Нелсън Демил
Играта на лъва (44)

43.

Асад Халил се събуди и погледна през илюминатора. Земята тънеше в мрак, но той забеляза отделни групички светлини и усети, че самолетът се спуска.

Часовникът му все още показваше нюйоркско време — 03:16. Ако се движеха по разписание, след двадесет минути трябваше да кацнат в Денвър. Но той нямаше да отиде там. Халил взе радиофона, включи го с кредитната си карта и набра един запомнен наизуст номер.

На третото иззвъняване се разнесе сънен женски глас.

— Ало?… Ало? Ало?

Той затвори. Щом госпожа Калъм, съпруга на полковник Робърт Калъм, спеше в дома си в Колорадо Спрингс, трябваше да приеме, че властите не го чакат там. Борис и Малик го бяха уверили в това. Ако му готвели капан, американците нямало да оставят жертвите му в жилищата им.

Халил взе слушалката на интеркома и натисна бутона.

— Да, господине? — обади се вторият пилот.

— Току-що разговарях по телефона и се налага да променя плана си. Трябва да кацна на летището в Колорадо Спрингс.

— Няма проблем, господин Пърлман. Това е само на около сто и двайсет километра южно от Денвър. Още десетина минути път.

Асад го знаеше и Борис му беше казал, че промяната в плана няма да затрудни пилотите. „За парите, които струваш на либийската хазна, ще обикалят в кръг, ако пожелаеш.“

— Предполагам, че искате да се приземим на главното общинско летище, нали? — попита пилотът.

— Да.

— Ще съобщя за промяната в плана на полета, господине. Няма проблем.

— Благодаря ви. — Халил остави слушалката.

Той се изправи, взе черния си сак и влезе в малката тоалетна.

След като се облекчи, извади несесера си, избръсна се и си изми зъбите. Не бе забравил предупреждението на Борис за американската мания по хигиената.

Внимателно се разгледа в огледалото и откри още едно парченце от кост, този път в косата си. Отново изми ръцете и лицето си и изтърка петната от вратовръзката и ризата си, ала господин Садъруейт — или поне част от него, — изглежда, упорстваше да го придружи в този полет. Той се усмихна и си сложи нова вратовръзка.

После взе двата глока от сака, извади пълнителите им и ги зареди с резервни. Вкара патрони в цевите, свали предпазителите и върна оръжията в чантата.

Излезе от тоалетната и остави сака на пътеката до седалката си. После отиде до плота, където имаше вграден касетофон, компактдиск плейър и бар. Съмняваше се, че има музика по негов вкус, а алкохолът беше забранен. В малкия хладилник откри кутия портокалов сок и разгледа храната в прозрачния пластмасов контейнер. Избра си кръгло парче хляб или „поничка“, както го бе нарекъл капитанът. Борис се беше сетил да го предупреди за поничките. „Всички американци ги ядат. Тъй като в Америка има много евреи, при приготвянето им не се използва свинска мас, така че отговарят и на вашите религиозни изисквания. — Руснакът замълча, после презрително прибави: — Свинете са по-чисти от някои твои сънародници, които съм виждал на пазара.“

Халил съжаляваше само, че Малик не му позволи лично да убие Борис, преди да се отправи на своя джихад. „Руснакът ни трябва, за да ни помага по време на изпълнението на задачата ти. И няма да го оставим жив. Ще го очистим веднага щом научим, че си напуснал Америка. Въпросът е приключен.“

Той се върна на мястото си, изяде поничката и изпи портокаловия сок. Самолетът вече се спускаше по-бързо и завиваше наляво. Асад погледна през илюминатора и видя в далечината огромна осветена площ, която трябваше да е Денвър. Нататък луната огряваше високи, покрити със сняг планини. После интеркомът изпращя и се разнесе гласът на втория пилот:

— Господин Пърлман, започваме спускане към общинското летище на Колорадо Спрингс. Моля, затегнете колана си. Отговорете, ако обичате.

Халил взе слушалката, натисна бутона и отвърна:

— Чух ви.

— Благодаря ви, господине. Ще се приземим след пет минути. Небето е чисто, температурата е шест градуса по Целзий.

Той закопча колана си и чу, че колесниците се спускат. Малкият самолет летеше съвсем ниско и след няколко минути кацнаха на дългата широка писта.

— Добре дошли в Колорадо Спрингс — обяви пилотът.

Халил изпита ирационалното желание да му каже да млъкне. Не искаше да е в Колорадо Спрингс — искаше да е в Триполи. Искаше само да убие онези, които трябваше да убие, и да се прибере у дома.

