Нелсън Демил
Играта на лъва (54)

54.

Шосе 101 ни отведе във Вентура, където магистралата напускаше хълмовете и се превръщаше в крайбрежен път. Мъглата се сгъсти и не се виждаше нищо дори на пет метра.

Наляво обаче проблясваха светлините на „Вентура Ин“.

— Онова там е мястото, където се сгодих — информирах Кейт.

— Ще се върнем пак на медения си месец.

— Мислех си за Атлантик Сити.

— Я си помисли пак. — След няколко секунди обаче тя премисли. — Където кажеш, стига да си щастлив.

Както и да е, движехме се с около шейсет и пет километра в час. Въпреки това изглеждаше прекалено бързо за пътните условия. Видях знак, на който пишеше: САНТА БАРБАРА — 48 КИЛОМЕТРА. Кейт включи радиото и хванахме повторението на новините. Водещият казваше:

— ФБР потвърди, че терористът, отговорен за смъртта на пътниците на полет сто седемдесет и пет в Ню Йорк, както и на четирима души на летището, все още е на свобода и вероятно е убил още осем души, бягайки от федералните и местните правоохранителни органи.

Той продължи да чете невероятно дълги и усукани изречения. Накрая завърши с думите:

— Говорител на ФБР съобщи, че изглежда, между някои от хората, които са били убити от Асад Халил, има връзка. Утре следобед във Вашингтон ще се проведе голяма пресконференция…

Превключих на по-приятен канал.

— Пропуснала ли съм го, или този тип наистина не спомена за Уигинс? — попита Кейт.

— Не спомена. Предполагам, че правителството го пази за утре.

— Всъщност вече е днес. И няма да успеем за първия полет.

Погледнах часовника на таблото и видях, че е 02:50. Прозях се.

Кейт извади от джоба си мобифона, набра някакъв номер и каза:

— Обаждам се във Вентура.

След като се свърза със Синди Лопес, Кейт попита:

— Нещо от ранчото? — Тя се заслуша. — Добре. — Не беше добре обаче, че Дъглас Смотаняка явно вече се е обаждал, защото след малко Кейт отвърна: — Не ми пука какво казва Дъг. Искам само агентите от Вентура, които са в Санта Барбара, да ни посрещнат, да позвънят в ранчото и да съобщят на Секретната служба, че пътуваме натам. — Пауза, после: — Всъщност Джон току-що разговаря с Асад Халил… да, точно това казах. Точно така. Ще почакам. — Тя покри телефона с длан. — Синди се обажда на Секретната служба в ранчото.

— Добър ход, Мейфилд.

— Благодаря.

— Не им позволявай да ни мотаят с телефонно съвещание — посъветвах я аз. — Няма да разговаряме със Секретната служба. Ще се срещнем с тях и ФБР в Санта Барбара, където ще ни поканят в ранчото.

— Щом толкова настояваш, ще си получиш своето.

— Заслужил съм го. Халил не само уби много хора, които служиха на страната си, но и заплаши и двама ни. Не Джак или Стърджис. Мен и теб. И нека ти напомня, че идеята да публикуват име и снимката ми във вестниците не беше моя. Някой ми е длъжник и е време да ми изплати дълга си.

Тя кимна, но не отговори. Синди Лопес се върна на телефона. Кейт послуша, после отвърна:

— Остави това. Няма да обсъждаме въпроса по клетъчен телефон. Просто ми кажи къде ще се срещнем с тях. Добре. Благодаря. Да. — Тя затвори. — Синди те поздравява и пита кога ще се върнеш в Ню Йорк.

Много смешно.

— Какво друго каза?

— Ами, групата от ФБР била в мотел на име „Сий Скейп“ на север от Санта Барбара, недалеч от планинския път, който води към ранчото. Там били трима от офиса във Вентура — Ким, Скот и Еди. С тях имало човек от Секретната служба, който играел ролята на свръзка. Ще отидем в мотела и ще им разкажем за телефонния ти разговор с Халил, и не, не можело да се качим в ранчото, но щели да ни позволят да изчакаме в мотела до сутринта в случай, че нещо се случи и се наложи да си поприказваш с Халил, по телефона, ако се обади, или ако го задържат, лично, в белезници. Халил де, не ти.

— Ясно. Обаче разбираш, че ще отидем в ранчото.

— Отнеси въпроса към човека от Секретната служба в мотела.

Продължихме на север. Едва пълзяхме, но след малко видяхме признаци на цивилизация и надпис ДОБРЕ ДОШЛИ В САНТА БАРБАРА.

