Нелсън Демил
Играта на лъва (38)

37.

В шест часа в понеделник сутринта Асад Халил вдигна слушалката на звънящия телефон.

— Добро утро — разнесе се някакъв глас.

Той понечи да отговори, но гласът продължи без пауза и Халил Разбра, че съобщението е записано.

— Както пожелахте, събуждаме ви в шест часа сутринта. Температурата днес ще е около двадесет и пет градуса, безоблачно, в късния следобед има вероятност от кратки превалявания. Приятен ден благодаря, че избрахте „Шератон“.

Той затвори и изруга. Стана от леглото и отиде в банята, като взе със себе си двата глока. Избръсна се, изми си зъбите, използва тоалетната и взе душ, после поръси косата си със сива боя и я среса на път, като я изсуши с монтирания на стената сешоар.

Също като в Европа, в Америка имаше много предмети на лукса много записани гласове, меки дюшеци, гореща вода и стаи без насекоми и гризачи. Такава цивилизация не можеше да създаде добри пехотинци и тъкмо затова американците бяха променили принципите на водене на война. Война с натискане на бутони. Лазерно насочвани бомби и ракети. Война на страхливци.

Мъжът, с когото щеше да се срещне днес, Пол Грей, беше един от тези страхливци и се бе превърнал в специалист по тази игра на дистанционно убиване, беше се превърнал в богат търговец на смърт. Скоро щеше да е мъртъв търговец на смърт.

Халил се върна в спалнята, легна на пода с лице към Мека и каза сутрешните си молитви. Когато свърши със задължителните, каза:

— Нека Господ днес ми даде живота на Пол Грей, а утре — живота на Уилям Садъруейт. Нека Господ ми помогне в пътуването и благослови този джихад с победа.

Асад се изправи и си облече бронираната жилетка, чиста риза и бельо и сив костюм.

После отвори телефонния указател на Джаксънвил на раздела, в който му бяха казали да търси — ЧАРТЪРНИ ПОЛЕТИ. Преписа няколко номера на един бележник, скъса листа и го прибра в джоба си.

Под вратата бяха пъхнали плик със сметката му, както и съобщение, че вестникът му е на прага. Той надникна през шпионката, не видя никого и излезе в коридора. На килимчето имаше вестник и Халил го взе.

Застана под светлината на настолната лампа и погледна първата страница. Видя две цветни снимки на самия себе си — в анфас и профил. Надписът гласеше: „Търси се Асад Халил, либиец, приблизително тридесетгодишен, височина 1,82 м., говори английски, арабски, малко френски, италиански и немски. Въоръжен и опасен.“

Отнесе вестника пред огледалото в банята и го вдигна вляво от лицето си. Сложи си бифокалните очила и погледна през обикновеното стъкло над лещите. Направи няколко гримаси, после отстъпи назад и леко завъртя глава настрани, така че да види профила си.

Накрая остави вестника, затвори очи и мислено си представи лицето от огледалото и от снимките. Чертата, която изпъкваше най-силно, бе гърбавият му нос с раздути ноздри. Веднъж беше канал на Борис за това.

„В Америка живеят много раси — му бе отвърнал руснакът. — В някои градски райони има американци, които правят разлика между виетнамец и камбоджанец или между филипинец и мексиканец. Но когато човек произхожда от Средиземноморието, може да е израелец, египтянин, сицилианец, грък, малтиец, испанец или дори либиец. — Борис, който както винаги смърдеше на водка, се засмя на собствената си шега и прибави: — Средиземно море е свързвало древния свят — не е разделяло хората като днес, и преди Иисус и Мохамед е падало страхотно чукане.“

Халил ясно си спомняше, че ако не беше присъствал, Малик щеше да убие руснака на място. Наставникът му стоеше зад Борис и поклати глава, като в същото време прокара показалец по гърлото си.

Бившият агент от КГБ не го видя, но сигурно се сети какво прави Малик, защото рече: „О, да, пак изрекох богохулство. Нека аллах, Мохамед, Иисус и Авраам ми простят. Моите светци и пророци са дойче марки, швейцарски франкове и долари. Единственият храм, в който влизам, е женската вагина. Единственото ми свещенодействие е чукането. Господ да ми е на помощ.“

След което се разплака като жена и излезе от стаята.

В друг случай Борис му беше казал: „Един месец преди да заминеш за Америка не се показвай на слънце. Мий си лицето и ръцете с избелващ сапун, който ще ти бъде даден. В Америка по-светлата кожа е за предпочитане. Освен това, когато потъмнееш от слънцето, белезите на лицето ти се виждат по-ясно. Всъщност откъде са ти?“

„От жена“ — искрено отвърна Халил.

Руснакът се засмя и го потупа по гърба. „Значи така, мой богобоязливи приятелю, приближил си се достатъчно до жена, за да ти издере лицето. Чука ли я?“

Малик не присъстваше и Асад призна: „Да.“

„Преди или след като я чука те издра?“

„След.“

Борис се стовари на стола и се запревива от смях. „Невинаги те дерат, след като си ги чукал — каза той накрая. — Виж моето лице. Опитай пак. Следващия път може да е по-добре.“

Руснакът все още се смееше, когато Халил пристъпи към него. Доближи устни към ухото му и прошепна: „След като ме издра, аз я удуших с голи ръце“.

Борис престана да се смее и очите им се срещнаха. „Не се съмнявам.“

Асад вдигна клепачи и отново се погледна в огледалото. Белезите от ноктите на Бахира не бяха толкова забележими, а с очилата и мустаците носът му не изпъкваше толкова силно.

Във всеки случай нямаше друг избор, освен да продължи напред, уверен, че аллах ще заслепява враговете му, че ще ги заслепява собствената им глупост и типичната американска неспособност да се съсредоточават върху нещо за повече от няколко секунди.

Халил отнесе вестника на бюрото и без да сяда, прочете водещия материал. Говореше английски добре, но имаше проблеми с четенето. Латинските букви го объркваха, в правописа като че ли нямаше никаква логика, групирането на буквите не му подсказваше как се произнасят, а езикът на журналистите изглеждаше абсолютно различен от говоримия.

Все пак довърши статията и успя да разбере, че американското правителство е признало терористичния акт. Споменаваха се някои подробности, но не и най-интересните, помисли си той, нито най-срамните факти.

На цяла страница бяха изброени имената на всичките триста и седем мъртви пътници. Имаше отделен списък за екипажа. Липсваше само Юсеф Хадад.

Онези, които лично беше убил, бяха посочени под заглавието „Загинали при изпълнение на служебните си задължения“.

Халил забеляза, че фамилиите на неговите придружители, които познаваше само като Филип и Питър, са Хъндри и Горман. Освен тях видя имената на двама федерални маршали, за чието присъствие на борда нямаше представа.

За миг се замисли за Хъндри и Горман. Бяха се държали любезно и внимателно с него. Грижеха се да му е удобно и да има всичко, което му трябва. Извиниха се за белезниците и му предложиха по време на полета да свали бронираната си жилетка, ала той отказа.

Но въпреки добрите си обноски Хъндри, който се бе представил като агент от Федералното бюро за разследване, проявяваше известна снизходителност, от време на време презрителност, а един-два пъти дори враждебност.

Другият, Горман, не беше споменал коя институция представлява. Но Асад не се съмняваше, че е агент от Централното разузнавателно управление. Горман се отнасяше с него като с равен, навярно като с колега от разузнаването.

Двамата се бяха редували да седят до него. Халил използва възможността и разказа на Горман какво е извършил в Европа. Отначало агентът, изглежда, се съмняваше, но накрая остана впечатлен.

„Вие или сте добър лъжец — каза му той, — или сте блестящ убиец. Ще разберем кое от двете.“ На което Асад отвърна: „Аз съм и двете и вие никога няма да научите кое е лъжа и кое — истина“.

„Не бъдете толкова сигурен“ — рече Горман.

После двамата агенти няколко минути тихо разговаряха. Хъндри зае мястото до Халил и се опита да го накара да му разкаже същото, което беше споделил с колегата му. Но Асад му говореше само за исляма, своята култура и родина.

Спомнил си за тази игра, която го забавляваше по време на полета, той се усмихна. Дори американците я бяха намерили за смешна. Но явно разбираха, че са в присъствието на човек, към когото не бива да се отнасят със снизхождение.

И накрая, точно когато Юсеф Хадад отиде до тоалетната, за да му даде знак да поиска разрешение да се облекчи, Халил каза на Горман: „Аз убих полковник Хамбрехт в Англия. Това беше първата стъпка от мисията ми.“ „Каква мисия?“ — попита агентът.

„Да убия седмината останали живи американски пилоти, които участваха във въздушния удар срещу Ал Азизия на петнадесети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Тогава загина цялото ми семейство.“ Горман помълча, после рече: „Съжалявам за семейството ви. Мислех, че имената на онези пилоти са строго секретни.“ „Секретни са, разбира се. Но и най-големите тайни могат да се разкрият — просто струват повече пари.“ След това Горман му каза нещо, което го тревожеше и до този момент. „И аз имам една тайна за вас, господин Халил. Отнася се до майка ви и баща ви. И до други лични въпроси.“ Въпреки волята си Халил захапа примамката. „За какво става дума?“ „Ще научите в Ню Йорк. След като ни кажете каквото ни интересува.“ Юсеф Хадад излезе от тоалетната и Халил нямаше време за губене. Няколко минути по-късно Питър Горман отнесе тайните си в гроба.

