Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (9) (Роман за последните дни на Земята)

Девета глава

Тази вечер системата за подсъзнателно събуждане не задейства, но към 8:45 ч., раздърпан и разчорлен, Бък все пак успя да стигне до редакцията и веднага започна да се извинява за закъснението. Не беше се излъгал. Шефовете на отделите негодуваха. Хуан Ортис, който отговаряше за международната политика, бе раздразнен, че Бък ще се занимава с конференцията на високо равнище, която той планираше да отрази след две седмици.

— Евреите националисти обсъждат един проблем, който следя от години — гневеше се той. — Кой можеше и да предположи, че ще предприемат действия за създаване на единно световно правителство? Дори само фактът, че обсъждат този въпрос, вече има решаващо значение. И именно защото идеята им е революционна, те организират срещата си тук, а не в Йерусалим или в Тел Авив. Повечето националисти от Израел смятат, че Свещената земя вече е прекалила с щедростта си. Това наистина е историческо събитие.

— Тогава какво те притеснява? — попита Планк. — Защо най-добрият ни репортер да не участва в разработката на уводната статия?

— Защото аз съм най-добрият в тази област.

— Опитвам се да открия връзката между всички тези конференции и събития — оправда се Планк.

Джими Борланд, завеждащият отдел „Религия“, също се намеси:

— Разбирам съображенията на Хуан, но аз трябва да отразя две срещи по едно и също време. Нужна ми е помощ.

— Е, това е вече напредък — одобри Планк.

— Но ще бъда откровен, Бък — добави Борланд. — Искам да имам думата при последната редакция.

— Разбира се — побърза да обещае Планк.

— Чакайте, по-кротко — каза Бък. — Не можете да ме третирате като обикновен репортер, който просто отразява събитията. Имам свое виждане за предстоящите срещи и не се опитвам да плувам във ваши води. Няма да подготвям материалите за отделните конференции. Искам да открия някаква съгласуваност, да потърся по-дълбокия смисъл или общия знаменател между тези събития. Джими, твоите две групи — религиозните евреи, които искат да възстановят храма, и икуменистите, които се борят за някаква единна световна религия — няма ли да влязат в противоречие помежду си? Ще има ли религиозни евреи…

— Ортодоксални.

— Добре, ортодоксални евреи на икуменическата конференция за единна световна Църква? Защото този възглед според мен противоречи на идеята за възстановяване на храма.

— Е, поне разсъждаваш като специалист по религиозните въпроси — каза Джими. — Това звучи насърчително.

— И какво смяташ ти?

— Не знам. Именно това е най-интересното — срещите ще се състоят по едно и също време в един и същ град. Звучи твърде хубаво, за да е истина.

Финансовият редактор Барбара Донахю сложи край на спора.

— И друг път сме водили подобни дискусии, Стив — каза тя. — Оценявам начина, по който даваш възможност на всеки от нас да изпусне парата без последствия. Но на всички ни е ясно, че участието на Бък вече е решено, така че нека да оближем раните си и да продължаваме нататък. Ако всеки задвижи нещата в собствения си отдел и допринесе за подготвянето на водещата статия, мисля, че от това ще спечелим всички. По-добре да се хващаме на работа.

Дори Ортис кимна одобрително, макар и, както се стори на Бък, малко неохотно.

— Бък ще бъде на предната линия — поде Планк. — Поддържайте връзка с него, а той ще докладва на мен. Имаш ли да кажеш нещо, Бък?

— Едно голямо благодаря — отвърна Бък с печален тон, което предизвика всеобщ кикот. — Барбара, твоите финансисти се събират в седалището на ООН, както когато обсъждаха трите основни парични единици, нали?

Тя кимна:

— Да, на същото място, а и хората са почти същите.

— Доколко Джонатан Стонагъл е вътре в играта?

— Искаш да кажеш — официално?

— Е, всеки знае, че е предпазлив. Но въпросът е дали упражнява някакво влияние.

— Има ли огън без дим?

Бък се подсмихна и драсна нещо в бележника си.

— Приемам това за положителен отговор. Ще се завъртя около този случай, може би ще се опитам да се добера до Даймънд Джон.

