Николай Яковлев
Маршал Жуков (23)

Сталинград

На 27 август в командния пункт край Погорелое городишче се обадиха от Москва. Секретарят на Сталин А. Н. Поскребишев съобщи на Жуков, че предната вечер Държавният комитет на отбраната е взел решение да го назначи за заместник-върховен главнокомандващ. Новият успех на Жуков бе оценен.

Скоро се обади Сталин и го помоли „да дойде колкото се може по-бързо в Ставката“. Жуков незабавно отлетя за Москва, без да се отбива в щаба на фронта. Беше командвал Западния фронт десет месеца без няколко дни.

Късно вечерта Жуков влезе в кабинета на Сталин. Макар да знаеше, че положението на юг е тежко, това, което чу от Сталин, го потресе: „Твърде възможно е немците да превземат Сталинград.“ Държавният комитет на отбраната бе решил да изпрати там Жуков.

Сталин явно бе забелязал, че неговият заместник е капнал от умора, и му предложи да похапнат. Пиха чай със сандвичи.

Разговорът бе кратък. Сталин обрисува обстановката: немците са стигнали Волга откъм север на Сталинград и са нахлули в града. Според Ставката задачата беше следната: трите армии, придадени към Сталинградския фронт (а той обхващаше почти 400 километра от Волга на запад покрай левия бряг на Дон), да нанесат контраудар от север и да се съединят с 62-ра армия, която отбраняваше града. Тази армия заедно с три други влизаше в Югоизточния фронт под командването на А. И. Ерьоменко. Сталин заповяда да започнат настъплението още на 2 септември, „в противен случай ще изгубим Сталинград“.

След едно денонощие работа с документите в Генералния щаб сутринта на 29 август Жуков потегли от така познатото Централно летище в Москва.

Той отлично разбираше, че го изпращат на най-отговорния участък на съветско-германския фронт, където се водеше решаващото сражение. Към Сталинград настъпваше 6-а немска армия, най-добрата във вермахта. Тя се бе проявила през 1940 г. в кампаниите на Запад и бе изпълнена с увереност в своята непобедимост. Нейните офицери и войници не знаеха поражения.

Но колкото и силен да беше противникът, той трябваше да бъде спрян и разбит. Преди всичко — никакво отстъпление пред него. На 31 август командващият 62-ра армия генерал-лейтенант Лопатин получи заповед: „Армейски генерал Жуков заповядва да доложите защо и досега има случаи на отстъпление на части от 62-А без заповед на командира.“

Жуков бърза към войските, запознава се на място с положението. Той не е забравил разговора със Сталин в Москва. На 3 септември в 12,35 часа в Москва получават телеграма от него, вероятно забавена при предаването: „Моля, да предадете на др. Сталин и на Военния съвет на фронта… Планът за настъпление е разработен до най-малките детайли, събрах командирите на всички съединения за личен разговор и разясних въпросната атака. Атаката е предвидена за 10 часа на 2.9. Страхувам се, че частите няма да успеят да заемат изходни позиции и да докарат гориво и боеприпаси.“

Когато в Ставката се запознаха с това донесение на Жуков, той, без да съобщава, вече бе пренесъл настъплението на 3 септември. Нова телеграма от Ставката: „Положението на Сталинград се влоши. Противникът се намира на три версти от града. Сталинград може да бъде превзет днес или утре, ако северната група войски не дойде незабавно на помощ. Заповядайте на командващите войските северно и северозападно от Сталинград незабавно да нападнат противника и да се притекат на помощ на сталинградци. Недопустимо е каквото и да било бавене. Бавенето сега е равносилно на престъпление…“ Разпореждането бе подписано от Й. В. Сталин.

Изключително категорична заповед. Жуков веднага отговори на Върховния по телефона, че може да заповяда на войските да атакуват сутринта. При тия думи той мислено бе с измъчената пехота, едва успяла да изкопае плитки окопи, които врагът засипваше със снаряди и мини. Подчинявайки се на заповедта, тя щеше да се надигне и да тръгне по гладката като тепсия степ към неминуемата смърт. Артилерията не бе в състояние да подкрепи атаката, все още не бяха превозени снарядите, танковете не бяха дошли. Жуков чуваше ясно в слушалката дишането на Върховния, Сталин помълча, а след това малко по-меко каза:

— Да не мислите, че противникът ще чака, докато се размърдате? Ерьоменко твърди, че врагът може да превземе града още при първия натиск, ако не ударите незабавно откъм север.

Жуков отговори разпалено, че не споделя това становище, и помоли да отложат настъплението до 5 септември.