Асад прегледа вестника до края, но нямаше почти нищо друго интересно, освен наградата от един милион долара. Не бяха много пари, помисли си той, като се имаха предвид всички убити от него хора. Всъщност това бе обида към семействата на жертвите и към самия него.

Халил хвърли вестника в кошчето, взе сака си, отново надзърна през шпионката, отвори вратата и отиде право в колата си.

Запали двигателя, излезе от паркинга на „Шератон“ и се върна на шосето.

Беше 07:30, по небето нямаше нито облаче и движението не бе натоварено.

Той се насочи към търговския район, доминиран от огромен супермаркет, наречен „Уин-Дикси“. В Триполи му бяха казали, че може да намери монетни телефони на бензиностанции или край магазини, а понякога и в пощенски станции, като в Либия и Европа. Но трябваше да избягва пощите. Видя няколко автомата край входа на супермаркета и спря на почти пустия паркинг. Взе монети от сака си, пъхна един от пистолетите в джоба си, слезе от колата и се запъти към телефоните.

Погледна номерата, които бе записал, и набра първия.

Отговори му женски глас.

— „Алфа Ейвиейшън Сървисис“.

— Бих искал да наема самолет и пилот до Дейтона Бийч — каза той.

— Да, господине. За кога ви трябва?

— Имам среща в девет и тридесет в Дейтона.

— Къде сте сега?

— Обаждам се от летището в Джаксънвил.

— Добре, тогава колкото може по-бързо елате тук. Службата ни е на общинското летище „Крейг“. — Знаете ли къде е?

— Не, но ще дойда с такси.

— Добре. Колко души ще пътуват, господине?

— Само аз.

— Добре… Ще желаете ли пилотът да ви върне?

— Да, но престоят ми ще е кратък.

— Добре… Не мога да ви съобщя точна цена, но е някъде около триста долара, плюс престоя. Летищните такси са за ваша сметка.

— Да, добре.

— Името ви, господине?

— Димитриос Пулос. — Той произнесе името по букви.

— Добре, господин Пулос, когато пристигнете на летището, кажете на шофьора, че сме в края на редицата от хангари откъм северната страна. Има голяма табела „Алфа Ейвиейшън Сървисис“. Можете да попитате всеки.

— Благодаря. Приятен ден.

— Подобно.

Халил затвори.

В Триполи го бяха уверили, че наемането на самолет и пилот в Америка ставало по-лесно, отколкото на автомобил. За второто ти трябвали кредитна карта, шофьорска книжка и имало възрастова граница. Но във фирмите за чартърни самолети не задавали повече въпроси, отколкото в такси. „Американските власти не следят толкова внимателно частните полети — бе му обяснил Борис, — колкото в Либия или Русия. Няма да ти искат документи. Самият аз съм го правил много пъти. Те предпочитат да им платиш в брой, отколкото с кредитна карта. Така могат да си спестят данъците.“

Халил кимна. Пътуването му ставаше все по-лесно. Той пусна монета в телефона и набра запомнен наизуст номер.

Отговори му мъжки глас.

— „Грей Симюлейшън Софтуер“. Тук е Пол Грей.

Асад дълбоко си пое дъх.

— Господин Грей, обажда се полковник Ицхак Хурок от израелското посолство.

— А, да, очаквах да ми позвъните.

— Предупредиха ли ви от Вашингтон?

— Да, разбира се. Споменаха за девет и половина. Къде сте сега?

— В Джаксънвил. Току-що кацнах.

— А, добре, ще ви трябват около два и половина часа, за да пристигнете тук.

— На общинската аерогара ме чака чартърен самолет, а разбрах, че вие живеете на летище.

Пол Грей се засмя.

— Ами, би могло да се каже. Спрус Крийк край Дейтона Бийч. Вижте, полковник, имам идея. Мога да долетя до „Крейг“ и да ви взема с моя самолет. Ще се срещнем в чакалнята. Полетът е по-малко от час. Мога да излетя след десет минути. После ще ви върна на международното летище в Джаксънвил навреме за полета ви до Вашингтон. Какво ще кажете?

Халил не беше очаквал такова развитие на нещата и се замисли.

— Вече ангажирах кола до общинската аерогара и посолството е платило за самолета. Във всеки случай, наредиха ми да не приемам услуги. Нали разбирате?

— Естествено. Но когато пристигнете тук, все пак ще приемете една студена бира.

— С удоволствие.

— Добре. Проверете дали пилотът знае как да стигне до Спрус Крийк. Ако има проблеми, просто ми се обадете, преди да излетите.

— Непременно.

— И когато кацнете, позвънете ми от центъра за поддръжка и зареждане на летището. Ще дойда да ви взема с количката си за голф.

— Благодаря ви. Както ви е предупредил моят колега, посещението ми е дискретно.

— А? А, да. Ясно. Сам съм.

— Добре.

— Уредил съм ви страхотно представление — каза Пол Грей.

„И аз на вас, капитан Грей.“

— С нетърпение очаквам да го видя.

Халил затвори и се върна в колата. Въведе общинското летище „Крейг“ в сателитния навигатор и излезе на шосето.

Потегли на изток от северната част на Джаксънвил, последва инструкциите на навигационната система и след двадесет минути наближи входа на аерогарата.

Както му бяха казали в Триполи, на портала нямаше охрана и той продължи по пътя, който водеше към сградите около контролната кула.

Тук слънцето светеше силно като в Либия, и земята беше равна и еднообразна.

Повечето постройки бяха хангари, но имаше малък терминал и служба за коли под наем. Видя надпис ВЪЗДУШНА НАЦИОНАЛНА ГВАРДИЯ — ФЛОРИДА, който му се стори някак военен и го изпълни с известно безпокойство. До този момент не знаеше, че отделните щати имат собствена армия. А може и да не бе разбрал надписа. „В Америка — беше го предупредил Борис — значението на много надписи не е ясно дори за американците. Ако по тази причина направиш някакво нарушение, не изпадай в паника, не се опитвай да бягаш и не убивай никого. Просто се извини и признай, че не си разбрал надписа или че не си го видял. Дори полицията ще приеме това обяснение. Единствените надписи, които виждат и разбират американците, са «Продажби», «Безплатно» и «Секс». Веднъж в Аризона видях пътен знак, на който пишеше «Безплатен секс — ограничение на скоростта 65 км/ч.» Разбираш ли?“

Халил не бе разбрал и руснакът му обясни.

Във всеки случай той заобиколи табелата и скоро видя голям надпис АЛФА ЕЙВИЕЙШЪН СЪРВИСИС.

Освен това забеляза, че на паркинга до фирмата за автомобили под наем има много регистрационни номера с различни цветове, така че нюйоркските нямаше да направят впечатление.

Асад остави колата на свободно място, отдалечено на известно разстояние от авиокомпанията, взе сака с втория глок и резервните пълнители, слезе и се запъти към „Алфа Ейвиейшън“.

Тук беше много влажно, слънцето блестеше силно и Халил разбра, че спокойно може да си сложи слънчеви очила. Ала в Триполи му бяха казали, че мнозина американци смятали за грубост да носят тъмни очила, когато разговарят с друг човек. Според Борис обаче южняшките полицаи не си сваляли очилата, което не било проява на грубост, а демонстрация на сила и мъжественост. Руснакът бе признал, че нюансите не са му съвсем ясни.

Халил огледа летището, като заслони очи с длан. Повечето самолети бяха малки, с един или два двигателя. Бе много шумно и миришеше на гориво.

Той отиде до стъклената врата на „Алфа Ейвиейшън Сървисис“, отвори я и влезе. Лъхна го студен въздух и го накара да затаи дъх.

Едрата жена на средна възраст зад гишето се изправи.

— Добро утро. Какво обичате?

— Казвам се Димитриос Пулос и се обадих…

— Да, господине. Разговаряхте с мен. Как бихте желали да платите?

— В брой.

— Добре, тогава ми дайте петстотин сега и когато се върнете, ще доуредим сметката.

Халил отброи петстотин долара и жената му даде квитанция.

— Седнете, господине. Ще повикам пилота.

Той се настани на дивана в малкия офис. Тук бе по-тихо, но въздухът беше прекалено студен.

Служителката разговаряше по телефона. Асад забеляза две списания на масичката пред дивана. Едното бе „Таймс-Юниън“, което беше видял в мотела. Другото се казваше „Ю Ес Ей Тудей“. На първите страници видя собствените си цветни снимки. Прочете статията като от време на време хвърляше погледи към жената.

Ако не друго, този материал бе още по-неясен от вестника, макар думите да бяха по-прости. Малка цветна карта показваше маршрута на полет 175 от Париж до Ню Йорк. Халил се зачуди какъв смисъл има да я публикуват.

