Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (16) (Роман за последните дни на Земята)

Шестнадесета глава

— Не бих го направил за всеки — каза Стив на Бък, след като двамата си взеха довиждане с Мардж и се насочиха към две различни таксита. — Не знам колко време ще успея да ги забавя. Ще ги лъжа, че аз съм ти, докато и ти се представяш за някой друг. Така че не се бави. Действай бързо.

— Не се тревожи.

Стив се качи в първото такси. На гърдите му беше закачена табелката на Бък с името на Джордж Орешкович. Трябваше да отиде в хотел „Плаза“ и да обяви, че има насрочена среща с Карпатия. Бък се надяваше, че Стив ще бъде пресрещнат и арестуван незабавно и така ще разчисти пътя, за да влезе той. Ако го спрат, ще покаже документи на името на Стив Планк. И двамата знаеха, че планът им не е добър, но Бък беше готов да опита всичко, само и само да избегне екстрадирането си. Можеха да му припишат убийството на Алан Томпкинс, а дори и на Дърк Бъртън.

Бък помоли шофьора на своето такси да изчака минута, докато потегли колата със Стив. Когато пристигна, пред хотела беше пълно с полиция, патрулни коли и няколко автомобила без отличителни знаци. Докато си пробиваше път през тълпата зяпачи, видя как полицаите избутаха Стив — с ръце, закопчани с белезници на гърба — през вратата и надолу по стълбите.

— Пак ви повтарям — викаше той. — Името ми е Орешкович!

— Знаем кой си, Уилямс. Спести си обясненията.

— Абе, идиоти такива, това не е Кам Уилямс — извика един репортер и се изсмя. — Това е Стив Планк.

— Точно така — потвърди Планк. — Аз съм шефът на Бък от „Глобъл Уикли“.

— Да бе, сигурно — сопна му се един цивилен полицай, докато го набутваше в кола без отличителни знаци.

Бък успя да избегне репортера, който беше разпознал Стив. Когато обаче влезе в хотела и се добра до един от вътрешните телефони, за да се свърже със стаята на Розенцвайг, налетя на друг колега, Ерик Милър, който говореше от съседната кабина. Като го видя, Ерик закри слушалката с длан и му прошепна:

— Какво става, Уилямс? Полицаите току-що арестуваха шефа ти. Помислиха, че си ти!

— Направи ми една услуга — помоли Бък. — Поне за половин час запази тази информация за себе си. Дължиш ми го.

— Нищо не ти дължа, Уилямс — отвърна Милър. — Но изглеждаш доста изплашен. Обещай, че ще бъда първият, на когото ще кажеш какво става.

— Добре де. Ти ще си първият репортер, на когото ще кажа каквото и да било. Но не мога да ти дам дума, че преди това няма да го кажа на някой друг.

— На кого?

— Познай.

— Ако се опитваш да се свържеш с Карпатия, Камерън, по-добре се откажи. Ние се мъчим цяла вечер. Няма да дава повече интервюта днес.

— В хотела ли е?

— В хотела е, но не приема.

В този момент Розенцвайг вдигна слушалката.

— Хаим, тук е Камерън Уилямс. Мога ли да се кача при тебе?

Като чу това име, Ерик Милър затвори телефона, от който говореше и се доближи още повече до Бък.

— Камерън! — възкликна Розенцвайг. — Не мога да ти хвана дирите. Първо си мъртъв, после се съживяваш. Току-що научихме, че си бил арестуван във фоайето на хотела и ще те разпитват във връзка с някакво убийство в Лондон.

Бък не искаше Милър да заподозре нещо и бързо продължи:

— Хаим, трябва да действам незабавно. Представям се под името Планк, разбра ли?

— Ще се обадя на Николае и ще го накарам да дойде в моята стая. Ти се качвай.

И той каза номера на хотелската си стая.

Бък сложи пръст на устните си, за да предупреди Милър да не задава въпроси, но не успя да се отърве от него. Втурна се към асансьора, но Ерик го следваше по петите. Мъж и жена се опитаха да се присъединят към тях, но Бък им каза:

— Хора, съжалявам, тоя асансьор не работи.

Мъжът и жената си тръгнаха, но Милър остана. Бък не искаше колегата му да види на кой етаж отива. Изчака, докато вратите се затворят, и натисна стоп-бутона. Хвана Милър за яката и го притисна до стената.

— Слушай, Ерик, казах ти, че ще се обадя първо на тебе, за да ти кажа какво става тук. Но ако се раздрънкаш или се опиташ да ме проследиш, ще ти видя сметката.

