Николай Яковлев
Маршал Жуков (28)

Щурмът на „Източния вал“

След краха на „Цитадела“ рухнаха надеждите на хитлеристкото ръководство за победоносно завършваме на войната срещу Съветския съюз. От този момент Берлин започна да търси начини как да направи така, че Съветският съюз да не победи. Крайъгълен камък в стратегията на хитлеристите бе да нанесат на СССР непоправими загуби.

Вермахтът получи категорични заповеди да се бие най-безпощадно в отбрана, а в случай на отстъпление да унищожава всичко по съветска земя. Да оставя след себе си опожарена безлюдна пустиня.

На 7 септември 1943 г. Химлер инструктира командването на СС и полицията в Украйна: „Трябва при изтеглянето си от Украйна да не оставите нито един човек, нито една глава добитък, нито един центнер жито, нито една релса, да не оставите нито една къща, да няма мина, която да не бъде извадена от строя за дълги години; да няма кладенец, в който водата да не е отровена. Противникът трябва да намери страна, която действително да е тотално опожарена и разрушена… направете всичко, което е по силите ви, за да изпълните това.“

След войната светът се ужаси, когато научи за зверствата на фашистите. Победените германски генерали започнаха да съчиняват легенди, че чудовищните зверства били извършвани от нацистите, а вермахтът само воювал. Но на 11 септември 1943 г. не друг, а самият маршал Манщайн е издал на поверените му войски следната заповед: „Опитът при оттеглянето от териториите показва, че основната част от населението не желае да тръгне доброволно с немските войски… Само с най-строги мерки армията ще може да отведе стотици хиляди хора, добитък и зърно… Принуждавайте с всички средства селското население да тръгва на запад с конете и едрия рогат добитък… Хората, които могат да носят оръжие, трябва да бъдат събирани без оглед на средствата и изпращани на групи в тила. Материалните ресурси, които не могат да бъдат откарани в тила, трябва да бъдат унищожавани с всякакви средства.“

Всички те — есесовските палачи в черна униформа и войниците на вермахта със сиви мундири — старателно изпълняваха заповедта. Бягаха на фронта от Червената армия и после си изливаха злобата на ония, които се озоваваха в тяхна власт — мирните жители. Прекрасно разбираха какво в заповедта на Манщайн мъгливо е наречено „всякакви средства“: те не носят никаква отговорност и са насърчавани да убиват. Тази черно-сива сган разстрелваше наляво и надясно. Тя не издържа на боя лице срещу лице с Червената армия и със садистично удовлетворение забиваше куршумите в беззащитните си и безпомощни жертви.

Чак до лятото на 1943 г. Халдер забраняваше да строят отбранителни полоси навътре в тила на вермахта на съветско-германския фронт. След разгрома край Москва той забеляза една закономерност: войските, които знаят, че имат зад гърба си готови позиции, рано или късно бързат да стигнат на тях. Но на 8 юли в разгара на Курската битка министърът на въоръженията Шпеер е записал със задоволство: „Фюрерът се отказа от предишното си становище и сега е напълно съгласен — трябва да се ускори строителството на «Източния вал».“ Сериозна директива. От Германия на изток поеха ешелони с оборудване, подчинената на Шпеер военна строителна организация „Тот“ запретна ръкави.

На 11 август германският Генерален щаб окончателно определи откъде ще минава „Източният вал“: по линията р. Молочна–Днепър–р. Сож–Орша–Витебск–Псков–Нарва. На най-застрашения участък — Днепър, укрепленията по високия западен бряг трябваше да бъдат завършени до 15 ноември 1943 година.

Сталин, пише Жуков, държеше „да се направи всичко възможно Днепър и р. Молочна да бъдат превзети час по-скоро, преди противникът да е превърнал в пустиня Донбас и Левобрежна Украйна. Това беше правилно становище, тъй като, отстъпвайки, хитлеристите в животинската си злоба подпалваха и рушаха всичко. Те взривяваха фабрики и заводи, превръщаха в развалини градове и села, унищожаваха електроцентрали, доменни и мартенови пещи, опожаряваха училища, болници. Загиваха хиляди хора, жени, старци.“

Но как по-бързо да стигнат до пълноводната река и да я форсират? Жуков настояваше да проведат в Левобрежна Украйна операции, с които да откъснат и обкръжат многочислени вражески групировки. Особено примамливо му се струваше с мощен удар от района Харков–Изюм по посока на Днепропетровск и Запорожието да отрежат големите вражески сили, които продължаваха отчаяно да се бият за Донбас. Сталин не се съгласи, той смяташе, че врагът трябва да бъде изтласкан с челен натиск. Това ще отнеме по-малко време. „Реших да не споря с него“ — лаконично отбелязва в спомените си Жуков.

