Николай Яковлев
Маршал Жуков (35)

Последната военна есен

В средата на септември Жуков се върна в Москва и веднага получи нареждане от Сталин да замине за 1-ви белоруски фронт. „Вие там сте свой човек — каза му Сталин, — вижте на място какво става с Варшава и вземете необходимите мерки. Не можем ли да проведем там частична настъпателна операция и да форсираме Висла именно с войските на Берлинг… Възложете задачата на поляците лично с Рокосовски и им помогнете да организират всичко.“

Жуков възстанови в паметта си близкото минало, а в Генералния щаб получи изчерпателна информация какво е станало във Варшава през последния месец. След като на 21 юли 1944 г. Червената армия навлезе в Полша, бе създаден Полският комитет за национално освобождение, който пое властта в страната. А в Лондон беше емигрантското полско „правителство“. На 1 август, когато Червената армия наближи Висла, по нареждане на емигрантите бе проведена въоръжена акция във Варшава. За нея не бяха уведомени нито Москва, нито командването на 1-ви белоруски фронт. Когато във Варшава прозвучаха първите изстрели, населението въстана и провокацията прерасна в масово антифашистко въстание. Целта на провокаторите беше очевидна — да завземат Варшава и да обявят, че Полша си има „правителство“. Ето защо те хвърлиха срещу въоръжените до зъби фашисти хиляди варшавяни.

Хитлер заповяда въстанието да бъде потушено, а градът — сринат до основи.

Съветското командване не можеше да наблюдава безучастно тези трагични събития. Макар че след 600-километровото настъпление войските на 1-ви украински фронт бяха много уморени, още на 10 август те се опитаха да стигнат до Варшава. Жуков и Рокосовски представиха план за обкръжаването на града от юг и от север и за освобождаването му: в него трябваше да влезе 1-ва полска армия. Когато Жуков замина за България, съветските части вече бяха започнали да осъществяват този план, утвърден от Ставката. Щом се върна в 1-ви белоруски фронт, Жуков видя резултатите.

На 14 септември след ожесточени боеве съветските войски превзеха предградието на Варшава Прага на източния бряг на Висла, а през нощта срещу 16 септември един полски полк форсира реката. Този ден Жуков и Рокосовски решиха полските войски да продължат да се прехвърлят през реката към Варшава. Бяха прехвърлени шест усилени батальона.

Ръководителите на въстанието във Варшава не само че не им помогнаха, а обратното, отклониха въстаниците от реката. На 24 септември хитлеристите ликвидираха плацдарма, в битката за който Полската армия загуби 3764 убити и ранени. От този момент непосредствената помощ за въстаналите се ограничи с оръжието, снаряжението и продоволствието, хвърляни от самолети, и с авиационната и артилерийската поддръжка. Жуков отиде северно от Варшава, където в така наречения „мокър триъгълник“ (разклонението на Висла, Буг и Нарев) съветските войски се опитваха да си пробият път към столицата на Полша.

Пред очите му се разкри тежка картина: крайно преуморени и омаломощени, двете съветски армии се мъчеха да разбият силната вражеска отбрана. Войските понасяха големи загуби. На 2 октомври ръководителите на въстанието във Варшава капитулираха. А в „мокрия триъгълник“ съветските бойци и командири продължаваха да гинат в безплодни атаки. „Не бях участвал в организирането на това настъпление — пише Жуков — и не ми беше ясна оперативната му цел, която така бе изтощила войските ни.“

В боевете за освобождаването на Полша вече бяха загинали почти 100 хиляди съветски водни, 340 хиляди бяха ранени. По онова време общите загуби на народната Полска войска възлизаха на. 11 хиляди души.

