Николай Яковлев
Маршал Жуков (36)

Командващ 1-ви Белоруски фронт

— Ето за това съм ви благодарен! — каза Сталин на Рокосовски.

Преди да замине за 2-ри белоруски фронт, маршал Рокосовски отклони предложението на Върховния да вземе и сътрудниците от своя щаб, с които бе работил толкова добре. И това бе много показателно. На подстъпите към победата съветските военачалници и щабове бяха обединени от това, че разбираха задачите на въоръжената борба, те имаха еднакви възгледи за начините на решаването им. Когато през 1966 г., в навечерието на своята седемдесетгодишнина, си спомня последния етап от войната, Георгий Константинович изтъква: „Сам ли е, нито един ръководител не може да постигне успех, той винаги трябва да използва опита, знанията и съветите на своите помощници.“

Жуков не сметна за нужно да прави някакви размествания в щаба на 1-ви белоруски фронт. На 16 ноември 1944 г. в Кремъл пристигна телеграма: „До върховния главнокомандващ, маршала на Съветския съюз др. Сталин. Днес поех командването на 1-ви белоруски фронт. Жуков.“

Жуков казва за щаба на 1-ви белоруски фронт: „Този щаб, подбран и възпитан от К. К. Рокосовски, беше много организиран и деен. Сметнах за свой дълг да приема установения преди мен ред и стил на работа. Както и моят предшественик, вечер отивах в кабинета на началник-щаба генерал М. С. Малинин, където вече се бяха събрали ръководните щабни сътрудници, командващите родовете войски и началниците на служби. След като обсъдехме проблемите, вземахме решения. Колективният мозъчен център на фронта винаги, до края на войната, работеше творчески, ясно и съгласувано.“

През 1945 г. Червената армия навлезе в зенита на своето могъщество — в действащата армия имаше 6,7 милиона души, 107,3 хиляди оръдия и минохвъргачки, 12,1 хиляди танкове и самоходни оръдия, 14,7 хиляди самолета. Германия имаше в действащата армия 5,4 милиона души, повечето от които бяха с най-добрите съединения на Източния фронт. Срещу съветските части имаше войски с обща численост 3,7 милиона души, които разполагаха с 56,2 хиляди оръдия и минохвъргачки, с 8,1 хиляди танкове и самоходни оръдия, с 4,1 хиляди самолета.

По това време съветско-германският фронт се бе скъсил почти два пъти, но плътността на отбраната на противника беше по-голяма. На 300–500 километра навътре в страната, тоест чак до Берлин, хитлеристите бяха изградили седем отбранителни полоси. Нещо невиждано от началото на войната. В отбраната бяха включени и подготвените още преди войната укрепени райони край старата полска граница — Померанскнят вал и Мезеритският укрепен район. Бяха модернизирани древните крепости Кюстрин, Франкфурт на Одер, Глогау и много други.

Рубежът на Висла, който трябваше да бъде щурмуван най-напред, имаше развита система от траншеи, бетонни и стоманени огневи точки, прикрити с минирани полета, противотанкови ровове, телени заграждения. На дълбочина 30–70 километра той бе зает от вражески войски. Хитлеристкото ръководство се надяваше, че в случай на пробив на една или друга отбранителна линия отстъпващите части на вермахта ще заемат позиции на следващия рубеж и всичко ще започне отначало. Съветските войски ще трябва отново да преодоляват вражеската отбрана. Така то смяташе да обезкърви Червената армия, да проточи войната, а през това време евентуално да намери „политически изход“ — да се спогоди със САЩ и Великобритания на антисъветска основа.

Берлин разчиташе на тези укрепени линии, прикриващи сърцето на Германия, и на някои хора дори им се струваше, че съветското командване няма да дръзне да ги атакува. Хитлеристкото ръководство смяташе, че опасен за него е съветският пробив през Унгария и Чехия, където хвърляше огромни сили. Главно по политически съображения — за да защитят гнездото на пруския милитаризъм — немците поддържаха голяма групировка и в Източна Прусия. Този пагубен за врага подход му бе внушен от съветското командване. Активните действия на съветските войски от края на 1944 г. и в двата района затвърдиха убеждението на Хитлер, че първостепенната цел на предстоящото съветско настъпление е Прага, а не Берлин. Така че в началото на януари хитлеристите имаха на централния участък на съветско-германския фронт едва 560 хиляди души, около 5 хиляди оръдия и минохвъргачки, 1220 танка и 630 самолета.