Няколко минути по-късно се отвори една странична врата и в офиса влезе жена на около двадесет и пет години. Носеше тъмнозелени панталони, пуловер и слънчеви очила. Русата й коса беше къса и отначало Халил я помисли за момче, после разбра грешката си и тя дори му се стори привлекателна.

Жената се приближи до него.

— Господин Пулос?

— Да. — Той се изправи, сгъна списанието така, че снимката му да не се вижда, и го остави при другото.

Тя си свали очилата и погледите им се срещнаха. Момичето се усмихна, с което спаси собствения си живот, както и този на по-възрастната служителка.

— Здравейте. Аз съм Стейси Мол и днес ще бъда ваш пилот.

Халил онемя за момент, после кимна и забеляза, че жената му подава ръка. Той я стисна с надеждата, че тя не е обърнала внимание на изчервяването му.

— Имате ли друг багаж, освен този сак? — попита Стейси Мол.

— Не. Това е всичко.

— Добре. Искате ли да отидете до тоалетната?

— А… не…

— Добре. Пушите ли?

— Не.

— Тогава трябва да изпуша една цигара тук. — Тя извади пакет цигари от джоба на гърдите си и запали. — Само минутка. Искате ли шоколад или нещо друго? — Докато говореше, момичето припряно дърпаше от цигарата. — Слънчеви очила? Имаме няколко чифта ей там. Полезни са, когато летиш.

Халил погледна към гишето и забеляза витрина със слънчеви очила. Избра си едни, на които имаше етикет с надпис „24.95“. Не можеше да разбере този американски начин на определяне на цените, при който всичко струваше няколко цента по-малко от цял долар. Свали бифокалните очила, сложи си тъмните и се погледна в огледалцето над витрината.

— Да — усмихна се той. — Ще ги взема.

Жената зад щанда каза:

— Дайте ми двайсет и пет и аз ще се погрижа за Флорида вместо вас.

Нямаше представа за какво говори, но извади от портфейла си две двайсетдоларови банкноти и й ги подаде. Тя му върна рестото.

— Дайте ми очилата да отрежа етикета.

Халил се поколеба, но не виждаше начин да й откаже. Свали очилата, ала тя не погледна към него.

— Добре, да вървим — рече русото момиче.

Той се обърна и видя, че тя държи сака му.

— Аз ще си го нося.

— Не, това е мое задължение. Вие сте клиентът. Готов ли сте?

Когато се запъти към вратата, по-възрастната служителка му каза:

— Приятен полет.

— Благодаря — отвърна Асад. — Приятен ден.

Двамата с момичето излязоха навън.

— Последвайте ме — рече Стейси Мол.

Насочиха се към малък самолет, спрял недалеч от офиса.

— Откъде сте? — попита тя. — От Русия ли?

— От Гърция.

— Наистина ли? Мислех си, че Димитриос е руско име.

— Дмитрий е руско име. Димитриос е гръцко.

— Всъщност наистина приличате на руснак.

— Не. От Атина съм.

— В Джаксънвил ли кацнахте?

— Да. На международното летище в Джаксънвил.

— Направо от Атина ли?

— Не. От Атина до Вашингтон.

— Ясно. Хей, не ви ли е горещо с тоя костюм? Свалете си връзката и сакото.

— Добре съм. Тук не е по-горещо от там, откъдето идвам.

— Без майтап?

— Позволете ми да взема сака.

— Няма проблем.

Стигнаха до самолета.

— Трябва ли ви сакът — попита жената, — или да го прибера в багажното отделение?

— Трябва ми. — Той прибави: — Вътре има чуплива керамика.

— Какво по-точно?

— Древни съдове. Продавам антики.

— Без майтап? Добре, ще се опитам да не сядам върху сака ви. — Тя е засмя и внимателно го остави на асфалта.

Халил погледна малкия синьо-бял самолет.

— Добре — рече Стейси Мол, — за ваша информация това е „Пайпър Чероки“. Използвам го предимно за учебни цели, но от време на време извършвам и кратки чартърни полети. Притеснява ли ви, че съм жена?

— Не. Убеден съм, че сте опитна.

— Нещо повече. Страхотна съм.

Той кимна, но усети, че отново се изчервява. Зачуди се дали има начин да убие тази безсрамница, без да излага на опасност бъдещите си планове. „Може да изпиташ желание да убиеш, когато не се налага — бе му казал Малик. — Запомни, лъвът не изпитва желание, а само потребност да убива. Всяко убийство е рисковано. С всеки следващ риск опасността се удвоява. Убивай, когото трябва, но не за удоволствие или от гняв.“

— Хей — рече момичето, — изглеждате добре с цайси… с очила де.

Халил кимна.

— Благодаря.

— Всичко е готово. Предварително направих проверката. Ще тръгваме ли?

— Да.

— Страх ли ви е да летите?

Прииска му се да й каже, че е пристигнал в Америка със самолет, чиито пилоти са били мъртви, но отвърна:

— Често летя.

— Добре. — Тя скочи върху дясното крило, отвори вратата и протегна ръка. — Дайте ми сака.

Халил й го подаде и Стейси Мол го остави на задната седалка, после се наведе и посочи.

— Стъпете с левия крак на ей онова стъпало и се хванете за дръжката на корпуса. — Тя посочи скобата точно над десния прозорец.

— Аз ще вляза първа — няма друга врата, — после ще се качите вие.

Асад изпълни инструкциите й. После се обърна и я погледна. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго и момичето му се усмихна.

— Удобно ли се настанихте?

— Да.

Той се пресегна назад и взе сака в скута си. Стейси Мол закопча колана си и му каза да направи същото. Той се подчини, без да премества сака.

— Непременно ли трябва да го държите в скута си? — попита тя.

— Докато сме във въздуха.

— Някакво лекарство ли има вътре?

„Трябва да съм близо до пистолетите си.“

— Съдовете са крехки. Може ли да ви попитам нещо? Не трябва ли да представим план за полета? Или вече сте го направили?

Момичето посочи през прозореца.

— Ние сме в юрисдикцията на Търговската камара. Нямаме нужда от план за полет.

Стейси Мол му подаде слушалки с ларингофон и той си ги сложи.

— Викам Димитриос. Как ме чуваш, Димитриос? Може ли да ти говоря на „ти“?

Халил се прокашля.

— Чувам ви.

— И аз. Така е по-добре, отколкото да надвикваме двигателя. Хей, нали може да те наричам Димитриос?

— Да.

— Аз съм Стейси.

— Добре.

Тя си сложи слънчеви очила и запали двигателя.

— Днес използваме четиринайсета писта — осведоми го Стейси. — Небето е чисто чак до Дейтона Бийч, никой не е съобщил за турбуленция, вятърът е южен и на руля е най-добрият пилот във Флорида.

Той кимна.

Жената спря в края на писта 14, пресегна се през него и заключи вратата, провери двигателя и каза в микрофона:

— Пайпър петнайсет готов за излитане.

— Имаш разрешение за излитане, петнайсети — отвърна кулата.

Стейси Мол натисна дросела, освободи спирачката и самолетът се понесе по пистата. След двайсет секунди се откъсна от земята и се устреми нагоре.

Стейси зави надясно и се насочи почти право на юг, после натисна няколко бутона на пулта и обясни на Асад:

— Това е глобална сателитна навигационна система. Знаеш ли как действа?

— Да. Имам такава в колата си. В Гърция.

Стейси се засмя.

— Добре. Тогава отговаряш за навигационната система, Димитриос.

— Наистина ли?

— Майтап. Хей, искаш ли да млъкна?

За своя изненада Халил отвърна:

— Компанията ти ми е приятна.

— Добре. Но ми кажи, ако започна много да дрънкам.

Той кимна.

— Полетът до летището в Дейтона Бийч ще продължи от четирийсет до петдесет минути — каза Стейси. — А може и по-малко.

— Всъщност не пътувам точно за летището на Дейтона Бийч.

Тя го погледна.

— Къде точно искаш да отидеш?

— Казва се Спрус Крийк. Знаеш ли къде е?

— Естествено. Ще препрограмирам системата. — Момичето натисна други бутони на пулта.

— Съжалявам, ако ти създавам проблеми — рече той.

— Няма нищо. Това е по-лесно, отколкото на голямото летище, особено в чудесен ден като днешния.

— Добре.

Тя се отпусна назад, погледна контролния пулт и каза:

— Разстояние — сто петдесет и пет километра, време — четирийсет и една минути, очакван разход на гориво — четирийсет и три литра. Фасулска работа.

— Моля?

Стейси се обърна към него.

— Това е жаргон. Фасулска работа. Нещо като „няма проблем“.

Той кимна.

— Ще се опитвам да не използвам жаргон. Ако нещо не разбираш, кажи: „Стейси, говори на английски“.

— Добре.

— Издигнахме се на седемстотин и петдесет метра. Намираме се на изток от джаксънвилската въздушна база на военноморския флот. Можеш да я видиш там долу. Другото летище на запад се нарича „Сесил“ и също беше тяхно, но вече не се използва много. Виждаш ли изтребители? Обикновено са на учения. Извинявай, не е моя работа, но защо отиваш в Спрус Крийк?