— Е, добре — съгласи се накрая Върховният. — Ако противникът започне общо настъпление към града, атакувайте го незабавно, без да чакате войските да се приведат в готовност.

От 5 до 11 септември трите съветски армии нападаха вражеските позиции, стрелковите дивизии влизаха в атака направо след петдесеткилометровия преход. С цената на големи загуби бяха спечелени броени километри. Повече не успяха. А от Москва Сталин настояваше: атаката да не се спира! „Вашата основна задача е да отклоните от Сталинград колкото може повече противникови сили.“

Вечерта на 12 септември, десетия ден от непрекъснатата битка, Жуков изпрати в Ставката нещо като обобщаващо донесение: „Започнатото от 1-ва, 24-та и 66-а армия настъпление не е прекратено и се провежда неотклонно. В това настъпление, както вече доложихме, участват всички налични сили и средства. Не успяхме да се съединим със Сталинград, защото, както се разбра, сме по-слаби от противника в артилерията и авиацията…

Днес, както и предишните дни, нашите настъпващи части напреднаха съвсем малко и понесоха големи загуби от обстрела и авиацията, но не смятаме за възможно да спрем атаката, тъй като с това ще развържем ръцете на противника в действията му против Сталинград. Смятаме за свой дълг дори в тежки условия да продължаваме настъплението и да смиламе врага, който понася не по-малко загуби от нас, и едновременно с това да подготвяме по-силен и организиран удар.“ Той навярно си е спомнил за последната си обиколка в съветските части и съединения, когато стигна до заключението, че е невъзможно да пробият с наличните сили отбраната на противника и да се съединят с 62-ра армия.

И добавя: „Това, че армиите започнаха боя на части и без да са подсилени, ни попречи да пробием отбраната на противника и да се съединим със сталинградци, но с внезапния си удар принудихме врага да пренасочи главните си сили от Сталинград към нашата групировка и така облекчихме положението на защитниците на града, който без този удар щеше да бъде превзет. Не сме си поставяли никакви други и неизвестни на Ставката задачи.“ Последната фраза като мълния осветява огромното вътрешно напрежение, което е изпитвал по онова време Жуков. Вероятно това донесение не е било получено и дешифрирано в Ставката, защото Жуков бе повикан в Москва.

На 12 септември Г. К. Жуков и А. М. Василевски, назначен наскоро за началник на Генералния щаб, докладваха на върховния главнокомандващ за обстановката в Кавказ и край Сталинград. Върховният попита: от какво се нуждае Сталинградският фронт, за да ликвидира противотанковия коридор и да се съедини с Югоизточния фронт? Жуков доложи: поне една армия, която да е добре подсилена. Сталин потъна в размисъл над картата.

За да не му пречат, Жуков и Василевски се отдръпнаха от масата и тихо си казаха, че трябва да търсят някакво друго решение. Сталин веднага вдигна глава.

— Какво „друго“ решение? — попита той.

Настъпи кратка пауза. Сталин им нареди да отидат в Генералния щаб и добре да помислят какво да предприемат в района на Сталинград.

Целия следващ ден Жуков и Василевски работиха в Генералния щаб. След като обсъдиха всички възможни варианти, те направиха изводите. В настъплението на юг хитлеристкото ръководство е успяло да вземе инициативата, съветските части отразяваха натиска на врага, а трябваше да му наложат своята воля. Как? Отново да влязат в бой с най-силната групировка, отново да ударят по фланговете на 6-а армия на Паулус и 4-та танкова армия на Гот, щурмували Сталинград? Безполезно е: край града има многобройни вражески войски. Но нали тази групировка е в острието на огромния клин. Неговите страни са се разпрострели на стотици километри, прикрити са от по-неустойчивите румънски, унгарски и италиански войски. Освен това войниците от страните сателити не изгарят от желание да загинат за делото на фашисткия райх. Следователно трябва да атакуват тук, по-близо до основата на клина.

Но с какво? През октомври бяха формирани новите резервни армии на Ставката. През ноември те можеха да бъдат разположени по фланговете на вражеската групировка. Успехът обаче щеше да бъде постигнат само в случай че воините сталинградци удържат града, докато операцията бъде подготвена.

