Нелсън Демил
Играта на лъва (20)

19.

Някакъв тип от ФБР, казваше се Хал Робъртс, ни посрещна във фоайето на Федерал Плаза 26.

Когато те чакат пред работното ти място, или ти оказват почит, или си загазил. Господин Робъртс не се усмихваше и това ми показа, че няма да получим похвални грамоти.

Качихме се на асансьора и агентът използва ключа си, за да натисне бутона за двайсет и осмия етаж. Пътувахме в мълчание.

На Федерал Плаза 26 се намират различни служби, повечето от които само харчат държавни пари. Но организациите между двайсет и втори и двайсет и осми етаж изобщо не са невинни и до тях може да се стигне само с ключ. Когато постъпих на новата си работа, получих ключ и човекът, който ми го даде, каза: „Бих искал да взема и отпечатъка ви. Можете да забравите или да изгубите ключа, но не и палеца си.“ Всъщност можеш да си изгубиш и палеца.

Аз работех на двайсет и шестия етаж, където имах бюро, заградено с ниски стенички, наред с други бивши и действащи ченгета от НЙПУ. Там се помещаваха и неколцина костюмари, както наричаме агентите от ФБР. Названието не е много точно, защото и мнозина от НЙПУ носят костюми, а около една трета от агентите са жени. Само че много отдавна съм се научил никога да не оспорвам жаргона на която и да било организация — някъде в него има податки за начина на мислене на хората, работещи там.

Така или иначе, слязохме на последния етаж, обитаван от небесните същества, и ни въведоха в ъглов кабинет, който гледаше на югоизток. На вратата пишеше ДЖАК КЬОНИХ, което в превод означаваше „крал Джак“^[1].

Действителната титла на господин Кьоних беше „главен специален агент“ и той отговаряше за цялата антитерористична спецчаст. Владенията му обхващаха петте нюйоркски общини, съседните окръзи в Ню Джърси и Кънектикът, както и северната част на щата Ню Йорк, и двата лонгайландски окръга Насау и Съфък. Именно в последния окръг, в източния край на Лонг Айланд, за пръв път се натъкнах на сър Тед и сър Джордж, ако ми позволите да продължа метафората, странстващи рицари, които се оказаха тъпанари. Във всеки случай, не се съмнявах, че крал Джак обича всичко в кралството му да е наред.

Негово величество имаше голям кабинет с огромно бюро. А също диван и три фотьойла около малка масичка. И вградени книжни лавици, както и кръгла маса като онази на крал Артур, само че без трон.

Крал Джак го нямаше и господин Робъртс ни каза:

— Настанете се като у дома си, вдигнете си краката на масата и легнете на дивана, ако искате. — Всъщност точните му думи бяха: — Изчакайте. — И излезе.

Зачудих се дали ще имам време да ида до бюрото си и да прегледам трудовия си договор.

Трябва да спомена, че тъй като това е Смесена антитерористичната спецчаст, крал Джак споделя властта си с един капитан от нюйоркската полиция. Казва се Дейвид Стайн, еврейски господин, завършил е право и според началника на полицията е достатъчно интелигентен, за да отстоява своето пред свръхобразованите федерални. Работата на капитан Стайн е изключително трудна, но той е хитър и дипломатичен, поради което успява да защитава интересите на ченгетата от НЙПУ. Ние бившите сме в нещо като сива зона и никой не пази нашите интереси, но пък и аз нямам проблемите на действащите полицаи, така че всичко е точно.

Що се отнася до капитан Стайн, той е бивш служител от разузнавателния отдел и е разследвал много случаи, свързани с ислямски екстремисти, сред които убийството на рави „Меир Кахане“^[2], поради което е много подходящ за тази работа.

И очевидно има личен проблем с арабите. Антитерористичната спецчаст, разбира се, покрива всички терористични организации, но не трябва да си страхотен учен, за да се сетиш къде е поставен основният акцент.

Във всеки случай се чудех дали тази вечер ще видя капитан Стайн. Надявах се — имахме нужда от още едно ченге в стаята.

Кейт и Тед без коментар оставиха куфарчетата на Фил и Питър на кръглата маса. Спомних си няколко случая, в които ми се бе налагало да взимам служебната карта и пистолета на хора, които съм познавал, и да ги връщам в участъка. По същия начин древните воини са носили у дома мечовете и щитовете на своите загинали другари. Сега обаче оръжията липсваха. Отворих куфарчетата, за да проверя дали са изключени мобифоните. Смущаващо е, когато иззвъни телефонът на мъртвец.