На наревския плацдарм врагът дори се опита да отблъсне съветските войски. През цялата първа половина на октомври хитлеристите бясно контраатакуваха, като въвеждаха в действие стотици танкове. Боевете бяха изключително тежки. Както отбелязва Батов, командващ 65-а армия, именно в тия боеве се е родил бойният лозунг на гвардейските изтребително-противотанкови части: „Гвардейците умират на лафета, но не пропускат врага!“ Армията на Батов, отблъсквайки атаките, унищожи над 400 противникови танка.

Жуков, както пише Батов, отделяше „много голямо внимание“ на плацдарма на Нарев. Не бяха никак радостни и новините от Източна Прусия. „На 5 ноември — пише Василевски — след безуспешните си опити да нахлуят в Източна Прусия войските на 3-ти белоруски фронт получиха заповед да преминат в Южна Литва към твърда отбрана.“

Жуков, който неизменно мисли с мащабите на целия съветско-германски фронт, е бил принуден, както се изразява след време, „да констатира със съжаление грешката на Ставката, която бе отхвърлила предложението още от лятото да бъдат подсилени фронтовете, действащи на източнопруското направление. А това предложение предвиждаше при успешно развитие на Белоруската операция съветските части да смажат в движение противниковата отбрана. Сега вражеската групировка в Източна Прусия можеше да се превърне в сериозна заплаха за съветските войски при настъплението им на берлинското направление.“

А северозападно от Варшава 1-ви белоруски фронт отново и отново се опитваше да настъпи. Рокосовски обясни на Жуков, че Сталин все още държи частите да излязат на Висла в участъка Модлин–Варшава.

Наложи се Жуков да помоли Ставката частите да прекратят настъплението в този район и да преминат към отбрана, за да могат да починат и да се попълнят. В отговор го извикаха в Москва заедно с командващия фронта Рокосовски.

Маршалите дойдоха на „личния“, както се изрази Сталин, разговор крайно угрижени и единни в оценката си на обстановката. Сталин изслуша доклада на Жуков, като пред очите им губеше хладнокръвието си. И имаше защо. Това вероятно бе последната есен на войната, а те му предлагаха армията да прекрати активните действия. Но Жуков държеше на своето: противникът е успял да организира добре отбраната, съветските войски понасят „с нищо неоправдани загуби“. Сталин попита Рокосовски: подкрепя ли той мнението на Жуков? И двамата маршали бяха единодушни в оценката на обстановката.

Сталин предложи настъпващите войски да бъдат подкрепени с авиация, танкове и артилерия. Той попита Рокосовски: ще могат ли в такъв случай да излязат на Висла между Модлин и Варшава?

— Трудно е да се каже, другарю Сталин — отговори Рокосовски, — противникът също може да усили това направление.

— А вие как мислите? — обърна се Сталин към Жуков.

Той отговори много по-категорично:

— Смятам, че това настъпление няма да ни донесе нищо друго, освен жертви. А от оперативна гледна точка районът северозападно от Варшава не ни е особено необходим. Трябва да превземем Варшава с обход от югозапад, като едновременно с това нанасяме мощен разсичащ удар с обща посока Лодз–Познан. За тази цел трябва да съсредоточим силите на фронта, като едновременно с това подготвим добре за съвместни действия и съседните фронтове на берлинското направление.

Сталин изпрати маршалите „да помислят“ в съседната стая. Не след дълго той отново ги повика и съобщи, че Ставката е съгласна съветските войски на 1-ви белоруски фронт да преминат към отбрана. „Ние с К. К. Рокосовски се разделихме, без да си кажем нищо — спомня си Жуков, — всеки бе погълнат от мислите си. Аз тръгнах към Народния комисариат на отбраната, а К. К. Рокосовски — да се подготви за заминаване на фронта.“

Острият спор имаше продължение. На другия ден, 12 ноември, Сталин попита Жуков как гледа на това, занапред ръководството на фронтовете да премине към Ставката. Ставаше въпрос да бъдат освободени представителите, координиращи действията на групите фронтове. Това решение бе назряло. Фронтовата линия вече се бе скъсила. През септември от войната излезе Финландия, бяха освободени Румъния и България, боевете се водеха на територията на Полша, Унгария и Югославия. Без един малък участък в Латвия, където към морето бяха притиснати 38 немски дивизии, цялата съветска земя бе освободена.

