Нелсън Демил
Играта на лъва (52)

51.

Потеглихме по крайбрежната магистрала през Санта Окснард на юг към града на ангелите. Океанът беше от дясната ни страна, планините — от лявата. Синьо небе, синя вода, синя кола. Сините очи на Кейт. Супер. Кейт каза, че до оперативното бюро на ФБР на Уилшър Булевард край кампуса на Калифорнийския университет в западен Холивуд имало около един час път.

— Защо не е в центъра? — попитах я. — Тоя град изобщо има ли център?

— Има, но ФБР явно предпочита някои квартали пред други.

— Например скъпите.

— Понякога. Затова не обичам южен Манхатън. Ужасно е пренаселен.

— Обаче е ужасно жив и интересен. Ще те заведа във „Френсис Тавърн“. Нали знаеш, там Вашингтон се сбогувал с офицерите си. Когато го пенсионирали по инвалидност.

— И отишъл да живее във Вирджиния. Не можел да понася пренаселеността.

Известно време продължихме мача Калифорния — Ню Йорк. После Кейт ме попита:

— Щастлив ли си?

— Повече от щастлив.

— Добре. Вече не изглеждаш толкова паникьосан.

— Озарен съм от светлината. Разкажи ми за лосанджелиското бюро. С какво се занимаваше там?

— Беше интересно. Това е третото по големина оперативно бюро в страната. С почти шестстотин агенти. В Лос Анджелис се извършват най-много банкови обири в Америка. Имахме близо три хиляди случая на година и…

— Три хиляди?

— Да. Главно наркомани. Дребни суми. В Лос Анджелис има стотици малки банкови клонове и при всички тези магистрали крадците лесно могат да избягат. В Ню Йорк крадецът седи половин час в такси на червен светофар. Както и да е, това беше най-досадното. Почти нямаше пострадали. Всъщност веднъж бях в моя банков клон, когато го ограбиха.

— Колко взе.

— Тя се засмя.

— Не съм взела нищо, но престъпникът получи двайсетгодишна присъда.

— Ти ли го спипа?

— Да.

— Разкажи ми.

— Нищо сериозно. Просто този тип стоеше пред мен на опашката, подаде някаква бележка на касиерката и тя изведнъж се напрегна. Разбрах какво става. Жената напълни чанта с пари, типът се обърна да си тръгне и се озова пред пистолета ми. Глупаво престъпление. Малко пари и тежко федерално обвинение. Заедно с полицията разкривахме над седемдесет и пет процента от извършителите.

Побъбрихме за двугодишния й престой в Лос Анджелис и Кейт каза:

— Това е единственото оперативно бюро в страната с двама души, отговарящи за връзките с обществеността. Имахме много важни случаи, които изискваха работа с медиите. Например тормоз на известни личности. Срещала съм се с няколко кинозвезди и веднъж се наложи няколко седмици да живея в имението на един артист и да пътувам заедно с него, защото някой го беше заплашил с убийство и нещата изглеждаха сериозни. После пък идват азиатските мафии. Единствената престрелка, в която съм участвала, беше с шайка корейски контрабандисти. Корави копелета. Но в бюрото работеха момчета от корейски произход, които се бяха внедрили в мафията. Досаждам ли ти?

— Не. Това е по-интересно от „Досиетата Х“. Кой беше оня артист?

— Ревнуваш ли?

— Ни най-малко. Може би мъничко.

— Един старец. Наближаваше петдесетте. — Тя се засмя.

Защо не ми беше смешно? Така или иначе, оказваше се, че Кейт Мейфилд не е такава наивна селянка, за каквато я мислех. Макар, че не бе видяла всичко, което през двайсетгодишната си служба в Ню Йорк бях преживял аз, имаше известен опит с тъмната страна на американския живот. Във всеки случай явно трябваше да учим много неща един за друг. Радвах се, че не ме бе питала за моето сексуално минало, защото щяхме да стигнем до Рио де Жанейро още преди да съм свършил. Майтап бе.

Общо взето пътувахме приятно и скоро се озовахме на Уилшър Булевард. Кейт влезе в голям паркинг на двайсететажна бяла офис сграда, заобиколена от цветя и палми. В палмите има нещо, което ме кара да си мисля, че наоколо не става нищо сериозно.

— Някога занимавала ли си се със средноизточен тероризъм? — попитах я.

