Николай Яковлев
Маршал Жуков (16)

27 дни в Ленинград

— Доста добре се справихте с Елнинския издатък — приветливо каза Сталин, когато Жуков дойде в квартирата му. Върховният вечеряше, а заедно с него — и членовете на Политбюро. — Тогава вие бяхте прав — припомни си Сталин разговора с Жуков на 29 юли. — А сега накъде?

— Обратно на фронта — кратко отговори Жуков.

Върховният, както по онова време висшите военачалници наричаха помежду си Сталин, му заповяда незабавно да замине за Ленинград, където се бе създало „крайно тежко положение“. Той изказа опасенията си, че след като превземат града, немците ще се обединят с финландците и ще тръгнат в обход от североизток към Москва. Уговориха се за подробностите: Жуков ще вземе със себе си по своя преценка няколко генерали, за да назначи на място нови командващи.

Жуков се възползва от срещата си със Сталин и за кой ли път повтори своето предупреждение: цялата Киевска група трябва незабавно да бъде изтеглена на източния бряг на Днепър. „Колкото и да ни е тежко, ще се наложи да оставим Киев“ — отсече Жуков.

Ръководството на Генералния щаб вече се съгласяваше изцяло с него. Но, отбелязва А. М. Василевски, тогава първи заместник-началник на Генералния щаб, „само при споменаването на жестоката необходимост Киев да бъде оставен, Сталин побесняваше и начаса губеше самообладание. На нас пък явно не ни достигаше твърдост, за да понесем тия изблици на неудържим гняв, не си давахме сметка, че носим отговорност за неминуемата катастрофа на Югозападното направление.“ Преди Жуков да замине за Ленинград, Василевски му каза тъжно: „Мисля, че вече здравата сме закъснели с изтеглянето на войските зад Днепър.“

След време Жуков ще напише: „Както е известно, войските от Югозападния фронт по-късно скъпо платиха за тези решения, взети без сериозен анализ на обстановката.“

На 10 септември Жуков замина със самолет за Ленинград. Над оловносивите води на Ладожкото езеро прелетяха с бръснещ полет, преживявайки доста неприятни мигове: на опашката на транспортния Ли-2 увиснаха два месершмита. Жуков с каменно лице следеше маневрите на вражеските изтребители и не пророни нито дума. След кацането на самолета той побърза да отиде в Смолни, където се намираше Военният съвет на Ленинградския фронт. Носеше бележка на Сталин до К. Е. Ворошилов: „Предайте командването на фронта на Жуков, а вие самият незабавно тръгнете за Москва.“

Под ръководството на градската партийна организация, оглавявана от А. А. Жданов, Ленинград живееше и работеше по военному. Ленинградци се трудеха неуморно, подготвяха отбранителни рубежи. „Обикновено оживените улици и площади — е записал пристигналият с Жуков генерал И. И. Федюнински — бяха почти безлюдни. Позлатеното кубе на Исакиевския събор бе покрито със сива защитна боя. По градините и парковете, осеяни с червеникава шума, се виждаха наскоро направени шчели и огнени позиции за зенитчиците. Пак там бяха скрити до вечерта сребристите заградителни балони, прилични на големи тромави риби. Всичко това придаваше на града някаква сурова, особена красота. Като могъщ богатир с гордо вдигната глава Ленинград се готвеше за жестока схватка с врага.“ Смолни беше неузнаваем, цялата сграда бе покрита с гигантска маскировъчна мрежа. Покривът бе на кафяви и жълти петна като дърветата в парка.

С появата си Жуков прекъсна съвещанието на Военния съвет на фронта, на което обсъждаха какво да правят, ако не успеят да удържат Ленинград. Бившият командващ К. Е. Ворошилов предаде работата без особени формалности. Жуков доложи в Ставката по прекия телефон: „Поех командването.“ На сбогуване с фронтовите генерали Ворошилов отбеляза с горчивина:

— Върховният ме отзовава! Това не е Гражданската война, по друг начин трябва да се воюва. Но ние без съмнение ще разбием фашистките гадове! Те вече пълзят към града с изплезен език, от собствената си кръв се давят.

