Николай Яковлев
Маршал Жуков (10)

Фашизмът носеше гибел

Докато се съсредоточаваха ударните вражески групировки, на редица съвещания Хитлер внушаваше на висшите чинове от вермахта: войната трябва да бъде гибелна за тях. На съвещанието от 17 март 1941 г.: „Във Великорусия трябва да се приложи най-жесток терор.“ На 30 март Хитлер почти два часа и половина поучава командващите: става въпрос за „борба на две идеологии… за борба срещу Русия; трябва да бъдат унищожени болшевишките комисари и комунистическата интелигенция. Тази война коренно ще се отличава от войната на Запад. На Изток сама по себе жестокостта е от огромна полза за бъдещето“.

В същия дух вермахтът незабавно издаваше заповеди: какво да е отношението към гражданското население и към „комисарите“. Техният смисъл е да бъдат изтребени физически комунистите и всички, които оказват съпротива или са заподозрени в това. След войната германските генерали смятаха, че тези заповеди са една от причините за поражението на Германия. Генерал Гудериан си спомня: заповедта „отменяше задължителното прилагане на военно-углавните закони спрямо военнослужещи, виновни за грабежи, убийства и насилия над гражданското население и военнопленниците. Такава заповед само спомагаше за разхлабването на дисциплината“. Фелдмаршал Е. Манщайн: „Всички пленени политически комисари от Червената армия — носители на болшевишката идеология, трябваше незабавно да бъдат разстрелвани. Изпълнението на тази заповед поставяше под въпрос не само честта на войските, но и техния морален дух.“

Генералите разсъждаваха като професионалисти. Дори след поражението те не се разделиха със своите фантастични мечти. Както отбелязва същият този Манщайн, Хитлер „предполагаше, че ще успее да разгроми във военно отношение Съветския съюз с една-единствена кампания. Но ако това изобщо бе възможно, щяхме да успеем само в случай че подкопаехме съветската система отвътре“. Победеният Манщайн повтаряше азбучни истини — със заповедта си да бъде унищожаван авангардът на съветското общество — комунистите, Хитлер искаше именно да подкопае силата на съпротивата в съветската страна.

Когато на 14 юни 1941 г. върхушката на нацисткия райх и върховното командване се събрали в имперската канцелария в Берлин за последен инструктаж и пак изслушали двучасова реч на Хитлер, неговият най-близък помощник Гьоринг възкликнал: фюрерът ще поведе Германия към победа, каквато постигнахме на Запад! Хитлер рязко го поправил:

— Това, Гьоринг, ще бъде нашата най-тежка битка, най-тежката!

Объркан, Гьоринг попитал защо.

— За пръв път ни предстои да се сражаваме срещу идеологически враг, фанатичен идеологически враг.

Разбира се, никой не знаеше какво се е говорело зад гранитните стени на имперската канцелария, където злодеите се събрали в дълбока тайна. Но Комунистическата партия, правителството и, разбира се, Генералният щаб не забравяха нито за миг, че предстоящата война неизбежно ще има класов характер. Че именно комунистите ще бъдат в първите редици на защитниците на родината, циментирайки Червената армия. Мощта на съветската държава е в единството на партията и народа.

Г. К. Жуков се смяташе за войник на партията и бе на мнение, че идейно-политическата работа сред младежта е залог за осигуряване на висок боен дух в армията, изправена пред най-тежката война в историята на човечеството. През 1940 и началото на 1941 г. на партийнополитическа работа в армията бяха изпратени хиляди и хиляди комунисти. В навечерието на войната приблизително 13 на сто от личния състав на Червената армия бяха комунисти, а 40 на сто — комсомолци. Нямаше нито един взвод без комунисти.

Армейският генерал, комунистът Г. К. Жуков разчиташе на тях. „В чуждестранната политическа литература — пише той в края на шестдесетте години — и досега се срещат определения за комунистите, за партийните работници като за някакъв «елит», привилегирована прослойка в нашето общество. Като военен бих пожелал на всяка една страна да има подобен «елит», чиито представители да могат беззаветно и героично да умират за своята родина.“…