Николай Яковлев
Маршал Жуков (12)

Фашистките танкове горят

Според плана „Барбароса“ германската група армии „Юг“ трябваше „да унищожи руските части, намиращи се в Украйна, още преди те да излязат на Днепър. За тази цел основния си удар те трябваше да нанесат от района на Люблин с общо направление към Киев“. В изпълнение на този план мощната 1-ва танкова група на Клайст, след като направи 50-километров пробив във фронта, се понесе на изток. Жуков и командващият фронта генерал-полковник М. П. Кирпонос решиха да нанесат контраудар по двата фланга на врага от север и от юг, като начало с четири механизирани корпуса.

От 23 юни в района на Луцк–Броди–Ровно цяла седмица бушуваше насрещно танково сражение, в което от двете страни участваха повече от хиляда танка. Докато обикаляше командните пунктове, Жуков според думите му си спомнил „славната 11-а танкова бригада, нейния командир — смелия бригаден командир М. П. Яковлев, и как той громеше с бригадата си противника през 1939 г. край хълма Баин Цаган на Халхъйн Гол. Да, тези хора ще се сражават не по-зле“. И те действително се сражаваха не по-зле, но обстановката беше друга.

Върху страната внезапно се бе спуснал гърмящ звяр — въоръжени до зъби, отлично обучени танкови дивизии, които бяха формирани от млади убийци, надъхани с бълнуванията на фашистите за расово „превъзходство“. Макар че настъпващата група германски части превъзхождаше по численост съветските подразделения, които Жуков и Кирпонос бяха успели да съберат набързо и да хвърлят срещу нея, под натиска на съветските танкисти тя спря, а на места дори отстъпи. Полетяха молби за помощ към върховното командване на вермахта, редица германски дивизии бяха обърнати срещу съветските механизирани корпуси. За попълнение на групата на Клайст пристигнаха стотици танкове! На 26 юни Халдер, заемащ пост, съответстваща на поста на Жуков — началник на Генералния щаб от другата страна на фронта, е отбелязал в дневника си: „Противникът, действащ срещу групата армии «Юг», има твърдо и енергично ръководство. Той непрекъснато докарва от вътрешността на страната нови, свежи сили против танковия ни клин.“ Отбелязвайки „значителните загуби“ на хитлеристките войски, той неочаквано завършва: „Ще се уповаваме на бога.“ На другия ден Халдер е записал: „… Руското командване в Украйна (трябва да му се отдаде дължимото) действа добре и енергично.“

Ето какво пише Халдер още в първите дни на войната за сражението, ръководено от Кирпонос и от Жуков като представител на Ставката на Главното командване. Жуков трябваше да дава указания и препоръки, да внася поправки при решаването на най-различни въпроси. А те понякога бяха неочаквани за кадрови военен, във всеки случай теоретично не бяха от компетенцията на един армейски генерал. Например в отговор на твърдението на един от командващите, че тежките танкове КВ със 152-милиметрови оръдия стоят без снаряди, Жуков обяснява: „152-милиметровите оръдия КВ стрелят със снаряди 09–30 хг, затова се разпоредете да ви отпуснат незабавно бетонобойни снаряди 09–30 хг и ги използвайте. Ще громите с все сила танковете на противника.“ Налагаше му се да се намесва дори и в подбора на боеприпасите за оръдията!

В ожесточените схватки на това грандиозно танково сражение край границата врагът често търпеше поражения и понасяше загуби. Обстановката се изменяше стремително, понякога хитлеристите, дошли като победители от Европа, бягаха на десетки километри от съветските танкове.

Два пъти героят на Съветския съюз, генерал-полковникът от танковите войски В. С. Архипов тогава беше капитан, командир на разузнавателен батальон в танкова дивизия. С настъпването на нощта неговите танкисти нападнаха вражеска колона. В тази огнена нощ съветските танкисти подложиха на силен обстрел и унищожиха много вражески коли и леки танкове.

Съмна се. Броните на съветските танкове Т-34 бяха почернели от сажди. Доложиха на Архипов, че един ранен немски офицер танкист моли да повикат „русиш командир“. „Той беше много зле и сякаш бълнуваше. Каза, че някакъв руски танкист е унищожил неговия танк. А четиридесета година във Франция — нима това беше война? Той е видял руската пехота край Сокал. Как е напредвала тя в щикова атака! На това му се вика война! Ето какво каза той, преводачът ни предаваше неговите думи, а на нас ни беше малко странно да слушаме този панегирик от устата на умиращия враг в ранното юлско утро, сред дима от горящите бензиновози.“

В тези боеве бяха взети много пленници. „Пленниците — завършва Архипов — обикновено бързаха да заявят, че не са националсоциалисти, и на драго сърце даваха показания. Дълго след това, чак до Сталинград и Курската битка не видях сред хитлеристките войски такова психическо състояние, такава потиснатост и паника.“ Такива бяха първите последици за хитлеристките войскари от контраудара, подготвен с участието на Жуков.

Баграмян си спомня как се е срещнал е Жуков веднага след като той се е върнал в ония тежки дни от частите: „Началникът на Генералния щаб бе навъсен. Жуков кимна мълчаливо в отговор на моя поздрав, от разговора с него разбрах, че той смята действията на командването на фронта за недостатъчно енергични и целеустремени. Според думите му много време се отделя за решаването на второстепенни задачи и твърде бавно върви съсредоточаването на корпусите. А е необходимо да се определи главната опасност и основните усилия да се насочат срещу нея. Такава главна заплаха са танковете и моторизираните групи на противника, вклинили се дълбоко в тила на нашата отбрана. Затова именно в тези направления трябва да бъдат хвърлени основните сили на фронта при поддръжката на цялата авиация. Само така ще бъде постигнат прелом в граничното сражение.“

Но прелом не се получи, нещо куцаше във взаимодействието и управлението на войските, връзката подвеждаше, разузнаването не беше организирано добре. Жуков се надяваше да оправи положението. Кипящата му дейност бе прекъсната на 26 юни, когато го повикаха в Москва. Сталин настояваше да се върне незабавно — „на Западния фронт се е създала тежка обстановка. Противникът наближава Минск“. Когато същия ден Жуков пое със самолет за Москва, врагът не успя да постигне оперативен пробив в съветския фронт. Това се случи едва на 28 юни.

По-късно, връщайки се към тези дни, Г. К. Жуков настояваше историците „да анализират до най-малките подробности“ това сражение, тъй като „в резултат именно на действията на частите ни в Украйна бе осуетен напълно още в самото начало вражеският план за стремителен пробив към Киев“.

За голямо съжаление съвсем различно се развиваха събитията на Западния фронт.