Вечерта на 13 септември Жуков и Василевски отново бяха с картите и анализа в кабинета на Върховния. Сталин внимателно изучи предварителния план. Той задаваше конкретни въпроси, преди всичко: ще стигнат ли силите за предвидената голяма операция? А също така: не е ли по-добре да се ограничат с удар от север на юг и от юг на север покрай Дон? Жуков; обясни, че това ще бъде само повторение на безуспешните боеве от началото на септември: Паулус и Гот веднага ще изтеглят от града част от танковите дивизии и отново ще парират удара. Все пак, повтори Върховният, не се ли целим твърде далече с ударните групировки? Жуков и Василевски отново обясниха: операцията ще бъде проведена на два етапа. През първия — пробив в отбраната на врага, обкръжаване на сталинградската групировка и създаване на здрав; външен фронт за отбрана, който ще отрази опитите на немците да прехвърлят помощ. През втория — обкръжените части ще бъдат унищожени.

Сталин крачеше из кабинета и обмисляше казаното. Външно той не изрази отношението си към онова; което му бяха доложили. Накрая каза, че трябва да помислят над плана.

— А сега най-важното е да удържим Сталинград…

Разговорът бе прекъснат, обаждаше се Ерьоменко. Той съобщи, че на другия ден се очаква нов натиск на врага. Сталин остави слушалката и заповядана Жуков незабавно да замине за Сталинградския фронт и да изучи възможностите за осъществяване на предложения план. След няколко дни Василевски щеше да замине на Югоизточния фронт със същата задача.

Преди да излязат, Сталин строго им заръча:

— Никой, освен нас тримата не бива да знае онова, което обсъждахме тук.

След час Жуков бе в самолета. Той пристигна в Сталинград в неописуемо трудно за героичните му защитници време. На 13 септември врагът бе започнал генерален щурм на града, вече превърнат в развалини и пепел. Битката бе достигнала връхната си точка.

През двата месеца след 13 септември Жуков нямаше нито една свободна минута, той практически не почиваше и час и подготвяше на място контранастъплението. Но едновременно с това му се налагаше всеки ден да участва в ръководенето на отпора срещу врага. Ставката не бе доволна от командващия Сталинградския фронт генерал Гордов. Той не можеше да организира отношенията между щаба и командния състав. На въпроса на Сталин кого да назначат на този отговорен пост Жуков отговори без колебания: Рокосовски. В края на септември Жуков замина заедно с него за Сталинград.

Четири часа полет. Кацнаха на импровизирано летище — площадка сред полето. Там ги чакаха колите, с които те потеглиха към наблюдателния пункт на командващия Сталинградския фронт.

Пред очите им се разкри тъжна картина. Докъдето стига поглед — стена от взривяващи се вражески снаряди и мини. Сред догарящите съветски танкове бе залегнала пехотата. Самият релеф на местността — немците бяха на височините, съветските части — в ниското — затрудняваше придвижването на съветските танкове. Достатъчно беше някой от тях да се изкачи на билото на ската, и веднага го уцелваха.

Немците стреляха безпогрешно — нали съветските войски вече месец се мъчеха да напреднат между Дон и Волга западно от Сталинград. В небето кръжаха фашистки самолети. Те бомбардираха войските, уязвими в степта, и методично продължаваха да разрушават града. Над Сталинград се носеше зловещ исполински облак дим.

На наблюдателния пункт цареше суматоха, всички говореха и заповядваха с повишен тон, при което, както пише Рокосовски, много-много не подбираха думите. „Жуков не издържа:

— С викове и псувни няма да си помогнете — каза той, — трябва да умеете да организирате боя.“

На 30 септември Рокосовски пое командването на Донския фронт (както бе преименуван Сталинградският фронт). Жуков работеше в щабовете и войските и на този фронт, и на Югозападния фронт, създаден по на север в края на октомври и командван от Н. Ф. Ватутин. Двамата — и Рокосовски, и Ватутин — бяха волеви военачалници със силни характери. Те знаеха добре задълженията си и след като станаха командващи, високо ценяха своите постове и права.

Понякога положението на Г. К. Жуков като заместник-върховен главнокомандващ беше сложно. Донският фронт продължаваше да привлича значителни вражески сили от града. Следователно атакуваше постоянно, но безуспешно. Колко пъти Жуков насмалко да се намеси, но той запазваше самообладание и единствено в краен случай тактично съветваше Костя, както наричаше Рокосовски още от младини.

По онова време Жуков рядко даваше на фронта преки заповеди. Ето една от тези малобройни заповеди от началото на октомври. Командващият авиацията за далечно действие получава заповед от щаба на ВВС: „Жуков заповядва на авиацията за далечно действие през нощта срещу 2.10.42.:

1. Да унищожи авиацията на противника на летище «Обливска».

2. Да унищожи бомбардировачите на противника на летище «Морозовски».

