Николай Яковлев
Маршал Жуков (8)

В надпревара с времето

Разплатата започна на 10 май 1940 г. — хитлеристка Германия откри настъплението на Запад. За месец и половина бе превзета Франция, Англия се оказа сама срещу победоносна Германия и намесилата се във войната Италия. Радио Берлин излъчваше самохвалните бюлетини от щаба на фюрера.

Г. К. Жуков жадно следеше новините от Запад, внимателно изучаваше хода на бойните действия във Франция. Светът бе потресен от хитлеристкия „блицкриг“ — мълниеносната война. Радиото и вестниците на капиталистическите страни, описвайки панически външната страна на събитията, бяха изпаднали в ужас: под оглушителните сирени на пикиращите бомбардировачи немците разсичаха с танкови клинове отбраната на англо-френските войски. Механизираните войски се носеха само напред, без да обръщат внимание на фланговете, и сееха суматоха и смърт. От небето се сипеха германски парашутисти…

Жуков, кадрови военен, не се поддаваше на емоциите, а гледаше на нещата по същество: на какво се сковават стратегията и тактиката на вермахта, в какво е силата му? Мрачна усмивка се мяркаше по лицето му, когато му попадаха снимки на хората с къси сивкави мундири и с автомати, разпръснали френските и английските войски. От късите кончови на ботушите стърчат запасни пачки, на главите — познатите му от предишната война каски с отвратителна форма. Всеки един от тях е нищо, но взети заедно, те са победители!

Може би някаква особена техника? Едва ли. Та французите и англичаните разполагат с не по-лоши танкове и самолети, пък и имат числено превъзходство. Но затова пък хитлеристите се съсредоточават в определени направления и напредват масирано, като безогледно си пробиват път.

Постепенно картината се изясни — хитлеристите винаги разчитаха на внезапността, всяваха паника, която далеч изпреварваше настъпващите им войски. Това се подкрепяше от голяма организираност и дисциплина. Немският педантизъм, граничещ с шаблона, бе впечатлил дълбоко Жуков още през Първата световна война.

Но тогава двигателят все още не беше основа на военната техника. Оттук и внезапността… За нея трябва да се подготвят войските.

Никой от съветските военачалници не се съмняваше, че съвсем наскоро ще им се наложи да се срещнат в бой с вермахта. Войната надвисваше неумолимо.

Съветските командващи и най-вече Жуков разбираха, че ще трябва да се сражават с най-силната армия от капиталистическия свят, изключително жестока, е много опитен офицерски корпус.

Отново и отново Георгий Константинович мислено се връщаше към онова, което знаеше за врага. През Първата световна война бе служил в кавалерията. Бе се сражавал с немците и прекара две години на фронта — бе мобилизиран през 1915 г. като редник, скоро след това бе станал подофицер, бе получил два Георгиевски кръста за пленяване на немски офицер и за тежко раняване.

Дойде Великият Октомври. И само тежките болести — петнистият и възвратният тиф, му попречиха да встъпи в Червената армия още в първите дни след създаването й. След като оздравява, през август 1918 г. той става доброволец в кавалерията на Червената армия, за да свърже живота си с нея.

„На 1 март 1919 г. — спомня си Жуков — бях приет за член на РКП (б). Оттогава съм забравил много неща, но деня, когато бях приет за член на партията, съм запомнил за цял живот. Оттогава всички свои мисли, желания и действия се старая да подчинявам на задълженията си като партиен член, а когато трябваше да се сражавам с враговете на родината, аз като комунист не забравях изискването на нашата партия да бъда пример на беззаветно служене на своя народ.“

Не след дълго в напрегнатите боеве червеноармеецът Жуков израсна в червен командир комунист. Той се сражаваше с уралските белоказаци, воюваше на фронта срещу войските на Деникин и Колчак, а в края на Гражданската война участваше в ликвидирането на бандите на Антонов. Край Царицин бе ранен, край станица Степная — контузен. Жуков завърши Гражданската война като командир на ескадрон.

Макар че враговете бяха победени, младият командир комунист нито за миг не се съмняваше, че в сложната и противоречива международна обстановка Съветската страна си е спечелила само кратка почивка. Да, това беше така и Червената армия трябваше да се готви за нови схватки. И негов дълг бе да мобилизира за тях поверените му части, никога да не забравя — животът е в постоянно движение, а заедно с него се менят и методите, и средствата за въоръжена борба.