Милър се отскубна от ръцете му и пооправи дрехите си.

— Добре де, Уилямс. Е-е! Успокой се де!

— Ще се успокоя и ти веднага ще си напъхаш гагата.

— Това ми е работата бе, човече. Забрави ли?

— И мойта работа е такава, Ерик, но аз не тръгвам по следа, открита от други. Търся си своя.

— Ще интервюираш ли Карпатия? Само това ми кажи.

— Не, рискувам живота си, за да видя дали една филмова звезда си е вкъщи.

— Значи наистина става дума за Карпатия?

— Не съм казал това.

— Хайде бе, човек. Пусни ми нещо! Ще ти дам каквото поискаш.

— Нали каза, че Карпатия днес няма да дава повече интервюта — припомни му Бък.

— Той изобщо няма да дава повече интервюта, освен за националните канали. Никога няма да се добера до него.

— Това си е твой проблем.

— Уилямс!

Бък отново се протегна да докопа Ерик за гушата.

— Тръгвам! — успокои го Милър.

Когато Бък стигна до етажа за специални гости на хотела, той с изумление установи, че Милър по някакъв начин бе успял да го изпревари и задъхано се представяше на охраната като Стив Планк.

— Господин Розенцвайг ви очаква — каза мъжът в униформа.

— Чакайте малко — извика Бък, като размахваше журналистическата карта на Стив. — Аз съм Планк. Разкарайте този измамник.

Униформеният ги сграбчи за раменете.

— Ще трябва и двамата да изчакате, докато извикам следователя на хотела.

— Просто се обадете на Розенцвайг и го накарайте да дойде тук — предложи Бък.

Мъжът сви рамене и набра номера на стаята от един мобилен телефон. Милър се наведе и като видя номера, хукна към стаята. Бък се втурна след него, а невъоръженият служител крещеше след тях, като продължаваше опитите си да се свърже с някого по телефона.

Тъй като беше по-млад и в по-добра форма, Бък успя да изпревари Милър. Двамата се сборичкаха пред самата стая и при този шум няколко съседни врати се отвориха.

— Идете да се биете някъде другаде — викна гневно някаква жена.

Бък изправи Милър на крака и приклещи главата му с ръце.

— Ерик, ти си същински палячо. Наистина ли мислиш, че Розенцвайг ще пусне в стаята си непознат?

— С благи думи мога да проникна навсякъде, Бък. И ти на мое място би направил същото.

— Там е работата, че аз вече го направих. Сега се разкарай.

Униформеният дойде при тях и ги уведоми:

— Господин Розенцвайг ще излезе след минута.

— Искам да му задам само един въпрос — каза Милър.

— Не, не искаш — отсече Бък, а после се обърна към служителя. — Всъщност не иска.

— Нека старецът да реши — отсъди човекът от охраната, а после съвсем неочаквано се отдръпна, за да освободи коридора, като повлече Бък и Ерик със себе си. Четирима мъже с черни костюми профучаха край тях. Бяха заобиколили открояващата се фигура на самия Николае Карпатия.

— Извинете, господа — каза той. — Извинете.

— О, господин Карпатия. Искам да кажа, господин президент — провикна се Милър.

— Да? — Карпатия се обърна да го погледне, а хората от охраната стрелнаха нахалника с гневни погледи.

— А, здравейте, господин Уилямс — каза Карпатия, като забеляза Бък. — Или, по-точно, господин Орешкович? Или господин Планк?

С цялото си нахалство Ерик пристъпи напред.

— Ерик Милър от списание „Сийборд“.

— Това ми е добре известно, господин Милър — прекъсна го Карпатия, — но закъснявам за важна среща. Ако утре ми позвъните, ще отделя време за един телефонен разговор. Ще бъде достатъчно, нали?

Милър беше смаян. Той кимна и отстъпи назад.

— Вие не казахте ли, че името ви е Планк? — попита униформеният служител. Това предизвика усмивки у всички, освен у самия Милър.

— Влизайте, Бък — рече Карпатия, като му даде знак с ръка да го последва. — Така ви наричат, нали?

— Да, господине — отвърна Бък. Беше сигурен, че дори Розенцвайг не знае прякора му.

* * *

Рейфърд се почувства ужасно след разговора с Хати Дърам. Не беше си представял, че нещата ще се развият толкова зле. Защо просто не я остави да дойде с него на следващия полет? На нея не й стана по-ясно какво иска да й каже, а и той не трябваше да набляга толкова на истинските причини, поради които я кани на вечеря в четвъртък. Сега сам беше развалил всичко.