— Желая ти успех, въпреки че е малко вероятно да му видиш физиономията.

— Но все пак ще е тук, нали, Барбара? Не беше ли отседнал в хотел „Плаза“ последния път?

— Ти наистина си в течение — призна тя.

— Не, просто всеки ден привикваше по един от най-големите шефове в апартамента си.

Хуан Ортис вдигна ръка.

— Следя внимателно мисълта ти, Бък, и нямам нищо лично срещу теб. Но не виждам начин да се съчетаят отделните събития, без да се измисли някаква вътрешна връзка. Ако искаш да напишеш статия за четири важни международни конференции, свикани в нашия град почти по едно и също време, добре. Но да търсиш общото между тях би било пресилено.

— Ако се убедя, че не са свързани, няма да пиша обобщаващ материал — отвърна му Бък. — Така ще е справедливо, нали?

* * *

Към скръбта на Рейфърд Стийл се прибави и безпокойство. Къде ли е Клои? Не беше на себе си от притеснение. Прекара целия ден вкъщи — сновеше нагоре-надолу, мислеше, страдаше. Чувстваше се ненужен и безпомощен. От „Панконтинентал“ му казаха, че колата му вероятно ще бъде освободена, когато се върне от полета в края на седмицата. Новините по телевизията показваха значителен напредък при разчистването на пътищата и пускането на градския транспорт. Но гледката още дълго щеше да напомня за случилото се. Кранове и ремонтни машини не бяха в състояние да разчистят всичко и разкривените останки от катастрофирали превозни средства се трупаха на купчини край пътищата и магистралите.

Когато Рейфърд най-после реши да се обади в църквата на жена си, беше станало късно и за негово облекчение нямаше с кого да разговаря. Както се надяваше, на телефонния секретар бе записано ново съобщение и гласът на мъжа звучеше малко уплашено:

Свързали сте се с църквата „Нова надежда“. Замисляме ежеседмични срещи за изучаване на Библията, но засега ще се събираме само веднъж — всяка неделя от 10 часа сутринта. Тъй като всички служители в църквата, с изключение на мен и по-голямата част от паството изчезнаха, малцината останали ще се грижим за поддръжката на сградата, както и ще разпространяваме видеокасетата, която нашият пастир подготви за времена като тези. Можете да се отбиете в канцеларията по всяко време, за да получите касетата безплатно. Очакваме ви в неделя сутрин.

„Ами да — помисли си Рейфърд, — този пастир често говореше за Грабването на вярващите.“ Ето защо Айрин бе така очарована от идеята да се отправи послание към онези, които ще бъдат оставени. Ще трябва двамата с Клои да си вземат една касета. Надяваше се, че и тя ще е толкова заинтригувана да научи истината, колкото бе той.

Рейфърд се вторачи в тъмнината през прозореца. Точно в този момент Клои слизаше от едно такси и плащаше на шофьора. Беше оставила големия си куфар на земята. Рейфърд изтича навън, както си беше по чорапи, и я взе в прегръдките си.

— О, тате — изплака тя, — как сте вкъщи?

Той поклати глава.

— Не искам да чувам това — извика Клои, като се отскубна от него и погледна към къщата, сякаш очакваше майка й и брат й да се появят на прага.

— Останахме само двамата с теб, Клои — прошепна Рейфърд и те заплакаха в тъмнината.

* * *

Бък Уилямс успя да открие следите на Дърк Бъртън едва в петък. Обади се в лондонската борса и се свърза със завеждащия отдела, в който работеше Дърк.

— Трябва да ми кажете точно кой сте и конкретно — каква е връзката ви с господин Бъртън, преди да ви съобщя къде се намира той — предупреди го Найджъл Ленард. — Длъжен съм също така да ви предупредя, че този разговор се записва.

— Моля?

— Записвам нашия разговор, господине. Ако не сте съгласен, можете да прекъснете.

— Не ви разбирам.

— Какво има за разбиране? Не знаете ли какво е запис?

— Разбира се и аз също смятам да направя запис, ако нямате нищо против.