Крайбрежният път мина през южната част на града, после се отклони на север от океана. След още трийсетина километра шосето отново зави към брега.

— Да не сме подминали мотела? — попитах.

— Едва ли. Обади се да попиташ.

Замислих се за миг.

— Струва ми се, че трябва да спестим време и да отидем направо в ранчото.

— Изглежда, не си разбрал инструкциите ни, Джон. Как можем да открием пътя, който води към ранчото?

— Нямам представа.

Бавно напредвахме в мъглата и макар че не виждах океана, го усещах от лявата ни страна. Теренът отдясно се издигаше. Във всеки случай, в този район шосе 101 не се пресичаше с почти никакви други пътища.

Накрая забелязах отляво открито пространство и зърнах осветен знак с надпис МОТЕЛ СИЙ СКЕЙП. Кейт влезе в паркинга.

— Стаи сто и шестнайсет и сто и седемнайсет — каза тя.

— Първо карай към рецепцията.

— Защо?

— Ще взема още две стаи и ще видя дали ще успея да намеря нещо за хапване и кафе.

Кейт спря под навеса пред офиса и аз слязох.

Служителят ме видя през стъклената врата и автоматично я отвори. Предполагам, че съм имал почтен вид с костюма си, макар че бе смачкан и смърдеше.

Отидох при мъжа и му показах служебната си карта.

— Мисля, че наши колеги са отседнали при вас. Стаи сто и шестнайсет и сто и седемнайсет.

— Да, господине. Искате ли да им се обадя?

— Не, само ще им оставя съобщение.

Той ми даде лист и химикалка и аз написах: „Ким, Скот, Еди. Съжалявам, че не успях да намина. Ще се видим сутринта. Дж. К.“ Подадох му бележката.

— Обадете им се към осем. Става ли? — Протегнах му десетачка и небрежно попитах: — Как да открия пътя за ранчото на Рейгън?

— А, не е трудно. Още около километър на север, после наляво се пада щатският парк „Рефугио“, а надясно е пътят. Рефугио Роуд. Но няма да видите знак. Аз не бих опитал в такава нощ.

— Защо?

— Нищо не се вижда. Към върха пътят започва да лъкатуши и можете да се обърнете в някое дере.

— Няма проблем. Колата е служебна.

Той се засмя, после ме погледна:

— Значи старецът си е вкъщи, а?

— Само за няколко дни. Лесно ли ще открия ранчото?

— Да. Накрая пътят се раздвоява. Завийте наляво. Надясно има друго ранчо. Ще видите железен портал. Само че пътят е тежък дори през деня. След три часа ще съмне и мъглата може да се поразсее.

— Благодаря, но трябва да доставя храна за закуска. Чао.

Върнах се при колата и отворих вратата на Кейт.

— Разтъпчи се малко. Остави двигателя включен.

Тя слезе и се протегна.

— Ох, страхотно е. Взе ли стаи?

— Всичко е заето. — Плъзнах се зад волана, затворих вратата и спуснах прозореца. — Отивам в ранчото. Оставаш ли, или идваш с мен!

Кейт понечи да каже нещо, после ядосано въздъхна, заобиколи от другата страна и се качи.

— Можеш ли да шофираш?

— Естествено. — Излязох обратно на крайбрежния път и завих на север.

— Около километър, щатският парк „Рефугио“ наляво, Рефугио роуд надясно. Оглеждай се.

Тя не отговори. Помислих, че ми е сърдита.

Видяхме знака за щатския парк. В последния момент зърнах отбивка и завъртях волана надясно. След няколко минути се изкачвахме по тесен път. Мъглата се сгъсти и не се виждаше дори предният капак на колата.

Не разговаряхме, просто пълзяхме нагоре по пътя, който засега поне бе прав.

— Просто ще ни накарат да се върнем — каза накрая Кейт.

— Възможно е. Но трябва да го направя.

— Ти си пълен идиот. Не, ти си Дон Кихот. Надявам се, че не се перчиш заради мен.

— Дори не искам да идваш.

— Искаш естествено.

Пътят ставаше все по-стръмен, тесен и неравен.

— Как са стигнали догоре Рон и Нанси? С хеликоптер ли?

— Сигурно. Пътят е опасен.

— Пътят си е хубав. Опасни са деретата от двете страни.

Бях уморен до смърт и едва не заспивах, въпреки че пътят ме безпокоеше.

— Имам джип „Гранд Чероки“ — казах на Кейт. — Ще ми се сега да бяхме с него.

— Все тая, даже да имаше танк. Виждаш ли деретата?