— Не лично. Тук няма много такива случаи. Струва ми се, че имат само един специалист по тази област. Сега ще имат още двама.

— Да. Добре. Ти, може би. Аз не разбирам нищо от средноизточен тероризъм.

Тя спря на едно свободно място и изключи двигателя.

— Те обаче си мислят, че разбираш. Нали си от отдел „Среден изток“ на Антитерористичната спецчаст.

— Ясно. Забравих.

Влязохме в сградата и се качихме с асансьора.

ФБР заемаше целия шестнайсети етаж, както и още няколко, които споделяше с други служби на правосъдното министерство.

Накратко, блудната дъщеря се беше завърнала, имаше прегръдки и целувки и забелязах, че жените се радват да видят Кейт също толкова, колкото и мъжете. Това бил добър признак според бившата ми, която веднъж ми обясни всичко. Ще ми се да я бях слушал.

Така или иначе, обиколихме офисите и аз стиснах адски много ръце и толкова се усмихвах, че ме заболя лицето. Останах с впечатлението, че моята… моята… моята годеница — ето, казах го — се хвали с мен. Всъщност обаче Кейт не спомена нищо за връзката ни.

Някъде в този лабиринт от коридори, бюра и офиси се криеха двама-трима любовници и аз се опитах да открия тия лайна, но не получавах никакви сигнали. Много съм печен да откривам хора, които се опитват да преебат мен, обаче не и такива, които се ебат или са се ебали един друг. И до днес не съм съвсем сигурен дали жена ми се е чукала с шефа си например. Те често пътуват по работа, но… това вече няма значение. Нямаше значение и тогава.

Какъвто съм си късметлия, човекът, с когото онзи ден бях разговарял по телефона, господин Стърджис, заместник главен агент на нещо си, искаше да се запознае с мен, така че ни придружиха до кабинета му.

Господин Стърджис излезе иззад бюрото си и протегна ръка, която аз стиснах, докато си разменяхме любезности. Малкото му име бе Дъг и искаше да го наричам така. Че как иначе можех да го наричам? Клод ли?

Така или иначе, Дъг беше хубав мъж, горе-долу на моята възраст, загорял, във форма и добре облечен. Той погледна Кейт и двамата се ръкуваха.

— Радвам се да те видя, Кейт — каза Стърджис.

— Радвам се, че съм тук — отвърна тя.

Опа! Той беше. Разбрах го по начина, по който се спогледаха за стотна от секундата. Поне така мисля.

Както и да е, на земята има много видове ад, но най-кофти е да попаднеш някъде, където съпругата или любовницата ти познава всички, а ти не познаваш никого. Служебни купони, срещи на съученици, такива неща. И разбира се, опитваш се да откриеш кой познава партньорката ти в оня смисъл, ако не за друго, поне за да видиш дали е проявила добър вкус и не се е чукала с шута на класа или идиота в службата.

Така или иначе, Стърджис ни покани да седнем и ние седнахме, макар че ми се искаше да се разкарам оттам.

— Точно така си ви представих по телефона — каза ми той.

— И аз вас.

С това приключихме уводната част и преминахме към работа. Дъг започна да дудне нещо и забелязах, че има пърхот и малки ръце. Мъжете с малки ръце често са с малки пишки. Това е факт.

Той се опитваше да се държи любезно, но аз не се отзовавах. Накрая Стърджис усети настроението ми и се изправи. Двамата с Кейт също станахме.

— Пак ви благодаря за добрата работа — каза Дъг. — Не бих могъл да твърдя, че със сигурност ще арестуваме онзи човек, но поне го накарахме да бяга и повече няма да ни създава проблеми.

— Не бих се обзаложил — отвърнах аз.

— Вижте, господин Кори, бегълците са отчаяни, но Асад Халил не е обикновен престъпник. Той е професионалист. Сега единственото му желание е да избяга и да не привлича вниманието към себе си.

— Обаче все пак е престъпник, обикновен или не, а престъпниците извършват престъпления.

— Така е — небрежно се съгласи Стърджис. — Ще го имаме предвид.

Помислих си, че би трябвало да кажа на тоя идиот да върви на майната си, но Дъг вече знаеше какво ми се върти в главата.

— Ако някога решиш да се върнеш — обърна се той към Кейт, само ми се обади и ще направя всичко възможно.