3. Да наруши доставките, като бомбардира железопътния възел и ешелоните на гара Лихая…

Др. Жуков смята: на сталинградското направление действат твърде малко самолети.“

Тогава далеч не всички разбираха поведението на Жуков, който понякога приличаше на страничен наблюдател. Защо Жуков е на фронта? Провежда рекогносцировки, с часове стои на предните позиции… Аналогични въпроси пораждаше несъмнено и това, че началникът на Генералния щаб А. М. Василевски бе сред войските на Сталинградскня фронт, както бе преименуван Югоизточният фронт.

Нито с дума, пито с намек Жуков и Василевски не даваха да се разбере, че уточняват детайлите на бъдещата грандиозна операция. И двамата не бяха забравили категоричната заповед на Сталин да не съобщават нищо за подготвяното контранастъпление дори на членовете на Държавния комитет на отбраната.

Веднъж в края на септември Ерьоменко пристигна с разрешението на върховния главнокомандващ при Жуков да обсъди с него обстановката, но Жуков се ограничи с разговор за текущите проблеми на фронта. „Когато А. И. Ерьоменко ме попита има ли план за по-мощен контраудар — спомня си Жуков, — аз не си замълчах, все пак му казах, че занапред Ставката ще предприеме по-мощни контраудари, но засега за подобен план не разполагаме нито със сили, нито със средства.“ А го питаше не друг, а командващият фронта, който отбраняваше Сталинград!

По всяка вероятност неудовлетворен от разговора с Жуков, на 6 октомври Ерьоменко се обърна към Сталин заедно с члена на военния съвет Хрушчов. Те изложиха своите виждания как да бъде разбит врагът. Най-напред обясниха дотогавашните събития: „Поради това, че много се надявахме на помощ от север, на която разчитахме и която, бяхме убедени, безусловно ще дойде след 3–5 дни, ние подсилихме своевременно войските, които се сражаваха за Сталинград; резултатите — помощта от север не дойде, а войските, защитаващи Сталинград, понесоха големи загуби, тъй като помощта по тяхното подсилване закъсня. Като последица от това противникът стигна до Сталинград, а на места се вклини в града.“

След това те съобщиха, че решението на задачата за унищожаването на противника в района на Сталинград трябва да се търси в удар със силни групи от север по посока на Калач и в удар от юг в района на 57-а и 51-ва армия по посока на Абганерово… Ако приемете тези съображения, веднага ще Ви представим плана на операцията.

Ставката изяви готовност да се запознае с плана. На 9 октомври тя получи поредния документ, който разгледа:

„Вече цял месец обмислям този въпрос… Как изглежда самият план за провеждането на операцията?

В тази операция решаваща роля трябва да изиграят 3-ти гвардейски кавалерийски корпус и две-три механизирани бригади, които въпреки трудностите на придвижването трябва да стигнат района на Калач, където да взривят всички преправи от Вертячи до Калач и да заемат отбранителна позиция с фронт на изток. Там една кавалерийска дивизия ще спре врага на източния бряг на Дон, а механизираната бригада ще се окопае на р. Лисичка с фронт на запад и ще взриви всички преправи по нея… Смятам, че най-накрая трябва да настояваме конницата да решава задачи, които да отговарят на нейния характер, и да нахлува с дълбоки рейдове. Тази задача е лесно изпълнима за едно денонощие, тъй като разстоянието е само 60–80 километра… Операцията трябва да започне към 20–22.10.42, тъй като през този период има пълнолуние и нощта става светла. Трябва да се възползваме от това и по-голямата част от разстоянието да изминаваме през нощта. На войските са нужни: 100 изтребителя, танкове КВ-10, Т-34-48, Т-70-40, обучени бойци — 15 хиляди.

Моля да утвърдите плана за операцията. Ерьоменко. Хрушчов.“

Планът бе взет под внимание.

Подготовката на разгрома на хитлеристите край Сталинград напредваше. В началото на октомври върховният главнокомандващ написа „одобрявам“ върху картата план за контранастъплението, подписана от Г. К. Жуков и А. М. Василевски. Планът с кодовото название „Уран“ предвиждаше 6-а и 4-та хитлеристка танкова армия, окопали се в града, да бъдат обкръжени с концентрични удари откъм района на Серафимович (северозападно от Сталинград) по посока на Калач. Напрегната работа сред войските, чести пътувания до Москва и обратно, доклади до Сталин, съвещания с ръководството на Генералния щаб — и всичко това в дълбока тайна, срочно, свръхсрочно. Нищо не биваше да се отлага. Едва ли не всяка седмица се повтаряше едно и също. Колата на Жуков отиваше при транспортния Ли-2, а от летището вече излитаха придружаващите го изтребители — четири-шест самолета. Всъщност скоро Жуков забрани да го ескортират: изтребителите трябва да воюват, а не да хабят горивото, докато го придружават. Той не се страхуваше, че могат да го нападнат фашистки самолети.