— Не. Мъглата е адски гъста. Мислиш ли, че трябва да обърнем?

— Не можеш да обърнеш. Няма място.

— Да. Сигурен съм, че нагоре се разширява.

— Аз пък съм сигурна, че става още по-тесен. Карай на къси светлини. Така е по-добре.

Превключих на къси и продължих нагоре. Мъглата започна да ме дезориентира, но засега поне нямаше завои.

— Джон! — извика Кейт. — Спри!

Ударих спирачки.

— Какво има?

Тя дълбоко си пое дъх.

— Щяхме да паднем от скалата.

— Къде? Не я забелязвам.

Кейт отвори вратата и слезе. Виждах я, но само като призрачен силует. Тя се отдалечи и изчезна, после се върна и се качи в колата.

— Дръж се плътно вляво, после пътят прави остър завой надясно.

— Благодаря. — Продължих и внезапно зърнах надясно края на асфалта. — Имаш много остро зрение.

С увеличаването на височината мъглата малко оредяваше, но пътят ставаше все по-опасен. Отново включих на дълги светлини. Виждах само на около три метра пред себе си, но поддържах скоростта ниска и имах време да реагирам. Зигзаг, зигзаг. Отврат. Градско момче като мен не биваше да е тук.

— Наоколо има ли диви животни? — попитах Кейт.

— Освен теб ли?

— Да, освен мен.

— Може би мечки. Не зная. Никога не съм стигала чак толкова на север. — Тя замълча, после прибави: — Мисля, че има и пуми.

— Леле! Какво толкова му е харесвало тук на лидера на Свободния свят? — И сам си отговорих: — Всъщност е по-хубаво от Вашингтон.

— Гледай си пътя, моля те.

— Какъв път?

— Има път. Не излизай от него.

— Правя всичко възможно.

След петнайсетина минути Кейт каза:

— Знаеш ли, мисля, че няма да ни върнат. Не могат. Връщането ще е фатално.

— Точно така.

Мобифонът й иззвъня.

— Мейфилд. — Тя се заслуша. — Сега не може да се обади, Том. Двете му ръце са на волана, а носът му е залепен за предното стъкло… Точно така. Пътуваме за ранчото. Добре. Да, ще внимаваме. До сутринта. Благодаря.

Кейт изключи.

— Том казва, че си побъркан.

— Вече го установихме. Какво има?

— Ами, разговорът ти с господин Халил ни е отворил вратата. Секретната служба щяла да ни пусне в ранчото. Предположили, че ще потеглиш за натам след разсъмване, но Том ще им се обади да предупреди.

— Виждаш ли? Само ги постави пред свършен факт и те ще намерят начин да ти дадат разрешение за нещо, което вече си направил. Но ако поискаш разрешение, ще намерят причина да ти откажат.

— Това ли е новият ти наръчник?

— Да.

След още десет минути тя ме попита:

— Какво щеше да правиш, ако ни бяха върнали? Какъв е план В?

— План В е да оставим колата и да влезем в ранчото пеш.

— Досетих се. И тогава щяха да ни застрелят.

— В тая мъгла изобщо нямаше да ни видят. Въпреки нощните оптични мерници. Страхотно се ориентирам в непозната местност. Просто вървиш право нагоре. Мъхът расте от северната страна на дърветата. Водата тече надолу по склона. За нула време щяхме да сме горе. После прескачаме оградата и се скриваме в плевника. Няма проблем.

— Какъв смисъл щеше да има? Какво искаш да постигнеш?

— Просто трябва да съм там. Хич не е сложно.

— Ясно. Като на „Кенеди“.

— Точно така.

— Някой ден ще се окажеш на неподходящо място в неподходящ момент.

— Някой ден. Но не днес.

Кейт не отговори. Гледаше през страничния прозорец към издигащия се над колата склон.

— Виждам какво искаше да каже Лайза с това, че тук било рай за засади. Онзи, който се изкачва по пътя, просто няма шанс.

— На тоя път никой няма шанс и без засада.

Кейт разтърка лицето си с длани и се прозя.

— Такъв ли ще е животът с теб?

— Не. Ще има и някои тежки моменти.

Тя се засмя. Или проплака. Помислих си, че навярно би трябвало да й поискам пистолета.

Пътят се изправи и изравни. Имах чувството, че наближаваме края.

Няколко минути по-късно забелязах, че растителността оредява. После видях отбивка надясно, но си спомних, че служителят в мотела ми е казал да завия наляво. Преди да стигна до разклонението, от мъглата изникна човек и вдигна ръка. Спрях и сложих ръка на глока си. Кейт направи същото.