— Всъщност имам, господин Уилямс. Защо ви е притрябвало да ме записвате?

— А на вас?

— Ние сме в неблагоприятно положение и проучваме всички възможни следи.

— Какво положение? И Дърк ли е сред изчезналите?

— Де да беше така!

— Говорете.

— Първо трябва да знам защо се интересувате.

— Стари приятели сме. Съученици от колежа.

— Кой колеж?

— Принстън.

— Добре. Кой випуск?

Бък отговори и на този въпрос.

— Така. Кога за последен път говорихте с него?

— Не помня точно. Изпращахме си съобщения по гласовата поща.

— С какво се занимавате?

Бък се поколеба.

— Журналист съм в списание „Глобъл Уикли“ в Ню Йорк.

— А интересът ви журналистически ли е?

— Не изключвам и такава възможност — отвърна Бък, като се стремеше да скрие гнева си, — но не мога да си представя, че приятелят ми, колкото и важен да е за мен, ще представлява интерес за моите читатели.

— Господин Уилямс — каза предпазливо Найджъл, — позволете ми да заявя най-категорично, като имам предвид и двата записа, че това, което ще кажа, е напълно неофициално. Разбирате ли ме?

— Аз…

— Тъй като съм наясно, че както във вашата страна, така и в Обединеното кралство всичко, което е заявено неофициално, не може да се публикува.

— Дадено — отсече Бък.

— Моля?

— Казвам — дадено. Това е неофициално. И така — къде е Дърк?

— Тялото на господин Бъртън бе открито тази сутрин в дома му. Починал е от огнестрелна рана в главата. Съжалявам, защото сте му приятел, но самоубийството бе доказано.

Бък направо онемя.

— Доказано от кого? — едва успя да попита.

— От властите.

— Кои власти?

— Скотланд ярд и охраната на борсата.

„Скотланд ярд? Ще видим тази работа“ — помисли си Бък.

— А защо и борсата участва?

— Защитаваме информацията и служителите си, господине.

— Знаете много добре, че самоубийството е изключено.

— Защо трябва да знам?

— Ако сте му началник, значи сте наясно.

— След изчезванията станаха безброй самоубийства.

Бък клатеше глава така енергично, сякаш Найджъл можеше да го види през океана.

— Дърк не се е самоубил и вие го знаете.

— Разбирам чувствата ви, но ние с вас едва ли знаем какво е мислил господин Бъртън. С него бяхме близки, но не мога по никакъв начин да оспорвам заключенията на медицинската експертиза.

Бък рязко затвори телефона и се втурна в кабинета на Стив Планк. Каза му какво беше научил.

— Това е ужасно — отвърна Стив.

— Имам една връзка в Скотланд ярд. Човекът познава Дърк, но не искам да говоря за това по телефона. Нека Мардж да ми запази място за следващия полет до Лондон. Ще се върна за всички важни конференции тук, но сега непременно трябва да отида.

— Ако успееш да хванеш някой полет. Не знам дали летище „Кенеди“ изобщо е отворено.

— А „Ла Гуардия“?

— Питай Мардж. Нали знаеш, че Карпатия пристига утре.

— Ти каза, че бил дребна риба. Сигурно ще е още тук, когато се върна.

* * *

Рейфърд Стийл не успя да убеди дъщеря си да излязат от къщи. Клои прекара часове в стаята на брат си, а после в спалнята на родителите си. Избра още някои от личните им вещи и ги прибави към кутиите със спомени, които баща й бе приготвил. На Рейфърд много му дожаля за нея. Тайно се надяваше, че тя ще му бъде утеха. И знаеше, че ще бъде така. Но засега Клои имаше нужда от време, за да свикне със загубата. След като се наплака, беше готова да си поговорят. И когато се върнаха толкова назад в спомените си, че Рейфърд не знаеше дали сърцето му ще понесе следващия разказ, тя внезапно смени темата и заговори за изчезванията.

— Татко, в Калифорния почти вярват в теорията за извънземно нашествие.

— Шегуваш се.