Жуков успешно напредва в службата: от 1933 до 1936 г. командва 4-та донска кавалерийска дивизия, а през 1937 г. оглавява кавалерийски корпус. Едновременно с това се учи, учи се упорито и интензивно. През 1925 г. Жуков е на едногодишен курс за командния състав на кавалерията, а през 1930 г. — на академичен курс за висшия команден състав. Партията прави всичко, за да създаде опитни командири.

Той работеше рамо до рамо с командирите, които като прославени маршали и генерали изведоха до победа през 1941–1945 г. Червената армия. Маршалът на Съветския съюз И. Х. Баграмян си спомня: „Сред всички нас той се отличаваше не само с желязната си упоритост при постигане на поставената цел, но и с изключително оригиналното си мислене. На занятията често ни изненадваше. Решенията му винаги предизвикваха разгорещени спорове и той умееше да ги отстоява с рядка логичност. Добре познавах способностите му и никак не се учудвах на неговия смайващ дори за ония години възход. За разлика от някои военачалници отпреди войната Г. К. Жуков притежаваше не само военна дарба, без която в годините на военни изпитания бе невъзможно да стане пълководец, но и твърд характер; той бе безпощаден към недобросъвестните… Биеше на очи и още една черта от характера на Жуков. Ако искаше да постигне нещо, той никак не обичаше да върви към целта, както казват, «с бавна крачка, в страхлив зигзаг». В такива случаи вървеше само напред.“

През 1936 г. Г. К. Жуков бе награден с орден „Ленин“ за успехите си в бойната подготовка на войските, а през юли 1938 г. бе издигнат за заместник-командващ Белоруския военен окръг. На отговорния пост талантът му на военачалник и умел възпитател на войските се разгърна в цялата си широта. Георгий Константинович опозна територията на Белорусия, където всъщност мина цялата му военна служба на командир в кавалерията. И след броени години, през Великата отечествена война, тук той поведе войските си против вермахта.

Неговата взискателност към подчинените отговаряше на заплахата, надвиснала над Съветския съюз. „Упрекваха ме — откровено пише Жуков — в прекалена взискателност, която според мен е задължителна за командира болшевик. Като хвърля поглед назад, ми се струва, че понякога наистина съм бил прекалено взискателен и невинаги съм бил сдържан и тактичен към моите подчинени и техните грешки. Изваждаше ме от равновесие една или друга недобросъвестност в работата, в поведението на военнослужещия. Някои не разбираха това, а аз явно бях недостатъчно снизходителен към човешките слабости.

Разбира се, сега виждам по-добре тези грешки, житейският опит учи. Въпреки всичко и днес смятам, че никой няма право да се наслаждава на живота за сметка на чуждия труд. А особено важно е да го осъзнаят военните, които на бойното поле първи ще трябва да защитават родината, без да щадят живота си.“

Цялото лято и есента на 1940 г. в граничните окръзи се провеждаха интензивни учения в условия, близки до бойните. Войските трябваше непрекъснато да бъдат в състояние на бойна готовност. Учения имаше денем и нощем, във всякакво време. През тези месеци Жуков почти не се мяркаше в щаба на окръга в Киев. Той бе постоянно сред войските. Командващият окръга бе взискателен към себе си и към другите — трябваше да усвоят онова, което действително ще им бъде необходимо по време на война. През септември 1940 г. премина успешно прегледът на няколкото учения, на които присъства народният комисар на отбраната, маршалът на Съветския съюз С. К. Тимошенко.

Времето не чакаше. Още от лятото на 1940 г. от другата страна на границата хитлеристите планомерно се подготвяха за нападение срещу Съветския съюз. На 31 юли 1940 г. Хитлер събра в Главната квартира в Бергхоф висшия генералитет на вермахта. Началникът на Генералния щаб на сухопътните войски Ф. Халдер прилежно е записал наставленията на фюрера: „Русия трябва да бъде ликвидирана. Срок — пролетта на 1941 година. Колкото по-бързо разбием Русия, толкова по-добре. Операцията ще има смисъл само ако с един стремителен удар разгромим цялата държава наведнъж. Не е достатъчно да превземем само част от територията.“

Халдер е подчертал думите на Хитлер: „Първи удар: Киев, излизане на Днепър.“ Там, където Г. К. Жуков подготвяше поверените му войски. На 30 септември Халдер отбелязва: „Руските войски усилено усъвършенстват своите бойни умения.“