Първите решения на Военния съвет на фронта под ръководството на Жуков: Ленинград да бъде отбраняван до последния човек. Не Ленинград се страхува от смъртта, а смъртта се страхува от Ленинград — ето лозунга на момента. Забравете веднъж завинаги мерките, предвидени, в случай че врагът нахлуе в града. Това няма да го бъде.

Д. В. Павлов, тогава пълномощник на Държавния комитет на отбраната по снабдяването на фронта и населението на Ленинград с продоволствие, е запомнил, че докато се е запознавал с ръководителите на отбраната на града, Жуков понечил да каже нещо, но после си замълчал. Много години по-късно, след войната, Павлов пита Жуков така ли е било.

„Да — отговаря Жуков. — На сбогуване, преди да замина за Ленинград, Сталин ми каза, че ситуацията на Ленинградския фронт е много тежка и че ако немците превземат града, политическото ни положение крайно ще се усложни. Вашата задача, каза ми Сталин, е да не допуснете врага в Ленинград, каквото и да струва това.

Ето това мислех да ви кажа, но се въздържах. А се въздържах, защото, макар и пределно опасна, обстановката не беше безнадеждна. Войските проявяваха изключителна твърдост, военните и гражданските власти правеха всичко, за да запазят града. — Георгий Константинович мълчи, поглежда ме и се усмихва. — И както знаете, врагът не успя да нахлуе в града.“

Немската група армии „Север“ на фелдмаршал Лееб превзе Шлиселбург и блокира града откъм сушата. Финландските войски се готвеха да се втурнат откъм север, от Карелския провлак към Ленинград. Назряваше и генералният щурм, от командните пунктове на немските части през биноклите се виждаше центърът на града. Щабът на групата армии „Север“ се ръководеше от категоричната директива на фюрера: „В продължение на 24 години Ленинград бе за Русия символ на революцията. Падането на Ленинград може да доведе до пълната катастрофа на Русия.“ Хитлеристките войски, разположени непосредствено край града, бяха наситени с танкове.

Заповед на Жуков: част от зенитните оръдия да бъдат изтеглени от позициите и да вземат на прицел танковете на опасните направления, преди всичко в района на Урицк–Пулковските височини. Артилерийският огън, включително и корабната артилерия, да бъдат ръководени централно и да се съсредоточат на този участък.

Разговори с Москва, състояли се на 14 септември по прекия телефон:

„Жуков: Обстановката в южния сектор на фронта е значително по-сложна, отколкото смяташе Генералният щаб.

… За тази вечер сме организирали на пътя на противника система от артилерийски огън, включително и на морската, зенитната и др. артилерия. Събираме минохвъргачки и смятам, до сутринта ще успеем да подготвим на основните направления плътен преграден огън, който да взаимодейства с пехотата, разположена за довечера на горепосочения рубеж…

Шапошников: Разбира се, сега трябва да се съобразяваме с обстановката, която се създаде вечерта на 13 септември. Смятам, че единствено правилни са взетите от вас решения да организирате най-вече артилерийска завеса.“

Жуков заповяда част от моряците да бъдат прехвърлени на сушата и изпратени на фронта. Навсякъде да се създава дълбоко ешелонирана отбрана, да се минират застрашените направления. И накрая редица части да бъдат прехвърлени от Карелския провлак и изпратени край Урицк. Разбира се, имаше риск: Хитлер настояваше пред финландския командващ Манерхайм да премине час по-скоро в настъпление. Тези дни в Хелзинки се състоя пищна церемония: за да насърчат Манерхайм, германците му връчиха „Железен кръст“.