— Имам делова среща с един колекционер на гръцки антики.

— Ясно. Колко време ще останем? Около час?

— Навярно по-малко. Но в никакъв случай повече.

— Не се притеснявай. Днес нямам други ангажименти.

— Няма да отнеме много.

— Знаеш ли къде трябва да идеш, когато кацнем?

— Да.

— Бил ли си там друг път? В Спрус Крийк?

— Не.

— Там са червиви от пари. Е, не всички са милионери, но повечето са много надути. Нали разбираш? Лекари, адвокати и бизнесмени, които се мислят за големи летци. Но има и много истински пилоти. Те са страхотни, но понякога се самоубиват с малките си спортни самолети. Извинявай, не бива да приказвам за катастрофи с клиентите. — Тя се засмя.

Халил се усмихна.

— В Спрус Крийк живеят и пенсионирани военни. Страшни мъжкари. Нали знаеш, искам да кажа, че се смятат за Божи дар за жените. Разбираш ли?

— Да.

— А бе, човекът, с когото ще се срещаш, да не би случайно да се казва Джим Маркъс?

— Не.

— Ох, добре! Понеже ходех с тоя идиот. Бивш пилот от военноморските сили, сега работи в „Ю Ес Еъруейс“. Баща ми беше военен пилот. Казваше ми никога да не ходя с летци. Добър съвет. Хич не ща и да го погледна онова копеле. Добре, стига за моите проблеми. Долу вляво — сега не се вижда, ще прелетим над него на връщане — е Сейнт Оугъстин. Най-старото селище в Америка. Искам да кажа, европейско селище. Да не забравяме, че първи тук са били индианците.

— Бившите военни летци в Америка богати ли са? — попита Халил.

— Ами… зависи. Получават добра пенсия, ако имат достатъчно години служба и висок чин. Например полковник. Във флота това се равнява на капитан. Живеят си царски, ако са спестили малко пари и не са си прахосвали цялата заплата. Много от тях се занимават с някакъв свързан с професията им бизнес. Нали разбираш? Например работят в частни компании, които произвеждат части или оръжия за бойни самолети. Имат връзки и познават занаята. Други стават пилоти в богати фирми. Големите клечки обичат да назначават бивши военни. Понеже били мъжки момчета и така нататък. Президентът на фирмата иска човек, който е хвърлял бомби върху нещастни копелета. За да могат да се хвалят на приятелите си: „Моят пилот е полковник Смит, дето скъса задниците на сърбите и иракчаните“. Нали разбираш?

— Или на либийците.

— Никога не сме бомбардирали либийците. Нали?

— Струва ми се, че сте ги бомбардирали. Преди много години.

— Наистина ли? Не си спомням. Трябва да престанем с тия неща. Хората ни мразят.

— Да.

Самолетът продължи на юг.

— Току-що минахме над Палатка — каза Стейси Мол. — Ако погледнеш надясно, ще видиш бомбардировъчното стрелбище на флота. Онзи огромен опустошен район там долу. Не можем да се приближим повече, защото е забранено. Но мишените се виждат. Хей! Днес имат учение. Видя ли как оня тип пикира и после се издигна право нагоре? Леле! Страхотен номер. Обикновено летят високо и просто си пускат бомбите, но понякога се упражняват ниско — все едно минават под обхвата на противниковия радар. Нали разбираш? Гледай, гледай! Видя ли! Още един пикира. Леле! Виждаш ли?

Сърцето на Асад Халил силно биеше в гърдите му. Той затвори очи и в мрака видя червения пламък на носещия се към него изтребител, очертал се на фона на сиянието на Триполи. Беше само на една ръка разстояние от лицето му или навярно просто така си го спомняше след всичките тези години. Изтребителят внезапно се издигна нагоре и секунди по-късно изтътнаха четири мощни експлозии. И светът около него рухна.

— Димитриос? Димитриос? Добре ли си?

Той усети, че е скрил лицето си в шепи. По челото му се стичаше пот. Жената го разтърсваше за рамото. Той отпусна ръце и дълбоко си пое дъх.

— Да, добре съм.

— Сигурен ли си? Ако ти се доповръща, ще ти дам торбичка.

— Добре съм. Благодаря.

— Искаш ли вода?

Халил поклати глава.

— Вече ми мина.

— Добре.

Продължиха на юг над вътрешността на Флорида. След няколко минути Асад каза:

— Сега се чувствам много по-добре.

— Наистина ли? Може би не бива да гледаш надолу. Нали разбираш? Шемет. Как е шемет на гръцки?

— Пак така. Шемет.

— Без майтап? Значи аз зная гръцки.

Той я погледна и Стейси срещна очите му.

— Само се шегувах — каза тя.

— Разбира се. — Защото, ако знаеше гръцки, щеше да разбереш, че аз не зная.

— Наляво — обаче недей да гледаш — е Дейтона Бийч. Можеш да видиш големите хотели на плажа. Недей да гледаш. Как се чувстваш?

— Добре съм.

— Чудесно. Започваме да се спускаме. Може малко да се пораздрусаме.

Самолетът се спусна на триста метра и турбулентността се усили.

— Как си? — попита Стейси Мол.

— Добре.

— Хубаво. Няма да стане по-зле. — Тя настрои честотата на радиостанцията и излъчи сигнала си. Разнесе се записан женски глас:

— Летище Спрус Крийк, вятър шестнайсет километра в час.

Стейси превключи на друга честота и каза:

— Спрус Крийк, тук Пайпър петнайсет. Намирам се на три километра западно от вас и се спускам към двайсет и трета писта.

— На кого говориш? — попита Халил.

— Просто съобщавам къде се намирам на другите самолети в района. Тук няма контролна кула. Спрус Крийк е на десет километра от летището в Дейтона Бийч. Минавам ниско на запад оттам, за да заобиколя радара им и да не се налага да се свързвам с тях. Разбираш ли?

Той кимна.

— Значи… никой… няма да… забележи пристигането ни, така ли?

— Не. Защо питаш?

— В моята страна се следи движението на всички самолети.

— Това е частно летище. — Тя наклони самолета и бавно започна да завива. — Селището се охранява. Нали знаеш? Ако не те посрещне някой от местните жители, нацистът на портала те кара да се съблечеш гол, за да те претърси.

Халил отново кимна. Знаеше го и тъкмо затова пристигаше със самолет.

— Преди идвах от време на време с кола на гости на моя — продължи Стейси Мол — и идиотът му с идиот понякога забравяше да предупреди нациста. Нали разбираш? Искам да кажа, след като щеше да се чу… щеше да… както и да е, нормално е да запомни, че ще дойда. Нали така? Затова винаги, когато можех, идвах със самолет. Искам да кажа, може да си убиец, но ако имаш самолет, просто си кацаш, и толкова. А бе тия би трябвало да монтират противовъздушни оръдия. Нали разбираш? И да въведат парола. Приятел или враг? Ако не знаеш паролата, откриват огън и те свалят. — Тя се засмя. — Някой ден ще пусна бомба над скапаната къща на тоя тип. Може би точно над басейна му, когато плува гол. Заедно с последното си гадже. Мъже! Божичко, писнали са ми. Не мога да живея с тях, нито без тях. Женен ли си?

— Не.

— Виждаш ли онзи кънтри-клуб ей там? — след малко попита Стейси. — Игрище за голф, тенис кортове, частни хангари точно до някои от къщите, басейни — тия смотльовци добре си живеят. Нали разбираш? Виждаш ли оная голяма жълта къща? Там живее един известен киноактьор, който обича сам да пилотира самолета си. Виждаш ли оная голяма бяла къща с басейна? Собственикът е нюйоркски магнат, има двумоторен самолет. Веднъж се запознах с него. Симпатяга. Евреин е. Момчетата сигурно го харесват също толкова, колкото и киноактьора. Опитвам се да открия къщата на оня другия… как се казваше?… Не се сещам, но е пилот от „Ю Ес Еъруейс“, написал е два романа… не мога да си спомня имената им… и беше приятел на моя. Искаше да ме използва за една от книгите си. Какво щеше да ми струва това? Божичко! Мъже!

Халил погледна големите къщи, палмовите дървета, басейните, зелените морави и самолетите, паркирани край някои от сградите. Мъжът, който можеше да е убил семейството му, бе там долу и го чакаше с усмивка и бира. Асад почти усети вкуса на кръвта му.

— Добре, сега да помълчим няколко секунди — каза Стейси.

Пайпърът се понесе надолу към пистата, обозначена с цифрите 23. Ревът на двигателя позаглъхна, земята сякаш се издигна нагоре и най-после кацнаха.

— Страхотно приземяване. — Тя се засмя, после натисна спирачките. — Миналата седмица имах тежко кацане при силен вятър и тъпият клиент ме попита: „Кацнахме ли, или ни свалиха?“ — Момичето отново се засмя, после попита: — Къде е човекът, с когото имаш среща?

— Вкъщи си е. Живее край пистите.

— А стига бе! Това означава големи мангизи. Знаеш ли къде да отидеш?