Мъжът се приближи към нас. Носеше обичайното тъмно яке със закачена служебна карта и бейзболна шапка с надпис СЕКРЕТНА СЛУЖБА. Спуснах прозореца си и той застана до него.

— Моля, слезте от колата и дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

Това обикновено беше моята реплика, така че ми бе ясно какво се иска от нас.

Подчинихме се.

— Зная кои сте — продължи той, — но трябва да видя документите ви. Бавно, ако обичате. — Мъжът прибави: — Покриват ни.

Показах му картата си. Той я разгледа с фенерче, после погледна Кейт и насочи лъча към номера на автомобила.

Установил, че отговаряме на описанието на мъж и жена със син форд, чиито имена са същите като на двамата федерални агенти, приближаващи се насам по най-скапания път от тая страна на Хималаите, мъжът каза:

— Добър вечер. Аз съм Фред Потър, Секретна служба.

Кейт отговори, преди да успея да измисля нещо хапливо.

— Добър вечер. Очаквахте ни, нали?

— Е, очаквах вече да сте на дъното на някое дере, но вие успяхте.

Тя отново ме изпревари.

— Не беше чак толкова зле. Но тази нощ не бих опитала да се върна.

— Не, естествено. И не се налага. Имаме заповед да ви придружим до ранчото.

— Искате да кажете, че пътят продължава, така ли? — попитах аз.

— Съвсем малко. Искате ли аз да шофирам?

— Не.

— Тогава ще седна отпред.

Качихме се в колата, Кейт отзад, Фред до мен.

— Завийте наляво — каза той.

Завих и забелязах край пътя още двама мъже с пушки. Наистина ни бяха покривали.

— Карайте с петдесетина километра в час. Пътят е прав и само след неколкостотин метра ще стигнем до Пенсилвания Авеню.

— Пенсилвания Авеню ли? Май наистина съм се изгубил.

Фред не се засмя.

— Този участък от Рефугио Роуд се казва Пенсилвания Авеню. Прекръстиха го през осемдесет и първа.

— Супер. Е, как са Рон и Нанси?

— Няма да обсъждаме този въпрос.

Реших, че Фред не е от много забавните.

След около минута наближихме каменни колони, между които имаше висока до гърдите желязна порта. От двете страни минаваше ограда с електрически ток. На портала стояха двама мъже, облечели като Фред и въоръжени с пушки.

— Спрете тук — каза той.

Спрях. Фред слезе, затвори вратата, отиде при мъжете, каза им нещо и те отвориха портала. Фред ми махна с ръка. Потеглих напред, после спрях, най-вече защото тримата стояха на пътя.

Единият заобиколи колата, качи се на предната седалка и затвори вратата.

— Продължавайте.

Продължих нагоре по Пенсилвания Авеню. Мъжът мълчеше, което ме устройваше. Искам да кажа, мислех, че феберейците са затворени типове, обаче в сравнение с тия тук бяха истински шутове. От друга страна, това трябваше да е една от най-лошите и напрегнати професии на планетата. Аз не бих се наел да я върша.

От двете страни на пътя имаше дървета и мъглата ги обгръщаше като сняг.

— Намалете — каза пътникът ми. — Скоро ще завием наляво.

Подчиних се и видях ограда, после два високи дървени стълба, между които висеше надпис РАНЧО ДЕЛ СИЕЛО.

— Завийте.

Завих и минах през входа. Пред мен се простираше огромно, забулено в мъгла поле, нещо като алпийска поляна, заобиколена от склонове. Мъглата се стелеше ниско над земята и можех да виждам под и над нея. Призрачно. Искам да кажа, това да не беше серия от „Досиетата Х“?

Пред нас се появи бяла кирпичена сграда. Бях убеден, че е къщата на Рейгънови, и нямах търпение да се запозная с тях. Естествено знаех, че са будни и чакат да ми благодарят за усилията ми да защитя живота им. Моят пътник обаче ме упъти наляво по друг път.

— Намалете.

Докато пълзяхме напред, различих силуетите на още няколко постройки сред групи дървета.

— Спрете — след минута каза мъжът.

Спрях.

— Моля, изключете двигателя и ме последвайте.

Подчиних се, всички слязохме от колата и тръгнахме сред дърветата.

Бе много студено, да не споменавам за влагата. Трите ми огнестрелни рани ме боляха, мозъкът ми едва работеше, бях уморен, гладен, жаден, замръзнал и ми се пикаеше. Иначе си бях супер.