Пък и без месершмити някои полети едва не свършваха с катастрофа. Веднъж самолетът на Жуков се покри с лед и се пльосна край летището. Друг път въпреки мъглата, обгърнала столицата, Жуков заповяда да кацнат на Централното летище в Москва: Сталин го чакаше.

„Прелитайки над Москва — пише Жуков, — неочаквано на 10–15 метра от лявото крило видяхме фабричен комин. Погледнах летеца, а той, без да трепне, издигна самолета малко по-нагоре и след 2–3 минути го насочи за кацане. Когато се приземихме, му казах:

— Изглежда, имахме късмет. Както се казва, «работата ни беше спукана», но се отървахме!

Той отговори с усмивка:

— Във въздуха се случва всичко, щом екипажът пренебрегва атмосферните условия.

— Вината е моя! — отговорих на летеца и горещо му стиснах ръка.“

Жуков се отнасяше хладнокръвно към собствената си сигурност и живот, когато ставаше въпрос за работата. С какво бе по-добър или по-лош от войниците, загиващи самоотвержено в Сталинград!

Ожесточеното сражение за Сталинград продължи повече от три месеца. Героизмът на бойците и командирите, отбранявали града, няма да помръкне никога.

„От какво се определяше стоицизмът на нашите воини? — пише началникът на политотдела на 62-ра армия генерал-майор И. В. Василиев. — Преди всичко от вярата в победата и главното, което ги циментираше и им вдъхваше тази вяра, бе силата на нашата партия. Вярата в победата на нашата партия се потвърждаваше и от факта, че по онова време престижът на партийната организация бе много висок.“ През септември-ноември от войските на Сталинградския фронт бяха приети в партията 14 500 души.

Отстоявайки позициите на десния бряг на Волга, сталинградци подготвиха предпоставките за успеха на контранастъплението. А Донският фронт и 64-та армия южно от Сталинград не оставяха врага на мира, отново и отново предприемаха настъпателни операции. Върховният главнокомандващ съветваше Жуков, преди той да замине за Сталинград: „Направете всичко възможно, за да изтощите и обезсилите още повече противника.“ Впоследствие Г. К. Жуков подчертава: „Ако не беше помощта на Донския фронт и на 64-та армия, 62-ра армия не би устояла и може би противникът щеше да превземе Сталинград.“

През това време съгласно с плана „Уран“ към участъците на бъдещите пробиви се струпваха войски, което никак не беше лесно: местността бе открита, пътищата — малко, а врагът внимателно следеше всичко, което ставаше в съветския тил.

Комплексът от мерки за дезориентиране на врага беше наистина необятен. От средата на октомври, когато сталинградци отбиха поредния ожесточен щурм към града, всички фронтове от сталинградского направление получиха директива: занапред — никакви частни настъпателни операции! Генералния щаб предаде тази заповед по прекия телефон, без да я шифрира. В нея подробно се обясняваше как да се подготви за зимата твърда отбрана: да се издигат укрепления, да се натрупват в опорните пунктове запаси от продоволствие, боеприпаси, снаряжение. Гражданското население на 25 километра от фронта да бъде евакуирано в тила.

Немското разузнаване скоро узна за това, контролните снимки от въздуха потвърдиха, че руснаците заемат отбранителни позиции. Едновременно с това на западното направление край Москва симулираха подготовка за голямо зимно настъпление. Окончателният извод на ръководството на немското разузнаване, доложен в щаба на Хитлер в края на октомври: „В близко бъдеще противникът не възнамерява да предприема на Донския фронт големи настъпателни операции.“ Районите, отбелязани на немските карти като, „отбранителни“, всъщност бяха изходните позиции за настъплението на Червената армия. Войските се разполагаха в тия райони само нощем и старателно се маскираха.

В този момент съотношението на силите на сталинградското направление бе следното: съветските части разполагаха с 1103 хиляди души, 15 501 оръдия и минохвъргачки, 1463 танка, 1350 самолета, немците с 1011 хиляди души, 10 290 оръдия и минохвъргачки, 675 танка, 1216 самолета. Превъзходството на съветската страна беше незначително, съдбата на голямата операция щеше да се решава от воинското майсторство.

Последните две седмици преди настъплението Жуков свика с генералите редица съвещания, на които уточни задачите. Той придирчиво проверяваше и боеспособността на войските, и това, дали те са подсигурени с боеприпаси, гориво, зимно обмундироване. След като установи някои слабости и недостатъчна подсигуреност, на няколко пъти моли Ставката да премести деня, в който да започне настъплението. Бе му дадено съгласие.