Това, че фронтът вече имаше своеобразни и опасни за врага очертания — слаб център и едва по далечните флангове силни групировки, сковани от съветски войски, в крайна сметка се дължеше на голямото изкуство на съветското Върховно главно командване, включително и на Жуков. Както се бе случвало много пъти преди, всички звена в немското командване — от фронта та чак до Генералния щаб — бяха дезориентирани. Никой в него нямаше дори смътна представа какви сили са струпани на берлинското направление. Немското разузнаване смяташе, че 1-ви белоруски фронт не разполага с повече от 31 дивизии. Всъщност те бяха 68. А в началото на януари 1-ви белоруски и 1-ви украински фронт разполагаха общо с 2 203 700 души, с 33 500 оръдия и минохвъргачки, с над 7 хиляди танкове и самоходни оръдия, с 5 хиляди самолета.

Изключително грубите грешки на немското командване и разузнаване се утежняваха и от атмосферата, в която Хитлер и неговите приближени изживяваха последните си дни в залеза на войната. В края на 1944 г. те решиха да настъпят на запад. На 16 декември немските войски внезапно атакуваха слабо защитения от американските войски сектор в Ардените. Когато преминаваха в настъпление, германците се опитаха да имитират тактиката на съветските войски. Хитлеристките генерали не бяха забравили как отбраната им бе разгромена през юли 1944 г. в Белорусия и пуснаха напред пехотата, а за да не губят танковете, ги включиха по-късно, след като пробиха американската отбрана.

Хитлер смяташе да излезе в Антверпен, да отреже и да притисне към морето английската група армии. Програмата максимум на хитлеристите бе, след като покажат на Вашингтон и Лондон какво е да воюваш сериозно, да накарат САЩ и Великобритания да се съгласят на сепаративен мир.

Според патологичната логика на Хитлер излизаше, че Съветският съюз ще остави Германия да организира голямо клане на неговите съюзници. Фюрерът смяташе, че Съветският съюз няма да пропусне случая да си отмъсти на САЩ и Великобритания за протакането на „втория фронт“, за това, че няколко години те го бяха оставили да се сражава сам с Германия и нейните сателити. Хитлер бе заразил с химеричните си сметки върховното командване на вермахта. На 9 януари 1945 г. той дори се запретна да убеждава висшите генерали: „Руснаците не преминават към настъпление по политически причини.“ Гудериан побърза да потвърди: „Те, разбира се, не са забравили номерата на англичаните.“

Стана точно обратното. Съветският съюз бе верен на съюзническия си дълг. Макар че на Западния фронт САЩ и Великобритания бяха много по-силни от Германия, настъплението в Ардените вся паника в щаба на Айзенхауер. Американските войски, за първи път усетили какво е война, хукнаха да бягат. Айзенхауер, който командваше американо-английските армии в Европа, докладва, много разтревожен, във Вашингтон за „немското изстъпление“, за това, че „немците правят максимално и решително усилие да постигнат възможно най-бързо победа на запад“. Чърчил и Рузвелт помолиха Сталин за помощ. Техният пратеник — главният маршал на авиацията на Великобритания Тедър — незабавно пристигна със самолет в Москва и описа на Сталин бедственото положение на Западния фронт.

Ставката предвиждаше да започне настъплението на 20 януари. Като взе предвид кризата на запад, Сталин заповяда сроковете му да бъдат изтеглени напред.

По план за разгрома на Германия бяха определени 45 дни — с настъпление на 600–700 километра. На всеки километър в участъците на пробива на 1-ви белоруски и 1-ви украински фронт се падаха по 230–250 оръдия и минохвъргачки, по 80–155 танкове и самоходни оръдия.

В обръщението на Военния съвет на 1-ви белоруски фронт към войските в навечерието на настъплението се казва: „Ние сме по-силни от врага. Нашите оръдия, самолети и танкове са по-добри и са повече от немските. Тази първокласна техника ни е дадена от нашия народ, който с героичния си труд осигурява нашите победи. Ние сме по-силни от врага, защото се борим за справедлива кауза, против робството и гнета… Ключовете от победата са в наши ръце!“

Огромен подем сред войските. Отпред е Берлин!