Както и да е, що се отнася до Джак Кьоних, откакто ме назначиха на работа, го бях виждал само веднъж, и тогава ми се стори интелигентен, тих и затворен човек. Носеше му се славата, че бил жилаво и адски язвително копеле, на което страшно се възхищавах. По повод на лекциите ми в „Джон Джей“ ми беше казал: „Онези, които могат, работят, които не могат — преподават“. На което отвърнах: „Онези, които са били надупчени с три куршума по време на служба, не са длъжни да обясняват защо се занимават с друго“. След кратко ледено мълчание той се усмихна и рече: „Добре дошъл в Антитерористичната спецчаст“.

Въпреки усмивката и приветствието останах с впечатление, че съм го ядосал. Може пък да бе забравил за случая.

Докато стояхме на синия плюшен килим, погледнах Кейт. Стори ми се малко обезпокоена. Тед Наш, разбира се, не наричаше Джак „главен специален агент“. Господин ЦРУ си имаше свои шефове, които се помещаваха оттатък улицата на Бродуей 290, и бих дал месечната си заплата, за да го видя на техния килим. Само че това никога нямаше да се случи.

Между другото, някои отдели на АСЧ също са на номер двеста и деветдесет, по-нова и по-хубава сграда от Федерал Плаза. Носи се слух, че разделянето на силите не е в резултат от недостига на място, а грижливо планирана стратегия в случай, че някой реши да изпита познанията си по химия върху федерално учреждение. Аз лично смятам, че става дума просто за административна грешка и бюрократично маневриране, но такива организации строго засекретяват обясненията за обикновената глупост.

Ако се чудите защо Тед, Кейт и Джон не разговаряха, трябва да ви кажа, че кабинетът се подслушваше. Когато двама или повече души бъдат оставени сами в чужд офис, имай едно наум, че си в ефир. Проба, едно, две, три. Аз обаче казах за протокола:

— Хубав кабинет. Господин Кьоних наистина има вкус.

Тед и Кейт не ми обърнаха внимание.

Погледнах си часовника. Наближаваше 19:00 и подозирах, че господин Кьоних не е особено щастлив от необходимостта да се върне в службата в събота вечер. Аз също не бях много въодушевен от тази идея, но антитероризмът си е денонощна работа. Както казвахме в отдел „Убийства“: „когато свърши работното време на убийците, започва нашето“.

Отидох до прозореца и погледнах на изток. Тази част от южен Манхатън е бъкана от съдилища, а още по на изток е Полис Плаза 1, бившето ми работно място. По-нататък е Бруклинският мост, по който бяхме дошли и който минава над самата Ист Ривър, разделяща Манхатън от Лонг Айланд.

Не можех да видя летище „Кенеди“, но различавах сиянието на светлините му и забелязах нещо като наниз от ярки звезди в небето над Атлантическия океан, като ново съзвездие, което всъщност бе кацащ самолет. Очевидно пак бяха отворили пистите.

В пристанището се намираше Елис Айланд, през който бяха минали милиони емигранти, включително моите ирландски предци. А в средата на залива на юг от него се извисяваше Статуята на свободата, високо вдигнала факела си, за да приветства света. Тя фигурираше в списъка с цели на почти всеки терорист, но все още си стоеше на мястото. Дотук добре.

Общо взето, вечерната гледка беше страхотна — градът, осветените мостове, реката, ясното априлско небе и големият полумесец на луната, който се издигаше на изток над Бруклин.

Обърнах се и погледнах на югозапад през големия прозорец на ъгловия офис. Над всичко доминираха двата небостъргача на Световния търговски център, устремили се на половин километър в небето, сто и десет етажа стъкло, бетон и стомана.

Намираха се на около осемстотин метра от Федерал Плаза, но бяха толкова грамадни, че изглеждаха оттатък улицата. Наричаха ги „Северен и Южен небостъргач“, но на 26 февруари 1993 година, петък, в 12:17:36 Южният за малко да стане известен като „Липсващият небостъргач“.

Бюрото на господин Кьоних бе разположено така, че всеки път щом погледне през прозореца, да вижда Световния търговски център и да си мисли какво са се опитвали да постигнат някои арабски господа, когато са оставили натъпкан с експлозив бус в подземния паркинг — а именно разрушаването на Южния небостъргач и смъртта на над петдесет хиляди души.

А ако Южният небостъргач се беше срутил върху Северния, щяха да загинат още четирийсет-петдесет хиляди.

Сградата обаче бе издържала и жертвите бяха шест, плюс над хиляда ранени. Терористичният акт, който можеше да доведе до най-мащабната кланица след Втората световна война, изигра ролята на предупредителна сирена. Америка се беше превърнала във фронтова линия.