Когато излязоха от пистата, вторият пилот отвори плъзгащата се врата и каза:

— Добро утро.

Асад не отговори.

— Ще ви оставим, преди да заредим гориво. Знаете ли колко време ще се бавите тук, господине?

— Не, за съжаление. Може да остана само два часа. Навярно дори по-малко. От друга страна, преговорите могат да се проточат, след това трябва да подпиша договорите и навярно ще има закуска. Така, че е възможно да се върна тук към девет. Но не по-късно.

— Ясно. На ваше разположение сме. Ще бъдем при фирмения сервизен хангар. Бизнес партньорите ви ще ви посрещнат ли тук?

— Боя се, че не. Ще се срещна с тях на главния терминал. Трябва да си осигуря транспорт.

— Ще видя какво мога да направя. Не би трябвало да има проблем.

Самолетът се насочи към група големи хангари. Халил разкопча предпазния си колан и бръкна в сака, като не изпускаше от поглед пилотската кабина. Извади двата пистолета и ги пъхна под колана си така, че сакото му да ги покрива. Изправи се, взе чантата и се запъти към пилотите. После се приведе, за да погледне през предното стъкло и страничните прозорци на кабината.

— Навярно ще ви е по-удобно на мястото ви, господине — каза пилотът.

— Искам да остана тук.

— Да, господине.

Също като на лонгайландското летище, Халил не забеляза нищо обезпокоително. „Лиърът“ спря до рампата. Появиха се мъж и жена в гащеризони, но той отново не усети опасност. Даже да го чакаха, щеше да прати неколцина от тях в ада, преди да се възнесе в рая.

Един ден Малик бе довел в тренировъчната школа мурсид — духовен наставник, — който му каза: „Дори да изпълниш съвсем малка част от своя джихад, ти ще си осигуриш място в рая. Господ не съди като хората. Той съди по онова, което вижда в сърцето ти и което е невидимо за човешко око. Както се разкрива в светото писание, ако умреш или те убият за правата вяра, прошката и милостта на аллах ще са по-великолепни от всички богатства на неверниците. Бог не брои враговете, които си убил заради него, а само онези, които си се заклел да убиеш.“ Малик беше благодарил на мурсида и след като светият мъж си отиде, поясни думите на мъдреца: „Господ е по-доволен, когато добрите намерения се реализират. Опитай се да убиеш всички, без да загинеш.“

Сега, докато гледаше навън, Халил си помисли, че навярно ще го постигне. Усещаше, че е близо до успеха във физически и духовен смисъл, и вече изпитваше пълно удовлетворение.

Пилотът изключи двигателите.

— Можем да слезем, господине.

Асад се изправи. Вторият пилот стана от мястото си, отвори вратата, излезе и му протегна ръка. Халил не му обърна внимание и застана на изхода. Летището беше осветено с големи лампи и в този час — почти два след полунощ, — нямаше почти никакви хора.

Замисли се за обучението си в Либия. Бяха го уверили, че американците имат стандартна оперативна процедура и няма да го убият със снайперист — освен ако не се барикадира някъде и не започне да ги обстрелва, при това само ако не е взел заложници. Щяха да се погрижат да излезе на открито и да го обкръжат, да му викат да вдигне ръце и да се предаде. Тези хора щяха да носят бронирани жилетки и можеше да ги убие само с изстрел в главата.

Бе упражнявал такава ситуация в лагера край Триполи заедно с мъже, облечени като полицаи или в цивилни костюми. Всички знаеха по няколко английски думи и викаха: „Стой! Стой! Горе ръцете! Горе ръцете! Легни на земята! Легни на земята!“.

Бяха го инструктирали да се престори на много уплашен и объркан. Щеше да застане на колене, вместо да легне, и американците щяха да се приближат, като продължат да викат. После, когато стигнеха на достатъчно разстояние, той щеше да извади двата пистолета от сакото си и да започне да стреля. Четирийсеткалибровият нямаше да пробие бронираната жилетка, но за разлика от по-стария деветмилиметров модел, можеше да събори човек и да го зашемети.

За да го убедят, инструкторите му бяха демонстрирали с осъден на смърт затворник. От двадесет метра разстояние стреляха в гърдите на мъжа, който падна на земята и остана замаян в продължение на половин минута. Когато се изправи, го повали нов залп. Това се повтори още два пъти, докато накрая не застреляха осъдения в главата.