Жуков се съгласи с предложението на върховния главнокомандващ.

— Нали не се обиждате?

— От какво да се обиждам? Мисля, че ние с Александър Михайлович Василевски няма да останем безработни.

Същата вечер Сталин повика Жуков и му съобщи:

— 1-ви белоруски фронт е на берлинското направление. Смятаме да пратим вас на това направление.

Жуков моментално си помисли: командващ фронта е Рокосовски. Той ясно определи отношението си към предложението: „Готов съм да командвам който и да е фронт.“ Сталин го изгледа изпитателно. Помисли и добави: „Вие и занапред ще останете мой заместник“ — и веднага се обади по телефона на Рокосовски. Съобщи му, че го назначава за командващ 2-ри белоруски фронт. Рокосовски не се сдържа:

— С какво съм заслужил тази немилост, та от главното направление ме премествате на второстепенен участък?

Сталин обясни на събеседника си, че греши. На берлинското направление, гледано от север на юг, има три фронта: 2-ри белоруски, 1-ви белоруски и 1-ви украински. В центъра ще бъде Жуков, отдясно Рокосовски, а отляво Конев. „Ако вие с Конев не напреднете, Жуков също ще стои на едно място“ — завърши Върховният.

И така на решаващия фронт при последното настъпление към Германия съветските войски щяха да бъдат ръководени от тримата най-добри съветски пълководци — маршалите на Съветския съюз Г. К. Жуков, К. К. Рокосовски и И. С. Конев. А редом с тях щяха да работят стотици военачалници, възпитани от партията, натрупали боен опит през. Великата отечествена война и обогатили в нея съветското военно изкуство.

Сега, когато съветските войски се приближаваха към Германия, немският Генерален щаб се погрижи да запознае нацисткото ръководство със съветските военачалници, с хората, които на полесраженията бяха оглавили разгрома на вермахта. В началото на 1945 г. Гьобелс е записал в дневника си: „Генералният щаб ми предостави книга с биографичните данни и портретите на съветските генерали и маршали. От тази книга не е трудно да разбереш какви грешки сме допуснали през последните години. Тези маршали и генерали са, общо взето, изключително млади, почти никой от тях не е навършил 50 години. Те имат богат революционно-политически опит и са убедени болшевики, много енергични са, а от лицата им личи, че имат добра народна закваска.

Съобщавам на фюрера за предоставената ми от Генералния щаб книга за съветските маршали и генерали и споделям впечатлението си: ние изобщо не сме в състояние да се мерим с такива ръководители. Фюрерът е напълно съгласен с моето мнение. Нашият генералитет е твърде стар, изживял си е времето.“

Предчувствайки своята гибел, враговете безрезервно признават, че съветските военачалници ги превъзхождат по пълководческото изкуство. Халдер, бивш началник на Генералния щаб на германските сухопътни войски, пише: „От гледна точка на историята си заслужава да проследим как руското военно ръководство, което през 1941 г. претърпя крах с принципа си за твърда отбрана, прерасна в гъвкаво оперативно ръководство и проведе под командването на своите маршали редица операции, които според немските представи заслужават висока оценка…

Като присъда над този период звучат думите, изречени от руснаците, когато те подложиха на рязка критика действията на немското командване: порочна стратегия. Това не може да се опровергае.“

Към съжденията, изказани както от нацистките лидери, така и от победените немски генерали, трябва да се отнасяме много предпазливо: те прехвърлят един на друг вината за поражението, Хитлер — на генералите, генералите — на него. Кавгата между тези фалирали политици беше обаче неизбежна — хитлеристка Германия бе окончателно унищожена и от по-голямата мощ на Съветския съюз, и от превъзходството на съветския социалистически строй.