Когато за последен път бях погледнал часовника на таблото, наближаваше пет и петнайсет. С други думи, осем и петнайсет в Ню Йорк и Вашингтон, където трябваше да се намирам.

Както и да е, наближихме голяма сграда от сглобяеми модули по всички стени, на която пишеше „държавна служба“. Не буквално, но бях виждал достатъчно такива, за да знам как изглеждат.

Влязохме. Изглеждаше запуснато и смърдеше на мухъл. Моят водач от „Досиетата Х“ ни въведе в просторна стая със стари мебели, хладилник, кухненски бокс, телевизор и прочее.

— Седнете — каза той и изчезна в съседното помещение.

Останах прав и се заозъртах за тоалетна.

— Е, пристигнахме — рече Кейт.

— Пристигнахме — съгласих се аз. — Къде?

— Мисля, че това трябва да е старата сграда на Секретната служба.

— Тия типове са доста мрачни.

— Не обичат да им се пречкат. Не ги закачай.

— Не бих си го и помислил. Хей, спомняш ли си оня епизод…

— Ако пак споменеш за „Досиетата Х“, кълна се, че ще те гръмна.

— Струва ми се, че ставаш малко нервна.

— Нервна ли? Че аз едва се държа на крака от умора, писна ми от твоите…

В стаята влезе някакъв мъж. Носеше дънки, сив блузон, синьо яке и черни маратонки. Беше на около петдесет и пет години, бяла коса и румено лице. И се усмихваше.

— Добре дошли в Ранчо дел Сиело — каза той. — Аз съм Джин Барлет, шеф на охранителното подразделение в ранчото.

Ръкувахме се.

— Е, какво ви води насам в такава нощ? — попита Джин.

Тоя тип ми се стори нормален, затова отговорих:

— Преследваме Асад Халил от събота и смятаме, че е тук.

Той кимна.

— Информираха ме за този човек и за възможността да има пушка, така че съм съгласен с вас. Налейте си кафе.

Обяснихме му, че трябва да използваме някои помещения, което и направихме. Наплисках си лицето в тоалетната, нажабурих си устата, пооправих си дрехите и си нагласих вратовръзката.

Върнах се в стаята, налях си кафе и Кейт дойде при мен в кухненския бокс. Забелязах, че си е сложила гланц за устни и се е опитала да скрие с фон дьо тен тъмните кръгове около очите си.

Седнахме на столовете край кръглата кухненска маса и Джин ни каза:

— Разбрах, че сте установили връзка с тоя Халил.

— Е, не сме точно приятели, но от време на време водим някакъв диалог — отвърнах аз.

Обясних му и той внимателно ме изслуша. Накрая го попитах:

— Всъщност къде са другите?

Той не ми отговори веднага, после каза:

— На стратегически места.

— С други думи, не ви достигат хора.

— Къщата е покрита, пътят също.

— Но някой може да влезе в ранчото пеш — отбеляза Кейт.

— Възможно е.

— Имате ли детектори за движение? — попита тя. — Подслушвателни устройства?

Джин не каза нищо, само се огледа.

— Президентът идваше тук в неделя да гледа бейзбол със свободната смяна — рече накрая той.

Не отговорих.

Джин като че ли потъна в спомени.

— Веднъж вече го раниха. Втори път ще е прекалено.

— Познавам това чувство.

— Ранявали ли са те?

— Три пъти. Но в един и същ ден, така че не беше чак толкова зле.

Той се усмихна.

— Имате ли електронни устройства? — продължи да настоява Кейт.

Джин се изправи.

— Последвайте ме.

Станахме и той ни отведе в една стая в дъното на сградата. Трите външни стени бяха заети от прозорци, които гледаха надолу към склона — към къщата на президента. Зад нея имаше езерце, което не бях забелязал на идване, както и голям плевник и нещо като къща за гости.

— Това беше нервният център на ранчото — поясни той. — Тук наблюдавахме всички охранителни системи, следяхме Камшик — това беше президентът, — когато отиваше на езда, и можехме да поддържаме връзка с целия свят.

Огледах се и видях много увиснали жици. На стената все още висяха карти на местността, списъци с кодови думи, радиопозивни и избелели бележки. Това ми напомни за заседателните зали на кабинета в Лондон, мястото, откъдето Чърчил бе водил войната, замръзнало във времето, малко мухлясало и обитавано от армия призраци, чиито гласове можеха да се чуят, ако се заслушаш.

— Не са останали никакви електронни системи — каза Джин. — Всъщност сега ранчото е собственост на фондацията „Млада Америка“. Купиха го от Рейгънови и го превръщат в нещо като музей и конферативен център.