— Не. Може би ти не я приемаш, защото си бил винаги толкова практичен и така скептично настроен към всичко, което пишат вестниците. Аз също не мога да повярвам. Искам да кажа, че сигурно трябва да е нещо свръхестествено или нещо от друг свят, но…

— Но какво?

— Ако някакви извънземни сили са в състояние да направят всичко това, те би трябвало да могат и да се свържат с нас. Няма ли да решат да ни завладеят или да поискат откуп, или просто да ни принудят да вършим нещо за тях?

— Кои например? Марсианците ли?

— Татко! Не казвам, че вярвам в това. Напротив, не вярвам. Но няма ли логика в разсъжденията ми?

— Не е нужно да ме убеждаваш. Признавам, че преди седмица не можех и да си представя подобно нещо, но сега цялата ми логика просто рухна.

Рейфърд се надяваше, че Клои ще го попита какво е неговото обяснение. Не искаше да започва веднага с разсъждения на тема религия. Тя беше против религията още от годините в гимназията, когато престана да ходи на църква и двамата с Айрин се отказаха да спорят с нея. Беше добро дете, никога не създаваше проблеми. Имаше достатъчно добър успех, за да получава стипендия. Вярно че от време на време закъсняваше и докато беше в гимназията, премина през период на бурни любовни увлечения, но никога не им се бе налагало да я освобождават от затвора под гаранция, а и нямаше никакви доказателства, че взема наркотици. Но баща й все не беше доволен.

Рейфърд и Айрин забелязваха, че Клои неведнъж се прибира от купон пийнала и през нощта повръща в банята. Първия път се направиха, че не са я усетили. Решиха, че е достатъчно уравновесена, за да не повтори поведението си. Но когато се случи пак, Рейфърд реши да си поговори с нея.

— Знам, знам, знам. О, татко, моля те, само не ми натяквай.

— Не ти натяквам. Просто искам да съм сигурен, че няма да шофираш, когато си пила.

— Естествено, че няма.

— И че знаеш колко глупаво и опасно е да прекаляваш с пиенето.

— Мислех, че няма да ми натякваш.

— Само ми кажи, че знаеш всичко това.

— Мисля, че вече го казах.

Той поклати глава и замълча.

— Добре де, добре. Кажи си всичко. Докажи колко си загрижен.

— Не се подигравай с мен — отвърна той. — Някой ден и ти ще имаш деца и няма да знаеш какво да им кажеш или какво да направиш. Когато обичаш някого с цялото си сърце и единственото, което те интересува, е той да е добре…

Нещо заседна на гърлото му. За първи път през съзнателния си живот не можеше да продължи защитата си. Не му се бе случвало, когато спори с Айрин. Тогава той се отбраняваше енергично, защото искаше да докаже колко много държи на нея. Но с Клои беше друго — той наистина искаше да й каже най-важното, да я предпази от самата нея, да я накара да разбере, че я обича. Но нещо все не се получаваше. С назидателния си тон сякаш я мъмреше, порицаваше, наказваше. И това съзнание му попречи да продължи.

Макар да не го бе планирал, този несъзнателен емоционален изблик подейства на Клои. Месеци наред тя странеше и от двамата си родители. Беше навъсена и студена, саркастична и предизвикателна. Изтъкваше независимостта си. Ясно му бе, че тя расте и се изгражда като личност, но това беше време на болка и страх.

Тогава той се опита да се съвземе и да излезе от неловкото положение — прехапа устни и си пое дълбоко дъх. В този момент Клои се хвърли към него и, както правеше като малка, уви ръце около шията му.

— О, татко, не плачи. Зная, че ме обичаш. Зная, че си загрижен за мен. Не се тревожи. Взимам си бележка и вече няма да постъпвам толкова глупаво. Обещавам.

Двамата се разридаха и това ги свърза както никога преди. Рейфърд не си спомняше от тогава да я беше наказвал или порицавал. Тя не се върна в църквата, но по това време и той самият се бе отдръпнал. Баща и дъщеря се сближиха много и тя все повече заприличваше на него. Айрин се шегуваше, че всяко от децата им си има любим родител.