„Не очаквай да победиш в престрелка — беше му казал Борис. — Американците се гордеят с това, че са отлични стрелци. Оръжието е важен елемент от тяхната култура и конституцията им гарантира правото да го притежават. Ако попаднеш в такава ситуация, има шанс да избягаш. Случвало се е и преди. Ако не си тежко ранен просто бягай, приятелю, бягай като лъв. Те не стрелят, когато тичат, защото може да улучат някой невинен или да се изпозастрелят един друг. Има две възможности: или да стрелят, без да тичат, или да тичат, без да стрелят. Просто си плюй на петите и има вероятност да им се изплъзнеш.“

„Ами ако имат снайперист?“ — бе попитал Халил.

„В такъв случай очаквай да те прострелят в краката. Те се гордеят с това, че могат да свалят човек, без да го убият. Тогава просто ще трябва сам да си теглиш куршума. От толкова малко разстояние лесно ще улучиш главата си“. — Борис се засмя, после тихо прибави: — „Ако бях на твое място, аз не бих се самоубил. Майната му на Малик.“

Асад забеляза, че вторият пилот е застанал на стъпалото и принудено се усмихва, докато търпеливо го чака. Халил прехвърли сака в лявата си ръка, за да може да извади пистолета с дясната, слезе на асфалта и застана до пилота. Капитан Фиск го последва и се запъти към някакъв мъж в гащеризон на техник.

Халил остана плътно до втория пилот, по-близо от традиционния един метър, но мъжът не направи опит да се отдръпне.

Фиск се върна при тях.

— Онзи господин ще ви откара до главния терминал с личната си кола. Ако решите, може да му дадете бакшиш, господине — прошепна той.

— Колко?

— Десет долара ще са достатъчни.

Халил се зарадва, че е попитал. В Либия с десет долара можеше да наеме човек за два дни. В Америка толкова струваше десетминутна услуга.

— Благодаря ви, господа — каза на пилотите той. — Ако не се върна след около два часа, значи ще дойда към девет. Не по-късно.

— Ясно — отвърна капитанът. — Ще ви чакаме в ей онази сграда.

Асад се приближи до техника и след като размениха няколко думи, двамата отидоха на паркинга. Либиецът седна отпред до шофьора, макар че в Триполи щеше да се вози на почетната задна седалка. Американците, постоянно му беше напомнял Борис, обичали външните прояви на демократичност. „В някогашната ми безкласова работническа държава — бе му казал руснакът — всеки си знаеше мястото. В Америка класите се преструват, че помежду им няма граници. На никого не му харесва, но когато се наложи, стават големи застъпници на равенството.“

Техникът потегли и излезе от паркинга.

— За пръв път ли сте в Колорадо Спрингс, господин…

— Пърлман. Да.

— Откъде сте?

— От Израел.

— Без майтап? Веднъж ходих там. В Израел ли живеете?

— Да.

— Жалко, че не можете да поостанете. Тук е страхотно. Ски, лодки, езда, лов… е, напоследък ловът не е много популярен.

— Защо?

— Хората са против оръжията, против убиването.

— Наистина ли?

— Някои хора. Вдигат голям шум. Обичате ли лова?

— Боя се, че не. Не понасям кръв.

— Е, тогава ще си държа устата затворена.

Продължиха към терминала. Забравил обещанието си, техникът каза:

— Тук има много военни. На север от летището е военновъздушната база „Питърсън“, а точно на юг е Форт Карсън. Освен това, както навярно знаете, тук се намира Академията на американските военновъздушни сили. В планината наляво е Северноамериканският Център за противовъздушна отбрана. Хиляди хора работят дълбоко в оная скъпа дупка. Да, тук има много военни. Адски консервативни. Виж, на север от Денвър е Боулдър. Там са либерални. Народна република Боулдър. — Той се засмя. — Както казах, ходил съм в Израел. Жена ми е много религиозна и ме замъкна в Йерусалим. Нямах нищо против. Страхотен град. Видяхме всички религиозни обекти. Нали знаете? Вие сте евреин, нали?

— Разбира се.

— Ходихме до оная голяма арабска джамия, нали знаете. Купола на скалата, но се оказа, че някога това бил главният еврейски храм. Предполагам, че го знаете. Искам да кажа, Христос сигурно е ходил там. Нали е бил евреин. Ама сега е джамия. — Техникът погледна към пътника си. — Мисля, че евреите трябва да си го върнат, защото първо е бил техен. После дошли ония араби и си построили джамията. Защо да е техен?

— Защото от онази скала Мохамед се е възнесъл в рая.

— А?

Халил се прокашля.

— Така вярват мюсюлманите.

— А… да. Пишеше го в пътеводителя. Май не трябва да дрънкам за религия.

Асад не отговори.

