мобифона от ръцете, затова седях и кипях. И се чудех защо Дъглас не иска да си поприказва с мен.

Кейт на няколко пъти се опита да каже нещо, обаче надутото копеле постоянно я прекъсваше. Накрая тя избухна:

— Слушай, Дъг, не ми харесва, че си скрил информация от мен и си поискал Секретната служба да не ни казва. За твое сведение, ние сме пратени тук от шефовете на Антитерористичната спецчаст в Ню Йорк, които помолиха лосанджелиското бюро да ни окаже пълно съдействие. Този случай се разследва от Антитерористичната спецчаст и ние сме нейни представители в Лос Анджелис. Нося със себе си клетъчен телефон и пейджър, така че по всяко време можеш да се свържеш с мен. Единственото, което трябва да знаеш, е, че на сутринта с господин Кори ще заминем за Вашингтон, освен ако не получим друго нареждане от нюйоркските или вашингтонските си началници. Нещо повече, не е твоя работа къде и с кого спя. — Кейт прекъсна връзката.

Искаше ми се да кажа „браво“, но реших, че е по-добре да си премълча.

Продължихме в мълчание. Няколко минути по-късно мобифонът пак иззвъня и тя отговори. Знаех, че не може да е Дъглас Малкото пишле, защото не му стискаше да се обади. Но си помислих, че е позвънил да ни изпорти във Вашингтон и сега началството иска да прекрати операцията ни. Бях се примирил, затова останах приятно изненадан и облекчен, когато Кейт ми подаде телефона с думите:

— Обажда се Пола Донъли от командния център. На пряката линия чакал господин, който не искал да разговаря с никой друг, освен с теб. — Нямаше смисъл да прибавя, че е Асад Халил.

Доближих мобифона до ухото си и казах на Пола:

— Тук е Кори. Истински ли ти се струва онзи господин?

— Не съм съвсем сигурна какви са масовите убийци — отвърна тя, — но тоя тип каза, че сте разговаряли във Вентура и ти си му дал прекия си номер.

— Той е. Можеш ли да ме свържеш?

— Мога, но той не иска. Иска номера ти, затова ако си съгласен ще му дам номера на Кейт. Едва ли ще ми каже своя.

— Добре. Дай му го. Благодаря, Пола. — Затворих.

Двамата с Кейт мълчаливо зачакахме. Накрая телефонът иззвъня.

— Кори слуша.

— Добър вечер, господин Кори — каза Асад Халил. — Или вече е утро?

— Както предпочиташ.

— Събудих ли ви?

— Няма нищо. И без това трябваше да стана, за да отговоря на телефона.

Последва мълчание, докато Халил се мъчеше да разбере чувството ми за хумор. Не бях сигурен защо се обажда, но когато те търси някой, който няма какво да ти предложи, сигурно иска нещо.

— Е, какво прави откакто се чухме миналия път? — попитах го аз.

— Пътувах. А вие?

— И аз. Странно съвпадение, тъкмо говорех за теб.

— Убеден съм, че напоследък не говорите за почти нищо друго.

Задник.

— Виж, аз си имам свой живот. Ами ти?

Изглежда, не ме разбра, защото отвърна:

— Разбира се, че си имам. Нали съм жив.

— Ясно. Е, какво мога да направя за теб?

— Къде сте, господин Кори?

— В Ню Йорк.

— Нима? Мисля, че разговаряме по клетъчен телефон.

— Така е. Клетъчният телефон е в Ню Йорк и аз съм с него.

— Къде си?

— В Либия.

— Без майтап? Чувам те така, все едно си на другата пряка.

— Може и да е така. Може и да съм в Ню Йорк.

— Може. Погледни през прозореца и се опитай да се ориентираш. Камили ли виждаш, или таксита?

— Господин Кори, не ми харесва чувството ви за хумор и няма значение къде се намираме, защото и двамата лъжем.

— Точно така. Е, защо се обаждаш? Какво искаш?

— Да не мислите, че се обаждам само за да ви искам услуги? Просто ми се щеше да чуя гласа ви.

— Адски мило от твоя страна. Случайно пак да си ме сънувал? — погледнах към Кейт, която не откъсваше очи от мрачния път. Над асфалта се стелеше мъгла и изглеждаше призрачно. Тя обърна глава към мен и ми намигна.

Накрая Халил отвърна:

— Всъщност наистина ви сънувах.

