Николай Яковлев
Маршал Жуков (19)

Край Москва

На 13 ноември в Орша се събра върховното немско командване — началник-щабовете на обединенията от Източния фронт. Съвещанието бе ръководено от Халдер. Макар че доста генерали изказаха опасения във връзка с онова, което ставаше на фронта, Халдер се опираше на директивата на Хитлер: преди зимата да превземат СССР.

Той издиктува „максималната“ и „минималната“ линия за напредване през 1941 г.: първата чак до Майкоп, Сталинград, Горки и Вологда; втората — до долното течение на Дон, Тамбов и Рибинск. При всички положения Москва трябваше да бъде завзета. Не можем да не отбележим, че след войната победените хитлеристки генерали десетилетия наред повтаряха: тогава те се били провалили заради „генерал Зима“. Започнали студовете и вермахтът бил спрян. Не е вярно! Хитлер се надяваше да превземе Москва именно след втората половина на ноември, когато почвата ще замръзне и подвижните части пак ще могат да маневрират свободно.

На 15 ноември войските на групата армии „Център“ преминаха в ново настъпление към Москва. С 51 дивизии, от които 13 танкови и 7 моторизирани. Най-силният удар бе северно от столицата. Край Волжкото водохранилище 300 немски танка пробиха съветската отбрана. Това стана в полосата на армия от Калининския фронт. На 18 ноември Ставката прехвърли полосата на тази армия към Западния фронт. Логиката беше очевидна: щом германците се опитват да заобиколят фронта откъм север, нека самият фронт не допусне това.

Макар че обстановката беше тревожна — врагът явно смяташе да обкръжи Москва откъм север — Жуков бе пределно спокоен, докато обясняваше задачите на новия командващ армия генерал Д. Д. Лелюшенко.

Той, спомня си Лелюшенко, каза, без да бърза: през октомври Хитлер се опари на можайското направление, а сега пълзи в обход на Москва откъм север. Жуков изрази увереността, че в отбранителните боеве съветските части ще унищожат хитлеристите. А когато пристигнат резервите, ще преминат в контранастъпление.

Трябва да се използват гористата местност, контраатаките, особено нощем — врагът се страхува от тях. Пиха по чаша горещ чай за успеха и Лелюшенко замина за своята армия.

През следващите две седмици врагът продължи да атакува на това направление, но не постигна нищо. Жуков вярваше в упоритостта и умението на генерал Лелюшенко. Когато след оттеглянето на съветските войски от Клин Лелюшенко го помоли да му изпрати „поне една дивизия“, последва кратък и ясен отговор: „Фронтът не разполага с резерви. Справяйте се със собствени сили.“

След това дойде заповед: щабът на армията да бъде пренесен в град Дмитров. Лелюшенко погледна картата и се слиса: точно на това място в съветския фронт имаше пробив, градът бе на острието на немски танков клин. Човек с дързък, решителен характер, той бе изненадан от изобретателността на Жуков. Бе наясно, че „неслучайно командването на фронта е решило да разположи щаба на армията именно в Дмитров: ще не ще, командващият армията ще събере подразделения и ще закрие пробива!“.

Лелюшенко се отправи към Дмитров, срещна няколко танка, скочи в челния КВ и ги поведе в атака. Разбира се, не подобава на командващ армия да води танковете в бой, но друг изход нямаше. Танкът на Лелюшенко бе улучен, той се измъкна през аварийния люк в дъното на машината и отново в бой. През това време пристигнаха малки подкрепления — храбри отряди доброволци от Москва. Хитлеристите бяха спрени.

На истринското направление срещу войските на генерал Рокосовски настъпваха над 400 вражески танка, многочислена моторизирана пехота. Групировката, напредваща в гъсти редици, притежаваше страхотна пробивна сила. В крайна сметка тук врагът се приближи най-много до Москва, фашистките танкове допълзяха до Крюково. В боевете срещу тях се покриха с вечна слава 78-а стрелкова дивизия на полковник А. П. Белобородов и 316-а на генерал И. В. Панфилов, загинал геройски. За да им помогне, Жуков прехвърли от други бойни участъци групи танкове, артилерийски батареи, зенитни дивизиони, войници с противотанкови пушки.

„Когато си спомням за ония дни — пише Рокосовски, — изниква образът на нашата 16-а армия. Обезсилена и кървяща от многобройните рани, тя се вкопчваше във всяка педя родна земя и даваше жесток отпор на врага. … Двете воюващи страни бяха на връхната точка на напрежението. Командващият Западния фронт правеше всичко възможно да подкрепи поне малко слабите войски, но без да включва в боевете стратегическите резерви, пристигащи на части. По решение на Ставката те се стичаха към Москва, към най-застрашените райони. Те трябваше да бъдат запазени до решителния момент. За това бяха необходими строго разпределение на силите и огромна издръжливост.“

Жуков и щабът на фронта предвидиха всичко и проявиха изключителна издръжливост — решиха да отразят ударите на врага само със Западния фронт. Как? Хитлеристките щабове, главозамаяни от идеята да обкръжат Москва, допуснаха много груба грешка. Докато фланговите групировки изнемогваха от големите загуби, немците не успяха да организират фронтално настъпление в центъра на фронта, макар че разполагаха с достатъчно сили. „Така те ни дадоха възможност свободно да прехвърляме всички резерви, включително и дивизионните, от пасивните участъци, от центъра към фланговете и да ги насочваме към ударните групировки на врага“ — лаконично ще напише по-късно Жуков.