Сега, само няколко дни след като двамата с Рейми бяха изчезнали, Рейфърд таеше надеждата, че онова приятелство между него и Клои, започнало така емоционално през юношеските й години, ще се възобнови и те ще могат да говорят свободно. Нима имаше нещо по-важно от това, което се случи? Сега му беше ясно какво мислят калифорнийците и лудите й приятелчета от колежа. Нищо ново. Открай време беше разбрал, че жълтите вестници упражняваха такова влияние върху жителите на западното крайбрежие, каквото имаха „Чикаго Трибюн“ или дори „Ню Йорк Таймс“ върху хората от Средния запад.

В късния петъчен следобед Рейфърд и Клои, макар и неохотно, стигнаха до заключението, че ще трябва да хапнат нещо. Двамата се разшетаха в кухнята, като забъркаха здравословна смес от плодове и зеленчуци. Докато работеха мълчаливо, той усети спокойствие и облекчение. Имаше и болка, разбира се, защото всичко, свързано с домакинството, му напомняше за Айрин. Когато седнаха да ядат, по навик всеки зае обичайното си място в двата края на масата. Така другите две празни места изпъкнаха още повече.

Рейфърд забеляза, че Клои пак помръкна. Разбираше я, защото и той изпитваше същото. Не бяха изминали чак толкова много години от времето, когато семейството се хранеше заедно три, дори четири пъти в седмицата. Айрин винаги сядаше от лявата му страна, Рейми се разполагаше отдясно, а Клои — точно срещу него. От тишината и празнотата сега въздухът просто вибрираше.

Рейфърд яде лакомо и унищожи огромна част от салатата. Клои хапна малко и скоро заплака тихо, с наведена глава, а сълзите й се стичаха по бузите. Когато баща й я хвана за ръката, тя скочи, седна в скута му, скри лицето си и се разрида силно. С болка в сърцето Рейфърд я залюля и не спря, докато тя не се успокои.

— Къде ли са? — изстена Клои.

— Искаш да знаеш къде мисля, че са? Наистина ли? — попита я той.

— Разбира се.

— Смятам, че са на небето.

— Е, татко! В училище имаше някакви откачалки, които твърдяха същото, но щом знаят толкова много, защо и те не са отишли там?

— Може би са осъзнали грешките си, но са пропуснали своя шанс.

— Мислиш, че така е станало и с нас? — запита Клои, като се върна обратно на мястото си.

— Страхувам се, че е така. Не ти ли казваше майка ти как вярва, че един ден Исус ще се върне и ще отведе Своите на небето, преди да умрат.

— Така е, но тя винаги е била по-религиозна от всички нас. Понякога си мислех, че е малко отнесена.

— Добре казано.

— А?

— Тя беше отнесена от тук, Клои. Рейми също.

— Ама ти наистина ли вярваш в това?

— Да.

— То е също толкова налудничаво, колкото и теорията за марсианското нашествие.

Рейфърд почувства нужда да се защити:

— Добре, а каква е твоята теория?

Клои заговори, както беше с гръб към него и разчистваше масата.

— Откровено си признавам, че нямам обяснение.

— Е, излиза, че аз не съм откровен, така ли?

Клои се обърна и го погледна. Лицето й изразяваше съчувствие.

— Нима не разбираш, татко? Мислите ти се въртят около най-безболезнената възможност. Ако можехме да гласуваме, аз щях да избера мама и Рейми да са на небето, при Бога, да седят на своите облачета и да свирят на арфи.

— Искаш да кажеш, че се самозаблуждавам?

— Не те упреквам, но трябва да признаеш, че това е доста пресилено.

Сега вече Рейфърд наистина се ядоса.

— Какво може да бъде по-пресилено от това, че хората изчезват мигновено и оставят след себе си само дрехите си? Кой друг би могъл да го направи? Преди години щяхме да го припишем на руснаците, щяхме да кажем, че са разработили някаква свръхмодерна технология — смъртоносен лъч, който поразява само човешка плът. Но вече няма съветска заплаха, а и самите руснаци също загубиха много хора. И как това нещо… каквото и да е то — как избра кого да вземе и кого да остави?