Двамата с Кейт не отговорихме.

— Даже когато тук беше западният Бял дом — продължи Барлет, ранчото представляваше истински кошмар за охраната. Но старецът обичаше това място.

— Тогава сте имали стотина души — отбелязах аз.

— Да. Освен това електроника, хеликоптери и изобщо супермодерна техника. Обаче проклетите сензори за движение и говор засичаха всеки заек и катерица в ранчото. — Той се засмя. — Всяка нощ имахме фалшиви тревоги. Но трябваше да ги проверяваме. Спомням си веднъж… беше мъгливо като сега и когато на сутринта слънцето разнесе мъглата, видяхме насред поляната двуместна палатка, само на стотина метра от къщата. Отидохме да проверим и открихме едно момче. Най-спокойно си хъркаше. Събудихме го, съобщихме му, че е навлязъл в частна собственост, и го упътихме към туристическия маршрут. Изобщо не му казахме къде е. — Джин се усмихна.

Отвърнах на усмивката му, но разказът съдържаше сериозен подтекст.

— Е, може ли да се гарантира стопроцентова сигурност? — продължи той. — Очевидно не. Нито навремето, нито сега. Но сега поне можем да ограничаваме движенията на Камшик и Дъга — това е госпожа Рейгън.

Дъга ли?

— С други думи, те ще останат в къщата, докато сте в състояние да ги изведете оттук — каза Кейт.

— Точно така. Сяра — това е къщата — е с дебели кирпичени стени, завесите и щорите са спуснати. Вътре пазят трима агенти, отвън — още двама. Утре ще измислим начин да изведем Рейгънови. Сигурно ще ни трябва дилижанс… това е бронирана лимузина. И още две коли — едната отпред, другата — отзад. Не можем да използваме чимшир — това е хеликоптер. — Той посочи околните склонове. — Всеки добър снайперист с оптичен мерник може без проблем да свали хеликоптер.

— Изглежда, ви остава само да се молите — подметнах аз.

Джин се засмя.

— Само за през нощта. По изгрев-слънце ще получим подкрепления, включително вертолети със снайперисти, разполагащи със сензори за телесна топлина и други детектори. Ако тоя Халил е в района, има голяма вероятност да го открием.

— Надявам се — каза Кейт. — Вече уби достатъчно хора.

— Но предполагам, разбирате, че основната ни задача е сигурността на господин и госпожа Рейгън.

— Ясно — отвърнах аз. — Ако убиете или арестувате Асад Халил, те ще са в безопасност.

— Всяко нещо по реда си. До изгрев-слънце, когато мъглата се вдигне, ще продължим със статичната отбрана. Искате ли да поспите?

— Не — казах аз. — Искам да си сложа дънки и каубойска шапка, да се кача на кон и да видя дали ще успея да привлека огъня на онова копеле.

— Сериозно ли говориш?

— Всъщност не. Но мисля да поогледам наоколо. Искам да кажа, трябва ли да проверяваш постовете или нещо подобно?

— Мога да ги проверя по радиостанцията.

— Нищо не може да се сравнява с личното присъствие. Хората обичат да виждат шефа си.

— Така е. Защо не? Искаш ли да се поразходим?

— Вече си мислех, че никога няма да ми предложиш.

Кейт, разбира се, каза:

— Ще дойда с вас.

Нямах намерение да играя ролята на неин настойник, затова отвърнах:

— Ако Джин е съгласен, нямам нищо против.

— Естествено — рече той. — Носите ли бронирани жилетки?

— Моята е за пране — информирах го. — Да ти се намират излишни?

— Не. И не мога да ти дам своята.

А бе, и без това на кой му трябваше бронирана жилетка?

Излязохме от сградата и отидохме при един открит джип „Радглър“. Забелязах, че има нови калифорнийски регистрационни номера с надпис БИБЛИОТЕКА „РОНАЛД РЕЙГЪН“ и снимка на президента. Нямаше да е зле да си взема такъв за сувенир.

Джин седна зад волана и Кейт се настани до него. Аз се наместих отзад. Той запали, включи жълтите светлини за мъгла и потегли.

— Познавам ранчото като собствената си длан — каза Барлет. — Навярно има сто километра конски пътеки и президентът често яздеше по тях. На стратегическите места все още са останали камъни с изсечени номера. Охраната яздеше с него и на всеки камък се обаждаше по радиостанцията в контролния център, за да следим придвижването им. Камшик не искаше да носи бронирана жилетка. Абсолютен кошмар. Едва издържах, докато се върне.