— Много мило от твоя страна.

Отврат.

Тя му подаде визитката си.

— Моля те, кажи да ми се обадят на клетъчния ми телефон, ако изскочи нещо. Ние ще се поразходим. Джон никога не е бил в Лос Анджелис. Довечера ще вземем последния самолет за Вашингтон.

— Ще ти съобщя веднага щом стане нещо. Ако искаш, по-късно ще ти позвъня просто за да те осведомя за нещата.

— Ще съм ти признателна.

Отврат.

Стиснаха си ръце и се сбогуваха.

На излизане забравих да се ръкувам. Кейт ме настигна в коридора и каза:

— Беше груб с него.

— Не е вярно.

— Вярно е. Толкова си мил с всички, после отиваш и се държиш гадно с някой началник.

— Не съм се държал гадно. И не обичам началници. — Прибавих: — Той ме вбеси по телефона.

Кейт остави тази тема навярно защото знаеше докъде ще доведе. Разбира се, можеше да съм се заблудил за любовната връзка между господин Дъглас Късохуйски и Кейт Мейфилд, но ако не бях и се държах мило, докато Стърджис си мислеше за последния път, когато я е чукал? Леле какъв глупак щях да изляза! По-добре да заложа на сигурно и да се държа гадно.

Както и да е, докато вървяхме по коридора, ми хрумна, че да си влюбен е страхотно неудобство.

Кейт се отби през комуникационния център, за да получи информацията за пътуването ни.

— Полет двеста и четири на „Юнайтед“ — осведоми ме тя. — Излита в единайсет петдесет и девет вечерта и каца на „Дълес“ в седем четирийсет и осем сутринта. Две резервации за бизнес класа. Във Вашингтон ще ни посрещнат.

— А после?

— Не пише.

— Може би ще имам време да се оплача на своя представител в Конгреса.

— От какво?

— От това, че ме отклоняват от работа заради някаква глупава пресконференция.

— Мисля, че конгресмените нямат никакво отношение към проблема. И като стана дума за пресконференцията, пратили са ни по факса някои данни.

Прегледах двете страници. Не бяха подписани, разбира се. Тези „предложения“ винаги звучат фалшиво, докато човекът, на когото медиите ще задават въпроси, трябва да говори спонтанно.

Във всеки случай Кейт, изглежда, нямаше повече стари приятели в бюрото, така че се качихме на асансьора и слязохме долу.

На път за колата тя ме попита:

— Не беше толкова зле, нали?

— Не. Всъщност хайде да се върнем и да го повторим.

— Какво ти става днес?

— На мен — нищо.

Потеглихме по Уилшър Булевард.

— Искаш ли да видиш нещо конкретно? — предложи Кейт.

— Ню Йорк.

— Какво ще кажеш за киностудията?

— Предпочитам предишния ти апартамент. Иска ми се да видя къде си живяла.

— Чудесна идея. Всъщност бях наела къща. Недалеч оттук.

Пресякохме Западен Холивуд, който изглеждаше съвсем прилично място, само дето всичко беше от бетон, боядисан в пастелни цветове, нещо като квадратни великденски яйца.

Навлязохме в приятен крайградски квартал и минахме покрай старата й къща, виличка в испански стил.

— Много е хубава — отбелязах аз.

Продължихме към Бевърли Хилс, където къщите ставаха все по-големи, после обиколихме Родео Драйв и аз усетих аромат на парфюм на Джорджо, носещ се откъм магазин със същото име. Това нещо бе по-силно от смрадта на труп.

Паркирахме на улицата и Кейт ме заведе да обядваме в един хубав ресторант на открито.

Можехме да се мотаем тук колкото искаме, тъй като нямахме срещи, нямахме задачи и нямаше за какво да се тревожим. Е, може би за едно-две неща.

Нямах нищо против да убием времето, защото го убивах близо до мястото, откъдето за последен път се беше обадил Асад Халил. Очаквах мобифонът на Кейт всеки момент да иззвъни и се надявах нещо да ни попречи да отлетя за Вашингтон. Мразех този град, разбира се при това основателно. Неприязънта ми към Калифорния бе предимно алогична и малко се срамувах заради предубежденията си към място, на което никога не съм бил.

— Разбирам защо ти е харесвало тук — казах на Кейт.

— Много е съблазнително.