Халил бръкна в черния си сак и извади лист с компютърна карта на Спрус Крийк.

Тя я взе и я разгледа.

— Добре… какъв е адресът?

— Писта „Янки“. В отсрещния край.

— Не е далеч от къщата на моя. — Стейси се пресегна пред него и отвори вратата на кабината, в която започваше да става прекалено горещо. После погледна картата. — Това е центърът за поддръжка и зареждане на „Спрус Крийк Ейвиейшън“… ето го Бийч Булевард… — Тя излезе на един широк бетонен път. — Някои от тия улици са само за самолети, други само за коли, трети за самолети и коли. Като че ли искам да се движа до някоя от ония идиотски колички за голф, нали така? Добре, ето го Чесна Булевард… страхотни имена, нали? — Стейси зави наляво по Чесна, после надясно по Танго и пак наляво по Танго Ист. — Я виж ония сгради. — Момичето си свали очилата.

Халил вече ги гледаше. От двете им страни се издигаха скъпи къщи с големи частни хангари, басейни и палми, които му напомниха за родината.

— Тук има много палми. А в Джаксънвил няма — отбеляза той.

— А, те не са местни дървета. Тия идиоти са ги донесли от южна Флорида. Нали разбираш? Тук е северна Флорида, но те смятат, че непременно трябва да си имат палми. Изненадана съм, че не държат в дворовете си оковани фламинго.

Асад не отговори. Отново си помисли за Пол Грей, с когото щеше да се срещне само след няколко минути. Преди да умре, този убиец е живял в рая, докато Халил живееше в ада. Скоро щяха да си разменят местата.

— Добре, това е писта „Майк“… — Стейси зави надясно по една тясна асфалтова ивица.

Вратите на някои хангари бяха отворени и Асад забеляза много видове самолети — малки, с един двигател като пайпъра, и странни машини, едното крило на които беше разположено над другото. Имаше и средно големи реактивни самолети.

— Онези там бойни ли са?

Тя се засмя.

— Не, това са момчешки играчки. Разбираш ли? Аз летя, за да си изкарвам прехраната. Повечето от тия шутове просто се забавляват или искат да впечатлят приятелите си. Хей, скоро започвам курсове по пилотиране на реактивни самолети. Струва много мангизи, но един тип ми плаща… иска да му стана фирмен пилот. Нали разбираш? Някои от големите клечки търсят военни, други искат играчка в играчката. Загряваш ли?

— Моля?

— Ти откъде беше?

— От Гърция.

— Да бе. Мислех, че гръцките милионери… както и да е, стигнахме — писта „Янки“. — Тя зави надясно и спря пред един голям хангар. На стената имаше надпис ПОЛ ГРЕЙ.

Вратата беше отворена и вътре се виждаха двумоторен самолет, мерцедес кабрио, стълбище, което водеше към тавана, и количка за голф.

— Тоя тип има всички играчки — отбеляза Стейси. — Това е „Бийч Барън“ модел петдесет и осем и изглежда съвсем нов. Голям мангизлия. Ще му продаваш ли нещо?

— Да. Съдовете.

— Скъпи ли са?

— Много.

— Добре. Той има достатъчно кинти. Пари де. А бе, тоя женен ли е?

— Не.

— Питай го дали му трябва пилот. — Стейси се засмя и изключи двигателя. — Трябва да слезеш пръв. Само внимавай. Аз ще ти държа сака.

Халил излезе на крилото и момичето му подаде чантата. Той я остави до себе си, скочи на асфалта, обърна се и я взе.

Стейси го последва, но изгуби равновесие и залитна към пътника си.

— Хоп! — Тя се блъсна в Асад и се хвана за рамото му. Слънчевите му очила се изхлузиха и лицето му се озова на по-малко от петнайсет сантиметра от нейното. Погледите им се срещнаха.

— Извинявай — каза Стейси и се усмихна.

Халил се наведе, вдигна очилата и си ги сложи.

Тя извади цигарите от джоба си и запали.

— Ще те чакам на сянка в хангара. Ще си взема нещо за пиене от хладилника и ще използвам тоалетната. Всички имат тоалетни и хладилници в хангарите. Понякога и кухни и кабинети. Та когато госпожата ги изхвърли от вкъщи, да не им се налага да ходят далече.

Стейси се засмя.

— Кажи му, че ще изпия една кола. Ще му оставя парите.

— Добре.

— Знаеш ли, моят живее съвсем наблизо. Да взема пък да се отбия и да му кажа едно „здрасти“?

— По-добре остани тук. Няма да се бавя.

— Ясно. Само се майтапех. Ако го нямаше, сигурно щях да му пробия резервоара.

Халил тръгна по бетонната пътека, която водеше към къщата.

— Успех — извика му Стейси. — Изцеди го до кръв.

Той се обърна.

— Моля?

— Искам да кажа, да плати много.

— Добре. Ще го изцедя до кръв.

Асад стигна до една ниска врата. Беше отключена. Той влезе и се озова пред голям басейн с шезлонги и малък бар. Във водата имаше пречистващо устройство.

Забеляза друга врата и се приближи до нея. През прозорчето се виждаше голяма кухня. Погледна си часовника: 09:10.

Натисна звънеца на вратата и зачака. По дърветата пееха птици, в небето кръжеше малък самолет.

След цяла минута се появи мъж с тъмнокафяви панталони и синя риза и погледна през прозорчето.

Халил се усмихна.

Човекът му отвори.

— Полковник Хурок?

— Да. Капитан Грей?

— Да, господине. Просто Грей. Наричайте ме Пол. Заповядайте.

Асад Халил влезе в голямата кухня на Пол Грей. В къщата имаше климатична инсталация, но не бе неприятно студено.

— Да ви взема ли сака? — попита Грей.

— Не е необходимо.

Мъжът погледна стенния часовник.

— Малко сте подранили, но няма проблем. Всичко е готово.

— Добре.

— Как стигнахте дотук?

— Казах на пилота да ме докара.

— О… откъде знаете пътя?

— Господин Грей, няма почти нищо, което моята организация да не знае за вас. И точно затова съм тук. Избрахме вас.

— Добре. Звучи ми чудесно. Какво ще кажете за една бира?

— Само минерална вода, ако обичате.

Пол Грей извади от хладилника кана със сок и пластмасова бутилка минерална вода, после взе от шкафа две чаши. Не беше висок, но очевидно поддържаше отлична физическа форма. Кожата му бе кафява като на бербер и също като генерал Уейклиф, имаше сива коса, но лицето му изглеждаше младежко.

— Къде е пилотът ви? — попита той.

— Тя е жена. Остана на сянка в хангара ви. Пита дали може да използва тоалетната ви и да си вземе нещо за пиене.

— Естествено. Няма проблем. Може би ще прояви желание да присъства на демонстрацията. Страхотно е.

— Не. Както споменах, трябва да сме дискретни.

— Разбира се. Извинете.

— Казах й, че съм грък и ви продавам антични гръцки съдове — прибави Халил, повдигна сака си и се усмихна. Пол Грей отвърна на усмивката му.

— Страхотно прикритие. Предполагам, че спокойно бихте могли да сте грък.

— Защо не?

Грей му подаде чаша минерална вода.

— Не в чаша — каза Халил. — Не е кашер. Не се обиждайте, но не мога да консумирам некашерни храни и напитки. Съжалявам.

— Няма проблем. — Бизнесменът извади друга бутилка и я остави на масата.

Халил я взе.

— Освен това не съм добре с очите и трябва да нося тъмни очила.

Грей вдигна чашата си с портокалов сок.

— Добре дошъл, полковник Хурок.

Чукнаха се и отпиха.

— Е, да идем в кабинета ми, полковник, и да започваме.

Асад го последва като отбеляза:

— Имате много хубава къща.

— Благодаря. Имах късмет да я купя по време на леко спадане на цените — трябваше да платя само два пъти над реалната й стойност. — Грей се засмя.

Влязоха в голяма стая и домакинът затвори плъзгащата се врата след тях.

— Никой няма да ни безпокои.

— Има ли някой в къщата?

— Само чистачката. Тя няма да дойде тук.

Халил се огледа. Помещението едновременно приличаше на дневна и кабинет. Всичко бе скъпо — плюшеният килим, дървените мебели електрониката до отсрещната стена. Видя четири компютърни монитора с клавиатури и други устройства.

Бизнесменът му посочи ниска масичка, върху която имаше вестник. Халил остави чантата си на пода.

— Имате ли нещо против да разгледам стаята?

— Ни най-малко.

Асад отиде до стената, на която висяха снимки и картини на различни самолети, включително на изтребител F–111. Той се загледа в нея.

— Поръчах да ми я нарисуват по снимка — поясни Пол Грей. — Много години съм летял на F–111.

— Да, известно ми е.

Домакинът не отговори.

Халил плъзна поглед по многобройните грамоти и по една стъклена витринка с девет медала.

— Получих повечето от тях за участието си във войната в Залива — каза Грей. — Но предполагам, че знаете и това.

— Да. И оценяваме службата ви на наша страна.