На 13 ноември при Сталин обсъдиха за последен път детайлите на предстоящото контранастъпление. То трябваше да прерасне в широко настъпление по целия южен фланг на съветско-германския фронт. Хитлеристите, разбира се, щяха да изтеглят тук войски от другите фронтове, включително и от Вязма, където в очакване на зимната операция на съветските войски те държаха мощна групировка. Жуков вече се бе разбрал с Генералния щаб, че най-напред трябва да разгромят немците край Ржевския издатък.

— Добре ще е — каза Сталин на Жуков и Василевски, — но кой от вас ще се нагърби с тази задача?

Жуков беше обмислил отговора си:

— Сталинградската операция вече е подготвена във всяко едно отношение. Василевски може да поеме координацията на действията на войските в района на Сталинград, аз ще се нагърбя с подготовката на настъплението на Калининския и Западния фронт.

Сталин се съгласи, но засега отново изпрати Жуков в Сталинград: още веднъж да провери готовността на войските и на командването за настъплението. Той упълномощи Жуков и Василевски да определят сами деня, в който частите да преминат в настъпление. За Югозападния и Донския фронт бе определена датата 19 ноември, а за Сталинградския — 20 ноември.

В определените дни под артилерийската канонада (неслучайно Съветският съюз всяка година празнува на 19 ноември Деня на артилерията) съветските войски атакуваха вражеските флангове. С упорити боеве те разбиха вражеската отбрана и се устремиха едни към други. В 16 часа на 23 ноември немските войски във и край Сталинград бяха обкръжени. Сутринта на 24 ноември съгласно със заповедта на Ставката започна тяхното унищожаване. Но А. М. Василевски, който координираше действията на съветските фронтове, установи: „За съжаление настъплението не донесе очакваните резултати. Тогава се смяташе, че обкръжената групировка, командвана от генерал-полковник Паулус, наброява 85–90 хиляди души. Фактически, както разбрахме по-късно, тя е наброявала над 300 хиляди души. Значително по-малко бяха според представите ни бойната техника, особено артилерията и танковете, и въоръжението, с което разполагаха обкръжените фашисти.“ Настъплението срещу войските на Паулус се забави.

А По това време Жуков вече не беше край Сталинград, Сталин го бе извикал още на 17 ноември. На 28 ноември Сталин се обади на Жуков, който се намираше в щаба на Калининския фронт и подготвяше настъплението там, и го попита как според него най-добре да бъдат унищожени обкръжените край Сталинград немски войски. „В сериозната обстановка главнокомандващият отново имаше нужда от спокойния анализ на своя заместник“ — пише за това обръщение на Сталин към Жуков американският историк У. Крейг в книгата „Врагът чука на вратата. Битката за Сталинград“ (1973).

На 29 ноември Жуков отговори на Сталин, че на този етап най-важното е да не изпуснат от обкръжение групировката на Паулус. Жуков разсъждаваше така:

„Сега, при създалата се обстановка, обкръжените немски войски няма да рискуват да правят пробив и да се опитват да излязат от обкръжението без спомагателен удар от района на Нижнечирска–Котелниково.

Немското командване очевидно ще се стреми… в най-кратък срок да събере в района на Нижнечирска–Котелниково ударна група, която да пробие фронта на нашите войски…

За да не допуснем нижнечирската и котелниковската групировка на противника да се съединят със сталинградската и да образуват коридор, трябва:

— колкото се може по-бързо да отблъснем нижнечирската и котелниковската групировка и да образуваме плътен фронт по линията Обливска–Тормосин— Котелниково. В района на Нижнечирска–Котелниково да държим като резерв две танкови групи с по най-малко 100 танка.“ Едва след като отразят неизбежния удар отвън, подчертаваше Жуков, съветските части могат да пристъпят към ликвидирането на обкръжените немци край Сталинград; той даде конкретни препоръки как по-добре да се направи това.

Да запомним датата: документът е изпратен на Сталин на 29 ноември 1942 година.

Сега нека надникнем в картите на другата страна, да видим какво е предвиждал немският маршал Манщайн, назначен на 27 ноември за командващ групата армии „Дон“, спешно създадена за освобождаването на обкръжените.