Хрумна ми, че господин Кьоних е можел да пренареди мебелите си или да постави щори на прозорците, но фактът, че бе предпочел да гледа тези сгради всеки работен ден, бе много показателен. Не знам дали псуваше пропуските в охраната, довели до онази трагедия, или благодареше на Господ, че е пощадил сто хиляди души. Сигурно и двете. И тези небостъргачи, наред със Статуята на свободата, Уол Стрийт и всичко останало навярно всяка нощ го измъчваха насън.

По време на експлозията през 1993-та крал Джак не беше ръководил АСЧ, ала сега командваше парада и може би нямаше да е зле в понеделник сутрин да обърне бюрото си към летище „Кенеди“. На върха наистина е самотно, но пък гледката обикновено е прекрасна. За Джак Кьоних обаче от това място нямаше прекрасни гледки.

В този момент обектът на мислите ми влезе в кабинета си и ме завари да зяпам Световния търговски център.

— Още ли са си на мястото, професоре? — попита ме той.

Явно добре помнеше нахалните си подчинени.

— Да, господине — отвърнах аз.

— Е, това е добра новина. — Кьоних ни даде знак да седнем. Наш и Кейт се настаниха на дивана, а аз на един от трите фотьойла.

Шефът остана прав. Беше висок петдесетинагодишен мъж с къса стоманеносива коса, стоманеносиви очи, стоманеносива съботна четина по брадичката, стоманена долна челюст и стоеше така, все едно има в гъза си стоманен прът, който се кани да напъха в нечий друг задник. Общо взето, нямаше много добродушен вид и бе в обяснимо мрачно настроение.

Господин Кьоних носеше небрежен спортен панталон, синя спортна риза и леки мокасини, но нищо в него не изглеждаше небрежно, спортно или леко.

Хал Робъртс влезе и седна на втория фотьойл срещу мен. Джак Кьоних като че ли нямаше намерение нито да седне, нито да се отпусне.

Господин Робъртс носеше продълговат бележник и молив. Реших, че сигурно ще си записва поръчките ни за напитки, но бях прекалено голям оптимист.

Крал Джак започна без предисловия.

— Някой от вас може ли да ми обясни как закопчан в белезници и охраняван терорист е успял да убие триста души на борда на американски пътнически самолет, включително двамата си въоръжени придружители, двама федерални маршали и служител от отдел „Произшествия“ на Транспортна полиция, а после да проникне в секретна охранявана федерална служба, където да очисти секретарка от Антитерористичната спецчаст, дежурен агент от ФБР и полицай от нюйоркското управление? — Той ни изгледа поред. — Някой би ли се опитал да ми го обясни?

Ако бях на Полис Плаза вместо на Федерал Плаза, щях да отговоря на такъв саркастичен въпрос с нещо от рода на „Можете ли да си представите колко по-ужасно щеше да е, ако престъпникът не е бил с белезници?“ Но сега не беше нито времето, нито мястото за шегички. Бяха убити много невинни хора и живите бяха длъжни да обяснят причините. Въпреки това крал Джак не започваше добре с поданиците си.

Излишно е да споменавам, че никой не отговори на въпроса, който изглеждаше, пък и си беше реторичен. Винаги е най-добре да оставиш шефа си да побеснее малко. За негова чест, той бесня само още една-две минути, после седна и се втренчи през прозореца. Погледът му бе насочен към финансовия квартал, тъй че нямаше мрачни асоциации с летището, освен ако случайно не притежаваше акции на „Трансконтинентал“.

Между другото, Джак Кьоних беше от ФБР и съм убеден, че Тед Наш не обичаше други феберейци да му говорят така. Като полуцивилен, аз също не си падах по този стил, но Кьоних бе шефът и всички бяхме от спецчастта. От екипа. Кейт беше от същата федерална институция и имаше опасност за кариерата й, както и за тази на Джордж Фостър, но той бе избрал леката работа и бе останал при труповете.

Крал Джак явно се опитваше да се овладее. Накрая погледна Тед Наш.

— Съжалявам за Питър Горман. Познаваше ли го?

Наш кимна.

Кьоних се обърна към Кейт.

— С Фил Хъндри бяхте приятели.

— Да.

Дойде моят ред.

— Сигурен съм, че сте губили приятели от службата — каза той. — Знаете колко е тежко.

— Да. С Ник Монти бяхме станали приятели.

Джак Кьоних пак се втренчи в празното пространство. Мислеше за много неща, убеден съм. Беше време за почтително мълчание, което продължи около минута, но всички знаехме, че трябва да се залавяме за работа.

— Капитан Стайн ще дойде ли? — навярно малко недипломатично попитах аз.

Кьоних ме изгледа.

— Той пое прякото ръководство на наблюдателните групи и няма време за съвещания.

Човек никога не знае какво правят шефовете и какви дворцови интриги се вихрят, така че е най-добре да не ти пука. Прозях се, за да покажа, че съм изгубил интерес и към въпроса си, и към неговия отговор.