Последни приготовления. Операцията е „проигравана“ многократно в щабовете на армиите, корпусите и дивизиите. Последния ден Жуков обиколи щабовете на армиите и провери абсолютно всичко. Той на драго сърце отговаряше на въпросите на генералите и офицерите. Един командир, смаян от мащабите на подготовката, го попита:

— Другарю маршал, защо трябва да струпваме толкова много боеприпаси?

— За да може успехът на настъплението — отговаря Жуков — да е сигурен не сто, а двеста процента!

Фразата на Жуков отговаряше на характера на момента, тя се разнесе из войските и стана крилата. Воините бяха готови да изпълнят бойната задача „двеста процента“.

На 14 януари малко преди разсъмване Жуков отиде в командния пункт на 5-а ударна армия, разположена на магнушевския плацдарм южно от Варшава. В 8,30 часа сутринта сивото зимно небе бе разкъсано от десетки хиляди „катюши“, всичко бе удавено в пурпурночервена светлина. Започна артилерийската подготовка. Само след двадесет и пет минути челните батальони, които провеждаха разузнаване с бой, тръгнаха в атака. Хитлеристите, които очакваха многочасов обстрел, бяха изненадани. Съветските войски превзеха без големи загуби първата траншея. Отлично действащите танкове миночистачи и сапьорските отряди разчистваха коридори в обширните минирани полета. След успешното начало съветското командване можа само след няколко часа да включи основните сили, които направо смазаха вече отстъпващия враг. „Ние спестихме — пише Жуков — хиляди и хиляди снаряди, които ни свършиха след време добра работа.“

Макар че още на 12 януари 1-ви украински фронт успешно премина от сандомирския плацдарм в настъпление, а на 13 януари 2-ри и 3-ти белоруски фронт нападнаха Източна Прусия, едва на 14 януари, когато се включиха и войските на Жуков, щабът на Хитлер осъзна смъртната опасност. Разбра се, че освен ударите по северния и южния фланг на съветско-германския фронт, които щабът на Хитлер не изключваше, се бе раздвижил и центърът. И там бе не друг, а Жуков! Хитлеристкото ръководство отлично знаеше, че тъкмо на ръководените от него войски се възлагат най-важните задачи. В книгата си „Последните дни на Хитлер“ (1972) известният английски историк Х. Тревър-Роупър пише: „Германците, воювали срещу Жуков, признават — той е най-талантливият в целия руски генералитет.“ Където е Жуков, там поражението на вермахта е неизбежно!

Вечерта на 14 януари Гудериан заповяда операциите на запад да бъдат прекратени и всички сили „да бъдат хвърлени на Източния фронт“. На 15 януари Хитлер напусна своята щабквартира на Западния фронт и замина с влак за Берлин да спасява райха от лавината, прииждаща от изток.

Този ден Сталин прие в Кремъл англо-американската делегация начело с Тедър. В книгата си „Воини в тъмното“ (1983), посветена на задкулисната история на войната, американският професор Б. Смит цитира думите, които Сталин казва с огромно достойнство на молителите от Запад: „Ние не сме подписвали договор, но сме приятели. За нас е разумно, в името на собствените ни интереси е да си помагаме в трудни моменти. Глупаво ще е от моя страна да стоя настрана и да оставя немците да ви унищожават, единствената последица от това ще е, че след като ви избият, те ще се нахвърлят върху мен. По същия начин във ваш интерес е да направите всичко възможно, за да не допуснете немците да ме унищожават.“

На втория ден от операцията Жуков включи 1-ва и 2-ра гвардейска танкова армия, които тръгнаха на запад с невиждана скорост, като смазваха немските войски и нарушаваха не само комуникациите, но и връзката. Германският Генерален щаб не можеше да доложи на фюрера какво точно става на фронта.