Тъкмо по онова време, буквално същия ден, когато Жуков стига до описаните изводи, щабът на Манщайн прави следното заключение: „На първия етап 6-а армия не можеше да разчита на помощ от страна на немските войски, дори ако бе успяла да пробие вражеското обкръжение на югозападното направление… Беше ясно, че без подкрепата на други германски войски армията рано или късно ще бъде спряна отново от противника в степта, тъй като не разполагаше с достатъчно боеприпаси, гориво и продоволствие!… Явно бе пропуснат моментът, когато армията без външна намеса можеше да си възвърне свободата.“

Според плана на Манщайн войските от групата „Дон“ трябва да действат точно така, както бе предвидил Жуков. „Те трябваше да започнат настъплението с основните сили от района на Котелниково.“ Защо точно там? Манщайн прави извода: „Така няма да ни се налага да минаваме Дон. Можем също така да се надяваме, че противникът най-малко ще очаква да атакуваме на източния бряг на Дон. При тази обстановка на фронта, ако съсредоточим многочислени сили в този район, се излагаме на голям риск. Затова в началото противникът разположи по посока на Котелниково относително малки сили.“

Ако, предвиждаше по-нататък Манщайн, „противниковите войски нараснат значително пред Котелниково“, „със заповед предвиждаме резервен вариант: танковите дивизии бързо и тайно се прехвърлят по западния бряг на Дон на север, на донско-чирския плацдарм край Нижнечирска, и нанасят главния удар оттам.“

Хитлеристкият фелдмаршал бе разработил основен и резервен вариант, но бе пропуснал едно — прозорливостта на Жуков. От Калининския фронт, на повече от хиляда километра от Сталинград, две седмици преди немското настъпление Жуков бе определил съвсем точно къде ще атакува врагът — край Котелниково и Нижнечирска. Той съобщи по телефона своето мнение за евентуалните намерения на противника на Василевски, който се съгласи с изказаните съображения. Взе ги под внимание и заедно с командването на фронтовете, чиито действия координираше, се зае с удвоена енергия да подготвя ликвидирането на групировката на Паулус. Василевски, Рокосовски и Ерьоменко смятаха да пристъпят към унищожаването й на 18 декември.

Напрегната, творческа работа на пълководци, в която „противникът“ не закъсня „да внесе своите поправки“ — огорчено отбелязва Василевски.

На 12 декември се разрази „Зимна буря“, както претенциозно бе нарекъл Манщайн своята операция. На тесен фронт откъм Котелниково немските войски си пробиха път през съветските позиции и плъзнаха към Сталинград. Според думите на Василевски под ударите им попаднаха три „доста слаби съветски стрелкови дивизии“, две кавалерийски дивизии и една танкова бригада. Върху тях връхлетяха над 500 фашистки танка, сред които и „тигри“. На тази огромна машина съветските части можаха да противопоставят само 77 танка. Разбира се, че предупрежденията на Жуков не са били взети под внимание в нужната степен. И съветските части трябваше да проявят нечовешки героизъм и срочно да прехвърлят резерви, за да спрат Манщайн, който напредваше към Паулус.

На 16 декември последва операция „Сатурн“ — внезапен удар на Югозападния и Воронежкия фронт на Среден Дон. Съветските войски промениха първоначално набелязаното направление и вместо към Ростов тръгнаха на югоизток, направо в тила на Манщайн. Вече изгубил при опита си да стигне до Сталинград половината от танковете и 60 на сто от пехотата си, противникът започна постепенно да отстъпва. От този ден обръчът около обкръжената групировка на Паулус започна неотклонно да се стеснява.

По същото време съветските части изгонваха противника от Северен Кавказ. Контранастъплението край Сталинград прерасна в широкомащабна атака на запад по целия южен фланг на съветския фронт.

А Жуков? Каква бе неговата роля в тези операции? В началото на декември той бе твърде зает на други места: координираше действията на Калининския и Западния фронт, които се опитваха да „отрежат“ Ржевския издатък. В настъплението през втората половина на декември те не успяха да осъществят поставената цел, но врагът понесе тежки загуби. Немците не само че не успяха да изтеглят войските си от Вязма и да ги изпратят на юг, нещо повече — наложи им се да прехвърлят тук четири танкови и една моторизирана дивизия. В германските щабове разбираха, че вермахтът няма да издържи още един натиск в района на Ржев и Вязма.

През декември Жуков отново и отново трябваше да се занимава с проблемите на фронтовете, които громяха на юг хитлеристите и доунищожаваха групировката на Паулус. Като заместник-върховен главнокомандващ той се запознаваше с документите по операция „Сатурн“. Бе дошло време, когато напълно да се прояви порасналата мощ на Червената армия. Към двадесети декември съветските танкови корпуси, изпратени на ръководения от Ватутин Югозападен фронт, който бе направил пробив, тръгнаха стремително на запад и югозапад.