— Хубав ли беше сънят?

— Сънувах, че се срещаме на тъмно място и че после излязох на светло, сам, покрит с вашата кръв.

— Наистина ли? Какво според теб означава това?

— Знаете какво означава.

— Хич ли не сънуваш жени? Нали разбираш, когато се събуждаш и си се надървил?

Кейт ме сръга в ребрата.

Халил не отговори на въпроса ми и промени темата.

— Всъщност наистина бихте могли да направите някои неща за мен.

— Знаех си.

— Първо, предайте на господин Уигинс, че даже да ми трябват още петнадесет години, пак ще го убия.

— Хайде, Асад, не е ли време да простиш и да…

— Млъкнете.

Мили Боже!

— Второ, господин Кори, същото се отнася за вас и госпожа Мейфилд.

Погледнах Кейт, но тя изглежда, не чуваше гласа на Халил.

— Знаеш ли, Асад, не можеш да решиш всичките си проблеми с насилие — казах на психически непълноценния си събеседник.

— Мога, разбира се.

— Който вади нож, от нож…

— Ще оцелее онзи, чийто нож е най-бърз. На моя език има поема, която ще се опитам да ви преведа. Разказва се за самотен страшен воин, яхнал…

— Хей, знам я! Нещо съм позабравил арабски, обаче виж как звучи на английски. — Прокашлях се и зарецитирах: — „Препуска сам ужасен конник, със сабя йеменска — другар единствен, по нея няма други украшения, освен резки по хладната стомана“. Как ти се струва?

Последва продължително мълчание.

— Откъде я знаете? — попита Халил накрая.

— От неделното училище. Не, чакай да помисля. От един приятел арабин. — После прибавих, за да го ядосам: — Имам много арабски приятели, които работят за мен. Полагат всички усилия да те открият.

Халил се замисли, после каза:

— Всички те ще отидат в ада.

— А ти накъде си се запътил, приятел?

— Към рая.

— Вече си в Калифорния.

— В Либия съм. Завърших своя джихад.

— Е, щом си в Либия, повече не ми се приказва с тебе. Само ще ми натовариш телефонната сметка, така че…

— Аз ще реша кога да свърши разговорът.

— Тогава давай по-делово. — Всъщност предполагах, че зная какво иска. И което е по-интересно, по време на мълчанието чувах някъде да пеят птици. Това ме наведе на мисълта, че Асад Халил е на открито, освен ако си няма канарче. Искам да кажа, не съм орнитолог, обаче съвсем наскоро бях чул подобни звуци в Бел Еър. Бях убеден, че тоя тип е някъде в района. Както и да е, Асад най-после стигна до действителната цел на обаждането си.

— Какво ми казахте, когато разговаряхме предишния път?

— Струва ми се, че те нарекох ебач на камили. Но ми се ще да си върна думите назад, защото могат да ме обвинят в расизъм, а като федерален служител и американец…

— За родителите ми.

— А, ясно. Добре де, ФБР… всъщност ЦРУ и техните отвъдокеански колеги — имат сигурна информация, че майка ти е била… как да се изразя? Нещо като много добра приятелка на господин Кадафи. Нали загряваш? Виж сега, ние сме мъже, нали така? Разбираме ги тия неща. Добре, та майка ти… може да ти е неприятно да го чуеш, обаче и тя си е имала нужди. Нали така? И нали знаеш… започнало да й става малко самотно, след като баща ти постоянно е отсъствал… чуваш ли ме?

— Продължавайте.

— Добре. — Погледнах Кейт, която вдигна палец нагоре. Продължих: — Виж сега, Асад, не съдя никого. Майка ти и Муамар може да са се събрали едва след като баща ти… а, това е другото нещо. Баща ти. Сигурен ли си, че наистина, ама наистина искаш да го чуеш?

— Продължавайте.

— Добре. Е, пак ЦРУ — те са адски интелигентна тайфа и няма да повярваш какво знаят. Имам един много добър приятел там, Тед, та Тед ми каза, че баща ти… Карим му беше името, нали? Както и да е, че не го били очистили израелците. Че не са го убили де. Всъщност, Асад, бил е… а бе, защо да ровим в миналото? Случват се разни гадости. Нали разбираш? Пък и аз знам, че си от обидчивите. Защо пак да започваш отначало? Остави тая работа.

Мълчание, после:

— Продължавайте.