Какво ще каже на Клои? Всъщност истинската причина да иска да се изясни с Хати беше да го разбере Клои. Но нима тя вече не бе видяла достатъчно? Та нали сама настоя да заменят откраднатата касета. Дори този факт трябваше да го насърчи. Попита я дали иска да дойде с него на полета му до Ню Йорк. Тя отвърна, че би предпочела да си остане вкъщи и да започне да се подготвя за училище. Много му се искаше, но не се осмели да настоява.

Когато Клои си легна, Рейфърд се обади на Брус Барнс, за да сподели с него притесненията си.

— Разбирам колко ти е тежко, Рейфърд — каза младият човек. — Мислех си, че сега ще ни е по-лесно от всякога да говорим на хората за нашата вяра, но и аз срещам същата съпротива.

— Особено трудно е, когато се отнася за собствената ти дъщеря.

— Представям си — съгласи се Брус.

— Едва ли — отвърна Рейфърд, — но няма значение.

* * *

Хаим Розенцвайг беше настанен в удобен апартамент. Охраната остана да пази отвън. Карпатия покани Бък и Розенцвайг в отделен салон, за да разговарят тримата насаме. Като съблече палтото си, той го сложи внимателно върху облегалката на дивана. После ги подкани любезно:

— Настанете се удобно, господа.

— Аз няма нужда да оставам, Николае — прошепна Розенцвайг.

— Глупости, професоре! — отвърна Карпатия. — Бък, нали нямате нищо против?

— Ни най-малко.

— И също така нямате нищо против да ви наричам Бък?

— Не, господин Карпатия, но обикновено така ме наричат хората от…

— Списанието, за което работите. Знам. Наричат ви така, защото се противопоставяте на традиции, условности и авторитети. Прав ли съм?

— Да, но откъде…?

— Бък, днес е най-невероятният ден в живота ми. Тук ми оказаха такова гостоприемство. Хората откликнаха с готовност на идеите и предложенията ми. Просто съм смаян. Ще се върна в родината си удовлетворен и щастлив. Но не веднага. Поканен съм да остана още известно време. Знаете ли вече за това?

— Да, чух.

— Не е ли изумително? Всички тези международни срещи, които ще се проведат тук, в Ню Йорк, през следващите няколко седмици, са свързани с идеята за световното сътрудничество, от която аз така живо се интересувам.

— Така е — отвърна Бък — и моята задача е да ги отразя в списанието.

— Значи ще имаме възможност да се опознаем по-добре.

— Очаквам с нетърпение тази възможност, господин Карпатия. Вашата реч пред ООН днес беше изключително въздействаща.

— Благодаря.

— А и д-р Розенцвайг много ми е говорил за вас.

— Както и на мен за вас.

На вратата се почука. По лицето на Карпатия се изписа неодобрение.

— Надявах се да не ни безпокоят.

Розенцвайг бавно се изправи, довлече се до вратата и тихо размени няколко думи с човека отвън. Когато се върна прошепна на Бък:

— Ще трябва да го освободим за няколко минути, Камерън. Очаква го важен телефонен разговор.

— А, не — възпротиви се Карпатия. — Ще се обадя по-късно. Тази среща е най-важната за мен в момента.

— Извинете ме — Розенцвайг се обърна към него, — но на телефона е президентът.

— Президентът?

— На Съединените американски щати.

Бък скочи бързо, за да си тръгне заедно с Розенцвайг, но Карпатия настоя и двамата да останат.

— Не съм чак такова величие, че да не мога да споделя тази чест с един стар и един нов приятел. Седнете!

Когато те седнаха, Карпатия натисна бутона и каза:

— На телефона е Николае Карпатия.

— Господин Карпатия, тук е Фиц. Джералд Физъг — в стаята се разнесе бодрият глас на президента.

— Господин президент, за мен е чест да разговарям с вас.

— Е, хубаво е, че си тук!

— Благодаря за поздравленията по случай избирането ми за президент и незабавното признаване на моето управление.

— Ей, ама страхотно се справи, момче! Само как пое нещата там у вас. Отначало не бях много сигурен какво става, но, предполагам, и при тебе не е било по-различно.

— Точно така е. Все още привиквам към новото положение.

— Нека ти го каже човек, който е на коня вече шест години. Никога не се свиква. Просто ти се втвърдяват някои части. Нали ме разбираш?

— Да, господине.

— Слушай, обаждам се, защото разбрах, че ще останеш малко по-дълго. Искам да прекараш един-два дни тук с мен и Уилма. Ще можеш ли?