Още през есента на 1940 г. в щабовете на вермахта започна серия щабни игри — по карта проверяваха в детайли предстоящата агресия. Престъпниците във военни мундири пресмятаха как по-добре да разгромят Съветския съюз. На карта излизаше добре. На 5 декември 1940 г. Хитлер отново събра своите командващи. Той им внушаваше:

„Руснаците ни отстъпват по отношение на въоръжението…

Руснакът е непълноценен. Армията няма истински командири…

Настъпвайки срещу руската армия, не трябва да я струпваме пред себе си, тъй като това е опасно. Още от началото трябва да настъпваме така, че да раздробим руската армия на отделни групи и да ги задушим в обкръжение.“

Точно след една година в снеговете край Москва тези думи звучаха доста по-различно в ушите на хитлеристките генерали…

Но тогава всичко изглеждаше прекрасно. Трите големи щабни игри приключиха с одобряването на плана „Барбароса“, утвърден от Хитлер на 18 декември 1940 година. Основният замисъл — Съветският съюз да бъде разгромен в светкавична кампания до есента на 1941 г. и хитлеристите да излязат на линията Волга — Архангелск.

Едва ли самоуверените Хитлерови генерали са предполагали, че докато те дръзко „са сразявали“ на карта СССР, в съветския Генерален щаб вече са се обсъждали възможните варианти на войната в случай на нападение от страна на Германия. Целия октомври на 1940 г. Г. К. Жуков работи над изключително сериозния доклад „Характер на съвременните настъпателни операции“. В края на декември 1940 и през първата половина на януари 1941 г. в Москва бе проведено съвещание на Върховното командване на Червената армия, в което участваха и професори от военните академии. На съвещанието присъстваха членовете на Политбюро на ЦК на ВКП (б). Й. В. Сталин следеше работата му.

Когато на трибуната се появи Г. К. Жуков (съвещанието започна с неговия доклад), присъстващите бяха смаяни от задълбочените му и смели разсъждения. Ясно изричайки всяка дума, той обрисуваше недвусмислено стратегията и тактиката на потенциалния враг. Жуков доказа убедително, че с ударната си сила танковите съединения, действащи съвместно с авиацията, могат да направят пробив не само при полева, но и при укрепена многополосна отбрана. В пробива трябва да бъдат въведени войски за разгръщане на успеха, което ще позволи да постигнат решаващи резултати. Необходимо е не да чакат пасивно ударите, а да разполагат с мощни подвижни войски, с танкови и механизирани съединения от типа „дивизия–корпус“. Жуков наблегна много сериозно: пред лицето на най-силната армия на Запада не бива да губим нито минута, трябва да посрещнем в пълна бойна готовност нейния яростен натиск.

Колко широко е оперативното мислене на докладчика пролича веднага след съвещанието — в голямата стратегическа игра. Разиграваше се началният период на войната. Жуков играеше „западните“ (немците).

По план се предвиждаше да докажат убедително — „източните“ ще успеят да отразят настъплението на „западните“ северно от Припят, а след това да преминат в решителна атака. В играта се получи друго — „западните“ с три мощни удара пробиха укрепените райони на „източните“, „разгромиха“ частите им и излязоха в района на р. Лида. Играта изобилстваше с драматични за източната страна моменти. Те, както се разбра, в много отношения приличаха на ситуациите, възникнали след 22 юни 1941 г., когато фашистка Германия нападна Съветския съюз.

Командващите на „източните“ дойдоха на разбора на играта при Сталин доста стъписани. Те се опитаха колебливо да се оправдаят, като изтъкнаха, че са изгубили само в играта. Ядосан, Сталин не прие обясненията. Думата взе „победителят“ Жуков. Той посочи, че е необходимо грамотността на висшия команден състав да бъде повишена. А след това анализира причините, поради които укрепените райони не са устояли на натиска на „западните“ — те бяха построени твърде близо до границата. А трябва да са по-навътре в страната, настояваше Жуков. Атмосферата на разбора се нажежи. Към Жуков бе отправен рязък упрек: укрепените райони се строят по утвърдени планове. В разгарящата се полемика звучаха имената на крупни военачалници. На Жуков не му оставаше друго, освен да прекрати изказването си и да седне.

На другия ден Сталин повика Жуков и му съобщи: Политбюро е решило да го назначи за началник на Генералния щаб. Жуков изобщо не бе го очаквал. Той изтъкна, че никога не е служил в щабове.

Навъсен, Сталин повтори предложението, като подчерта: „Това е решение на Политбюро.“ Войникът трябва да се подчинява. От 1 февруари 1941 г. Жуков стана началник на Генералния щаб.