Джин говореше така, като че ли изпитваше истинска привързаност към Камшик, и за да се проявя като любезен гост, казах:

— През април осемдесет и втора бях в полицейската охрана на президента, когато държа реч пред сградата на Шейсет и девети полк в Манхатън.

— Спомням си. И аз бях там.

— Светът е малък.

Навлязохме в гъсталаците и поехме по едва проходими конски пътеки, забулени от мъгла. Мощните фарове обаче подобряваха видимостта. По дърветата пееха нощни птици.

— В онзи калъф има пушка М–14 — каза ми Джин. — Защо не я извадиш?

— Страхотна идея.

Отворих калъфа и извадих тежка пушка с оптичен мерник за нощна стрелба.

— Можеш ли да боравиш с мерника? — попита ме той.

— Отраснал съм с такива играчки. — Обаче не успях да открия откъде се включва и Джин ми показа.

След около минута вече гледах през това невероятно устройство. Фокусирах го, застанах на колене на седалката и започнах да наблюдавам околността. Всичко изглеждаше зловещо, особено зеленикавата мъгла и странните марсиански скални образувания.

Хрумна ми, че щом аз съм в състояние да виждам терена, Асад Халил със сигурност може да забележи джип с включени фарове.

— Не мяркам нито един от хората ти, Джин — по някое време отбелязах аз.

Той не отговори.

— През деня трябва да е много красиво — каза Кейт.

— Това е райско място — отвърна Барлет. — Намира се на около седемстотин и петдесет метра над морското равнище и от някои части на ранчото се виждат Тихият океан и долината Санта Инес.

Продължихме да обикаляме и честно казано, не разбирах какво правя на това място. Ако Асад Халил бе някъде наблизо и имаше същия оптичен мерник като мен, можеше да ме гръмне между очите от двеста метра разстояние. А ако имаше и заглушител — а бях абсолютно сигурен в това, — аз безшумно щях да се изтърколя от джипа, докато Джин и Кейт си приказват.

Храсталаците внезапно свършиха и пред нас зейна мрачна пропаст. Тъкмо се канех да го спомена, но Джин, който познаваше местността като собствената си длан, спря и каза:

— В ясен ден оттук се вижда океанът.

Напрегнах очи, обаче не забелязвах нищо друго, освен мъгла, мъгла и пак мъгла. Не можех да повярвам, че толкова съм се отдалечил от морето.

Барлет зави наляво и продължи прекалено близо до ръба на бездната. Конете поне знаят, че не бива да скачат от скали, но това не се отнася за джиповете.

След няколко безкрайни минути спряхме и от мъглата се появи човек. Носеше черни дрехи, имаше нещо черно на главата си и стискаше пушка с оптичен мерник.

— Това е Херкулес едно — информира ни Джин. Двамата размениха няколко думи и Барлет ни запозна с Херкулес, който всъщност се казваше Бърт. — Господин Кори се опитва да привлече снайперистки огън — обясни му Джин.

— Добре — отвърна Бърт. — Тъкмо това чакам.

Реших, че се налага да изясня въпроса.

— Просто разглеждам местността.

Херкулес, който приличаше на Дарт Вейдър с тия черни дрехи, ме измери с поглед, но не отговори.

Почувствах се не на място с костюма и вратовръзката си сред тези истински мъже. Мъже с кодови имена.

Джин и Бърт поговориха малко, после продължихме.

— Постовете, изглежда, са доста нарядко, Джин — отбелязах аз.

Той отново не отговори. Радиостанцията му изпращя и Барлет я доближи до ухото си, но не успях да чуя какво му съобщават.

— Добре — накрая отвърна Джин. — Ще ги откарам там.

Кого? И къде?

— Някой иска да ви види — каза ни той.

— Кой?

— Не зная.

— Дай ни поне някакво кодово име.

— Ясно. Обаче мога да ви предложа само едно — чалнати.

Кейт се засмя.

— Не искам да се срещам с човек без кодово име — казах аз.

— Мисля, че нямаш избор, Джон. Нареждането идва отгоре.

— От кого?

— Не зная.

Кейт ме погледна през рамо и двамата свихме рамене.

Какво друго ни оставаше, освен да продължим в мъглата, за да се срещнем с някого насред нищото?

Движехме се по високо плато, покрито със скали и диви цветя. Нямаше пътека, но теренът бе открит и равен. Изглежда, се намирахме в най-високата точка на ранчото. През стелещата се мъгла зърнах нещо бяло напред и насочих мерника към него. То стана зелено и се оказа бетонна сграда, голяма колкото къща. Намираше се в подножието на огромен изкуствен насип от пръст и камък. На върха му се издигаше висока странна структура, нещо като обърната наопаки фуния.