— Твърдиш, че единственото логично обяснение е Бог, Който е взел вярващите и е оставил всички нас?

— Да, точно така.

— Не искам да чувам подобно нещо.

— Клои, нашето собствено семейство е отличен пример за онова, което се случи. Ако моите думи са верни, логично е двамата взети да са Рейми и майка ти, а оставените да сме аз и ти.

— Мислиш, че съм чак такава грешница?

— Виж, Клои. Каквато си ти, такъв съм и аз. Не те съдя. Ако съм прав, ние с теб сме пропуснали нещо. Винаги съм се смятал за християнин, защото така съм възпитан и защото не съм евреин.

— А сега казваш, че всъщност не си християнин?

— Ами, мисля, че християните си отидоха.

— Значи и аз не съм християнка?

— Ти си моя дъщеря и си единственият член на семейството ми, който остана заедно с мен. Обичам те повече от всичко на света. Но ако християните са си отишли, а всички други са останали, значи никой от нас двамата не е християнин.

— Имаш предвид някакви „свръххристияни“?

— Да, истински християни. Очевидно Бог е взел тези, които е разпознал като истински вярващи. По какъв друг начин да го кажа?

— А какъв е всъщност Бог? Някакъв побъркан, садистичен диктатор?

— Внимавай, мила. Мислиш, че греша. А ако все пак съм прав?

— Тогава Бог е злобен, подъл и жесток. Кой ще пожелае да отиде на небето с такъв Бог?

— Аз — ако там са майка ти и Рейми.

— И аз искам да съм с тях, тате. Но кажи, връзва ли се това с представата за любещ, милостив Бог? Докато ходех на църква, се уморих да слушам колко силна е Божията любов. Та Той никога не отвърна на моите молитви. Нито веднъж не усетих, че мисли за мен или че ме обича. Ти казваш, че имам право. А Той явно не смята така. Не отговарям на изискванията и затова съм от оставените. Надявам се теорията ти да не е вярна.

— Но ако аз греша, Клои, кой тогава е прав? Къде са всички тези хора?

— Виждаш ли? Хванал си се за тая небесна история, защото те кара да се чувстваш по-добре. Но на мен не ми е по-добре. Не вярвам в нея. Дори не искам да слушам за това.

Рейфърд се отказа да спори с нея и отиде да гледа телевизия. Редовната програма беше възстановена само частично, но успя да хване новинарската емисия. Направи му впечатление странното име на новоизбрания румънски президент, за когото беше чел някъде. Карпатия. Очакваше се да пристигне на летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк в събота, а в понеделник да даде пресконференция, след което да говори пред съвета на Обединените нации.

Значи летище „Ла Гуардия“ вече е отворено. По-късно тази вечер Рейфърд трябваше да излети от там с допълнително планиран полет. Той се обади в „Панконтинентал“ на „О’Хеър“.

— Хубаво, че звъннахте — зарадва се диспечерът. — Тъкмо щях да ви въртя. Летели ли сте скоро на 757?

— Не. Преди летях доста редовно с тях, но сега предпочитам 747. Тази година не съм управлявал 757.

— Само такива ще пуснем на изток тази събота и неделя. Ще трябва да потърсим друг пилот. А вие си припомнете 757, просто за да има взаимозаменяемост.

— Ще бъде изпълнено. Какво друго има за мен?

— Искате ли един полет до Атланта и обратно в понеделник?

— С какъв самолет?

— 747.

— Чудесно. Ще ми кажете ли дали има едно свободно място?

— За?

— Член на семейството.

— Момент, да проверя.

Рейфърд чу шума от клавишите и разсеяния глас на диспечера.

— Докато проверявам, да ви съобщя, че е постъпила молба от човек от вашия екипаж да бъде включен в следващия ви полет. Само че тя май мислеше, че ще летите довечера. Логан — Ню Йорк и обратно.

— Кой? Хати Дърам ли?

— Чакайте да видя. Да.

— Тя включена ли е в полета Бостън — Ню Йорк?

— Ъ-хъ.

— Аз пък не съм, значи въпросът остава висящ.