— Във Вашингтон?

— Да, в Белия дом.

— Но това е такава чест.

— Ще изпратим някой да поговори с твойте хора кога ще е удобно, но трябва да стане по-скоро. Конгресът заседава тия дни и съм сигурен, че и те ще искат да те чуят.

Карпатия поклати глава и Бък си помисли, че той е силно развълнуван.

— Това е нещо повече от голяма чест за мен, господин президент.

— Като казах, че се справяш страхотно, имах предвид и речта ти днес, и интервюто тази вечер. Беше изключително. Очаквам с нетърпение да се видим.

— Чувството е взаимно, господине.

Бък беше не по-малко развълнуван от Карпатия и Розенцвайг. Той отдавна не благоговееше пред президентите на САЩ, особено пред този, който настояваше да го наричат Фиц. Първото голямо интервю на Бък за Личност на годината беше тъкмо с Фиц. За президента то беше второ. От друга страна, не се случва всеки ден, както си седиш в стаята, да ти се обади самият президент.

Карпатия явно беше още под въздействието на разговора, но бързо смени темата.

— Бък, бих искал да отговоря на всички ваши въпроси и да ви дам цялата информация, от която се нуждаете. Вие се отнесохте с такова внимание към Хаим и аз бих искал да ви поверя една малка тайна. Сигурно ще го наречете гореща новина. Но първо трябва да осъзнаете, че здравата сте загазили, приятелю. Бих искал да ви помогна, ако мога.

Бък нямаше представа откъде Карпатия знае, че е загазил. Той дори не го беше молил, нито го бе увещавал за каквато и да било помощ. Всичко това беше прекалено хубаво, за да е вярно. Въпросът всъщност бе какво знае Карпатия и какво трябва да знае.

Румънецът се наведе напред и погледна Бък право в очите. Това изпълни журналиста с такова спокойствие и сигурност, че той без колебание му разказа всичко. Всичко. Дори и това, че приятелят му Дърк го беше осведомил за някой, който се среща със Стонагъл и Тод-Котран, и Бък предполагаше, че този някой е самият Николае.

— Да, това бях аз — потвърди Карпатия. — Но нека изясним нещо. Не знам нищо за никакъв заговор. Никога не съм чувал за подобно нещо. Господин Стонагъл прецени, че за мене ще е полезно да се запозная с някои от неговите колеги и приятели с международно влияние. Не можах да си съставя мнение за нито един от тях, а и с нищо не съм им задължен. Ще ви кажа нещо, господин Уилямс. Вярвам на думите ви. Не ви познавам, освен от вашата работа и от доброто мнение за вас на хора, които уважавам, като д-р Розенцвайг. Но разказът ви звучи правдоподобно. Разбрах, че от лондонската полиция ви търсят във връзка с убийството на агент от Скотланд Ярд и че имат няколко свидетели, които ще дадат показания под клетва, че са ви видели как отвличате вниманието на Томпкинс, поставяте взривното устройство в колата и го задействате от разстояние.

— Но това е налудничаво.

— Разбира се, че е, особено ако двамата сте се срещнали, за да оплаквате тайнствената смърт на вашия общ приятел.

— Точно това правехме, господин Карпатия. Оплаквахме го и се опитвахме да разгадаем причината за станалото.

Някой отново повика Розенцвайг на вратата и когато се върна, той прошепна нещо на Карпатия.

— Елате тук, Бък — каза румънецът, стана и поведе журналиста към прозореца, като по този начин го отдалечи от Розенцвайг. — Планът ви да заблудите преследвачите си и да се вмъкнете при мен беше сполучлив, но вашият шеф вече е разпознат и те знаят, че сте тук. Искат да ви арестуват и да ви екстрадират в Англия.

— Ако успеят и ако теорията на Томпкинс се окаже вярна, аз съм свършен.

— Смятате, че ще ви убият?

— Убиха Бъртън, а после и Томпкинс. Читателската ми аудитория ме прави още по-опасен за тях.

— Ако наистина има заговор, Камерън, както смятате вие и приятелите ви, изобличаването на тези хора в пресата няма да ви спаси.

— Знам, но може би все пак ще трябва да предприема нещо такова. Не виждам друг изход.

— Мога да направя така, че да ви се размине.

На Бък му се зави свят. Точно на това се надяваше, но не беше сигурен дали Карпатия ще действа достатъчно бързо, за да го избави от ръцете на Тод-Котран и Съливан. Беше ли възможно Карпатия да е много по-тясно свързан с тези хора, отколкото показваше?

