Николай Яковлев
Маршал Жуков (13)

Генералният щаб, юли 1941 година

Когато късно вечерта на 26 юни Жуков дойде направо от летището при Сталин, той завари в кабинета му Тимошенко и Ватутин. Те разговаряха напрегнато, бяха бледи, с изопнати лица. Военните бяха застанали мирно. Сталин отговори на поздрава на Жуков и тутакси хвърли на масата картата на Западния фронт с въпроса, какво може да се направи в създалата се обстановка. Жуков поиска четиридесет минути да помисли. Военните се оттеглиха в съседната стая. Върху картата положението изглеждаше застрашително — врагът бе изминал вече стотици километри по съветска земя. Хитлеристките танкове затваряха Минск в обръч, а обкръжените съветски части продължаваха да се бият на живот и смърт далеч във вражеския тил.

Жуков предложи: да създадат отбранителна линия Западна Двина–Полоцк–Витебск–Орша–Могильов. А по линията Смоленск–Рославл–Гомел незабавно да направят тилови рубеж. Замисълът на Жуков бе следният: да спрат врага по пътя му към Москва на един от отбранителните рубежи, без предварително да определят на кой, да го изтощят, а след това да преминат в контранастъпление. Сталин веднага утвърди предложението.

Сутринта на 27 юни Жуков предаде заповедта на Ставката до командването на Западния фронт: да въведе най-сетне ред сред отстъпващите войски, да ги върне на линията на старите укрепени райони. Той посочи, че танковите групи на Гот и Гудериан, настъпващи съответно северно и южно от линията Брест–Москва, са се откъснали от пехотата, и настоя съветските части да ги ударят в тил, а след това да нападнат пехотата, която се движи без танкове. „Такава смела акция би прославила войските от Западния окръг. Особено голям успех ще постигнете, ако организирате нощно нападение срещу механизираните части.“ Западният окръг не успя да осъществи операцията, противникът продължи да напредва стремително на изток.

Тогава мнозина в света повярваха, че „блицкригът“ е успял. Те съдеха по стремителните темпове, с които се придвижваха хитлеристките орди. В щаба си Хитлер не бе толкова сигурен. Докато Гьобелсовата пропаганда крещеше за фантастичните успехи на фюрера, на 27 юли той с измъчена усмивка обяснявал на приближените си, че прилича на легендарния конник, който разбрал, че е преминал, без да забележи, замръзналото езеро, и умрял от ужас. „Ако имах поне някаква представа за гигантските сили на Червената армия, никога нямаше да взема решението за нападение“ — добавил той. След два дни, точно когато Радио Берлин предаваше по ефира седем самохвални комюникета за победите в Русия, Хитлер вече мислел за смъртта и със секретен указ назначил за свой приемник Гьорннг.

Още тогава Хитлер вероятно се е досещал, че е предприел фатално начинание. Но за бандата заговорници в Берлин връщане нямаше, като комарджии те играеха вабанк, подтиквайки вермахта да продължава настъплението, без да спира. Този добре смазан инструмент — вермахтът, обучените за убийства хитлеристки войскари си вършеха работата. Те вървяха неудържимо напред. Отстъпвайки, съветските войски преминаха в стратегическа отбрана.

А в щаба на Хитлер песимизмът се редуваше с пристъпи на оптимизъм. Ето как историографът на Върховното командване на вермахта описва царящото там настроение в началото на юли: „Превземайки Минск за една седмица, ние изминахме една трета от разстоянието до Москва и Ленинград, с такива темпове след 14 дни, а може би и по-рано щяхме да стигнем в тези два града.“ Каквито и вътрешни съмнения да са измъчвали Хитлер, пред своите приближени той философстваше край картата на Съветския съюз: „След броени седмици ще сме в Москва. Аз ще изравня града със земята и на мястото му ще направя язовир. Самото име Москва трябва да изчезне от картите.“ Не само в Берлин, но и във Вашингтон смятаха — за да разгроми СССР, на Германия й трябват най-много три месеца.