— Сигурен ли си? Искам да кажа, знаеш какви са хората. Казват: „Давай, няма да ти се сърдя“. И после, когато им кажеш лошата новина, те намразват. Не искам да ме намразиш.

— Не ви мразя.

— Но искаш да ме убиеш.

— Да, но не ви мразя. Не сте ми направили нищо.

— Разбира се, че съм. Прецаках ти плановете да очистиш Уигинс. Хич ли няма да ми отдадеш дължимото? Et tu, Brute^[1]?

— Моля?

— Латински. Е, щом не ме мразиш, добре, но защо да бъркам пак в стари рани? Искам да кажа, какво ще спечеля, като ти кажа за твоя старец?

Той се замисли.

— Ако ми кажете каквото знаете, имате думата ми, че няма да пострадате нито вие, нито госпожа Мейфилд.

— И Уигинс.

— Не мога да ви обещая такова нещо. Той е жив мъртвец.

— Е, добре. По-добре половината, отколкото нищо. Хм, докъде бях стигнал?… А, да, до оная история в Париж. Да, не искам да правя предположения или да хвърлям семената на съмнението, обаче трябва да си зададеш въпроса, който си задава всяко ченге, разследващо убийство. Въпросът е: cui bono? Това пак е на латински. Не на италиански. Знаеш италиански, нали така? Както и да е, cui bono? — Кой печели? Кой би спечелил от бащината ти смърт?

— Очевидно израелците.

— Стига, Асад. Ти си умно момче. Колко капитани от либийската армия са убили израелците на парижките улици? За да убият някого, израелците имат нужда от основание. Какво им е направил баща ти? Кажи ми, ако знаеш.

Чух го да се прокашля, после отвърна:

— Беше антиционист.

— Че кой в Либия не е такъв? Стига, приятел. Ето я печалната истина. Моите приятели от ЦРУ са убедени, че баща ти не е бил убит от израелците. Според либийци, поискали убежище при нас, заповедта за убийството е била дадена от самия господин Муамар Кадафи. Съжалявам.

Той не отговори. Продължих:

— Ето как е било. Имало ли е политически различия между баща ти и Муамар? Някой в Триполи да е имал зъб на баща ти? Или е било заради майка ти? Кой знае? Ти ми кажи.

Мълчание.

— Чуваш ли ме още, Асад?

— Ти си мръсен лъжец и ще ми достави огромно удоволствие да ти изтръгна езика, преди да ти прережа гърлото.

— Виждаш ли? Знаех си, че ще се ядосаш. Опитай се да ми направиш услуга и… Ало? Асад? Ало?

Изключих мобифона, оставих го между седалките и дълбоко си поех дъх.

Известно време пътувахме в мълчание, после предадох на Кейт подробностите от разговора, дори й признах, че е обещал да я убие. Накрая заключих:

— Струва ми се, че не ни харесва.

— Нас ли? Не харесва теб. Иска да ти изтръгне езика и да ти пререже гърлото.

— Имам приятели, които искат да направят същото.

Засмяхме се в опит да се поободрим.

— Така или иначе, мисля, че добре се справи с него — рече тя. — Искам да кажа, защо трябва да се държиш сериозно и професионално?

— Според правилото, ако ти искаш нещо от заподозрения, трябва да се отнасяш с него с уважение. Когато той иска нещо, мотай колкото щеш.

— Не си спомням в наръчника по водене на разпити да пише такова нещо.

— В момента го преработвам.

— Забелязах. — Тя се замисли за миг. — Ако някога се върне в Либия, той ще потърси отговорите на някои въпроси.

— Ако зададе такива въпроси в Либия, Халил е мъртъв. Или няма да повярва, или ще направи в Либия същото, което извърши тук. Той е опасен човек, истинска машина за убийства. И е посветил живота си на разчистване на сметки.

— И ти току-що му даде основание да разчисти още няколко.

— Надявам се.

Продължихме и аз забелязах, че по пътя няма никакво движение. Само идиот можеше да излезе в такава нощ.

— Още ли смяташ, че Халил е в Калифорния? — попита ме Кейт.

— Убеден съм. В момента е в планината Санта еди-коя си, близо до или в ранчото на Рейгън.

Тя погледна през прозореца към мрачните, забулени в мъгла хълмове.

— Надявам се да е другаде.

— Аз се надявам да е тук.