Спряха пред терминала. Халил отвори вратата и понечи да слезе, после подаде на техника десетдоларова банкнота.

— Благодаря ви.

— Аз ви благодаря. Довиждане.

Колата потегли. Халил видя, че терминалът е почти пуст, но забеляза стоянка с две таксита. Влезе в сградата, макар да съзнаваше, че сам човек в този час ще привлече вниманието. Ала вътре дори нямаше полицай. Някакъв мъж метеше пода, но изобщо не го погледна. В Триполи му бяха казали, че охраната на общинските летища била много по-малко, отколкото на международните, и че дори властите да го издирвали, рискът на по-малките аерогари бил минимален.

Халил бързо и решително пресече фоайето и си представи снимките и схемите с разположението на бизнес центъра и заседателните зали.

Видя врата с надпис ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА 2. На друга табела пишеше РЕЗЕРВАЦИЯ. Той набра кода на електронната ключалка, влезе и затвори вратата. Вътре имаше заседателна маса, осем стола, телефони, факс, компютър и кафе машина в малка ниша.

Халил прочете съобщението на компютърния екран: „Добре дошли, господин Пърлман. Успешни преговори. Вашите приятели от конферативен център Нийли“. Не си спомняше такива приятели.

Остави сака си на пода и седна пред клавиатурата. Изтри съобщението, въведе паролата си и изчака модема да влезе в сметката му. После прочете единствения получен имейл, написан на английски, адресиран до Пърлман и пратен от Йерусалим: „Имаме сведения, че бизнесът ви е успешен. Престоят на Сол във Франкфурт беше прекратен. Конкурентна американска фирма в Германия се занимава със случая. Нямаме никаква информация, че конкурентите знаят за маршрута ви. Сделката в Колорадо не е задължителна. Преценете на място. По-важна е тази в Калифорния. Уговорката за завръщането ви в Израел остава същата. Успех. Отговорете. Мордекай.“

Халил бавно написа: „Отговарям на имейла ви от Колорадо. Бизнесът е успешен. Скоро ще сключа сделката в Калифорния.“

Опита се да измисли още изречения на английски, но не се налагаше. В Триполи му бяха казали, че ще свърши работа всякакво съобщение, стига да съдържа думата „бизнес“, която означаваше, че е добре. Той се подписа и прати имейла. Излезе от сметката си, затвори програмата и изключи компютъра.

Погледна си часовника и видя, че е 04:17 нюйоркско време или с два часа по-рано тук.

Домът на полковник Робърт Калъм се намираше в подножието на планината, на по-малко от половин час път. На десетина минути от летището имаше денонощна фирма за автомобили под наем и на негово име го очакваше кола.

Халил се изправи и закрачи из залата. „Сделката в Колорадо не е задължителна. По-важна е тази в Калифорния.“ Но защо не и двете?

Замисли се дали да не вземе такси до фирмата за коли под наем и после да отиде до дома на полковник Калъм. Имаше известен риск. Винаги имаше риск. Но за пръв път, откакто беше влязъл в американското посолство в Париж, Асад Халил изпитваше усещане за… не за опасност. По-скоро чувстваше, че времето му изтича.

Халил претегли всички аргументи за и против убийството на Калъм — и разбира се, на жена му и всички останали в къщата. Планът бе прост, също като в дома на генерал Уейклиф. Щеше да изчака тук в безопасност, после да вземе колата от фирмата и рано сутринта да потегли към планината. Полковникът или съпругата му излизаха не по-късно от седем и половина, за да вземат вестника от пощенската кутия в края на отбивката, после се прибираха. Подобно на повечето военни, Калъм обичаше точността. Щом вратата се отвореше, семейство Калъм щеше да е на пет минути от смъртта.

Продължи да обикаля из малката зала — като лъвовете на арената на Лептис Магна, чиито развалини бе виждал край Триполи.

Лъвът от опит знаеше, че на арената го очаква човек, и ставаше нетърпелив. Гладен. Лъвът трябваше да се държи гладен. Освен това звярът знаеше, че винаги убива човека. Нали все още беше жив? Но също така знаеше, че на арената има два вида хора — въоръжени и невъоръжени. Въоръжените се биеха за живота си, невъоръжените се молеха. Бяха еднакви на вкус.

Халил спря и приклекна на пода, вдигна глава и затвори очи, но не започна да се моли. Вместо това се прехвърли в нощната пустиня и си представи милионите ярки звезди в черното небе. Видя ясния диск на луната, увиснал над Куфра, неговия роден оазис, видя палмите, които се поклащаха под студения пустинен вятър. Както винаги, цареше пълна тишина.