На 25 август на съвещание в Ставката бяха определени задачите на настъплението. Жуков помоли да получи попълнения: трябваха хора, танкове, артилерия, боеприпаси. Сталин дълго обмисля молбата, а след това съкрати исканите подкрепления с 30–40 на сто.

— Останалите Ставката ще отпусне, когато фронтовете излязат на Днепър.

Смисълът на тези думи не убягна на Жуков. Нещо като стимул! Щабовете отдавна бяха възмъжали, а схемата за натиск към Днепър, предложена от Сталин, беше пределно ясна. Само на запад.

Трябва! Единствено с тази дума, станала наистина крилата сред войските от армиите на южния фланг на съветско-германския фронт, Жуков отговаряше на молбите на командващите и командирите. Трябва да настъпват, трябва да прогонят войските от Левобрежна Украйна, трябва да форсират Днепър. Той знаеше, че войските са много уморени и оредели, че са останали малко танкове, че боеприпасите невинаги са достатъчно. Съгласно с директивата на Ставката Воронежкият фронт трябваше да настъпва към Киев, а Степният — на полтавско-кременчугското направление. Но „започналото настъпление на фронтовете, които ми бяха подчинени — пише Жуков, — се развиваше изключително бавно“.

Скоро настъпи прелом, и то не само и не толкова благодарение на пристигналите на фронта подкрепления, колкото на моралния подем, обхванал войските. Битката за Днепър е един от най-ярките примери за мощното въздействие на партийнополитическата работа. Политическите работници, които непрекъснато бяха сред армията, водеха масите след себе си с думи и личен пример. Те бяха в челните отряди, които си пробиваха път през редиците на врага, за да преградят пътищата за отстъпление и да внесат хаос в противниковия тил.

До Днепър им предстоеше да вървят още дълго с боеве, а политическите отдели вече бяха създали оперативни групи, които да проникнат с първите ешелони на десния бряг на пълноводната река. Предварително се формираха щурмови десантни отряди, 50–70 на сто от които бяха комунисти и комсомолци. „Дните на нашето настъпление към Днепър — пише членът на Военния съвет на 40-а армия генерал К. В. Крайнюков — бяха забележителни не само с бойните действия, но и с бурно увеличаващите се партийни редици… Най-много молби постъпваха не по време на затишие на фронта, а в периода на най-тежки изпитания. В суровия час преди настъплението много воини пишеха: «Искам да отида в боя като комунист.» Това даваше предимство — място в първата щурмова лодка или да плуваш, хванат за дъска, бъчва, за какво да е, през ледения есенен Днепър към стръмния десен бряг, откъдето стреляше всичко, което можеше да стреля.“

На 9 септември Ставката изпрати до войските директива — проявилите се при форсирането на такива големи реки като Днепър край Смоленск и при създаването на плацдарми да бъдат предлагани за званието „Герой на Съветския съюз“. Това бе направено, подчертава Жуков, „за да се повдигне още повече морално-политическият дух на войските“.

Съветските войски прогонваха съпротивляващите се в Левобрежна Украйна хитлеристи, водеха непрекъснати боеве, оставяха след себе си десетки километри освободена земя и се отнасяха към този тежък ратен труд като към нещо обикновено, всекидневно. Ликвидираме досадните „спънки“, казваха във войските, макар че ставаше въпрос за разгрома на силни вражески части и съединения. Главното ще започне там, на Днепър! Онова, което при други условия щеше да бъде блестяща победа, сега се смяташе за прелюдия към скока през Днепър.

