Николай Яковлев
Маршал Жуков (29)

Семейството

Суров човек в службата, Георгий Константинович беше любещ баща. За цялата война едва ли му се събира и седмица, която да е прекарал в Москва, при семейството си — с жена си и двете си горещо обичани дъщери Ера и Ела. След победата писателят К. А. Федин се среща с Жуков, те подхващат разговор. Ето, пише Федин, „още една малка пауза, веждите му се сключват, после изведнъж се отпускат и се вдигат, и — неочаквано признание:

— Знаете ли, отидох наскоро при картата, погледнах я от край до край и си казах — едва ли ще се намери място, където да не съм бил! Моят шофьор — добър състезател, мотоциклетистът Бучин, е изчислил, че през войната съм навъртял с него 175 000 километра. Значи колко пъти съм обиколил света? А съм пътувал не само с него… Стотици часове съм летял със самолет. Три самолета се износиха. Като обувки… Това, без да се смята Монголия.“

Но където и да отпращаха Жуков заповедите на Върховния или фронтовите проблеми, в малкото промеждутъци между боевете той винаги се връщаше в мислите си при своето семейство. В малкото часове, които е прекарал в Москва при жена си и децата си, страховитият пълководец можеше надълго и нашироко да говори за домашни дреболии или, взел в ръце баяна, с шеговито-сериозен и закачлив израз да забавлява близките си. Те имаха различно мнение за музикалната дарба на самоукия баянист, особено малката дъщеря Ела, което тя — а през 1943 г. е била на 6 години — с детско безстрашие е заявявала на баща си.

Те, близките на Жуков, живееха скромно, запазили за цял живот бита на червените командири от двадесетте години. Макар че Жуков често спореше с Върховния и невинаги се съгласяваше с него, едно нещо в „господаря“, както наричаха Й. В. Сталин хората, които работеха с него, заслужаваше огромно уважение: „Както се знае — изтъква в спомените си Жуков, — Й. В. Сталин живееше много скромно… При него нямаше почти нищо излишно в обстановката, дрехите и бита.“ Жуков, който бе опознал отблизо Сталин, не подражаваше на неговия начин на живот, скромността просто бе отличителна черта на хората, които създаваха историята. Лична скромност абсолютно във всичко на фона на епохалните събития, които разтърсваха света.

Тези събития, разбира се, господстваха в живота на задружното семейство на Жуков. Неговата жена и дъщерите му се гордееха с мъжа си и баща си, който се прибираше, обгорен от войната, и донасяше дъха на фронта. Не в смисъл че в семейството се връщаше воин, който разкопчава портупея и за малко оставя оръжието. Не. Жуков не обичаше да носи оръжие, особено вкъщи. Навремето кавалерист, той имате няколко саби, подарени му по различни поводи, но не бе ги окачил на килим върху стената, а ги държеше скрити в килера.

Войната оживяваше, докато Георгий Константинович разказваше на близките си за нея. Понякога донасяше от фронта снимки със зверствата на фашистите. След повече от 40 години Ела Георгиевна си помня, сякаш е било вчера, една ужасна снимка — труп на руско момиче от Смоленския край, с което са се гаврили немски войници. Георгий Константинович разказваше за зверската жестокост на завоевателите, убиващи мирните жители, без да повишава глас, дори спокойно, обясняваше, че ония, които го вършат, отдавна са загубили човешкия си облик. По всяка вероятност той се е опитвал да запази самообладание, да не дава воля на чувствата си, убеден, че за да ръководиш бойните действия, трябва да си хладнокръвен. На командния пост няма място за емоции.

Жуков рядко пише на семейството си от фронта, по-често се обажда вкъщи по телефона. Още по-малко са писмата му, които са запазени. Две, писани през октомври 1943 г., хвърлят светлина върху духовния свят на пълководеца, от който трепери германският генералитет, тия нагли и надути „европейци“, довели на съветска земя ордите долни убийци.

На 5 октомври той пише на Александра Диевна:

„Здравей, Шурик! Изпращам ти много здраве и силно те целувам. Прегърни и целуни силно Ерочка и Елочка…

Пращам ви семки. Все едно, няма какво да правите, поне семки да гризете…

Изпращам вълнената блуза. Много е бодлива и е невъзможно да я нося, защото боде като бодлив тел.

При нас работите, както и преди, вървят добре. Стоим на Днепър. Немците искат на всяка цена да се удържат на реката. Но явно няма да успеят. Аз, както и преди, обикалям армиите. Не мога да седя във вагона — все ме тегли към полето, към войските, там съм като риба във вода.

Със здравето съм добре. Чувам лошо. Няма да е зле пак да полекувам ухото си, но засега все не се наканвам. Понякога ме присвиват главата и кракът. Засега това е всичко, което исках да ти пиша.

Желая на теб и на децата да сте здрави. Силно ви целувам всичките.“

Друго писмо до Александра Диевна от 23 октомври:

„Здравей, мой мили Шурик! Изпращам ти много здраве и силно те целувам. Много здраве и на Ерочка и Елочка. Целуни ги от мен.

Получих писмото ти, за което ти изпращам допълнително две горещи целувки. Получих колета с бельото. До припадък се смях на нощницата. С тази нощница приличам на Матрьона или на Акулина.

Сега при нас на фронта всичко върви добре. Вярно, на някои участъци има затруднения, но това като че ли е неизбежно след такова напредване. Иска ми се по-скоро да приключим с Киев и да си дойда в Москва, но засега, колкото и да ме е яд, трябва да остана тук.

Здравето ми, както и преди, ту се оправя, ту се влошава. Сега нещо пак ме присвива кракът. Ще ми се да дойда в Москва и да се полекувам. Чувам с ухото както преди — шумовете още не са заглъхнали, — явно остарявам (тогава Георгий Константинович е бил на 46 години! — бел. авт.), всичко излиза наяве.

Ако работата потръгне, мисля, че след около 8 дни ще пристигна в Москва, стига господарят (Сталин) да разреши. Това май е всичко, а ти казваш, че не пиша. Я какво писмо написах. Още веднъж ви целувам силно с децата. Желая ви всичко най-добро.“

Кратките новини от маршала войник от войната до дома. Как да коментираш малкото стигнали до нас редове, в които се чете безкрайна умора — войната изсмуква силите до капка.