Той се обърна към Кейт.

— Добре, разкажи ми какво се е случило. От самото начало.

Тя очевидно бе подготвена и хронологично му описа днешните събития, сбито, но без да бърза.

Кьоних слушаше, без да я прекъсва. Робъртс си водеше записки. Някъде се въртеше касетофон.

Кейт спомена, че съм настоял да идем при самолета, както и факта, че нито тя, нито Фостър са го смятали за нужно.

По време на целия разказ лицето на крал Джак остана безизразно. Не вдигаше вежди, не се мръщеше, не потръпваше, не кимаше, не клатеше глава и определено не се усмихваше. Беше опитен слушател и нищо в поведението му нито окуражаваше, нито обезсърчаваше свидетеля.

Кейт стигна до момента, в който се бях върнал на втората палуба на боинга и бях открил, че палците на Хъндри и Горман липсват. После замълча, за да събере мислите си. Кьоних ме погледна и макар че не ми даде одобрителен знак, разбрах, че няма да ме отстрани от случая.

Кейт продължи да излага събитията, като представяше само фактите и оставяше предположенията и теориите за по-късно, ако Кьоних пожелаеше да ги чуе. Имаше удивителна памет за подробностите и поразителна способност да не ги разкрасява. Искам да кажа, в подобни ситуации, когато бях на килима пред шефовете, и аз се опитвах да не разкрасявам детайлите, освен ако не пазех гърба на някой приятел, но както е известно, в паметта ми има много бели петна.

Кейт завърши с думите:

— Джордж реши да остане, за да поеме местопрестъплението. Всички се съгласихме и помолихме полицай Симпсън да ни докара тук.

Погледнах си часовника. Разказът бе отнел четиридесет минути. Наближаваше осем, часът, в който мозъкът ми обикновено се нуждае от алкохол.

Джак Кьоних се отпусна назад на стола си и видях, че обмисля чутото.

— Изглежда, Халил е действал само на една-две крачки пред нас — каза той.

Реших да отговоря.

— В спорта това е достатъчно. Вторият просто е първият губещ.

Господин Кьоних ме изгледа, после рече:

— Вторият е първият губещ. Откъде сте научили това?

— От Библията, струва ми се.

Той се обърна към Робъртс.

— Почини си малко. — Хал остави молива си. — Разбрах, че сте подали молба за прехвърляне в отдела за ИРА — каза ми Кьоних.

Прокашлях се.

— Ами, да, но…

— Изпитвате ли лична омраза към Ирландската републиканска армия?

— Всъщност не, аз…

— Двамата с Джон вече обсъдихме този въпрос — прекъсна ме Кейт, — и той оттегли молбата си.

Това не бяха точните ми думи, но звучаха по-добре от моите расистко-сексистски забележки по адрес на мюсюлманите. Погледнах я и очите ни се срещнаха.

— Прегледах материалите по плъмайландския случай от миналата есен — информира ме Кьоних.

Не отговорих.

— Прочетох доклада по случая, подготвен от Тед Наш и Джордж Фостър, както и сведението, написано от детектив Бет Пенроуз от отдел „Убийства“ в съфъкския участък. — Той замълча, после прибави: — Има известни разминавания в мненията и фактите, представени в двата документа. Повечето са свързани с вашата роля в разследването.

— Аз не участвах официално в разследването.

— Въпреки това именно вие сте решили случая.

— Имах много свободно време. Навярно трябва да си намеря хоби.

Кьоних не се усмихна.

— Докладът на детектив Пенроуз сигурно е поразкрасен заради връзката помежду ви.

— По онова време между нас нямаше нищо.

— Но е имало, когато го е писала.

— Извинете ме, господин Кьоних, но вътрешният отдел на управлението вече ме разпита…

— О, значи имат хора, които разследват полицаите?

Разбрах, че се шегува, и се усмихнах с една-две секунди закъснение.

— Освен това — продължи той — докладът на Тед и Джордж може да е бил повлиян от факта, че сте ги изкарали от кожата им.

Хвърлих поглед към Наш, който, както обикновено, изглеждаше абсолютно невъзмутим, като че ли Кьоних говореше за друг Тед Наш.

— Останах възхитен от способността ви да разкриете същността на изключително сложен случай, заблудил всички останали — каза крал Джак.

— Беше съвсем обикновено разследване — скромно отвърнах аз с надеждата, че господин Кьоних ще възрази: „Не, момчето ми, ти си блестящ детектив“.

Но вместо това той рече:

— Тъкмо затова назначаваме детективи от НЙПУ. Те носят със себе си нещо различно.

— Например понички — предложих аз.