— Да. Изобщо вали ли някога сняг?

— В планините. От плажа само за няколко часа можеш да отидеш на ски.

— И как ще се облечеш за такъв ден?

Голям смях.

Калифорнийското шардоне ни хареса и изпихме цяла бутилка, което означаваше, че известно време няма да шофираме. Платих сметката, която не беше прекалено солена, и отидохме да се поразходим из центъра на Бевърли Хилс. Наистина приятно градче. Забелязах обаче, че единствените пешеходци са орди японски туристи, които щракаха с фотоапарати и снимаха с видеокамери.

Докато вървяхме, разглеждахме витрините. Посочих на Кейт, че блейзърът й с цвят на кетчуп и черните й панталони са поизмачкани, и предложих да й купя нови дрехи.

— Чудесна идея — отвърна тя. — Но на Родео Драйв това ще ти струва най-малко две хиляди долара.

Прокашлях се.

— Тогава ще ти купя ютия.

Кейт се засмя.

Загледах се в няколко ризи на витрините и видях, че цените им наистина са астрономически. Но какъвто съм си пич, купих торбичка домашни шоколади, които изядохме в движение. Както казах, нямаше много пешеходци, затова не се изненадах, че японските туристи снимат нас с Кейт. Казах й:

— Мислят те за кинозвезда.

— Толкова си сладък. Ти си звездата. Ти си моята звезда.

При други обстоятелства щях да изсипя шоколадите на тротоара, но бях влюбен, летях върху облак, в ушите ми се лееха любовни песни и така нататък.

— Стига сме разглеждали Лос Анджелис. Хайде да си намерим някъде стая — предложих аз.

— Това не е Лос Анджелис, а Бевърли Хилс. Искам да ти покажа още много неща.

— И аз искам да видя много неща, обаче дрехите ти ги скриват. Романтично, нали.

Тя се съгласи, въпреки факта, че вече бяхме сгодени. Върнахме се в колата и отидохме в някакво място, наречено Марина дел Рей.

Кейт откри приятен крайморски мотел. Регистрирахме се и отнесохме брезентовите си сакове в стаята.

От прозореца се виждаше пълно с яхти пристанище, което отново ми напомни за престоя ми на източен Лонг Айланд. Ако там изобщо бях научил нещо, това бе да не се привързвам към хора, места и вещи. Но човек рядко използва наученото.

Забелязах, че Кейт ме наблюдава. Усмихнах й се.

— Благодаря за прекрасния ден.

Тя отвърна на усмивката ми, после се замисли.

— Нямах намерение да те запознавам с Дъг. Той настоя.

Кимнах.

— Разбирам. Всичко е наред.

Е, най-после решихме този проблем, при това с проява на тактичност от моя страна. Обаче мислено си отбелязах при първа възможност да забия коляно в ташаците на Дъг. Кейт ме награди с дълга целувка.

Скоро се озовахме в леглото и разбира се, мобифонът й иззвъня. Нямаше начин да не отговорим, с други думи, трябваше да престана с онова, което вършех. Претърколих се настрани, като псувах изобретателя на клетъчния телефон. Кейт седна, пое си дъх и каза:

— Мейфилд. — Заслуша се, после отвърна: — Добре… да… да, бяхме… не, ние… просто седим край морето в Марина дел Рей. Ясно… добре… ще оставя колата на паркинга на полицейското управление… ясно… благодаря, че се обади. Да. И на теб. Чао. — Тя затвори и се прокашля. — Мразя ги тези случаи.

Не отговорих.

— Е, Дъг беше. Нямало нищо ново. Но каза, че щял да накара някой да ни се обади най-късно половин час преди полета, ако нещо наложи промяна в плановете. Освен това разговарял с Вашингтон и ако не заловят Халил някъде наоколо, довечера сме на самолета. Ако го арестуват в Лос Анджелис обаче, ще останем и ще проведем пресконференцията тук.

Тя ме погледна, после продължи:

— Ние сме героите на момента и трябва да сме там, където са повечето телевизионни камери. Холивуд и Вашингтон си приличат.

Кейт пак хвърли поглед към мен.

— Малко е фалшиво и не ми харесва, но в случай като този трябва да обръщаш внимание на медиите. Честно казано, ФБР има нужда от малко реклама.

Тя ми се усмихна.