Асад отиде до лавица с книги и пластмасови модели на самолети. Пол Грей се приближи до него и свали един от томовете.

— Ето — ще оцените и това. Авторът е генерал Гидеон Шаудар.

Либиецът взе книгата, на чиято корица имаше изтребител, и видя, че е на иврит.

— Прочетете посвещението.

Халил отвори задната корица. Посвещението беше на английски, но имаше и ивритски букви, които не можеше да прочете.

— Най-после някой ще ми преведе ивритския текст — каза Грей.

— Това всъщност е арабска поговорка, която израелците също обичат — отвърна Асад. — „Онзи, който е враг на врага ми, е мой приятел“ — Той му подаде обратно книгата и отбеляза: — Много подходящо.

— Хайде да поседнем за малко преди да започнем — предложи бизнесменът и посочи фотьойла до масичката. Двамата седнаха един срещу друг.

Пол Грей отпи от портокаловия си сок.

— Трябва да разберете, полковник, че софтуерната демонстрация, която ще ви направя, може да се смята за секретна. Но предполагам, че няма проблем, тъй като сте представител на приятелска страна. Когато обаче стигнем до сделката, ще трябва да получим разрешение.

— Това ми е ясно. Хората ми вече работят по този въпрос. — Халил прибави: — Оценявам мерките ви за сигурност. Софтуерът не бива да попада в ръцете на… да речем, на нашите общи врагове. — И се усмихна.

Пол Грей отвърна на усмивката му.

— Ако имате предвид някои държави от Средния изток, съмнявам се, че ще успеят да го използват. Честно казано, полковник, те не са достатъчно интелигентни.

Асад отново се усмихна.

— Никога не подценявайте врага.

— Опитвам се, но ако бяхте в моята пилотска кабина по време на войната в Залива, щяхте да си помислите, че си имате работа с пилоти от селскостопанска авиация. Това не ми прави чест, но тъй като сте професионалист, съм откровен с вас.

— Както са ви казали колегите ми — отвърна Халил, — боя се, че макар да съм военновъздушен аташе в посолството, нямам боен опит с изтребители. Моята област са учебната подготовка и оперативното планиране, така че не мога да ви разкажа героични военни истории.

Грей кимна.

Асад погледна домакина си. Можеше да го убие още в мига, в който отвори вратата, но това нямаше да му достави удоволствие. „Всички представители на семейство котки си играят с плячката си, преди да я убият — бе му казал Малик. — Не бързай. Наслади се на момента. Никога повече няма да имаш такава възможност.“

Той посочи вестника на масата.

— Четохте ли разкритията за полет сто седемдесет и пет?

— Да… някои хора ще си изгубят работата заради този случай. Искам да кажа, как са успели онези либийски шутове, по дяволите? Едно нещо е бомба на борда — но газ? И после онзи тип избягва и убива цял куп федерални агенти. Според мен зад всичко това стои Муамар Кадафи.

— Нима? Възможно е. Жалко, че бомбата, която пуснахте върху резиденцията му в Ал Азизия, не го уби.

Пол Грей не отговори веднага.

— Не съм участвал в тази операция, полковник — накрая отвърна той — и ако вашето разузнаване смята така, значи греши.

Асад Халил помирително махна с ръка.

— Не, не, капитане, нямах предвид лично вас, а американските военновъздушни сили.

— А… извинете.

— Обаче — продължи Халил, — ако бяхте участвали в операцията, щях да ви поздравя и да ви благодаря от страна на израелския народ.

Лицето на Пол Грей остана безизразно. Той се изправи.

— Хайде да започваме.

Асад стана, взе сака си и го последва до другата част на стаята, където имаше два въртящи се стола пред компютърни екрани.

— Първо ще ви демонстрирам софтуера само с помощта на този джойстик и клавиатурата — каза Грей. — После ще се преместим на онези два стола и ще влезем в света на виртуалната реалност. — Той се приближи до две по-сложни кресла с телевизионни монитори. — Тук използваме компютърно моделиране и симулация, за да получим изкуствена триизмерна визуална и друга сензорна среда. Запознат ли сте с това?

Халил не отговори.

Бизнесменът се поколеба за миг, после продължи:

— Програмите за виртуална реалност потапят човек в компютърно генерирана среда, симулираща действителността чрез използване на интерактивни устройства, които пращат и приемат информация — очила, шлемове, ръкавици, дори цели костюми. Тук имам два шлема със стереоскопични екрани за всяко око, с които можете да виждате симулирана среда. Илюзията или телеприсъствието се постига чрез сензори, които регистрират движенията и предават информацията на екраните, обикновено в реално време. — Пол Грей вдигна очи към потенциалния си клиент, но не можеше да определи дали е разбрал нещо. — Тук виждате пилотска кабина на изтребител-бомбардировач с педали, дросели, рул, спусъци за освобождаване на бомби и така нататък. Тъй като нямате опит с изтребители, няма да сте в състояние да го управлявате, но ще можете да участвате в бомбардировка само като си сложите стереоскопичния шлем, докато аз пилотирам.

Асад Халил погледна сложните устройства наоколо.

— Да, в нашите военновъздушни сили имаме подобни симулатори.

— Зная. Но софтуерът, който разработихме наскоро, е изпреварил с години всичко останало. Хайде да седнем пред мониторите и набързо ще ви покажа, преди да преминем към виртуалната реалност.

Двамата отидоха в другата част на стаята и Пол Грей посочи двата кожени въртящи се стола. Халил седна.

— Това са седалки от стар F–111, на които съм монтирал въртящи се крачета — все още изправен, поясни бизнесменът. — Просто за да придават атмосфера.

— Не са много удобни.

— Не, наистина. Веднъж изминах… изминавал съм големи разстояния на такива седалки. Искате ли да си съблечете сакото?

— Не, благодаря. Не съм свикнал с климатична инсталация.

— Когато угася осветлението, ще трябва да си свалите очилата.

— Да.

Пол Грей седна до него, взе дистанционното управление от пулта, натисна два бутона и лампите угаснаха. В същото време тежките плътни завеси закриха големите прозорци. Асад си свали очилата. За миг двамата останаха в мрака, загледани в лампичките на електрониката наоколо.

Екранът изсветля. Появи се пилотска кабина и предно стъкло на модерен реактивен изтребител.

— Това е кабината на F–16 — поясни Пол Грей, — но софтуерът предлага още няколко модела. Във вашата армия имате някои от тях. Първата симулация, която ще ви покажа, е на бомбардировка. Пилотите изтребители, които прекарат десетина-петнайсет часа с този сравнително евтин софтуер, ще изпреварят с много часове летеца, обучен по обикновена тренировъчна програма. Това може да спести милиони долари на пилот.

На мястото на синьото небе, което се виждаше през предното стъкло на симулираната кабина, внезапно се появи зелен хоризонт.

— Софтуерът може да се използва и в интерфейс с истински контролни пултове на повечето съвременни американски изтребители, включени в симулатор на виртуална реалност, както ще видим по-късно.

— Всичко това е много интересно.

— Програмираните тук цели са въображаеми — мостове, летища, противовъздушни системи и ракетни площадки. И те ще стрелят по вас — Пол Грей се засмя. — Но имам въведени и някои истински обекти. Това не е проблем — стига да разполагате с данни от въздушно разузнаване или сателитни снимки.

— Разбирам.

— Добре. Хайде да бомбардираме мост.

Хоризонтът изчезна и на негово място се появиха компютърно генерирани хълмове и долина, в която течеше река. В далечината се виждаше мост, по който преминаваше колона от танкове и камиони.

— Дръжте се — каза Пол Грей. Самолетът започна да се издига.

Радарният екран изпълни дисплея на десния монитор и бизнесменът припряно поясни:

— В този момент от полета пилотът трябва внимателно да следи радара. Виждате ли образа на моста? Компютърът напълно го е изолирал от фона. Виждате ли кръстчето на мушката? Право в целта. Огън — едно, две, три, четири…

На дисплея пред Халил се появи в близък план мостът с пресичащата го военна колона. По тонколоните се разнесоха четири оглушителни експлозии. Машините бяха обгърнати от огнено кълбо. Мостът започна да се срутва и няколко танка паднаха в реката, после симулацията замръзна.

— Не исках да програмирам повече кръв и смърт. Могат да ме обвинят, че си падам по такива неща.

— Но все пак сигурно ви доставят известно удоволствие.

Пол Грей не отговори.

Екранът угасна и в стаята стана тъмно. Известно време двамата мълчаха.

— Повечето програми не предлагат такива графични подробности — накрая каза бизнесменът. — Просто показват на пилота дали е улучил целта и какви поражения е нанесъл. Всъщност, полковник, аз не обичам войната.

— Не исках да ви обидя.

Лампите се включиха и Пол Грей обърна глава към госта си.

— Мога ли да видя документите ви?

— Разбира се. Но нека първо се прехвърлим във виртуалната реалност и унищожим истинска цел с жени и деца. Навярно… е, имате ли например либийска цел? Конкретно, Ал Азизия?

Пол Грей се изправи и дълбоко си пое дъх.

— Кой сте вие, по дяволите?

Асад Халил също стана.