На 17 януари в донесение до върховния главнокомандващ командването на 1-ви белоруски фронт съобщи: „След като подвижните войски предприеха дълбок обходен маньовър и заобиколиха варшавската групировка на противника, а после обкръжиха от север и от юг общовойсковите армии, след като 1-ва армия на народната Полска войска, поддържана от масираните удари на авиацията, нанесе едновременно с това удар, на 17.І.45 г. войските от 1-ви белоруски фронт превзеха столицата на Полската република — град Варшава.“ Народната Полска войска получи възможност да влезе в града. На 21 януари щабът на 1-ви белоруски фронт докладва на Й. В. Сталин: „На 19 януари улиците и площадите на града бяха разчистени от мините, за да може да мине парадът на народната Полска войска. Хората, както и бойната техника, участвали в парада, не пострадаха от мините.“

След няколко дни командването на фронта доложи на Й. В. Сталин: „Немците са превърнали столицата на Полша в развалини. Най-големите промишлени предприятия са заличени от лицето на земята. Жилищните сгради са взривени или опожарени. Икономиката на града е разрушена. Десетки хиляди жители са унищожени, останалите са били прогонени. Градът е мъртъв.“

През това време много по на запад от Варшава 1-ви белоруски фронт се бе изравнил с 1-ви украински фронт и продължаваше стремително да напредва с боеве на запад. Как стана така, че по пътя си от Висла до Одер танкистите от 1-ви белоруски фронт бяха постигнали най-високи темпове на напредване през цялата Отечествена война — понякога до 100 километра в денонощие?

В края на 1945 г. Г. К. Жуков се връща към това сражение и казва: „По план включвахме танковете в пробива на третия ден от операцията, като не забравяхме, че трябва да ги въведем с възможно най-малки загуби, т.е. да обработим полосата за въвеждането им в пробива възможно най-добре. За тази цел привличахме артилерийските средства и над 1000 танка от непосредствената поддръжка на пехотата. Между действията на общовойсковите и танковите армии имаше два дни… Готвехме се за сериозна съпротива и в този бой се надявахме на добре съгласуваното взаимодействие, особено на тактическото, така че ако противникът окаже сериозна съпротива и успее да прехвърли допълнителни сили към мястото на пробива, да не излагаме на риск танковите армии, като ги включваме безразсъдно, в боя, а да смажем противника с нашия артилерийски натиск. Разполагахме с достатъчно артилерия и запаси от снаряди и в началния етап смятахме да разгръщаме постепенно операцията. Стана така, че нервите на противника, неговите физически и морални сили не издържаха на удара. Той се поддаде на нашия удар по-бързо, отколкото бяхме предполагали. При тези условия не можехме да следваме слепешката плана.

След пробива залагахме най-вече на подвижните войски. Имахме около 4000 танка и СУ — това беше много голяма сила. Този бронетанков таран тръгна напред след разгрома на непосредствената тактическа отбрана и разчисти пътя на общовойсковите армии.

При организирането на действията не следвахме шаблона, тъй като не искахме най-вече да бъдем излъгани. Самите ние бяхме осъществили сериозни мероприятия за дезориентиране на противника, но все пак не бяхме сигурни, че той няма да ни противопостави свой план и да се опита да ни излъже. Провеждахме всички тези мероприятия за дезориентиране на противника, за да скрием от него огромната групировка, наброяваща 4000 танка, над 10 000 артилерийски цеви, кавалерийски корпуси и многочислени съединения от общовойсковите армии. Нямах пълни гаранции, че ще постигнем оперативно-тактическа внезапност, затова предвиждах най-лошото и разпределях силите именно на тази основа. Противникът можеше да определи не само посоката на нашия удар, той можеше да се досети и за силата му, а тя беше главното. Посоката не е толкова съществена, важно е да предвидиш силата на удара и своевременно да подготвиш сили, които да му противодействат. Не можехме да разчитаме, че противникът ще се окаже толкова тъпоумен, та да не разбере за подготвящата се операция. Такава гаранция не можеше да даде нито един командващ, нито един щаб.“

Рано сутринта на 16 януари. Магнушевският плацдарм е вече в тила на съветските войски, напреднали на запад. Раздава се глух тътен — загряват моторите на машините на 2-ра гвардейска танкова армия. Над 850 танка и самоходни оръдия! Жуков лично инструктира командирите на челните армейски отряди — напред и само напред! И да се откъснат танковете на 100 километра от основните войски, не бива да спират. Не бива да допускат, казва маршалът, противникът да заеме подготвените рубежи!