— Е, докъде бяхме стигнали? — После се покатери отгоре ми, вгледа се в очите ми и прошепна: — Просто ме чукай. Става ли? Сега съществуваме само ние двамата. Без минало и бъдеще. Само ти и аз.

 

 

Събуди ни звън. Кейт взе мобифона си, но звъненето продължи и разбрахме, че е телефонът в стаята. Вдигнах слушалката.

— Както пожелахте, събуждаме ви в двадесет и два часа и петнадесет минути. Приятна вечер.

Затворих.

Станахме, изкъпахме се, облякохме се, напуснахме мотела и се качихме в колата. Наближаваше 23:00, което означаваше 02:00 в Ню Йорк, и биологичният ми часовник тотално се прецака.

Кейт потегли към летището, което беше само на няколко километра. Виждах самолетите, които излитаха на запад над океана.

— Искаш ли да се обадя в оперативното бюро? — попита тя.

— Няма нужда.

— Добре. Знаеш от какво ме е страх — че ще арестуват Халил, докато сме във въздуха. Наистина исках да участваме в залавянето му. Ти също. Ало? Събуди се.

— Мисля.

— Стига си мислил. Хайде да си поговорим.

Поговорихме си. Кейт влезе в летището и спря на служебния паркинг на полицейското управление, където наистина ни очакваше симпатичен сержант и ни откара до терминала на вътрешни линии. Помислих си, че никога няма да свикна с всички тия удобства.

Както и да е, младият полицай се отнасяше с нас като със звезди и искаше да си приказваме за Асад Халил. Кейт се смили над него, докато аз се правех на ченге от НЙПУ и сумтях през зъби.

Слязохме и той ни пожела приятен полет.

Отидохме на гишето на „Юнайтед Еърлайнс“, където ни чакаха два билета за бизнес класа. Формулярите ни за носене на оръжие на борда вече бяха попълнени и се нуждаеха само от подписите ни.

— Обявяваме полета след двайсет минути — информира ни служителката, — но ако желаете, можете да използвате ВИП-салона. — Тя ни подаде два пропуска.

Като истински нюйоркчанин, сега вече зачаках да се случи нещо наистина ужасно, но какво може да е по-страшно от това всеки да ти се усмихва и да ти пожелава хубави неща?

Така или иначе, влязохме във ВИП-салона и минахме през детектора за метал. Чернокосата богиня на входа ни се усмихна, взе пропуските ни и ни упъти към бара, където пиенето бе за сметка на заведението. Разбира се, вече бях умрял и се бях възнесъл в калифорнийския рай.

Нещо не ми се пиеше алкохол въпреки предстоящия сух полет през континента, затова си взех кола, а Кейт си поръча минерална вода.

На бара бяха наредени закуски и аз се настаних на едно от столчетата.

— Искаш ли да отидем на някоя маса? — попита Кейт.

— Не. Обичам баровете.

Тя седна до мен. Отпих от колата си, взех си сирене и фъстъци и запрелиствах някакъв вестник.

Кейт ме наблюдаваше в огледалото на бара и аз срещнах погледа й. В огледалата на баровете всички жени ми се струват страхотни, но тя наистина беше супер. Усмихнах й се.

— Не искам годежен пръстен — каза Кейт. — Това си е излишно хвърляне на пари.

— Би ли ми го превела на нормален език?

— Не, наистина. Престани да се правиш на остроумен.

— Ти ми каза да си остана такъв, какъвто съм.

— Не точно такъв.

— Разбирам.

Опа.

Телефонът й иззвъня. Тя го извади от чантичката си и отговори.

— Мейфилд. — Послуша малко, после каза: — Добре. Благодаря. Ще се видим след няколко дни. — Кейт прибра мобифона в джоба си — Дежурният. Нищо ново. Няма спасение.

— Тогава да опитаме да се спасим сами.

— Ако не се качим на самолета, с нас е свършено. Независимо че сме герои.

— Знам. — Превключих мозъка си на висока предавка. — Мисля, че ключът е пушката.

— Ключът за какво?

— Чакай… хрумна ми нещо…

— Какво?

Погледнах вестника на бара и нещо в главата ми започна да се оформя. Не бе свързано с някаква статия. Бях отворил на спортната страница. Вестник. Какво? Почти се избистри, после пак ми се изплъзна. Хайде, Кори. Гепи го. Все едно да се напъваш да получиш мозъчна ерекция, само дето мозъкът постоянно омеква.