— Аз съм, както Господ казал на Мойсей, този, който съм. Аз съм този, който съм. Какъв забележителен отговор на глупав въпрос. Кой друг може да е бил, освен Господ? Но да речем, че Мойсей е бил нервен, а не глупав. Нервният човек пита: „Кой си ти?“, но всъщност иска да каже: „Надявам се, че си онзи, който мисля, че си“ или: „Надявам се, че не си онзи, който мисля, че си“. Е, кой мислите, че съм, ако не съм полковник Ицхак Хурок от израелското посолство?

Пол Грей не отговори.

— Ще ви подскажа. Погледнете ме без очила. Представете си ме без мустаци. Кой съм?

Пол Грей поклати глава.

— Не се преструвайте на глупак, капитане. Знаете кой съм.

Бизнесменът отново поклати глава, но този път отстъпи една крачка, без да откъсва поглед от скритата в джоба ръка на Халил.

— Нашите пътища са се пресичали и преди — каза Асад. — На петнадесети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста. Вие бяхте лейтенант и пилотирахте изтребител F–111 с позивна Елтън тридесет и осем. Аз бях шестнадесетгодишно момче и спокойно живеех в Ал Азизия с майка си, двамата си братя и двете си сестри. Всички загинаха през онази нощ. Ето кой съм. Защо мислите съм тук?

Пол Грей мъчително преглътна.

— Ако сте военен, разбирате, че по време на война заповедите трябва да се изпълняват.

— Млъкнете. Аз не съм военен, а ислямски борец за свобода. Всъщност вие и другите убийци ме направихте такъв. И сега дойдох във вашия прекрасен дом, за да отмъстя за бедните мъченици от Ал Азизия и цяла Либия. — Халил извади пистолета от джоба си и го насочи срещу бизнесмена.

Очите на Пол Грей зашаваха из стаята, като че ли търсеше път за бягство.

— Гледайте към мен, капитан Грей — каза Асад. — Гледайте мен. Аз съм действителността. А не вашата глупава безкръвна виртуална реалност. Аз съм действителността от плът и кръв. Аз мога да ви застрелям. Казвам се Асад Халил и можете да отнесете името ми заедно със себе си в ада.

— Вижте… господин Халил… — Очите на Грей се разшириха.

Най-после го бе познал.

— Да, аз съм онзи Асад Халил, който пристигна с полет сто седемдесет и пет. Човекът, когото вашите власти издирват. Би трябвало да ме търсят тук или в дома на покойния генерал Уейклиф.

— О, Господи…

— Или в дома на господин Садъруейт, когото ще посетя след вас, или на господин Уигинс, или на господин Маккой, или на полковник Калъм. Но се радвам, че нито вие, нито те сте стигнали до това заключение.

— Как научихте…

— Всички тайни се продават. Вашите сънародници във Вашингтон ви предадоха за пари.

— Не.

— Не ли? Тогава навярно ви е предал покойният полковник Хамбрехт.

— Не… да не сте… да не сте…

— Да, убих го. С брадва. Вие няма да изпитате такива физически страдания като него. Ще страдате само душевно, докато стоите тук и размишлявате за греховете и наказанието си.

Пол Грей не отговори.

— Коленете ви треперят, капитане. Можете да облекчите мехура си, ако искате. Няма да се обидя.

Бизнесменът дълбоко си пое дъх.

— Вижте, вашата информация не е вярна. Не съм участвал в онази операция. Аз…

— О, тогава ме извинете. Тръгвам си. — Той се усмихна, после наклони бутилката, която държеше в лявата си ръка, и изля водата на килима.

Пол Грей не откъсваше очи от струята, после отново погледна Асад Халил и на лицето му се изписа удивление.

Халил вкара дулото на глока в гърлото на пластмасовата бутилка.

Грей видя насоченото към него дъно на бутилката, разбра какво означава това и протегна ръце напред.

— Не!

Асад стреля и го улучи в корема.

Бизнесменът се преви, залитна и се свлече на колене. Притисна раната с две ръце и се опита да спре кръвта, после видя струйките, които се стичаха между пръстите му. Вдигна очи и видя, че Халил се приближава към него.

— Недейте… не…

Либиецът се прицели.

— Нямам повече време за вас. — После стреля в челото му и се обърна още преди жертвата му да е паднала на пода. В момента, в който вдигаше двете гилзи, чу как тялото се строполява на килима.

Отиде при отворения сейф между два от мониторите. Вътре откри няколко диска, които прибра в черния сак, после извади онзи със софтуера от компютъра.

— Благодаря ви за демонстрацията, господин Грей — каза той. — Но в моята страна войната не е видеоигра.

Огледа се и видя на бюрото бележника на Грей. Отвори го на днешната дата и прочете записката: „Полк. Х. — 09:30“. Прелисти на 15 април: „Групов разговор с ескадрилата — сутринта“. Затвори бележника и го остави на мястото му. Нека полицията се чуди кой е този полк. „Х“. „Сигурно ще решат, че е откраднал някакви военни тайни от жертвата си.“

Асад Халил прелисти телефонната картотека на Грей и извади картичките на останалите офицери от ескадрилата — Калъм, Маккой, Садъруейт и Уигинс. На всяка от тях бяха написани адресите и телефонните им номера, както и някои данни за съпругите и децата им.

Освен това взе картичката на генерал и госпожа Терънс Уейклиф, бивши жители на Вашингтон, а в момента — на ада.

Намери картичката на Стивън Кокс и видя името Линда, след което беше прибавено „повторно омъжена за Чарлз Дуайър“. Имаше адрес и телефонен номер.

На картичката на Уилям Хамбрехт прочете адрес в Англия, който бе задраскан. Новият беше в град, наречен Ан Арбър, Мичиган. И тук имаше женско име — Роуз, — както и още две женски и едно мъжко име, навярно децата на полковника.

Прибра всички картички в джоба си — някой ден можеше да използва тази информация. Пъхна пластмасовата бутилка под мишница и стисна пистолета в другата си ръка. Преметна черния сак през рамо и отвори плъзгащата се врата. Някъде в къщата работеше прахосмукачка. Халил затвори вратата и се насочи към звука.

Откри чистачката в дневната, обърната с гръб към него. Прахосмукачката вдигаше много шум и той не си направи труда да заглушава изстрела, а просто доближи дулото до тила й. Докато работеше, жената си пееше. Асад натисна спусъка и тя политна назад, после се строполи на килима до прекатурената прахосмукачка.

Халил пъхна пистолета в джоба си, прибра бутилката в сака, изправи прахосмукачката, но я остави включена, и взе гилзата от пода. Откри пътя до кухнята и излезе през задната врата.

Сложи си слънчевите очила и закрачи по бетонната пътека. Забеляза, че сега пайпърът е обърнат в обратната посока. Не видя пилота си, затова бързо отиде до вратата на хангара и надникна вътре. Нямаше никого, но от тавана се чуваха гласове.

Асад се насочи към стълбището, после разбра, че гласовете идват от телевизор или радио. Беше забравил името на жената, затова извика:

— Хей! Хей!

Шумът утихна и Стейси Мол погледна надолу над парапета.

— Свърши ли?

— Да.

— Веднага слизам. — Тя изчезна, после се появи на стълбището и се приближи до него.

— Готов ли си да потегляме?

— Да.

Стейси излезе от хангара и той я последва.

— Продаде ли съдовете си?

— Да.

— Страхотно. Знаеш ли, исках да ги видя. Всичките ли продаде?

— Да.

— Жалко. Искам да кажа, добре за теб. Взе ли им колкото искаше?

— Да.

— Чудесно. — Жената се покатери на крилото и се наведе, за да поеме сака му. — Не ми се струва много по-лек.

— Клиентът ми даде няколко бутилки вода за обратния път.

Тя отвори страничната врата и остави чантата отзад.

— Надявам се, че ти е дал и парите.

— Разбира се.

Стейси влезе в кабината и седна на лявата седалка. Халил се настани на дясната и закопча колана си. Въпреки отворената врата, вътре бе ужасно горещо. По лицето му струеше пот.

Момичето запали двигателя, излезе от отбивката и зави надясно по бетонния път. После си сложи слушалките и даде знак на Асад да направи същото.

Той повече не искаше да слуша тази жена, ала се подчини.

— Взех си кола и оставих един долар в хладилника — каза тя. — Каза ли му?

— Да.

— Протокол. Нали разбираш? Можеш да вземеш на заем каквото ти трябва, без да питаш, но трябва да оставиш бележка. Можеш да си вземеш бира или кола, но трябва да оставиш пари. Какво работи тоя Грей?

— Нищо.

— Тогава как се издържа?

— Не е моя работа да питам.

— Да. Нито пък моя.

Стигнаха до писта 23. Стейси се пресегна през Халил и затвори вратата. После излъчи предупреждение за други самолети, огледа небето, натисна дросела напред, освободи спирачката и пайпърът се понесе по пистата.

Издигнаха се на сто и петдесет метра и започнаха да завиват на север към общинско летище „Крейг“ в Джаксънвил.

През първите няколко минути летяха ниско, после набраха височина.