Виелица, пронизващ вятър. Минават на колони огромните коли, потеглили на запад. Земята трепери — движи се бойната техника на 1945 г. — тежките танкове ИС, 152-милиметровите самоходни оръдия. Грохотът е такъв, че трябва да крещиш в ухото на човека до теб. Лесно е да се каже — да се включат в действие! Това означава те да изминат около 20 километра, за да настигнат пехотата през осеяното със снарядни ями бойно поле. По разчистените разминирани пътища, подготвени от беззаветните труженици на войната сапьорите.

Войските приветстват стоманената лавина, която ги изпреварва. Танковата армия се впуска в сражение през редиците на настъпващата общовойскова армия, а това означава, че в полоса, широка малко повече от десет километра, са разположени над 100 хиляди души, повече от 2,5 хиляди оръдия, хиляди коли, каруци.

Към края на 16 януари 2-ра гвардейска армия вече бе изминала с бой около 90 километра. Вечерта щабът на армията е застигнат от заповед на Жуков: да ускори напредването, войските да излязат на набелязания рубеж не на 18, а на 17 януари. Значи 100 километра за половин ден! Жуков подчертава: „… При наличието на благоприятни условия!“ За съжаление не успяха. Немците бяха взривили мостовете на Бзура. Но съветските части не се бавиха много, построиха преправи и както казваха танкистите, „колкото по-напред, толкова по-близко до победата“.

Още сто километра за два дни! Хората работят неуморно, но машините спират, нужно е гориво, техническо обслужване. През нощта на 20 януари нова заповед: до вечерта на 22 януари частите да изминат още 150 километра. „Едва там — гласи нареждането на Жуков — можете да предоставите време за технически преглед на машините и за попълване на запасите. Дотогава обстановката налага стремително да се движите напред.“

Като изтласкваше хитлеристите от позициите и ги разгонваше, армията изпълни и тази заповед. Горивото пристигаше трудно от изостаналия тил, колоните автомобили със снабдяване често напредваха с бой, тъй като по пътя се натъкваха на разбити, но недоунищожени вражески части. Озлобени, с мрачна решимост немците бързаха към границите на райха и често се нахвърляха на лесната плячка — транспортните автомобили. Но напразно. Хитлеристите биваха изтласквани и съветските коли продължаваха нататък.

По време на стремителното настъпление авиацията умело взаимодействаше с подвижните части. „В бойните редици на танковите армии — спомня си маршалът на авиацията С. И. Руденко — бяхме включили леки инженерни батальони и подразделения на батальоните за обслужване на летищата, които разполагаха със сили и средства да превземат летища, да ги охраняват, да изграждат нови писти, да осигуряват условия за кацане на самолетите, преди да е дошла пехотата.

След като докладвах на командващия фронта, той заповяда на командирите на съединения, с които взаимодействаше авиацията, незабавно да ни помогнат при изграждането на писти. Дори две-три денонощия бяха за нас твърде дълъг срок: настъпващите щяха да заминат напред, авиацията щеше да изостане не само от подвижните войски, но и от пехотата.“

Всяка оперативна директива, която Жуков дава през януари 1945 г. на танковите армии или корпуси, завършва с аналогичното във всички тези документи указание: „Тъй като е необходимо непрекъснато да преследваме противника и да не го оставяме да се организира за отбрана на новите рубежи, трябва да се вземат решителни мерки за изтеглянето на артилерията и тиловете и за своевременното попълване на запасите.“

Когато след войната говори за тази операция, Жуков набляга: „Вероятно у някои се е създало впечатлението, че сме разполагали с толкова големи сили — артилерийски, танкови и други, че сме могли да направим пробива изобщо без пехота, че всичко е било така добре организирано, та силата не е играела никаква роля, и че е било без значение дали сме построили първия, втория, третия ешелон и дълбоко ешелонираните бойни редици като цяло. Трябва да отбележа, че другарите, които мислят така, се заблуждават. Съпротивата беше много сериозна, в тази операция ние понесохме големи загуби, 43 на сто от които бяха от куршумни рани и 0,1 на сто от рани с хладно оръжие. Щяхме ли да понесем такива загуби, ако съпротивата бе слаба и ние напредвахме с песен на уста? Боят беше многосложен, той не само се водеше с фронт, обърнат надясно, наляво и назад, но имаше и много случаи, когато нашите части също биваха обкръжавани и се сражаваха във вражески обръч. Сами разбирате, че когато фронтът ни бързо преследваше противника, разгромявайки пристигащите резерви и отстъпващите му части, някои наши части също попадаха в обкръжението на отстъпващите противникови части и на пристигащите резерви.“

На 21 януари в подробно донесение до Сталин Жуков докладва: „Пред фронта поставям задачата до 30 януари 1945 г. да излезе на фронта на Валдау… Рунау, Грец.