Червената армия преминаваше в стратегическа отбрана. Трупаше опит от войната, попълваше се за сраженията с нови сили. Личният състав на армията и на флота бе вдъхновен от програмата за всенародна война, формулирана в решението на ЦК на ВКП (б) от 29 юни 1941 г. и оповестена на съветския народ в речта на Й. В. Сталин по радиото на 3 юли 1941 година. Великият народ се вдигаше на свещена война против германофашистките завоеватели. Най-важното беше хората да издържат, да устоят, докато даде плодове преустройството на страната на военни релси под ръководството на Държавния комитет на отбраната, създадено на 30 юни 1940 година.

От високия пост началник на Генералния щаб събитията от въоръжената борба естествено се окрупняват. Жуков мислеше главно с категориите на фронтовете, но в тази тежка обстановка често му се налагаше да се намесва в ръководенето не само на корпусите, но и на дивизиите. Той бе запознат с формирането на нови армии, с преустройството на промишлеността на военни релси. Знаеше, че завземането на нови и нови области от врага налага много военни заводи да бъдат евакуирани. Те се оказаха на колела и едва ли скоро щяха да бъдат в състояние да произвеждат продукция.

Жуков бе в центъра на събитията, той изискваше от войските и щабовете преди всичко и най-вече да изградят дълбока стратегическа отбрана. Нейните контури постепенно се очертаваха, темповете на настъпление на врага спадаха, а загубите му растяха. Но въпреки усилията на Червената армия, въпреки че в бой бяха въведени много съединения, пристигнали от вътрешността на страната, все още не съществуваше стабилен стратегически фронт за отбрана.

Обстановката се изостряше и ставаше кризисна ту в едно, ту в друго направление. Често се налагаше Ставката да се намесва в ръководенето не само на корпусите, но и на дивизиите.

Ден и нощ вражеските сили се атакуваха, с упорита отбрана и контраудари се лишаваха от маневреност и подвижност. На 1 юли от името на Ставката Жуков издаде директива до командващите войските на фронтовете: „От бойни действия против танковите и моторизираните части на противника бе установено, че немците не могат да отразяват внезапните нощни атаки срещу техните танкове, бронирани коли и мототранспорт, спрели за нощувка в селата и по пътищата. Те се страхуват от ръкопашен бой…

Ставката на Главното командване заповядва:

Да бъдат разгърнати активно внезапните нощни действия с цел унищожаването на танковите и моторизираните части на противника пред фронта, по фланговете и в тила. Да се създават отряди от пехота, в които да влизат 1–2 роти и които да не надвишават батальон, а също така от смесена конница, минохвъргачки и артилерийски части. Операциите по унищожаването на танковете и моторизираните части на противника трябва да бъдат подготвяни в дълбока тайна, да започват през нощта, да се провеждат дръзко, решително и бързо и да завършват така, че до разсъмване да се приберат в базите…“

Четиридесет години след тези събития генерал-полковник В. М. Шатилов подчертава в спомените си: „Това указание беше много своевременно и важно, то ни въоръжаваше с нова, проверена в боевете тактика.“ Младият тогава командир Шатилов воюваше в стрелкова дивизия в Украйна.

Врагът продължаваше да напира, фронтът беше нестабилен, но на всяка крачка фашистите получаваха отпор и понасяха загуби. В ония жестоки боеве хитлеристите нерядко напредваха едва след като защитниците на поредния рубеж загинеха с оръжие в ръка. В Генералния щаб пристигаше поток от донесения. Въз основа на всичко това армейският генерал Жуков сметна за необходимо още на 5 юли, в края на втората седмица от войната да нареди на командващите войските на фронтовете да предложат за правителствени награди бойците и командирите, „проявили изключително мъжество и храброст“ в боевете за социалистическото отечество.

Жуков съзнаваше добре: войникът, който извършва подвиг, трябва да е сигурен, че никой и нищо няма да бъде забравено. Че на това се крепи моралният дух на воюващата армия. Че е недопустимо каквото и да било протакане при награждаването на героите.

Бойците и командирите се сражаваха геройски. Но само героизъм не беше достатъчен. Все още войските не бяха ръководени добре. Противникът продължаваше да им налага своята тактика, засега бойните действия се развиваха съгласно с неговите условия. Жуков беше убеден — положението ще се промени.