А от Берлин вече летяха доклади: обръчът около Ленинград се стеснява все повече, падането на града е въпрос на дни. На 12 септември Халдер отбелязва в дневника си: „На фронта групата армии «Север» постигна значителни успехи в настъплението към Ленинград. Противникът започва да отслабва…“ Но Ленинград устоя и показа изключителен пример за твърдостта, доблестта и мъжеството на съветския народ.

И до ден-днешен на Запад продължават да изучават отбраната на Ленинград. Разбира се, не за да отдадат заслуженото на Съветския съюз и да си направят нужните изводи за в бъдеще. Видният американски публицист Г. Солсбъри, посветил на отбраната на Ленинград книгата „900 дни“, пише за времето, когато Жуков е ръководел Ленинградския фронт: „Немците бяха спрени, но това стана, след като те проляха доста кръв. Колко от тях са избити през ония септемврийски дни, никой никога няма да пресметне. Край Урицк течеше ручей. Дни наред той беше червен от кръвта на немските войници. «Катюшите» ли? Може би. През Втората световна война нямаше нищо по-страшно от «катюшите». Ужасният писък на мините, страховитата димна следа, грохотът от взривовете — всичко наоколо се взривяваше с огън и трясък.

Може би немците бяха спрени от желязната воля на Жуков?

Той бе страшен през тия септемврийски дни. Не можеш да го наречеш другояче, няма друга дума.“

Той неумолимо настояваше само за едно — да се атакува и пак да се атакува! В това се състояха в ония дни и стратегията, и тактиката на бойните действия край Ленинград, същността на неговите заповеди — от първата до последната. Най-важното беше врагът да бъде лишен от възможността да създава ударни групи. Това можеше да се постигне само с атаки. В ония дни Жуков проявяваше голяма взискателност. В тежките условия той невинаги успяваше да се сдържа.

Веднъж повика началника на Инженерното управление от Ленинградския фронт Бичевски и го нахока, че една от дивизиите не е изведена навреме на подготвителен рубеж. Разговорът завърши така:

— Тръгвайте незабавно и да знаете: ако до девет часа дивизията не е на мястото, ще ви разстрелям…

Когато Жуков излезе в приемната, Иван Иванович Федюнински, който също присъствуваше; се усмихна хитро и попита Бичевски:

— Изяде ли калая, инженере?

— Дребна работа, другарю генерал. Командващият обеща да ме разстреля, ако на разсъмване 6-а дивизия не бъде на околовръстното шосе.

— Не се ядосвай, инженере! — усмихна се командармът, който добре познаваше характера на Жуков. — На теб пак ти е провървяло. За същото Георгий Константинович обеща да ни обеси с един от членовете на Военния съвет.

Разбира се, Жуков не разстреля и не обеси никого. Но в тази обстановка невинаги сдържаше резките фрази.

В два и половина през нощта на 15 септември Жуков разговаря с командващия 54-та специална армия Кулик, чиито войски трябваше по заповед на Сталин да деблокират Ленинград от изток.

„Жуков: Ние с теб сме стари войници и ми се иска бързо да закипи работата по очистване на територията, на която да си стиснем ръцете… Имам голяма молба към теб — незабавно, без да чакаш противникът да атакува, организирай артилерийска подготовка и премини в настъпление към Мга… Ако не го направиш утре, положението ни може да стане катастрофално.“

В отговор Кулик започна надълго и нашироко да обяснява, че не може веднага да атакува, тъй като взаимодействието не е „съгласувано на място“. Били му съобщили, че „в 23 часа противникът е преминал в настъпление край Шлиселбург“ и т.н.

„Жуков: Противникът не е преминал в настъпление, а проведе нощно силово разузнаване! За съжаление някои хора вземат за настъпление всяко разузнаване или частична акция на врага…

Разберете, че ми се налага направо от заводите да хвърлям срещу атакуващия противник хора само с пушки, без да изчаквам взаимодействието да бъде съгласувано на място. Общо взето, ми е ясно, че не мога да разчитам на сериозни маневри от ваша страна. Ще решавам задачите сам… Според мен на ваше място Суворов не би постъпил така. Извинявам се за откровеността, но не ми е до дипломация. Всичко най-добро.“

Звучи рязко? Разбира се! Но нека цитираме и извадка от разговорите по прекия телефон между Сталин и Кулик.

