Николай Яковлев
Маршал Жуков (1)

Син на народа

В средата на миналото столетие в село Стрелковка, Калужка губерния, имаше схлупена къщица с една-единствена стая и два прозореца. От времето стените и покривът бяха обрасли с мъх. В тази къща живееше бездетната вдовица Анушка Жукова. Жалостива жена, тя взе от приюта двегодишно момченце, оставено там на три месеца с бележката: „Наричайте сина ми Константин.“

Това беше бащата на бъдещия маршал на Съветския съюз Георгий Константинович Жуков, роден на 19 ноември (2 декември нов стил) 1896 година.

Село Стрелковка… Може би името му иде от ония далечни времена, когато там са живели стрелците, пазели руските граници. Едва ли жителите на Стрелковка помнят това: твърде много поколения са се сменили оттогава. В детските години на Жуков родното му село по нищо не се отличавало от хилядите други села. Беднотия, земята раждала малко. Мъжете често ходели на гурбет, на къра работели жените и децата.

Жуков рядко виждал баща си — той припечелвал като обущар из градовете. Майка му се трепела от работа. Доходите… „Струва ми се — ще напише в края на живота си Г. К. Жуков, — че просяците изкарваха повече.“ И още: „Добре че бяха съседите, те понякога ни спасяваха ту с чорба от зеле, ту с каша. Такава помощ в селата не беше изключение, а по-скоро традиция: руските хора, които едвам свързваха двата края, бяха дружни и солидарни.“ Изкована през вековете, тази солидарност се е проявявала и на бойното поле, и тогава, когато е трябвало да се преживее в неплодородни години. На това се крепи човешкият живот. Просто и ясно, разбираемо за момчето.

В залеза на живота си Жуков често се връща към детството. Той си спомня как седемгодишен е попаднал в църковноенорийското училище на „добър човек“, при първия си учител Сергей Николаевич Ремизов. Мъдър народен учител, той въвежда своите възпитаници в XX век. Учи селските деца, както му подсказва сърцето, и никога не им повишава тон. „Бащата на Сергей Николаевич — спомня си Жуков, — тих и добър старец, беше свещеник и преподаваше в нашето училище «закон божи».“

На преклонна възраст Жуков често се пита: кои са били прадедите му? Но не намира отговор. Ала не се отчайва, че не може да проследи родословието си по бащина линия по-нататък от самия него. За Георгий Константинович е достатъчно и това: баща му е роден в Русия, бил е глава на малко, сплотено семейство, възпитал е според своите разбирания трудолюбив, честен човек. А ако използваме обобщението — син на народа.

Кръвната връзка с народа Жуков пренася през целия си живот. Съдбата на семейството и на родината за него са неделими. От семейството, от заобикалящия го свят той черпи сили, за да служи на отечеството, а чрез свещената служба на отечеството изпълнява своя дълг пред семейство и народ. Защитавайки родината, той защитава живота на роднини и близки. Да надникнем в едно от малкото писма на Г. К. Жуков до Александра Дневна и до дъщерите му Ера и Ела, писано по време на Великата отечествена война. Броените редове от това писмо по-добре от цяла библиотека отразяват вътрешния свят на прославения пълководец. И така:

„Действащата армия.

10. 2. 44

 

Скъпа моя,

Приеми поздрав от мен. Целувам те силно и още веднъж заедно с децата.

Благодаря за писмото, за зелето, за боровинките и за всичко останало.

При нас нещата, общо взето, вървят добре. Всички набелязани задачи армията изпълнява добре.

Като цяло Хитлер явно отива към пълен провал, а нашата страна — към безусловна победа, към тържеството на руското оръжие.

Общо взето, фронтът се справя със своите задачи, сега всичко зависи от тила, тилът трябва много да работи, за да задоволява нуждите на фронта, тилът трябва добре да се учи, да бъде морално устойчив и тогава победата непременно ще бъде наша.

 

Целувам те силно.

Твой Г. Жуков“

В краткото писмо като в капка море е целият Жуков. Той живее само с интересите на войната, която за него е тежък труд на фронта и в тила. На целия народ. Оттук и ще дойде, непременно ще дойде победата. А личният принос за тази победа? Маршала малко го интересува славата сама по себе си. За нея се е погрижила историята.

Колкото по-назад в миналото остава Великата отечествена война, толкова по-релефен и ясен изпъква на фона на най-великите битки от онова време обликът на верния син на родината и на Комунистическата партия на Съветския съюз, на маршала на Съветския съюз Георгий Константинович Жуков.

Много видни пълководци възпита партията в предвоенния период и в годините на Великата отечествена война. Но Г. К. Жуков с право е признат от целия народ за пръв измежду тях.