Когато стигнахме на стотина метра от тези забулени в мъгла, интергалактични наглед постройки на върха на света, Кейт се обърна към мен.

— Е, това вече е сцена от „Досиетата Х“.

Джин се засмя.

— Това е ВОРТАК^[1].

— Аха — отвърнах аз. — Сега всичко е ясно.

— Самолетен навигационен фар — каза Барлет.

— За какви самолети? От коя планета?

— От всяка. Излъчва омни-сигнали — нали знаете, радиосигнал на триста и шейсет градуса за цивилни и военни самолети. Някой ден ще го заменят със сателитна навигационна система, но засега още действа. Използват го и руските ядрени подводници в океана. Безплатно.

Джипът продължи към инсталацията и реших, че отиваме там.

— Кой знае колко е тъпо да дежуриш в тоя ВОРТАК — отбелязах аз.

— Тези неща са напълно автоматични и се следят от Центъра за контрол на въздушния трафик в Лос Анджелис — отвърна Джин. — Но от време на време идват да го поддържат. Има собствен енергиен източник.

— Ясно. Иначе щеше да им трябва адски дълъг кабел до къщата.

Барлет се подсмихна, после каза:

— Сега сме на федерална територия.

— Вече се чувствам по-добре. Тук ли ни чакат?

— Да.

— Кой?

— Не зная. — Джин продължи с обясненията си: — Преди тук се намираше трето игрище — президентската хеликоптерна площадка. Глупаво беше да я развалят.

Той спря джипа на двайсетина метра от ВОРТАК.

— Е, ще се видим по-късно.

— Моля? Искаш да слезем ли?

— Ако не възразявате.

— Тук няма никой, Джин.

— Вие сте тук. И някой ви чака.

Така нямаше да стигнем доникъде, затова се обърнах към Кейт.

— Добре, да вървим. — Скочих на земята и тя ме последва. — Тръгваш ли? — попитах Барлет.

— Да.

Той като че ли вече не беше в настроение за приказки, но въпреки това опитах:

— Ще ми дадеш ли пушката на заем?

— Не.

— Добре, благодаря за разходката, Джин. Хей, ако някога дойдеш в Ню Йорк, някоя нощ ще те заведа в Сентръл Парк.

— До скоро.

— Чао.

Барлет превключи на скорост и изчезна в мъглата.

С Кейт останахме на откритото плато. Всичко, освен извънземната инсталация тънеше в мрак. Почти очаквах от кулата да проблесне смъртоносен лъч и да ме превърне в протоплазма или нещо подобно.

Накрая обаче любопитството ми надделя и закрачих към сградата.

— Виждам някакви антени — каза Кейт. — Но няма коли. Може да не е онзи ВОРТАК, който ни трябва. — Тя се засмя.

С оглед на обстоятелствата, изглеждаше съвсем спокойна. Искам да кажа, някъде наоколо дебнеше побъркан убиец, ние бяхме въоръжени само с пистолети, нямахме нито бронирани жилетки нито автомобил и отивахме на среща с някой, за когото дори не бях сигурен, че е от нашата планета.

Когато стигнахме до бетонната сграда, надникнах през единственото прозорче и видях голяма стая, пълна с мигащи лампички и някакви странни супермодерни електронни устройства. Почуках по стъклото.

— Ало! Идваме с мир! Заведете ме при водача си!

— Престани да се правиш на идиот, Джон. Не е смешно.

Мислех, че само преди минута тя се беше пошегувала. Но имаше право — не бе смешно.

Тръгнахме покрай основата на дванайсетметровия насип, върху който се издигаше обърнатата наопаки двайсет и пет метрова бяла фуния. Заобиколихме от отсрещната страна и когато завихме зад ъгъла, видях мъж в черни дрехи, седнал на голям плосък камък. Беше на десетина метра от нас и въпреки мрака и мъглата, забелязах, че гледа през бинокъл за нощно виждане.

Кейт също го видя и двамата плъзнахме ръце към пистолетите си.

Мъжът чу или усети присъствието ни, защото сведе бинокъла и се обърна към нас. Сега установих, че в скута му лежи нещо дълго, което явно не бе рибарски прът.

Няколко безкрайни секунди всички се зяпахме.

— Пътуването ви свърши — накрая каза той.

Кейт издаде едва доловим възглас.

— Тед.