16 септември

„Сталин, Шапошников: … Не се бавете с подготовката за настъпление, гответе се решително, за да се съедините с Жуков. В разговора си с вас на 15.9. Жуков ви е обрисувал положението си и затова не бива да протакате с операцията.“

20 септември

„Сталин: Тези два дни — 21-ви и 22-ри, трябва да направите пробив във фронта на противника и да се съедините с ленинградци, после ще бъде вече късно. Закъсняхте много. Трябва да наваксате изгубеното време. В противен случай, ако продължавате да се бавите, немците ще превърнат всяко село в крепост и вече ще е изключено да се свържете с ленинградци.“

Действията на 54-та специална армия нямаха успех. На 26 септември тя премина към Ленинградския фронт, а Кулик бе отзован.

А през онези дни Ленинградският фронт живееше с една-единствена мисъл: врагът да не бъде допуснат в града. В дадения момент бе малко вероятно да отблъснат противника, който имаше надмощие, но биха могли да го изтощят, като го въвличат в сражения — така преценяваше Жуков. На тъпата мощ на вермахта, напиращ към Ленинград, той противопостави дръзка и стремителна маневра. Мудните командири бяха изтеглени и сменени с нови.

Командващият фронта съсредоточи близо 50 хиляди души и с масираната поддръжка на артилерията и флота нанесе удар във фланга на ударната германска група, която вече се готвеше да нападне обсадения град. Хитлеристите бързо изтеглиха от Урицк моторизирания корпус, насочен към Ленинград. В изключително тежки боеве фашистките дивизии, на които предстоеше да пробият отбраната на Ленинград, бяха обезкървени.

„С изключително мъжество“ по думите на Жуков се биха съветските войски край Ленинград. Прославеният Кировски завод не само продължаваше да произвежда тежки танкове КВ, но и изпращаше на фронта хора. Пред прага на родния град, под огъня на противника опълченците се превръщаха в опитни бойци. Най-отпред както винаги бяха комунистите.

От един трофеен немски документ, който съвсем не е предназначен за странични хора, личи както мъжеството на съветските войски, така и мощта на бойната техника, произвеждана от ленинградци. „Руски танк КВ-1 успя да излезе на единствения път в тила на немската ударна група и я блокира за няколко дни. Той веднага подпали първите камиони с припаси, които без да подозират нищо, се появиха пред него. Практически нямаше начин да се справим с чудовището. Не можехме да заобиколим танка, защото местността наоколо беше блатиста. Не можехме да докараме боеприпаси, тежко ранените умираха, не можехме да ги извозим. При опита да ликвидираме танка с 50-милиметрова противотанкова батарея от разстояние 500 метра понесохме тежки загуби в разчетите и оръдията.

Танкът не бе повреден, макар че, както се изясни, бе улучен с 14 преки попадения. Те бяха оставили само вдлъбнатини по бронята. Когато докарахме 88-милиметрово оръдие на разстояние 700 метра, танкът спокойно изчака да го насочим и го унищожи. Опитите на сапьорите да взривят танка останаха безрезултатни. Зарядите бяха слаби за огромните вериги. Отначало групи руски бойци и цивилни лица снабдяваха през нощта танка с храна и припаси, след това ние го обкръжихме. Но и с това не накарахме танкистите да напуснат позицията. Накрая те станаха жертва на една хитрост. 50 немски танка симулираха атака от всички страни, за да отклонят вниманието им. Под нейно прикритие успяхме да придвижим и да замаскираме 88-милиметрово оръдие откъм тила на танка. От 12 преки попадения три пробиха бронята на танка и го унищожиха.“

Така със сухия език на хитлеристкия щабен офицер е описан подвигът на неизвестните съветски танкисти. А героичните подвизи на съветските бойци и командири не бяха изключение, а всекидневна практика!