Дълго остана там в очакване от пясъците да се появи неканен образ. Времето на земята течеше, но в пустинята беше замръзнало. Накрая от оазиса се появи Вестител, облечен в черно-бели дрехи, и се изправи пред него. Халил не виждаше лицето му, но чу глас, който каза: „На мястото, където си сега, Господ ще свърши твоята работа вместо теб. Иди на другото място отвъд планината. Пясъците на времето изтичат. Дяволът се разбужда.“

Асад Халил промълви благодарствена молитва, отвори очи и се изправи. Погледна стенния часовник и видя, че са изминали повече от два часа, макар да му се бяха сторили само минути. Той взе сака си, излезе от залата и бързо пресече пустото фоайе. На стоянката видя самотно такси. Шофьорът спеше. Той седна отзад и силно затръшна вратата.

Шофьорът се стресна и смутено измърмори нещо.

— Към фирмените хангари — нареди Асад. — Бързо.

Мъжът запали двигателя, превключи на скорост и потегли.

— Накъде?

Халил повтори и хвърли на предната седалка двайсетдоларова банкнота.

— Бързо, моля. Закъснявам.

Шофьорът ускори и след десет минути стигнаха при фирмените хангари.

— Ето там — каза Асад.

Мъжът спря до малката сграда. Халил бързо слезе, отвори вратата, откри пилотите да спят на кушетки в една от стаите и разтърси капитана.

— Готов съм. Трябва да излетим незабавно.

Фиск скочи. Вторият пилот също се събуди, протегна се и се прозя.

Асад си погледна часовника.

— Кога можем да тръгнем?

Капитанът се прокашля.

— Ами… вече заявих план за полет в случай, че се наложи да излетим внезапно…

— Чудесно. Кога?

— Ами, в този ранен час няма много други самолети, така че можем да посъкратим обичайната процедура. С малко късмет ще сме на пистата след петнайсетина минути.

— Колкото може по-скоро.

— Да, господине. — Капитан Фиск отиде при телефона и набра няколко цифри.

— Кого търсите?

— Контролната кула. Искам да потвърдя плана за полета.

Халил внимателно слушаше думите на пилота, но не забеляза нищо особено. Вгледа се в лицето му. И той, и вторият пилот изглеждаха спокойни.

— Добре — каза накрая капитанът по телефона. — Благодаря. — Той затвори. — Обещаха да ни дадат разрешение за излитане до петнайсет минути. Местната кула вече координира нещата с радарния център в Денвър.

— Мислех, че частните самолети могат да излитат и кацат, когато пожелаят.

— Това не се отнася за частните реактивни самолети, господине — отвърна Фиск, — защото трябва да съгласуваме височината, на която летим.

— Разбирам. Може ли вече да се качим в самолета?

— Естествено.

Излязоха от сградата и бързо се запътиха към самолета, спрян на по-малко от петдесет метра. Халил вървеше плътно до пилотите, макар да не изпитваше усещане за непосредствена опасност.

Вторият пилот отвори вратата и се качи, Асад го последва, накрая влезе капитанът. Пилотите заеха местата си и започнаха предстартовата проверка. Халил седна отзад.

— Скоро ще излетим — извика му капитанът. — Моля, закопчайте клана си.

Халил не отговори.

Няколко минути по-късно Фиск запали двата двигателя и вторият пилот каза по радиостанцията:

— Кула Колорадо Спрингс, „Лиър“ двайсет и пет е готов да се отправи към пистата.

— Прието, „Лиър“ двайсет и пет, насочете се към лява трийсет и пета писта. Ще получите разрешение, когато сте готови.

Стигнаха до началото на пистата и Фиск натисна дроселите напред.

След половин минути се откъснаха от земята и бързо се издигнаха в небето. Халил наблюдаваше пилотите — те все още не бяха затворили вратата на кабината. Около минута по-късно погледна през левия илюминатор и видя планините в далечината.

— Известно време трябва да продължим на север, господине — съобщи по интеркома вторият пилот, — за да наберем височина. После ще завием на запад. Наляво можете да видите ония хълмчета, наречени Скалисти планини. — Той се засмя. — Някои върхове достигат около четири хиляди метра.

Халил не отговори, но погледна към планинската верига. Някъде в подножията й полковник Робърт Калъм лежеше в леглото си, разяждан от ужасна болест. Асад не се чувстваше излъган. Не се бе чувствал излъган и когато му бяха съобщили, че Стивън Кокс е загинал във войната срещу Ирак. Просто Господ искаше да вземе своя дял от военната плячка.