Немногословно! А ставаше въпрос за пресметнат риск — изтегляха се войските от западните подстъпи. Изтъняваше непосредственият щит пред столицата. На частите, които оставаха, бе заповядано най-строго да си отварят очите на четири.

Южният фланг на Западния фронт неотклонно отразяваше атаките на буквално побеснелия Гудериан. Още в края на октомври мъжествените защитници на Тула отблъснаха челните части на групата на Гудериан. Към края на есента по цялата страна екна името на изтъкнатия ръководител на тулските комунисти, секретаря на Обкома на партията В. Г. Жаворонков, оглавяващ Градския комитет на отбраната. Жуков оцени високо военната дарба на Жаворонков, който, макар да не бе военен, бе успял да сформира работнически отряди и те рамо до рамо с частите на 50-а армия се биеха срещу елитните войски на Гудериан. На 10 ноември Ставката прехвърли този участък към щаба на Западния фронт.

Претърпял неуспех край Тула, врагът пое на североизток, към Кашира. Гудериан упорито се опитваше да осъществи плана за обкръжаване на Москва. Но не би! Останал в безплодните атаки без танкове, в началото на декември той бе принуден да премине към отбрана: съветските войски не само парираха действията му, но и постоянно контраатакуваха. Ето какво пише Гудериан за боевете в края на ноември: „Нашите 37-милиметрови противотанкови оръдия бяха безсилни срещу руските танкове Т-34. Стигна се до паника, обзела фронта чак до Богородицк. Тази паника, появила се за първи път от началото на руската кампания, бе сериозно предупреждение, че нашата пехота е изчерпала боеспособността си и вече не е в състояние да издържа на големи усилия.“

Около 20 ноември Сталин се свърза по телефона с Жуков и го попита без заобикалки:

— Сигурен ли сте, че ще удържите Москва? Питам ви с болка в душата. Отговорете ми честно, като комунист.

Жуков отговори на върховния главнокомандващ, че няма начин да не удържат столицата, и веднага поиска подкрепления — най-малко две армии. Те бяха изпратени и започнаха да се съсредоточават срещу фланговите групировки на врага.

На война се случва всичко, понякога великото и трагичното вървят ръка за ръка с дребното.

И така наред с изключително сериозното един любопитен епизод, от който личи колко са били опънати нервите на всички, ръководили битката край Москва. На 30 ноември Сталин упрекна Жуков, че е оставил на врага Дедовск край Нахабино, на близките подстъпи към Москва, и му заповяда незабавно да отиде там, да организира контраатака и отново да превземе Дедовск. При проверката се разбра, че градът е в съветски ръце и че може би става въпрос за село Дедово в района на действие на дивизията на Белобородов, дивизия, която по това време вече бе гвардейска. Та именно в това село бяха нахлули немците.

„Явно бе станала грешка — ще напише по-късно Жуков. — Реших да се обадя в Ставката и да обясня, че има недоразумение. Но тук вече, както се казва, ударих на камък. Върховният се ядоса окончателно. Той заповяда незабавно да отида при Рокосовски и да направя така, че същият този злополучен населен пункт непременно да бъде отнет от противника. Освен това ми заповяда да заведа и командващия 5-а армия генерал Л. А. Говоров: «Той е артилерист, нека помогне на Рокосовски да организира артилерийски огън и да подкрепи 16-а армия.» В подобна ситуация нямаше смисъл да възразявам.“

Командващият пристигна в командния пункт на дивизията на Белобородов. Сибирякът Белобородов с лукав поглед изслуша както подобава на подчинен заповедта и с войнишка съобразителност доложи: от гледна точка на тактиката няма смисъл да гоним немците от няколко къщи в село Дедово оттатък дерето. Какво можеше да каже командващият фронта на енергичния дивизионен командир? Че работата не е в тактиката? Намръщен, като избягваше погледа на Белобородов, Жуков заповяда строго: да изпрати два танка и една пехотна рота, които да изгонят немския взвод от селото.