Георгий Константинович мислеше за бъдещето. На 6 юли той посочи на командващия Югозападния фронт генерал-полковник М. П. Кирпонос, че Генералният щаб не е съгласен механизираните корпуси да бъдат разформировани и мотопехотата да се попълва за сметка на танкистите. „Ако това наистина се осъществи, ние ще останем без танкисти и без кадри за танковите войски. Танковите (тоест механизираните — бел. авт.) корпуси да бъдат изтеглени в резерв и приведени в ред. Да се забрани механизираните корпуси да бъдат прегрупирани и унищожавани с повод и без повод…“ Трудното време скоро продиктува — все пак се наложи корпусите да бъдат раздробени, но на танкови дивизии и бригади. Кадрите бяха запазени. След малко повече от година на фронта започнаха да излизат не само механизирани и танкови корпуси, но и танкови армии.

На 15 юли началникът на Главното артилерийско управление генерал-полковник Н. Д. Яковлев докладва на Жуков: „Характерът на бойните действия, разгръщащи се по всички фронтове, не позволява в боевете да бъдат използвани ефективно артилерийските полкове и отделните дивизиони с голяма и особена мощност от Резерва на Главното командване. Ценна материална част е изложена на риска да бъде унищожена… Моля да се разпоредите частите с ГМ и ОМ (голяма мощност и особена мощност — бел. авт.) да бъдат прехвърлени на територията на вътрешните окръзи и приведени в ред, да се готвят за бойни действия съответно с тяхното предназначение.“ Ето резолюцията на началника на Генералния щаб армейския генерал Жуков от 16 юли 1941 г.: „Незабавно да бъдат прехвърлени.“

Това решение задвижи машината на артилерията с •ОМ и ГМ от Резерва на Главното командване от Балтийско до Черно море. Кадровите полкове от Резерва на Главното командване се придвижваха по железопътните линии, платформите бяха натоварени с огромни оръдия — от далекобойните 152-милиметрови оръдия до 280-милиметровите гаубици. Тежките ешелони отиваха на изток, в същата посока, накъдето се нижеха ешелоните с евакуираните жени и деца. Една малко известна страница в историята на Великата отечествена! Не всички артилеристи разбираха какво става — фронтът гърмеше, лееше се кръв, а те, прекрасно обучени, запознати с мощна военна техника, скоро се озоваха в дълбокия тил, където започнаха да се прегрупират и да се обучават.

Трябваше да се учат да използват артилерия с голяма мощност. Пример за това бе съдбата на специалната артилерийска група от Военноморския флот, на два дивизиона, тоест на осем батареи, заели позиции западно от Вязма. През октомври 1941 г. хитлеристите тръгнаха към Москва. Народният комисар на Военноморския флот адмирал Н. Г. Кузнецов си спомня: „Противникът тръгна не направо към Вязма, а в обход.“ Морските артилеристи се сражаваха самоотвержено, но заедно с другите части бяха обкръжени. Така че, обобщава Н. Г. Кузнецов, „далекобойните морски оръдия не оправдаха големите надежди, които се възлагаха на тях. И за това не бяха виновни артилеристите: на тях не им липсваха нито умение, нито храброст. Главна роля в настъплението на фашистите играеха изключително подвижните танкови и моторизирани части. А флотските батареи за съжаление не бяха маневрени. Това можеше да се предвиди“. Наложи се оръдията да бъдат взривени и частите да се изтеглят с бой…

Веднага след като Червената армия премина в широко настъпление, артилерийските части с особена и голяма мощност, вече попълнени и добре подготвени, тръгнаха към фронта. Вгледайте се в кадрите от военната кинохроника за победното настъпление на Червената армия през 1942 г.: навсякъде дълги редици от тежки оръдия, изригващи стомана срещу хитлеристите. Това е артилерията от Резерва на Главното командване, която проправяше път на съветските войски на Запад — мощни оръдия, опазени навремето благодарение на предвидливостта на Жуков и на ръководителите на артилерията.

Но да се върнем към лятото на 1941 година.