Нелсън Демил
Играта на лъва (5)

4.

Ед Ставрос, главният диспечер в контролната кула, на международно летище „Кенеди“, слушаше Боб Ешинг от нюйоркския „Център за контрол на въздушния трафик“. Ставрос не беше сигурен дали Ешинг е обезпокоен, но бе необичаен самият факт, че се обажда.

Ед неволно насочи очи към огромните матови прозорци на кулата и се загледа в големия самолет на „Луфтханза“, който тъкмо кацаше. После осъзна, че Ешинг е замълчал. Опита се да измисли някакъв отговор, който да звучи добре в случай, че някога записът бъде прослушан в стая, пълна с мрачни като в понеделник сутрин началници. Той се прокашля и попита:

— Свързахте ли се с „Трансконтинентал“?

— Ще им позвъня веднага щом свършим разговора си — отвърна Ешинг.

— Хм… добре… аз ще предупредя отдел „Произшествия“ на Транспортна полиция… серията седемстотин ли беше?

— Точно така.

Ставрос кимна. На теория момчетата от отдел „Произшествия“ трябваше да помнят наизуст изходите, аварийните люкове и разположението на местата във всички известни модели самолети.

— Ясно…

— Не обявявам извънредно положение — прибави Ешинг. — Просто…

— Да, разбирам. Но аз ще спазя правилника и ще обявя положение на потенциален проблем.

— Да… Искам да кажа, има вероятност…

— Какво?

— Е, няма да правя голи предположения, господин Ставрос.

— Не ви карам да правите голи предположения, господин Ешинг. Смятате ли, че се налага да обявя извънредно положение?

— Вие решавате, не аз. Ние просто нямахме връзка в продължение на повече от два часа. И никакви други намеци за проблем. След минута-две самолетът трябва да се появи на екрана ви. Внимателно го наблюдавайте.

— Добре. Нещо друго?

— Това е всичко.

— Благодаря — каза Ед Ставрос и затвори.

После вдигна слушалката на черния телефон за директна връзка с комуникационния център на Транспортна полиция. Отговориха му на третото иззвъняване.

— „Патлаци и маркучи“ на ваше разположение.

Ставрос не си падаше по чувството за хумор на ченгетата от Транспортна полиция, които работеха едновременно и като пожарникари.

— Имам случай на прекъсната връзка. Полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“, боинг седемстотин четирийсет и седем, серия седемстотин.

— Прието, кула. На коя писта ще се приземи?

— Би трябвало да е четвъртата дясна, но откъде да зная, нали нямаме връзка?

— Да бе, вярно. Кога пристига?

— По разписание — в шестнайсет часа и двайсет и три минути.

— Прието. Потенциален проблем или извънредно положение?

— Ами… да започнем с потенциален проблем. По-късно винаги можем да го променим.

— Или да го оставим непроменено.

Ставрос определено не харесваше дръзките шеги на тия пичове, а всички те бяха пичове, даже жените. Онзи, на когото беше хрумнала страхотната идея да обедини три мъжки професии — спасители, пожарникари и ченгета — трябваше да е бил побъркан.

— С кого разговарям? — попита той. — С Брус Уилис ли?

— Сержант Тинтъл, на вашите услуги. А вие кой сте?

— Ставрос.

— Е, господин Ставрос, елате в пожарната и ще ви облечем в чудесен огнеупорен костюм, ще ви дадем брадвичка и ако самолетът се взриви, можете да сте сред първите, които ще се качат на борда.

— Въпросният самолет просто не отговаря на повикванията, сержант — каза Ед. — Не се палете излишно.

— Харесвате ми, когато сте ядосан.

— Добре, да преминем към официалната част. Прехвърлям се на червения телефон. — Ставрос затвори, вдигна слушалката на червения телефон и натисна бутон, който отново го свърза със сержант Тинтъл. Този път полицаят отговори:

— Транспортна полиция, отдел „Произшествия“. — Записваше се всяка дума и Ед трябваше да следва установената процедура.

— Тук контролната кула. Обявявам положение на потенциален проблем. Полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“, боинг седемстотин четирийсет и седем, серия седемстотин. Приземяване приблизително след двайсет минути. Скоростта на вятъра е двайсет километра в час. На борда пътуват триста души.

Тинтъл повтори информацията и прибави:

— Ще разпределя групите.

— Благодаря ви, сержант.

Ставрос затвори и разтри слепоочията си.

— Идиоти.

После се изправи и се огледа. Диспечерите в голямото помещение внимателно следяха екраните, говореха в микрофоните и от време на време поглеждаха през прозорците. Работата в кулата не бе толкова напрегната, колкото в радарната зала на долния етаж, но имаше и тежки моменти. Веднъж двама от хората му бяха предизвикали сблъскване на два самолета на пистата. Тогава не беше дежурен — и точно затова все още работеше тук.