Безпримерен е героизмът на 24-ти танков корпус на В. М. Баданов. След като за пет денонощия бе изминал с бой около 300 километра, в зори на 24 декември корпусът като гръм от ясно небе връхлетя върху вражеския гарнизон в станица Тацинска с голямо летище, откъдето се снабдяваше групировката на Паулус. Танкистите на Баданов напълно разгромиха тази изключително важна база, като унищожиха 431 фашистки самолета. В страшна ярост немското командване хвърли всичко, с каквото разполагаше, и обкръжи дръзките танкисти.

Съдбата на героите танкисти, които смело се сражаваха в далечния тил на врага, дълбоко развълнува Ставката. Сталин се свърза с командващия Югозападния фронт Ватутин и нареди танкистите да проявят гъвкавост и в краен случай да се изтеглят от Тацинска. Корпусът се бе откъснал твърде много от основните сили на настъпващите съветски армии. Сталин подчерта: „Изобщо трябва да имате предвид, че е по-добре да пускате танковите подразделения на далечни разстояния по двойки, а не сами, за да не изпадат те в положението на Баданов.“

Разговора с Ватутин продължи Жуков, който бе пристигнал в Ставката от Западния фронт:

— Къде се намира сега 18-и танков корпус?

— 18-и танков корпус се намира източно от Милерово… Той няма да бъде изолиран.

— Помнете Баданов, не забравяйте Баданов, спасете го на всяка цена!

Ватутин заповяда на корпуса на Баданов да се измъкне от обкръжението. След пет дни танкистите на Баданов се присъединиха към съветските части.

Същевременно по указание направо от Ставката Жуков трябваше да участвува в доразработването на плана за окончателния разгром на Паулус. Плановете, които бяха предложили щабовете на Донския и Сталинградския фронт, не бяха одобрени от Ставката: в тях не се предвиждаше съединяване на главните и спомагателните удари, с които да бъде разгромена обкръжената групировка. Бе издадена нова директива за операция „Обръч“, подписана от Сталин и Жуков. От този момент унищожаването на войските на Паулус се възлагаше само на един фронт — Донския, командван от Рокосовски.

След получаването на тия указания в навечерието на новата 1943 г. остатъците от 330-хилядната немска групировка капитулираха. „Битката в района на Сталинград — писа Жуков — беше изключително ожесточена. Лично аз я сравнявам единствено с битката край Москва. Общите загуби на вражеските войски в района на Дон, Волга, Сталинград възлизаха на около 1,5 милиона души, близо 3500 танкове и щурмови оръдия, 12 хиляди оръдия и минохвъргачки, към 3 хиляди самолета и голямо количество друга техника.“

Победата на Червената армия на Волга внесе решаващ принос за коренния прелом и във Великата отечествена война, и във Втората световна война като цяло. Жуков пише: „Тук получих много по-голям опит в организирането на контранастъплението, отколкото през 1941 г. в района на Москва, където ограничените сили не ни позволяваха да предприемем контранастъпление и да обкръжим вражеската групировка.“

За успешното общо ръководене на контранастъплението в района на Сталинград Г. К. Жуков бе награден с новоучредения орден „Суворов“ — I степен. Орденът му бе с № 1.

Пълководческото майсторство на Жуков, проличало в това исполинско сражение, единодушно е признато в целия свят. Почти три десетилетия по-късно американският изследовател Г. Солсбъри пише в книгата си „Великите битки на маршал Жуков“: „В момента на смъртна опасност Сталин отново се обърна към Жуков. Сталинград висеше на косъм. Неговата съдба, а може би и съдбата на Русия бяха в ръцете на Жуков. Битката край Москва направи Жуков национален герой.

… След Сталинград никой не оспорваше първенството на Жуков. И след Сталинград никой вече не се съмняваше — Русия, щом като нейните армии се ръководят от Жуков, в крайна сметка ще разгроми Германия.“ Това са думи на изтъкнат американски публицист, който не е проявявал симпатии нито към Съветската страна, нито към социализма.

И все пак кой е авторът на последвалия разгром на немците край Сталинград? Изчерпателен отговор на този въпрос дава самият Георгий Константинович. „Още веднъж повтарям — пише той, — главната и решаващата роля във всестранното планиране и обезпечаване на контранастъплението безспорно принадлежи на Ставката на Върховното главно командване на Генералния щаб…

Заслугата на Ставката на Върховното главно командване и на Генералния щаб е в това, че те можаха с научна точност да анализират всички фактори в тази грандиозна операция и да предвидят развитието и края й.“