— Предполагам. Вие имате ли някакви предпочитания?

— Моля?

— Мисля, че тя пак ще се обади. Имате ли нещо против да я включим в някой от предстоящите ви полети?

— Е, няма да е Атланта, нали? Много скоро е.

— Така е.

Рейфърд въздъхна.

— Не, нямам нищо против. Всъщност, почакай. Ако трябва да стане, нека стане.

— Не ви разбирам, капитане.

— Искам да кажа, че ако се падне на моя полет по нормалната процедура, няма да имам нищо против. Но нека не правим никакви допълнителни номера, за да нагласим нещата.

— Сега разбрах. А и както изглежда на полета до Атланта ще се намери място за вашия човек. Име?

— Клои Стийл.

— Слагам я в първа класа, но ако местата се продадат, знаете, че ще трябва да отиде някъде по-назад.

Рейфърд тъкмо затвори телефона и Клои влетя в стаята.

— Няма да летя довечера — каза той.

— Това добра вест ли е, или не?

— Радвам се, защото ще мога да прекарам повече време с тебе.

— След начина, по който се държах? Мислех, че няма да искаш да ме виждаш, нито да говориш с мен.

— Клои, знаеш, че можем да говорим открито помежду си. Ние сме семейство. Изобщо не искам да се делим. Имам полет до Атланта и обратно в понеделник. Запазил съм ти място в първа класа, ако искаш да дойдеш.

— Разбира се.

— Ще ми се да не беше казвала само едно нещо.

— Кое е то?

— Че дори не искаш да помислиш върху моята теория. Винаги са ти харесвали възгледите ми. Не става въпрос за това, че сега не приемаш обяснението ми. Може би не знам достатъчно, за да го изразя ясно. Но майка ти говореше за това. Веднъж дори ме предупреди, че дори и да не знам със сигурност дали ще бъда взет, когато Христос се върне за вярващите, не бива да се надсмивам.

— Но ти се подиграваше!

— Така беше. Но няма да се повтори.

— Виж, тате. Аз не се надсмивам. Просто не мога да приема това разбиране.

— Добре е, че го казваш открито. Но не се заричай, че дори няма да помислиш над него.

— Добре, а ти помисли ли върху теорията за извънземното нашествие?

— Откровено казано — да.

— Шегуваш се.

— Премислил съм всичко. Случилото се до такава степен надхвърля всички човешки представи, че не знаеш как изобщо да го тълкуваш.

— Добре, ако си взема думите назад, какво ще означава това? Че изведнъж ще се превърнем в религиозни фанатици, ще тръгнем на църква, какво още? А откъде да знам дали не е твърде късно? Ако си прав, може би сме пропуснали своя шанс завинаги.

— Точно това трябва да разберем, не мислиш ли? Нека проверим има ли нещо вярно в тази теза. Ако има, единственото нещо, към което ще се стремим, е да разберем дали някога ще можем да бъдем отново с мама и Рейми.

Клои тръсна глава.

— Ех, татко, не знам.

— Слушай, обадих се в църквата, където ходеше майка ти.

— О, не.

Той й разказа за видеозаписа, който предлагаха.

— Какво? Видеозапис, предназначен за оставените? Моля ти се!

— Ти си скептично настроена и това, съвсем естествено, ти звучи смешно. Аз обаче не виждам друго логично обяснение и нямам търпение да видя записа.

— Ти си отчаян.

— Разбира се, че съм. А нима ти не си?

— Нещастна съм и съм уплашена, но не съм толкова отчаяна, че да си изгубя ума. Съжалявам, татко. Не ме гледай така. Не те упреквам, че искаш да видиш онази касета. Няма да ти преча, а ти не се тревожи за мене.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Предпочитам да не идвам. Но ако настояваш…

— Можеш да изчакаш в колата.

— Не това е причината. Не ме е страх да се срещна с някой, който мисли различно от мен.

— Добре, утре отиваме там. — Рейфърд сложи край на спора. Реакцията й го разочарова, но бе твърдо решен да следва плана си — както за нейно, така и за свое добро. Ако беше прав, не искаше точно сега да предава дъщеря си.