— Добре ли си?

— Мисля.

— Обявиха полета.

— Мисля. Помогни ми.

— Как да ти помогна? Дори не зная за какво си мислиш.

— Какво е намислило онова копеле?

— Да ви донеса ли нещо освежително? — попита барманът.

— Чупката.

— Джон!

— Извинявай — казах на бармана, който се отдалечаваше от нас.

— Джон, обявиха полета.

— Ти се качвай. Аз оставам тук.

— Да не си се побъркал?

— Не. Асад Халил е побъркан. Аз съм си нормален. Върви да хванеш самолета.

— Никъде не тръгвам без теб.

— Ще тръгнеш, разбира се. Ти гониш кариера и пенсия. Аз съм на временен договор и получавам пенсия от НЙПУ. Това ме задоволява. Но не и теб. Недей да разбиваш сърцето на баща си. Върви.

— Не. Не и без теб. Категорично.

— Изнудваш ме. Помогни ми, Кейт. Защо му е на Халил пушка?

— За да убие някого от разстояние.

— Точно така. Кого?

— Теб.

— Не. Мисли за думата „вестник“.

— Ясно. Вестник. Някоя важна личност, която е под постоянна охрана.

— Точно така. Постоянно си спомням за думите на Гейб.

— Какво ти е казал Гейб?

— Много неща. Каза, че Халил е намислил голям удар. Каза… Препуска сам ужасен конник… резки по хладната стомана…

— Какво?

— Каза, че това било кръвна вражда.

— Вече ни е известно. Халил е отмъщавал за смъртта на семейството си.

— Дали?

— Да. Освен на Уигинс и Калъм, който умира. Вече не може да се добере до Уигинс, но затова пък ще убие теб.

— Възможно е да го желае, само че аз не мога да заменя истинската му цел. Същото се отнася за пътниците от полет сто седемдесет пет и хората от „Конквистадор“. В списъка му има още някой… забравяме нещо.

— Асоциирай с думи.

— Добре… вестник, Гейб, пушка, Халил, бомбардировка, Халил, отмъщение…

— Върни се към момента, в който ти е хрумнала тази мисъл, Джон. В Ню Йорк. Аз постъпвам така. Връщам се там, където за пръв път ми е…

— Това е! Четях ония материали за въздушния удар и ми хрумна… и после… сънувах оня странен сън в самолета на идване… беше свързан с филм… стар уестърн…

По интеркома се разнесе глас.

— Последно повикване на пътниците за полет двеста и четири на „Юнайтед Еърлайнс“. Последно повикване…

— Добре… ето. Госпожа Кадафи. Какво беше казала в онова интервю?

Кейт се замисли за миг.

— Ами… че завинаги щяла да смята Съединените щати за враг… освен ако… — Тя ме погледна. — О, Господи… не, не е възможно… възможно ли е?

Очите ни се срещнаха и изведнъж всичко стана ясно. Толкова ясно, че бе като стъкло и ние бяхме гледали през него дни наред.

— Къде живее той? — попитах я. — Тук, нали?

— В Бел Еър.

Скочих от стола и без да си правя труда да взема брезентовия си сак, се запътих към изхода. Кейт ме следваше по петите.

— Къде е Бел Еър?

— На двайсет-трийсет километра на север оттук. Точно до Бевърли Хилс.

Вече бяхме в терминала и се насочвахме към таксиметровата стоянка навън.

— Обади се по мобифона в службата — казах й.

Тя се поколеба. Не я обвинявах.

— По-добре да се подсигурим, отколкото после да съжаляваме. Нали така? Използвай необходимата комбинация от тревога и настойчивост.

Бяхме пред терминала и Кейт набра номера, но не на ФБР.

— Дъг? Извинявай, че те безпокоя по това време, но… да, всичко е наред…

Не исках да се качим в таксито и шофьорът да чуе този разговор, затова спряхме на тротоара.

— Да — каза Кейт, — изпуснахме самолета… изслушай ме, моля те…

— Дай ми скапания мобифон.

Тя ми го подаде.

— Тук е Кори. Просто ме изслушай. Току-що се сетих нещо — това е резултат от пет дни работа. Според мен Асад Халил иска да убие Роналд Рейгън.