Дотогава танковите армии да са превзели районите: 2-ра гвардейска ТА — Берлинхен, Ландсберг; 1-ва гвардейска ТА — Швибус. Войските (особено артилерията} да се разгърнат на този рубеж, да бъдат изтеглени тиловете, да бъде оправена материалната част на бойните машини, да бъдат разположени 3-та ударна и 1-ва полска армия, сутринта на 1–2 февруари 45 г. настъплението да бъде продължено от целия фронт с непосредствена задача — частите да форсират в движение Одер, а след това да разгърнат стремителен удар към Берлин, като насочват главните сили в обход на Берлин от североизток, север и северозапад.“

Вечерта на 22 януари танкистите, които за седем дни бяха напреднали с 350 километра, се сражаваха на 120 километра пред основните сили на фронта. През нощта срещу 23 януари Жуков ориентира командването на танковата армия: на северния бряг на р. Нетце и западния бряг на Одер врагът има силни укрепени полоси!

„Ако изпреварим противника при заемането на тези позиции — нарежда Жуков, — ще си осигурим успешното и бързо провеждане на Берлинската операция. В случай че резервите на врага успеят да заемат посочените от мен позиции, Берлинската операция може да се проточи.“

На 2-ра гвардейска танкова армия не й достигаше гориво. Събраха всичко, каквото можаха, напълниха резервоарите на един корпус — и напред! Корпусът се опитваше да изпревари врага, да не му позволи да се окопае на укрепените позиции. Вече бе преминал много укрепени рубежи, които бе превзел при минимална съпротива или изобщо без съпротива. Танковете препускаха покрай чудовищни дотове, от чиито амбразури може би ги гледаше смъртта. Но тя не ги застигна! Хитлеристите не успяха да заемат позициите!

Танковете излязоха на р. Нетце. Къде, в коя посока да се прехвърлят? Жуков от щаба на фронта:

— Форсирайте Нетце където и да е и се промъкнете през укрепения район.

Разузнаването съобщи: на някои места хитлеристите вече са се окопали в укрепленията. Все пак съветските танкове откриха слабите места, прегрупираха се и сутринта на 26 януари форсираха Нетце. Бяха в Германия! Изви се виелица, видимостта беше няколко десетки метра. Под прикритието на виелицата танковете се устремиха към Одер. За удара се събра цялата танкова армия. Померанският вал бе преодолян! Противниковите ровове и минираните полета на врага не спряха пробива на стоманените грамади.

На 29 януари 1945 г. Й. В. Сталин получи донесение, подписано от Жуков и Телегин: Вашата заповед — с мощен удар да разбием противостоящата на войските вражеска групировка и стремително да излезем на линията на полско-германската граница (от 1939 г. — бел. авт.) — е изпълнена.

През седемнадесетте дни настъпателни боеве войските на фронта изминаха към 400 километра. Цялата западна част на Полша в полосата на 1-ви белоруски фронт бе очистена от противника, а полското население, потискано пет години и половина от фашистите, бе освободено.

Със стремителното си напредване войските попречиха на хитлеристите да разрушат градовете и промишлените предприятия, железопътните линии и шосетата, както и да отведат и избият полското население… В селското стопанство бяха запазени конете, инвентарът, семената за посев и запасите от продоволствие. Повредите по железопътните линии и шосетата бяха незначителни. Превзет бе голям локомотиво-вагонен парк, който осигуряваше обслужването на военните и народностопанските нужди на полската държава… След като с помощта на Съветския съюз се освободи от фашистко иго и получи от Червената армия всички запазени след изгонването на немците богатства, полският народ „активно се бори за възстановяването на Полша“.

А през това време настъплението продължаваше. В 10 часа сутринта на 31 януари танкистите форсираха Одер и започнаха да изграждат прочутия кюстрински плацдарм.