Господин Кьоних нито се засмя, нито се ядоса.

— Те носят със себе си здравомислие, умения за работа на терена и разбиране за мисленето на престъпника, малко по-различно от онова на агент от ФБР или ЦРУ. Съгласен ли сте?

— Категорично.

— Антитерористичната спецчаст твърдо вярва, че цялото е по-ценно от сбора от частите. Нали така?

— Да.

— Това е възможно единствено чрез взаимно уважение и сътрудничество.

— Тъкмо се канех да го кажа.

Той ме изгледа за миг.

— Искате ли да участвате в разследването?

— Да.

Кьоних се наведе към мен и се взря в очите ми.

— Не искам да виждам никакво перчене, не искам да чувам за никакво дърлене. Искам пълна лоялност от ваша страна, господин Кори, или, Бог да ми е на помощ, ще наредя да изсушат главата ви и да я поставят на бюрото ми. Съгласен ли сте?

Мили Боже! Говореше също като бившите ми шефове. В мен трябва да има нещо, което изважда на показ най-гадните страни на хората. Така или иначе, замислих се за поправките в трудовия ми договор. Можех ли да бъда лоялен играч от отбора? Не, но исках да участвам в разследването. Сетих се, че господин Кьоних не бе настоял да престана с язвителността си или да притъпя острието на шпагата на остроумието си, и приех това или като одобрение, или като пропуск от негова страна. Стиснах палци и отвърнах:

— Съгласен съм.

— Добре. — Ръкувахме се. — На борда си.

Понечих да кажа: „Няма да съжалявате, господине“, но си помислих, че навярно ще съжалява, затова просто отвърнах:

— Ще направя каквото мога.

Кьоних взе някаква папка от Робъртс и започна да я прелиства. Загледах се в него и реших, че не бива да го подценявам. Не бе получил този ъглов кабинет, защото е племенник на Чичо Сам. Беше стигнал дотук поради всички обичайни причини като упорита работа, безкрайни часове труд, интелигентност, образованост, вяра в мисията си, добри ръководни умения и навярно патриотизъм. Но много хора във ФБР притежават същите качества.

Джак Кьоних обаче се отличаваше от другите надарени хора с готовността си да поема отговорността за катастрофи, които е бил длъжен да предотврати. Случилото се този следобед бе достатъчно неприятно, ала някъде се криеше злодей — Асад Халил, — който искаше да вдигне във въздуха Манхатън, да отрови водоизточниците или да изтреби населението със смъртоносни микроорганизми. Джак Кьоних го знаеше, знаехме го всички. Но той беше готов да понесе бремето си и да поеме тежестта на удара, ако и когато се стигнеше дотам. Като днес.

Кьоних погледна към нас с Тед и Кейт, после кимна на Робъртс, който взе молива си. Интервюто за приемане на работа на Джон Кори и неговият период на приспособяване бяха свършили. Започваше Част втора от трагедията „Дж. Ф. Кенеди“.

Крал Джак се обърна към Кейт.

— Не мога да повярвам, че радиовръзката с боинга е прекъснала за цели два часа и никой от вас не го е знаел.

— Единствената ни информация за самолета идваше от агента на портала, който не знаеше почти нищо — отвърна тя. — Ще се наложи да променим тази процедура.

— Добра идея. Освен това трябва да имате пряка връзка с Центъра за контрол на въздушния трафик, кулата и командния център на Транспортна полиция.

— Ясно.

— Ако бяха отвлекли самолета, можеше да стигне до Куба или Либия, без изобщо да разберете.

— Да, господине — съгласи се Кейт и прибави: — Тед предвидливо беше взел името и телефонния номер на главния диспечер в кулата.

Кьоних погледна Наш.

— Да. Но е трябвало да му се обадиш по-рано.

Наш не отговори. Имах чувството, че няма да каже нищо, което господин Робъртс би могъл да запише в бележника си.

— Изглежда, предаването на онзи либиец през февруари — продължи Кьоних — е било само суха тренировка, за да научат процедурите ни. Мисля, че след бягството му всички го подозирахме, поради което този път взехме извънредните предохранителни мерки. Ако тогава му бяхме завързали очите, нямаше да види „Конквистадор“, нито… как се отключва вратата. Така че навярно трябва да започнем да завързваме очите на всички, които водим там. Освен това, предполагам, си спомняте, че първият либиец пристигна в събота и видя колко малко хора има в клуба през уикенда.

Изглежда, че Част втора се изразяваше в преглед на тактиката и процедурите с подзаглавие „Затваряне на клетката след бягството на лъва“. Господин Кьоних продължи известно време, като говореше предимно на Кейт, която заместваше нашия безстрашен водач Джордж Фостър.