— Още трийсет и осем минути до „Крейг“ — съобщи Стейси.

Халил не отговори.

Известно време летяха в мълчание, после тя попита:

— Къде отиваш сега?

— В ранния следобед имам полет до Вашингтон и оттам се връщам в Атина.

— И си изминал целия този път само заради това?

— Да.

— Божичко! Надявам се да си е струвало.

— Струваше си.

— Навярно би трябвало да продавам гръцки съдове.

— Има известен риск.

— Наистина ли? А, да, тези съдове не бива да напускат страната ти.

— Най-добре е да не споменаваш на никого за този полет. Вече ти казах прекалено много.

— Гроб съм.

— Моля?

— Няма да кажа на никого.

— Добре. Ще се върна след седмица. Искам пак да те наема.

— Няма проблем. Ако следващия път поостанеш, можем да пийнем по нещо заедно.

— С удоволствие.

През следващите десет минути летяха в мълчание.

— Следващия път просто се обади от летището и някой ще дойде да те вземе — каза Стейси накрая. — Няма нужда да взимаш такси.

— Благодаря.

— Всъщност, ако искаш, мога да те откарам до летището.

— Много любезно от твоя страна.

— Няма проблем. Само прати факс или позвъни един-два дни предварително, за да съм свободна. Или направи резервация, когато се върнем в офиса.

— Непременно.

— Добре. Ето ти визитката ми. — Тя извади от джоба си визитна картичка и му я подаде.

— Свърза ли се със своя приятел в Спрус Крийк? — попита Халил, когато започнаха да се спускат.

— Ами… мислех да му се обадя и да му кажа, че съм наблизо… но после си рекох: „Заеби“. Той не заслужава. Някой ден ще прелетя ниско и ще му пусна в басейна жив алигатор. — Стейси се засмя. — Познавам един тип, който веднъж го направил с бившето си гадже, но гущерът се ударил в покрива и умрял.

Халил неволно се усмихна. Тя забеляза усмивката му.

— Страхотен номер, нали?

Наближиха летището и момичето се свърза с кулата за инструкции. Дадоха им разрешение за кацане и след десетина минути бяха на земята. Насочиха се обратно към „Алфа Ейвиейшън Сървисис“ и Стейси Мол изключи двигателя на петнайсет метра от офиса.

Халил взе сака си, двамата слязоха и се запътиха към сградата.

— Приятен ли ти беше полетът? — попита тя.

— Много.

— Добре. Обикновено не дрънкам толкова, но компанията ти ми достави удоволствие.

— Благодаря. И ти си чудесна събеседничка. И отличен пилот.

— Благодаря.

Преди да влязат в офиса, той я попита:

— Може ли да те помоля да не споменаваш за Спрус Крийк?

Стейси го погледна.

— Естествено. Няма проблем. Цената е същата като до Дейтона Бийч.

— Благодаря.

Влязоха вътре и жената зад гишето се изправи.

— Как мина полетът?

— Много добре — отвърна Халил.

Тя прелисти някакви документи, погледна си часовника и си записа нещо.

— Добре, общо триста и петдесет. — Жената отброи сто и петдесет долара и му ги подаде. — Можете да задържите квитанцията за петстотинте долара. — И заговорнически му намигна.

Асад прибра парите в джоба си.

— Ако нямаш нещо за мен, ще откарам господин Пулос на джаксънвилското летище — каза Стейси Мол.

— Няма нищо. Съжалявам, скъпа.

— Всичко е наред. Ще се погрижа за самолета, когато се върна.

— Благодаря, че използвахте „Алфа“ — обърна се към клиента жената. — Обадете се пак.

— Искаш ли да направиш резервация за другата седмица? — попита го Стейси.

— Да. По същото време. До същото място. Дейтона Бийч.

Служителката си записа.

— И искам същия пилот — прибави Халил.

Жената се усмихна.

— Трябва да сте мазохист.

— Моля?

— Тя може да ти спука тъпанчетата. Добре, до следващата седмица. — После се обърна към Стейси Мол: — Благодаря, че ще откараш господин Пулос.

— Няма проблем.

Асад Халил и Стейси Мол излязоха под силното слънце.

— Колата ми е ей там — каза тя.

Халил я последва до малък кабриолет с гюрук. Момичето отключи вратите с дистанционно управление и го попита:

— Искаш ли да сваля гюрука?

— Така е по-добре.

— Изчакай навън, докато вътре стане по-хладно. — Тя се качи, запали двигателя, включи климатика и след малко го повика: — Хайде.

Асад се настани до нея.

— Закопчай си колана — каза Стейси. — Такъв е законът.

Той се подчини.

Момичето затвори вратата си, включи на скорост и потегли към изхода.

— В колко часа е полетът ти?

— В един.

— Имаш време. — Стейси излезе от летището и увеличи скоростта. — Не съм толкова добра шофьорка.

— Малко по-бавно, моля.

— Естествено. — Тя отпусна газта. — Нещо против да запаля цигара?

— Не.

Стейси натисна запалката на колата, извади цигара от джоба си и го попита:

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Тютюнът ще ме убие…

— Възможно е.

Запалката изскочи навън и тя запали.

— В Джаксънвил има страхотен гръцки ресторант. При „Спиро“. Когато дойдеш следващия път, може да идем там.

— Непременно. Ще гледам да остана за през нощта.

— Добре. Защо да бързаш? Животът е кратък.

— Наистина.

— Как се казваше оная манджа с патладжаните? Започваше с „му“.

— Мулака?

— Не зная.

Тя го погледна.

— А бе онова прочуто гръцко ястие. Му… Патладжан, запържен в зехтин с козе сирене. Сещаш ли се?

— В провинцията има много ястия, за които не съм чувал никога. Аз съм от Атина.

— Наистина ли? Собственикът на ресторанта също.

— В такъв случай мисля, че измисля разни неща за американския вкус и ги кръщава както си иска.

Тя се засмя.

— Не бих се изненадала. Веднъж в Италия ми се случи същото. Никога не бяха чували за онова, което исках.

Пътуваха в участък от шосето, който минаваше през пуста местност.

— Срам ме е да ти кажа, но май трябваше да използвам тоалетната в офиса ви — рече Халил.

— Какво? А, пикае ти се, така ли? Няма проблем. Малко по-нататък има бензиностанция.

— Ако не възразяваш, предпочитам да спрем тук. Няма да издържа.

— Ясно. — Тя отби по един черен път и спря. — Свърши си работата. Няма да гледам.

— Благодаря. — Асад слезе, направи няколко крачки към близките храсти и се облекчи. Пъхна дясната си ръка в джоба си, върна се при колата и застана до отворената врата.

— Скачай вътре — каза Стейси.

Той мълчеше.

— Добре ли си? Димитриос?

Халил тежко въздъхна и усети, че сърцето му се е разтуптяло. Стейси бързо слезе и го хвана за ръката.

— Какво ти е?

Той я погледна.

— Аз… нищо. Добре съм.

— Искаш ли вода? Нали имаш вода в сака?

Асад дълбоко си пое дъх.

— Не. Нищо ми няма. — Той се насили да се усмихне. — Можем да продължим.

— Добре.

Качиха се в колата и Стейси се върна на шосето.

Асад Халил мълчеше и се мъчеше да разбере защо не я е убил. Задоволи се с обяснението, че всяко убийство увеличава риска. Навярно нямаше нужда да я очиства. Знаеше, че има и друга причина, но не искаше да мисли за нея.

Стигнаха до джаксънвилското международно летище и тя спря пред терминала за заминаващи.

— Е, това е.

— Благодаря. Редно ли е да ти дам бакшиш?

— Не. Черпи ме една вечеря.

— Добре. Следващата седмица. — Той слезе навън.

— Приятен полет — рече Стейси. — До другата седмица.

— Да. — Халил взе сака си и понечи да затвори вратата, после каза: — Разговорът ми достави голямо удоволствие.

— Искаш да кажеш моят монолог. — Тя се засмя. — Чао, алигаторе.

— Моля?

— Трябва да отговориш: „До скоро, крокодиле“.

— Да отговоря…

Стейси отново се засмя.

— Запомни — вечеря в „При Спиро“. Искам да поръчаш на гръцки.

— Добре. Приятен ден. — Той затвори вратата.

Момичето спусна прозореца.

— Мусака.

— Моля?

— Гръцката манджа. Мусака.

— Да, разбира се.

Тя му махна с ръка и потегли. Халил я проследи с поглед, после отиде при опашката от таксита и се качи на първото.

— Закъде? — попита шофьорът.

— Общинско летище „Крейг“.

— Готово.

Когато стигнаха на летището, Асад го упъти към фирмата за автомобили под наем близо до мястото, на което бе оставил своя „Мъркюри Маркиз“. Плати му, изчака го да замине и отиде при колата си. Качи се, запали двигателя и отвори прозорците.

После препрограмира сателитния навигатор и потегли от общинското летище за Мънкс Корнър, Южна Каролина.

— Най-после ще посетя лейтенант Уилям Садъруейт, който ме очаква, но не знае, че днес ще умре — каза той високо.