Ставрос отправи очи към огромния прозорец. От тази височина — над сто метра, равняваща се на трийсететажна сграда — се разкриваше прекрасна панорамна гледка към цялото летище, залива и Атлантическия океан, особено при ясно небе като днешното. Той си погледна часовника и видя, че е почти четири. При други обстоятелства щеше да си тръгне след няколко минути — но не и сега.

В седем трябваше да си е вкъщи за вечеря с жена си и едно приятелско семейство. Беше почти сигурен, че ще успее или поне, че няма да закъснее повече от допустимото. Дори така щеше да е по-добре, когато пристигнеше със страхотно обяснение за забавянето си. Хората смятаха, че работата му е невероятно интересна, и когато обърнеше няколко коктейла, Ед не ги разочароваше.

Мислено си отбеляза да се обади на жена си, след като самолетът се приземи. После щеше да разговаря с капитана и да напише предварителен доклад за произшествието. Ако се касаеше за обикновено прекъсване на връзката, до шест щеше да е на път с два часа извънредно заплащане. Така.

Замисли се за разговора с Ешинг. Искаше му се да има достъп до лентата, за да чуе всяка своя дума, но във Федералното управление на авиацията не бяха толкова глупави, че да му позволят.

Ешинг очевидно беше обезпокоен. И все пак двучасовото прекъсване не бе непременно опасно, само необичайно. На борда можеше да е избухнал пожар — достатъчно основание да обяви извънредно положение. В случаите на потенциална или действителна катастрофа нямаше нищо сложно. Сложното беше, когато се изправяше пред пълна неизвестност.

Разбира се, имаше минимална вероятност да става въпрос за отвличане. Но Ешинг бе казал, че самолетът излъчва обичайния транспондерен код.

Той обмисли двете възможности. Потенциален проблем или извънредно положение? Ако обявеше извънредно положение и се окажеше, че е вдигнал шум за нищо, щеше да му се наложи да пише двойно по-дълъг доклад. Реши за момента да остави нещата така и се запъти към кафе-бара.

— Шефе?

Викаше го един от диспечерите, Роберто Ернандес.

— Да?

Ернандес свали слушалките си.

— Шефе, току-що ми се обади радарният диспечер и съобщи за самолет на „Трансконтинентал“, с който нямало връзка.

Ставрос остави чашата си.

— И?

— Ами, започнал да се спуска по-рано от предвиденото и едва се разминал със самолет на „Ю Ес Еъруейс“.

— Божичко… — Ставрос отново погледна към прозореца. Не можеше да разбере как пилотът не е забелязал друг самолет при чисто, безоблачно небе. Ако не друго, поне би трябвало да го засече с уредите си. Това бе първото доказателство, че нещо не е наред. Какво ставаше, по дяволите?

Ернандес сведе очи към екрана си.

— Виждам го, шефе.

Главният диспечер се приближи до пулта и се загледа в светлинния сигнал. Въпросният самолет очевидно се спускаше към една от североизточните писти на „Кенеди“.

Спомняше си времето, когато да си в контролна кула на летище означаваше просто да наблюдаваш самолетите през прозореца. Сега диспечерите използваха същите електронни дисплеи като в тъмната радарна зала долу. Но тук поне имаха възможност да поглеждат навън, ако пожелаят.

Ед взе мощния бинокъл на Ернандес и се приближи до южния прозорец. Пред заобленото стъкло имаше четири комуникационни пулта, монтирани под деветдесет градуса, така че диспечерите да могат едновременно да използват и техническите средства за контрол, и визуално да следят какво става на пистите, порталите и в небето. Обикновено не се налагаше, но Ставрос изпитваше потребност да стои на руля, така да се каже.

— Скорост? — извика той на Ернандес.

— Триста и седемдесет километра в час — отвърна диспечерът. — Височина хиляда и седемстотин метра.

— Ясно.

Ед отново вдигна слушалката на червения телефон. Този път включи високоговорителя в залата, после каза:

— Отдел „Произшествия“, тук кулата, край.

— Кула, тук отдел „Произшествия“.

Позна гласа на Тинтъл.

— Какво става? — попита сержантът.

— Обявявам извънредно положение.

Мълчание, после Тинтъл попита:

— На какво основание?

На Ставрос му се стори, че гласът на полицая вече не звучи толкова наперено.

— Самолетът на „Трансконтинентал“ едва не катастрофира.

— По дяволите! — Пауза. — Според вас какъв е проблемът?

— Нямам представа.

— Отвличане?

— Това не е причина пилотът да лети с гъза нагоре.

— Да… хм…

— Нямаме време за догадки. Въпросният самолет е на двайсет и пет километра от летището и се готви за кацане. Ясно?