Към реката се устремиха войските на пет фронта — от Централния до Южния. Гледано от север, втори и трети по ред към Днепър си пробиваха път подопечните на Жуков фронтове — Воронежкият и Степният. На 20 септември съпротивата пред тях отслабна: хитлеристите бързаха да преминат реката, за да заемат укрепленията на недовършения „Източен вал“. Съветските войски започнаха да преследват противника, а авиацията обстрелваше струпаните край преправите вражески части.

На 20 септември Жуков докладва на Сталин как се подготвя форсирането на Днепър. „Днес с Николаев (Ватутин) уточнихме мероприятията за най-бързото превземане на преправите на р. Днепър.

За тази цел днес от всяка армия са сформирани челни отряди от танкови части, пехота, превозвана с коли, артилерия и минохвъргачки.

Тези подвижни челни отряди имат за задача, без да влизат в бой с прикриващите части на противника, да заобиколят ариергардите, стремително да си пробият път към преправите и да се опитат да превземат мостовете и преправите…

Смятам, че до 22–23 септември тези челни части ще излязат на Днепър.“

Съветската армия бе обхваната от такъв боен порив, че войските изпревариха с цяло денонощие датата, посочена от Жуков на Сталин. Още на 21–22 септември те започнаха да излизат на Днепър и да се прехвърлят. Решителните командири, възползвайки се от тъмнината, пък дори и през деня преминаваха в движение към форсиране на реката. Не ги спираше това, че предвидените за прехвърлянето средства бяха изостанали: с набързо сковани салове, с намерени лодки потокът от войски се устреми към десния бряг.

Не навсякъде, разбира се, прехвърлянето беше успешно, тук-таме врагът успяваше да отблъсне съветските части, а понякога предприемаше яростни контраатаки.

Но хитлеристите не можаха да удържат „Източния вал“: в края на септември съветските подразделения излязоха на Днепър на фронт от 700 километра и превзеха 23 плацдарма на десния бряг. Така те изпълниха точно указанието на Ставката от 25 септември: след като излязат на Днепър, „незабавно да форсират на широк фронт реката с цел да отклонят вниманието и силите на противника. Да се изтеглят зенитните средства към преправите, за да ги предпазят от ударите на вражеската авиация.“

Героизмът на първите часове и дни от прехвърлянето през Днепър бе подкрепен от добрата съгласувана работа на всички родове войски. Още щом първите пехотинци излязоха с автоматите и картечниците на другия бряг и поведоха бой от крайбрежната ивица, от левия бряг ги подкрепиха излезлите на реката танкове и артилерията. Сред стрелците, залегнали на десния бряг, имаше офицери артилеристи, които коригираха огъня на батареите. Силите се струпваха на плацдармите поразително бързо. За броени часове бяха построени понтонните мостове, заработиха саловете и ето сред бойните редици на войските, пропъждащи врага от реката, се появиха танкове и артилерия, които поддържаха пехотата с огън и колела.

За форсирането на Днепър 47 генерали, 1123 офицери, 1268 сержанти и войници бяха удостоени със званието „Герой на Съветския съюз“.

Ставката оцени високо безпримерното мъжество и умение, с което съветските войски разбиха „Източния вал“. Сега победата трябваше да бъде заздравена на всяка цена. Генералният щаб не си правеше илюзии: предстояха ожесточени боеве, хитлеристите нямаше да пожалят нищо, за да възстановят положението. На тях, разбира се, щеше да им трябва време, за да докарат войски и да нападнат съветските плацдарми, а засега главната заплаха беше откъм въздуха. На 28 септември Ставката напомни и настоя: Зенитните средства да се изтеглят незабавно към преправите и бойните редици на вече прехвърлилите се войски, а също така независимо от количеството на преминалите войски преправите да бъдат защитени от ударите на противниковата авиация.

Може да е полк, батальон или дори рота. Войниците на другия бряг трябва да знаят: зад тях е мощта на цялата армия, те са острието на клина, те проправят пътя на армиите и фронтовете. Чувството за бойно другарство удесеторяваше силите на героите воини, когато окопитилият се враг се опитваше да ги изтласка от плацдармите.

От края на септември всички плацдарми — и големите, и малките — бяха обстрелвани денонощно. Хитлеристите, без да се съобразяват със загубите, се опитваха да унищожат защитниците. Но не успяха! Напротив, плацдармите неотклонно се разширяваха, сливаха се. Червената армия струпваше сили за нови удари на десния бряг.