— Добре — рече той накрая, — значи сте разбрали, че не всичко върви според плана, когато Тед се е обадил на главния диспечер Ставрос.

Кейт кимна.

— Тогава Джон поиска да отиде при самолета, но ние с Тед и Джордж…

— Вече ми го каза. — На мен ми се щеше да го чуя повторно, но Кьоних зададе на Тед Наш интересен директен въпрос: — Очакваше ли проблем в този случай?

— Не.

Аз не смятах така, въпреки бръщолевенията на Тед за това, че тук се казвала само истината. Тия типове от ЦРУ дотолкова са затънали в измами, заблуди, двойни и тройни игри, параноя и прочее, че човек никога не може да е сигурен какво знаят, кога са го научили и какво си измислят. Това не ги причислява към лошите и всъщност не можеш да не се възхищаваш на страхотните им изпълнения. Искам да кажа, че са в състояние да излъжат дори свещеник в изповедалнята. Но като оставиш възхищението настрани, не е лесно да работиш с тях, ако не си от техните.

Във всеки случай с въпроса си Джак Кьоних бе повдигнал тази тема, но сега се обърна към мен:

— Между другото, макар че инициативността ви е достойна за уважение, когато сте се качили на онази кола и сте пресекли пистите, вие сте излъгали началниците си и сте нарушили всички правила. Ще оставя случая без последствия, но това да не се повтаря.

Малко се ядосах и отвърнах:

— Ако се бяхме размърдали десетина минути по-рано, навярно сега Халил щеше да е в затвора, обвинен в убийство. Ако бяхте наредили на Хъндри и Горман да се обаждат и докладват по клетъчните си телефони, мълчанието им щеше да ни покаже, че има проблем. Ако имахме пряка връзка с Центъра за контрол на въздушния трафик, щяха да ни съобщят, че от часове няма радиоконтакт със самолета. Ако не бяхте посрещнали онзи идиот през февруари с отворени обятия, днес нямаше да се случи такова нещо. — Изправих се и заявих: — Прибирам се вкъщи, освен ако не се нуждаете от мен за нещо важно.

Когато използвах този номер пред бившите си шефове, някой ми отвръщаше: „Гледай на излизане вратата да не те удари по задника“. Но господин Кьоних тихо отговори:

— Нужен сте ни за нещо важно. Седнете, моля.

Добре, седнах. Ако бях в отдел „Убийства“, в този момент някой от шефовете щеше да си отвори бюрото и да извади бутилка водка, за да успокои топката. Само че не очаквах да нарушат правилника на място, в което окачват по коридорите предупредителни надписи за пиене, пушене, сексуален тормоз и тежки престъпления.

Както и да е, известно време всички поседяхме потънали, струва ми се, в дзен медитация, за да успокоим нервите си без алкохол.

Господин Кьоних продължи с дневния ред и ме попита:

— Обадили сте се на Джордж Фостър по мобифона на Кейт и сте му казали да обяви общоградско издирване, така ли?

— Точно така.

Той изреди последователността и съдържанието на разговорите ми с Фостър, после каза:

— Значи сте се върнали на втората палуба и сте видели, че палците на Фил и Питър са отрязани. И сте разбрали какво означава това.

— Какво друго можеше да означава?

— Да. Поздравявам ви с тази невероятна детективска дедукция… искам да кажа… да се върнете и да им проверите… палците. — Кьоних ме погледна и попита: — Как стигнахте до тази идея, господин Кори?

— Нямам представа. Понякога ми щукват разни неща.

— Наистина ли? Винаги ли действате на основата на нещо, което просто ви е щукнало?

— Ами, ако е достатъчно странно, да. Нали разбирате, като отрязаните палци.

— Ясно. След това сте позвънили в „Конквистадор“ и Нанси Тейт не ви е отговорила.

— Струва ми се, че вече приказвахме за това.

Кьоних не ми обърна внимание.

— Всъщност тя вече е била мъртва.

— Да. Точно затова не ми отговори.

— Ник Монти също вече е бил мъртъв.

— По това време сигурно е умирал. Когато те прострелят в гърдите, не умираш веднага.

— Къде ви раниха? — ненадейно попита Кьоних.

— На Западна Сто и втора улица.

— Искам да кажа, на кое място от тялото.

Знаех какво иска да каже, само че не обичам да обсъждам анатомията си в смесена компания.

— Не получих сериозни мозъчни увреждания.

Той като че ли не беше убеден, но промени темата и се обърна към Тед.

— Имаш ли какво да прибавиш?

— Не.

— Смяташ ли, че Джон и Кейт са пропуснали някаква възможност?

Тед Наш обмисли този многозначителен въпрос.

— Мисля, че всички подценихме Асад Халил.

Кьоних кимна.