Началник-щабът на 2-ра гвардейска танкова армия, генерал А. И. Радзиевски, обобщи резултатите на безпримерната операция на армията: „Зад нас беше пътят от Висла до Одер, изминат от нашата армия за 16 дни. Ако вземем линийка и измерим по карта разстоянието между полското градче Магнушев на Висла, откъдето бяхме поели, и немския населен пункт Киниц на Одер, ще получим разстояние, малко надвишаващо 500 километра. Но фактически бяхме изминали много повече: спидометрите на бойните машини показваха 1200–1400 километра. До Берлин оставаха по-малко от 100 километра.“

Маршал Жуков нито за час не изпускаше от внимание челните отряди, които се движеха далеч пред основните войски на фронта. Особено ярко е запомнил той подвизите на челния отряд на 5-а ударна армия: 90 танка, 12 самоходни оръдия, 42 оръдия и минохвъргачки, 12 „катюши“ и стрелкови полк с 300 коли. Командирът на отряда, полковник Х. Ф. Есипенко, бе подредил умно своята „малка армия на колела“, в края на колоната бяха тежките танкове. Той прецени, че врагът няма да успее да спре отряда, но ще се опита да навакса пропуснатото — да го удари в тил.

На 19 януари Есипенко потегли. За пет денонощия отрядът измина близо 400 огневи километра! Почти непрекъснати схватки с хитлеристите и ето, границата с Германия е пресечена. Съпротивата на врага рязко се усили, а в град Фридеберг отрядът се натъкна на каран. Щом танковете навлязоха в предателски спокойния град, притаилите се хитлеристи се нахвърлиха от всички страни към мъжествените воини. Те се надяваха, че Есипенко ще отстъпи назад, към приближаващите основни сили. Но стана това, което хитлеристите дори не си представяха — Есипенко се отскубна на запад и тръгна към Одер!

„Макар загубите да не бяха много големи — писа за отряда на Есипенко членът на Военния съвет на 5-а ударна армия генерал Ф. Е. Боков, — хората бяха уморени. Безсънните нощи и постоянното напрежение си казваха думата и бойците заспиваха при първа възможност. Но те намериха твърдост да изпълнят още една заповед на командира на отряда: като пазят силите си, да заобиколят Ландсберг от север и със седемдесеткилометров скок“ да излязат на 31 януари на Одер.

Воините на Есипенко се свързаха с 2-ра гвардейска танкова армия и прекосиха пеша Одер по тънкия лед. Не след дълго прехвърлиха и тежката техника и завзеха малък плацдарм. Съветските танкове, появили се на някакви си 68 километра от Берлин, бяха за немците гръм от ясно небе.

Смаян, началникът на железопътната гара помоли Есипенко да пусне влака за Берлин, на което полковникът отговори подчертано учтиво: „Съжалявам, господин началник на гарата, но е невъзможно да го направя. Ще се наложи пътническите влакове за Берлин да бъдат спрени за малко, поне до края на войната.“ Няма сцена, завършила с гръмкия смях на бойците и командирите, които се бяха струпали наоколо. С оцапани с масло комбинезони и полушубки, измъчени, с почервенели хлътнали очи, те бяха безкрайно щастливи. А край тях бяха спрели танковете и самоходите, с които войниците бяха готови да продължат похода към Берлин.

През нощта срещу 2 февруари на Одер излязоха частите на 1-ва гвардейска танкова армия. В 15,00 часа на 2 февруари челните танкови бригади на армията форсираха Одер. На 3 февруари частите на 8-а гвардейска армия форсираха реката в района на Гериц.

Това, че съветските войски форсираха Одер — последната голяма водна преграда пред Берлин, вбеси хитлеристкото ръководство. Врагът трескаво събираше резерви в стремежа си да изтласка от плацдарма съветските части. Завързаха се изключително тежки боеве. Фашистите атакуваха с фанатична упоритост, без да се интересуват от загубите. Сред атакуващите имаше какви ли не хора — войници от вермахта и есесовски убийци, юноши и старци от „гренадирските дивизии“, курсанти от столичните военни училища и полицаи. Сбирщина. Но те, както и танковите, и щурмовите оръдия, все още бяха много, а във въздуха кръжаха безброй вражески самолети.