Маршалът на Съветския съюз Г. К. Жуков притежаваше всички черти, присъщи на забележителния пълководец: той оценяваше военната и военно-политическата обстановка, като анализираше явленията и събитията в широчина и в дълбочина, проникваше дълбоко в замислите и действията на противника, проявяваше реализъм при оценката на съотношението на силите, непоколебима воля за постигане на поставените цели в най-сложни условия (под негово ръководство понякога невъзможното ставаше реалност, както бе при отбраната на Москва), огромна активност и умение да налага своята воля на врага (както бе край Ленинград), решителност и липса на каквито и да било колебания при изпълнение на важни оперативно-стратегически решения при крайно сложна и неизяснена обстановка.

И наред с това той никога не се опитваше да върши всичко сам. Георгий Константинович притежаваше изключително важно качество — умението да сплотява и да привлича към активна работа подчинените му командващи и командири, щабове и политически органи. Жуков бе признат организатор на бойната дейност в многочислени военни колективи.

Знае се и друго. Упоритият труд, който е хвърлил, за да развие у себе си качествата на изтъкнат военачалник. Умението му да се учи, както и неотклонно, творчески и инициативно да учи другите по време на мир и на война.

За това разказват бойните му другари — видни съветски пълководци.

Съратникът на Жуков, маршалът на Съветския съюз К. К. Рокосовски, служил рамо до рамо с него, си спомня как през двадесетте години, когато техните пътища се срещат във Висшето кавалерийско училище в Ленинград: „Жуков цял се бе посветил на изучаването на военната наука. Надникнем в стаята му — все пълзи по картата, разгъната на пода. Още тогава работата, дългът стояха за него над всичко.“ Жуков става забележителен пълководец само защото е преминал дългия път на учение и овладяване на военното изкуство в редовете на Червената армия.

„Той бе човек, който се отличаваше с решителен и твърд характер“ — пише за Г. К. Жуков друг негов боен другар, маршалът на Съветския съюз А. М. Василевски. И по-нататък: „Жуков решаваше смело въпросите, поемаше изцяло отговорността за бойните действия… Мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че Г. К. Жуков е един от най-ярките пълководци през Великата отечествена война.“ И все пак къде точно е неговото място сред плеядата прославени маршали, довели съветската армия до победата? Сега в официални случаи ги подреждаме по азбучен ред, но начело в списъка е Жуков. Пръв сред равни!

И още нещо. Времето ражда своите герои. На Г. К. Жуков му бе отредено да живее във велико време; в разцвета на силите и военния си талант той срещна изпитание, сполетяло целия народ: великата и изключително тежка война срещу озверелия фашизъм. Той живееше с тази война и направи всичко по силите си за победата. В суровата военна схватка проличаха ония качества в характера на Жуков, с които той влезе в историята.

Името и делото на Г. К. Жуков са известни далеч зад пределите на Съветския съюз. Да вземем Съединените щати. Изтъкнатият американски публицист Харисън Е. Солсбъри написа книгата „Великите битки на маршал Жуков“. Тя излезе през 1969 г. и оттогава е преиздавана многократно. В нея за Жуков се казва: „Когато историята завърши мъчителния процес на оценка, когато зърното на истинските постижения се отсее от плявата на известността, над всички военачалници ще засияе името на този суров, решителен човек, пълководеца на пълководците във водене на война с масови армии. Той неведнъж насочваше хода на битките срещу нацистите, срещу Хитлер.“

В книгата си „Тигрите горят“ американският военен историк Мартин Кайдън обяснява на своите сънародници: „Ние на Запад имаме големи военачалници. Бих могъл да назова генерал Джордж Патън. Фелдмаршал Бърнард Л. Монтгомъри и генерал Дъглас Макартър. Имаше и други военни гиганти. Адмирал Честър У. Нимиц, генерал Дуайт Д. Айзенхауер. Но много ли са изследователите на превърналата се вече в минало Втора световна война, които веднага ще назоват името на Георгий Константинович Жуков? Колцина от тях знаят кой е той и какво е направил? Мнозина ли разбират, че Жуков действително е бил според много точната характеристика на Харисън Е. Солсбъри «пълководец на пълководците на XX столетие във водене на война с масови армии». През Втората световна война той нанесе на германците повече загуби от който и да е друг военачалник или група военачалници. Във всяка битка Жуков командваше над един милион души. Въвеждаше в действие фантастично количество танкове. Германците познаваха много добре името и съкрушителното майсторство на Жуков, защото имаха пред себе си военен гений.“ Той бе, завършва Кайдън, „маршал чудо“, а Солсбъри подчертава: „Жуков знаеше наизуст цялата класическа военна литература от Цезар до Клаузевиц.“

Жуков завърши войната през 1945 г. в Берлин, но победният път на пълководеца започна през 1939 г. в степите на Монголия. Този сравнително кратък отрязък от време съвпада с един тежък и страшен период в историята на човечеството. Без преувеличение това бяха години, когато се решаваше въпросът ще съществува или не човешката цивилизация.

Велика по цел, най-ожесточена по класово и военно противоборство, продължителната война между социализма и империализма даде на Георгий Константинович Жуков възможността да използва докрай всички прекрасни качества на душата и характера си — таланта си на пълководец и непоколебимостта си на комунист в защитата на социалистическата родина.