— Съгласен съм. Но повече няма да допуснем тази грешка.

— Трябва да престанем да смятаме тези хора за идиоти — прибави Наш. — Това ще ни донесе много неприятности.

Крал Джак не отговори.

— Ако мога да се изразя така — продължи Тед, — във ФБР и разузнавателния отдел на Нюйоркското полицейско управление има проблем с отношението към ислямските екстремисти. Проблемът отчасти се дължи на расистки позиции. Арабите и другите етнически групи в ислямския свят не са нито глупави, нито страхливи. Армиите или въоръжените им сили може и да не ни впечатляват, но терористичните организации от Средния изток нанесоха някои сериозни удари по целия свят, включително в Израел и Америка. Работил съм с Мосад и те изпитват по-благоразумно уважение към ислямските терористи от нас. Не всички екстремисти са еднакво добри, но даже неопитните са в състояние от време на време да постигат успехи. А понякога човек попада на такива като Асад Халил.

Излишно е да споменавам, че тази лекция не допадна на крал Джак, но той разбра смисъла й. Тъкмо това правеше Джак Кьоних по-умен от средния шеф. Аз също бях наясно какво иска да каже Наш, както и Кейт. Въпреки лошото ми отношение към неговия представител, ЦРУ имаше много силни страни. Една от тях трябваше да е в областта на преценката на вражеските способности, ала обикновено бяха склонни да надценяват противника, което се отразяваше благотворно на бюджета на управлението. Нали знаете, те научиха за разпадането на Съветския съюз от вестниците.

От друга страна, в думите на Тед Наш имаше известна истина. Никога не бива да смяташ за шутове хората, които изглеждат, говорят и се държат различно от теб. Особено когато искат да те убият.

— Мисля, че отношението на всички се променя — отвърна Кьоних, — но съм съгласен с теб, че в това отношение все още имаме някои проблеми. След днешния случай със сигурност ще възприемаме противниците си по друг начин.

След като бе изяснил философските си виждания, господин Наш се върна към конкретния въпрос.

— Според мен, както преди малко отбеляза и Кейт, Халил е напуснал страната и се е насочил към Средния изток със самолет на държава от този район. Накрая ще се върне в Либия, където ще го посрещнат с почести. Възможно е никога вече да не го видим или поне не до една година. Междувременно е най-добре да оставим този проблем на международната дипломация или на разузнавателните служби.

Кьоних го изгледа. Имах чувството, че не се обичат.

— Но нямаш нищо против да продължим да се занимаваме със случая в страната, нали, Тед?

— Не, разбира се.

Леле божке! За миг зърнах блясък на оголени кучешки зъби. Мислех, че сме един отбор.

— Тъй като си в течение на всичко — предложи на господин Наш господин Кьоних, — защо не поискаш от началниците си да те включат във вашето разследване? Навярно отвъд океана.

Наш се хвана на въдицата.

— Ако смяташ, че не ви трябвам тук, довечера или утре ще ида в Лангли и ще обсъдя въпроса с тях. Мисля, че идеята е добра.

— Аз също — отвърна Кьоних.

Стори ми се, че Тед Наш ще изчезне от живота ми, което ме преизпълни с щастие. От друга страна, милият Тед може би щеше да ми липсва. А може би не. Хората като него имат навика да се появяват точно когато най-малко ги очакваш.

Любезната, но лицемерна размяна на реплики между Тед Наш и Джак Кьоних, изглежда, свърши.

Мислено запалих цигара, пийнах малко скоч и си разказах мръсен виц, докато Кейт и Джак разговаряха. Как се справят тези хора без алкохол? Как приказват, без да псуват? Кьоних обаче от време на време пускаше по някоя и друга ругатня. За него имаше някаква надежда. Всъщност от Джак можеше да стане добро ченге, което е най-голямата похвала от моята уста.

На вратата се почука, появи се млад мъж и каза:

— Господин Кьоних, търсят ви по телефона и навярно ще предпочетете да се обадите отвън.

Кьоних стана, извини се и се запъти към вратата. Забелязах, че външното помещение, което на идване бе празно и тъмно, сега е пълно с хора, седнали на бюрата си или обикалящи наоколо. В полицейския участък никога не е тъмно, тихо или празно, но федералните се опитват да спазват нормално работно време и се доверяват на дежурните и пейджърите си да ги предупреждават, когато завалят лайна.

Така или иначе, Джак изчезна и аз се обърнах към Хал Робъртс.

— Защо не ни донесете по едно кафе?

Идеята не допадна на господин Робъртс, но Кейт и Тед ме подкрепиха, така че той също излезе.