Както винаги, докато изпълняваше конкретно поставената му задача, Жуков следеше общата картина на сраженията по целия съветско-германски фронт. В Ленинград той разбра за поражението в Украйна. Предположи, че опиянен от победата, Хитлер ще върне на московското направление и групата на Гудериан, и танковата група на Гот. Планът „Барбароса“ вече се пукаше по всички шевове, но ако имаха намерение да тръгнат към Москва, хитлеристите трябваше да го направят преди зимата. Следователно Гот ще се оттегли, непременно ще се оттегли с танковете си от ленинградските позиции. А дотогава командването на немската група армии „Север“ ще използва максимално тези танкове в опитите си да изпълни заповедта на Хитлер за превземането на Ленинград.

Безупречно стратегическо мислене. Именно през тия седмици от щаба на Хитлер упражняваха невероятен натиск върху фон Лееб, командващ германските части край Ленинград, и настояваха да превземе най-сетне Ленинград. А той, обещавайки на Хитлер успех, молеше да му оставят поне за седмица, за ден-два танковите дивизии на Гот. И безразсъдно ги хвърляше към съветските позиции. Напрежението бе достигнало връхната си точка: врагът виждаше града пред себе си, но не можеше да влезе в него. Навсякъде пред немските танкове се изправяше плътна стена от експлозии — стреляха полевата артилерия, „катюшите“, минохвъргачките, а забумтяха ли чудовищните 305-милиметрови оръдия на основните калибри на флота, хитлеристите хукваха, ужасени, да бягат. В това сражение прославената съветска артилерия се увенча с нови лаври.

Лееб не изпълни своите обещания и скоро бе снет поради провала на операцията. Но още преди това — на 22 и 23 септември, частите от танковата група на Гот, която трябваше да настъпва към Москва, се оттеглиха от позициите край Ленинград, смазани пред стените на крепостта край Нева. Когато доложиха на Жуков, че „немците се окопават“, той заповяда: да не се допуска врагът да се окопава, той да бъде закопан в земята. В заповедта си до войските на Ленинградския фронт Жуков отдаде заслуженото на хората, проявили твърдост при отбраната на Ленинград. В нея той изброява редица особено ярки епизоди и обобщава: това „показва, че сред личния състав на съединенията е започнал необходимият прелом, че те придобиват вяра в победата, стремеж да се бият срещу врага с всички налични средства“.

Командващият Ленинградския фронт Жуков, героичните защитници на легендарния град се справиха с една изключително трудна задача: фронтът край Ленинград се стабилизира, непосредствената заплаха за града бе премахната. На 18 септември Халдер призна поражението на германското оръжие: „Положението тук ще бъде напрегнато, докато си каже думата нашият съюзник — гладът.“ На 22 септември Хитлер издаде директива: „Град Петербург да бъде заличен от лицето на земята… Градът трябва да бъде блокиран и сринат от артилерията и непрекъснатите бомбардировки. Ако след това той предложи капитулация, тя да бъде отхвърлена.“

Започваше епохалната отбрана на Ленинград. „Организаторската работа на ленинградските болшевики — пише А. А. Кузнецов, секретар на Ленинградския градски комитет на партията — обедини всички трудещи се от Ленинград и насочи усилията им към една обща цел — защитата на града.“ Отбраната на Ленинград продължи 900 дни. Но градът не се предаде.

На 5 октомври Сталин се обади по телефона на Жуков и го повика в Москва: на подстъпите към столицата се бе създало тежко положение. „Ставката — каза Сталин — иска да се посъветва с вас какви мерки да бъдат взети.“

На 7 ноември Жуков вече бе в Кремъл.