Рано на 1 декември акцията бе извършена успешно. Същия ден се случиха къде по-важни събития. Отчаян, че планът за обкръжаване на Москва се е провалил, командващият групата армии „Център“ фон Бок реши да си опита щастието в центъра на фронта. Очевидно немското командване бе разбрало, че е допуснало грешка: и шестте германски корпуса, разположени тук, бездействаха. И Бок ги пусна в действие. Фашистките танкове и пехота внезапно пробиха слабите предни позиции на съветските части и тръгнаха към Кубинка. И тук пролича предвидливостта на Жуков: войските бяха нащрек и врагът не успя да преодолее бързо цялата отбрана в дълбочина. Фашистките танкове се взривяваха в минните полета. Немците стигнаха до Голицино, но се натъкнаха на плътен артилерийски огън. През това време пристигнаха фронтовите резерви и до 4 декември немците бяха спрени.

Като изпрати войските за пробив, Бок постъпи като комарджия. Той казваше: „Въпроса ще реши последният батальон.“ Това наистина бе последният коз на хитлеристите, а през тридневните боеве бяха унищожени няколко десетки батальона. На бойното поле останаха над 10 хиляди убити немски войници и офицери. Военният съвет на Западния фронт всекидневно и всекичасно усещаше пулса на сражението. По редица признаци Жуков стигна до заключението: врагът е изчерпал и второто си дихание, загубили пробивната си сила, неговите дивизии вече спират. Престъпление ще бъде да се пропусне и едно денонощие в тази обстановка. Сега, когато е спрял, противникът непременно ще заеме отбранителни позиции, ще се окопае, ще се прегради с бодлив тел, ще минира полето — и всичко това пред самата Москва! За да бъдат изгонени немците от укрепените райони, ще са необходими много сили и много жертви.

Назряваше преломът. На 27 ноември „Правда“ писа: „Един по-силен удар — и подкосеният враг няма да издържи! Той е вече доста изтощен от предишните боеве. Той е уморен. Настъпи моментът да го спрем, да го сломим.“ Бе време врагът да бъде разгромен — чувстваха и виждаха войските на Западния фронт. В края на ноември Жуков и щабът на фронта подготвиха план за разгрома на врага край Москва.

Замисълът на тази битка се свеждаше до следното: веднага след отбранителните боеве да се премине в контранастъпление, после да се разгромят по думите на Жуков „ударните части на групата армии «Център» и да се премахне непосредствената заплаха за Москва. Все още не бяхме достатъчно силни, за да поставяме по-далечни и решителни цели на войските. Стремяхме се само да отблъснем врага колкото може по-далече от Москва и да му нанесем колкото може повече загуби.“

На 29 ноември Г. К. Жуков доложи каква е обстановката и помоли Сталин да даде заповед за започване на настъплението. Върховният главнокомандващ го изслуша внимателно и попита:

— А сигурен ли сте, че противникът е изпаднал в кризисно състояние и няма възможност да включи в действие някоя нова групировка?

Въпросът бе много сериозен и не по-малко сериозен беше отговорът. Щабът изучи старателно възможностите на вермахта и стигна до извода: врагът е изтощен. Но това не значеше, че съветските части могат да почиват на лаврите, извоювани в жестоките отбранителни боеве. Хитлеристкото командване бе осъзнало грубата си грешка, щеше да се опита да прехвърли от север и от юг войски край Москва и тогава положението можеше сериозно да се усложни.

На 30 ноември Военният съвет на фронта представи в Генералния щаб план за настъпателната операция на Западния фронт. Жуков помоли заместник-началника на Генералния щаб А. М. Василевски срочно да доложи на Сталин за плана и Ставката да издаде директива за провеждането на операцията. Не бива да протакаме, предупреждаваше Жуков, в противен случай може да закъснеем с подготовката на контранастъплението.

В обяснителната записка към плана се подчертаваше: „Най-близка задача: с удар към Клин, Солнечногорск и в истренското направление да бъде разбита основната групировка на противника на десния фланг и с удар към Узлова и Богородицк във фланг и в тил на групата на Гудериан да бъде разбит противникът на левия фланг на армиите от Западния фронт.“

Сталин одобри плана. Но Ставката разшири мащабите на предстоящото контранастъпление, в него трябваше да участват и войски от Калининския фронт и от десния фланг на Югозападния фронт.

С огромно въодушевление бяха дадени последните разпореждания: проличаха огромната предвидливост на Ставката и нейното умение да струпва и пази резервите през последните няколко седмици. От съветските стратегически резерви, разгърнати против вражеските групировки, които обкръжаваха Москва от север и от юг, не бе прехвърлен нито един войник.

В тия исторически дни защитниците на столицата получаваха добри новини от другите фронтове. По план на Ставката бяха проведени широкомащабни операции по северния и южния фланг на съветско-германския фронт. Бе освободен Тихвин. Бе ликвидиран опитът на хитлеристите да се обединят с финландците край Ленинград. На юг бе освободен Ростов, на запад бе отхвърлена голяма немскофашистка групировка. Това непосредствено помогна на Москва.