Загледах се в Кейт. Въпреки днешните събития тя изглеждаше свежа, все едно беше девет сутринта, а не вечерта. Самият аз едва си влачех гъза. Аз съм с десетина години по-възрастен от Кейт Мейфилд и не се бях възстановил напълно от срещата си със смъртта, което навярно обясняваше разликата в енергийните ни равнища. Но не обясняваше защо дрехите й са толкова спретнати и защо ухае толкова приятно. Чувствах се, а навярно и изглеждах смачкан и се нуждаех от душ.

Наш също бе във форма, но манекените винаги си изглеждат така. Освен това днес не се беше напрягал много. Определено не бе обикалял като луд из летището, нито се беше качвал в самолет, натъпкан с трупове.

Но да се върнем на Кейт. Тя седеше с кръстосани крака и аз за пръв път забелязах колко добре изглеждат. Всъщност може и да го бях забелязал преди около месец, още в първата наносекунда, в която я видях, но нали се мъча да се преборя със свинската си ченгесарска природа. Не бях свалял нито една неомъжена или омъжена жена в АСЧ. Другите сигурно си мислеха, че съм се отдал на работата, че имам неизвестно гадже, че съм гей, че не си падам много по секса или че някой от ония куршуми ме е улучил под пояса.

Във всеки случай сега пред мен се разкриваше цял нов свят. Жените в службата разговаряха с мен за гаджетата и съпрузите си, питаха ме дали харесвам новите им прически и изобщо се отнасяха с мен като с безполово същество. Още не ми бяха предлагали да ходим заедно на пазар, нито си бяхме разменяли готварски рецепти, но сигурно скоро щяха да ме поканят на къпане на някое бебе. Старият Джон Кори бе мъртъв, погребан под цял тон политически коректни докладни записки от Вашингтон. Джон Кори от отдел „Убийства“, НЙПУ, бе история. Беше се родил извънреден специален агент Джон Кори, АСЧ. Чувствах се чист, покръстен в светата вода на Потомак, прероден и приет сред редовете на чистите ангелски сонмове, с които работех.

Но да се върнем на Кейт. Полата й се бе вдигнала над коленете и аз се наслаждавах на невероятното й ляво бедро. Усетих, че ме гледа, откъснах очи от краката й и ги вдигнах към лицето й. Устните й бяха по-пълни, отколкото бях смятал, леко нацупени и изразителни. Леденосините й очи проникваха дълбоко в душата ми.

— Май наистина имаш нужда от кафе — каза тя.

Прочистих гърлото и ума си.

— Всъщност имам нужда от нещо по-силно.

— После ще те черпя едно.

Погледнах си часовника.

— Обикновено в десет си лягам.

Тя се усмихна, но не отговори. Сърцето ми силно туптеше.

Междувременно Наш се държеше според обичая си, абсолютно спокоен и неразгадаем като дрогиран тибетски монах. Пак ми хрумна, че може да не е невъзмутим, а просто да е тъп. Коефициентът му за интелигентност можеше да е като на тостер, но му стигаше, за да не се издава.

Господин Робъртс се върна с поднос, върху който имаше кана и четири чаши. Безмълвно го остави на масата и дори не предложи да ни налее. Взех каната и налях три чаши горещо кафе.

После станахме и отидохме до прозореца, всеки потънал в собствените си мисли.

Погледнах на изток към Лонг Айланд. Там имаше една приятна вила — на сто и петдесет километра и на цял свят оттук — и във вилата ме чакаше Бет Пенроуз, седнала пред камината с чаша чай или бренди в ръка. Не биваше да си мисля за такива неща, но си спомних, че веднъж бившата ми жена ми беше казала: „Човек като теб, Джон, прави само каквото си иска. Щом искаш да си ченге, не се оплаквай от работата си. Когато си готов, ще напуснеш. Но още не си готов.“

Наистина не бях. Но в такива моменти тъпите студенти в „Джон Джей“ изглеждаха добре.

Обърнах се към Кейт и установих, че ме наблюдава. Усмихнах се. Тя също. После се върнахме към мислите си.

През по-голямата част от професионалния си живот съм вършил работа, която съм смятал за важна. Всеки в стаята познаваше това особено чувство. Но то взима своето от ума и духа, а понякога, както в моя случай, и от тялото.

И все пак нещо продължаваше да ме тласка напред. Моята бивша бе заключила: „Никога няма да умреш от скука, Джон, но тази работа ще те убие. Вече си наполовина мъртъв.“

Не е вярно. Просто не е вярно. Истината е, че съм пристрастен към притока на адреналин.

Освен това наистина ми доставя удоволствие да защитавам обществото. Това не е нещо, което казваш пред другите, но е факт и съществен фактор.

Навярно след като този случай свършеше, щях да помисля за всичко това. Може би беше време да оставя пистолета и значката и да сляза от сцената.