Така в края на петстотинкилометровото настъпление съветските войски бяха въвлечени в тежък бой. Жуков както обикновено прецени обстановката реалистично.

Берлин бе пред тях и въпреки това през нощта срещу 4 февруари той заповяда:

„На 5-а ударна армия е възложена особено отговорна задача — да удържи заетия плацдарм на западния бряг на р. Одер и да го разшири поне с 20 км по фронта и с 10–12 км в дълбочина.

Умолявам всички ви да разберете историческата отговорност на поставената задача и като я разясните на подчинените си, да изисквате от войските изключителна твърдост и доблест.

За съжаление не сме в състояние да ви помогнем с авиацията, тъй като летищата са разкаляни и самолетите не могат да излитат. Противникът излита от берлинските летища, които са с бетонни писти.

Заповядвам:

1) Да се окопаете дълбоко в земята.

2) Да организирате масиран зенитен обстрел.

3) Да преминете към нощни действия, като всеки път атакувате с ограничена цел.

4) През деня да отбивате вражеските атаки.

Ще минат 2–3 дни и противникът ще остане без сили.

Пожелавам на вас и на ръководените от вас войски да извоювате исторически важен успех, какъвто не само можете, но и сте длъжни да осигурите!“

На 8 февруари Жуков докладва на Сталин: „След като войските на фронта излязоха на р. Одер, авиацията на противника рязко се активизира. При добро време в масираните полети на авиацията, която прикрива Берлин, самолетите излитаха по 2800–3000 пъти на денонощие.“ Жуков моли в неговия фронт да бъдат прехвърлени две зенитни дивизии от 2-ри и 3-ти белоруски фронт, срещу които „противниковата авиация не проявява активност“. Сталин дава нужното разпореждане.

На плацдарма съветските бойци и командири, забравили за смъртта, не само не отстъпиха нито метър земя, но и изтласкаха врага. Жуков очакваше плацдармът да бъде разширен по фронта „поне“ с 20 километра. Бесните атаки на врага имаха само един резултат — плацдармът бе разширен с 44 километра!

Най-популярното по онова време американско списание „Лайф“ посвети почти изцяло броя си от 12 февруари 1945 г. на статията „Жуков“. Описвайки, невинаги точно, разбира се, дългия път на пълководеца още от Халхъйн Гол, списанието се спира на събитията, приковали вниманието и смаяли целия свят — настъплението на съветските войски от Висла до Одер. Общият тон на статията е безкрайното учудване от мощта на Съветския съюз в края на войната:

„Като заобикаляше възлите на отбрана и оставяше да ги ликвидират тиловите части, през първите 18 дни на кампанията Жуков измина със своите танкови авангарди и моторизирана пехота по блатистата и гориста местност над 300 мили — рекордна бързина, значително по-голяма от темповете на настъпление на немците през 1941 година… С бързото си настъпление Жуков накара англичаните да се шегуват, че той бърза да освободи островите в Ламанша, превзети от немците… Веднъж лорд Бивърбрук отбеляза, че през тази война комунизмът е дал най-добрите генерали. Жуков е комунист. Той не вярва в бога, но затова пък вярва в историята, в прогреса, в благоприличието. В името на това, в името на своето семейство, на своята жена и деца, на Русия той води тази победоносна война…

Каквото и да се случи през близките седмици, Георгий Константинович Жуков ще влезе в историята като един от най-големите пълководци на Втората световна война. Сега Сталин му е поверил поста командващ елитните войски на Червената армия в централния сектор на Източния фронт и явно му е определил ролята на завоевателя на Берлин…

Неговите успехи нямат равни в сегашната война. Нито сред съюзните армии, нито в германската армия ще откриете генерал, който да се мери с Жуков.“

Такова бе мнението, във всеки случай публично изказаното, в САЩ — тогава съюзник на СССР.

Горе-долу по същото време Гьобелс, който остана докрай верен на Хитлер, злобно записва в дневника си в Берлин: „Нито една наша военна операция в последно време, колкото и добре да е подготвена, не се увенча с успех. Сталин има всички основания да поздрави съветските маршали, които проявиха изключителни военни способности.“

Съветските войски, заели западния бряг на Одер, предвещаваха близкия край на фашистката нощ.