— Самолетът е на двайсет и пет километра от летището и се готви за кацане. Ще съобщя на останалите в отдела за извънредното положение.

— Добре.

— Потвърдете вида на самолета — каза Тинтъл.

— Доколкото зная, все още е боинг седемстотин четирийсет и седем, серия седемстотин. Ще ви се обадя, когато се появи.

— Прието.

Ставрос затвори и вдигна бинокъла пред очите си, но мислите му бяха насочени към току-що проведения разговор. Спомняше си, че е виждал Тинтъл на няколко съвещания на комисията по произшествията. Не харесваше особено стила му, но имаше чувството, че е опитен професионалист. Що се отнасяше до каубоите, които се наричаха „Патлаци и маркучи“, те обикновено седяха в пожарната и играеха карти, гледаха телевизия или разговаряха за жени. И постоянно миеха колите си — падаха си по лъскавите коли.

Но ги бе виждал в действие и беше абсолютно сигурен, че са в състояние да се справят с всичко — от катастрофа до пожар на борда, даже с отвличане. Във всеки случай, той не носеше отговорност нито за тях, нито за събитията след кацането на самолета. Фактът, че разходите около извънредното положение ще олекотят бюджета на Транспортна полиция, а не на Федералното управление на авиацията, му достави известно удоволствие.

Ставрос свали бинокъла, разтри очи, после отново го вдигна и го насочи към четвъртата дясна писта. И двата спасителни екипа вече бяха заели позиции. Колите бяха на разстояние една от друга, за да не ги размаже чудовище като Боинг 747, ако се стигнеше до аварийно кацане. Забеляза два камиона за бързо пресрещане и четири големи пожарни коли Т2900. Имаше и тежък спасителен камион, две линейки и шест полицейски автомобила, плюс подвижния команден пост, който, освен че покриваше радиочестотите на всички сродни инстанции в Ню Йорк, разполагаше и с модерен телефонен център. Освен това видя колата на екипа за действие с опасни материали, хора, обучени в армията на Съединените щати. В далечината едва се различаваше подвижна самолетна стълба и походен лазарет. Липсваше единствено подвижна морга. Тя щеше да се появи само при необходимост и дори тогава нямаше защо да бърза.

И всичко това — само защото бе вдигнал слушалката на червения телефон. Надяваше се да няма проблеми с приземяващия се самолет. Ала в същото време… от две години не беше обявявал извънредно положение и се боеше, че е реагирал прекалено. Но по-добре така, отколкото да не вземе необходимите мерки.

— Единайсет километра — извика Ернандес.

— Добре. — Ставрос насочи бинокъла натам, където Атлантическият океан се срещаше с нюйоркския смог.

— Десет километра.

— Виждам го. — Въпреки мощния бинокъл боингът се различаваше само като точица на синия небесен фон. Но се уголемяваше с всяка следваща секунда.

— Осем километра.

Ед продължи да наблюдава приближаващия се самолет. Бе виждал хиляди приземявания и в това нямаше нищо необичайно, освен злокобното мълчание на лайнера.

— Шест.

Ставрос реши да се свърже с ръководителя на спасителните екипи и вдигна слушалката на радиотелефона.

— Първи екип, тук кулата.

— Кула, тук първи екип. С какво мога да ви помогна?

„О, Господи, още един шегаджия! Сигурно върви с работата.“

— Тук е Ставрос, главният диспечер. С кого говоря?

— Сержант Анди Макгил, първа китара, „Патлаци и маркучи“. Какво да ви изсвиря?

Ед реши да не играе по свирката на този идиот.

— Искам да установя пряка връзка с вас.

— Вече я установихте.

— Добре… виждам въпросния самолет, Макгил.

— Ясно. И ние го виждаме.

— Насочва се към пистата.

— Добре. Не обичам, когато кацат отгоре ни.

— Пригответе се.

— Още ли нямате връзка?

— Нямаме.

— Три километра — съобщи Ернандес, после прибави: — Спуска се право към пистата. Височина двеста и петдесет метра.

Ставрос предаде информацията на Макгил.

— Километър и половина — каза диспечерът, — височина сто и петдесет метра.

Ед вече ясно различаваше огромния боинг.

— Потвърждавам вида на самолета. Седемстотин четирийсет и седем, серия седемстотин. Колесниците са спуснати, всичко ми се струва нормално.

— Прието — отвърна Макгил. — Следим го.

— Добре. Оттук нататък е ваш. — Ставрос затвори.

Ернандес напусна пулта си и застана до него. Край прозорците се събраха още диспечери, които нямаха непосредствени задължения в момента.

Ставрос гледаше като хипнотизиран големия самолет, току-що прелетял над началото на пистата. По нищо не се различаваше от всеки друг боинг 747. Ала внезапно го изпълни увереност, че няма да се прибере вкъщи навреме за вечерята.