— Имам нужда от помощта ви, господине. Но аз съм преди всичко журналист. Не мога да бъда купен или спазарен.

— Разбира се, че не. Никога не бих поискал подобно нещо. Чуйте какво мога да направя за вас. Ще уредя трагичните инциденти в Лондон да се преразгледат и да се разследват повторно, така че да се окажете оневинен.

— И как ще го направите?

— Има ли значение, ако наистина сте невинен?

Бък помисли малко, после каза:

— Но аз съм невинен.

— Естествено.

— Все пак, как ще го направите? Вие сте запазили чистотата и непорочността на човека, дошъл отникъде. Как бихте могли да повлияете на това, което става в Лондон?

Карпатия отрони една въздишка.

— Бък, казах ви вече, че вашият приятел Дърк греши. Няма никакво съзаклятие. Не съм в заговор с Тод-Котран или Стонагъл, или който и да било от световните ръководители, с които имах честта да се запозная наскоро. Но предстои да се вземат важни решения и да се предприемат действия, произтичащи от тях. Аз имам правото да кажа своето мнение за развитието на всички тези процеси.

Бък помоли Карпатия отново да седнат. Румънецът даде знак на Розенцвайг да ги остави за малко.

— Вижте — започна Бък, след като двамата седнаха, — млад съм, но съм видял достатъчно. Имам усещането, че съм по следите на нещо, ако не заговор, то поне нещо организирано. На път съм да открия каква е вашата роля във всичко това. Мога да си затворя очите и да спася кожата си, но мога също така да откажа и да поема риска да отида в Лондон.

Карпатия вдигна ръка, за да го прекъсне, поклати глава и каза:

— Бък, нека ви напомня, че тук става дума за политика и дипломация, а не за пиратски действия или криминално престъпление.

— Целият съм в слух.

— Първо — започна Карпатия — малко предистория. Вярвам в силата на парите. А вие?

— Аз не.

— Ще повярвате. В Румъния бях преуспяващ бизнесмен още в гимназията. Учех през нощта, предимно чужди езици, особено онези, които ми бяха нужни за да постигна целта си. През деня се занимавах със свой собствен бизнес — търговия, внос и износ. Така забогатях. Но богатството ми се струваше жалка работа в сравнение с възможностите, които се откриваха. Трябваше обаче да разбера как се постигат тези цели. И разбрах, но за своя сметка. Взех от една европейска банка заем от няколко милиона, а после установих, че вътрешен човек от банката осведомява моите конкуренти за това, което правя. Бях победен в собствената ми игра, пресрочих заема и изпаднах в безизходица. Тогава същата тази банка ме освободи от задълженията ми и доведе до банкрут най-сериозния ми съперник. Използваха тези ходове, за да ме обвържат.

— А не беше ли тази банка собственост на влиятелен американец?

Карпатия не отговори на този въпрос.

— За малко повече от десетилетие трябваше да разбера колко пари има там.

— Там?

— В банките по целия свят.

— Особено тези, които са собственост на Джонатан Стонагъл — подметна Бък.

Карпатия и този път не се хвана.

— Такъв капитал означава власт.

— Точно против това пиша.

— Но той може да ви спаси живота.

— Още не съм чул как точно.

— С тези пари може да се привлече нечие внимание. Човек става склонен на отстъпки. Започва да вижда смисъл в това, да даде възможност на някой друг, по-млад и по-ентусиазиран от него, с повече енергия и свежи идеи, да поеме нещата в свои ръце.

— Така ли стана в Румъния?

— Не ме обиждайте, Бък. Предишният президент на страната по своя собствена воля ме помоли да заема неговото място. Народът и правителството ме подкрепиха почти единодушно. И така е по-добре за всички.

— Бившият президент вече е лишен от каквато и да било власт.

— Но живее в охолство.

Дъхът на Бък спря. Какво искаше да каже Карпатия? Втренчи се в него. Не можеше нито да помръдне, нито да отвърне нещо.

Карпатия продължи:

— Генералният секретар Нгумо е начело на една гладуваща страна. Светът е узрял за моето предложение Съветът за сигурност да се състои от десет страни членки. Тези промени ще се осъществяват едновременно. Генералният секретар трябва да се посвети на решаването на проблемите в самата Ботсвана. При подходящи стимули той ще го направи. Ще бъде щастлив и преуспяващ водач на един щастлив и преуспяващ народ. Но първо ще трябва да подкрепи моя план за Съвета за сигурност. Сред представителите на десетте страни ще бъдат някои настоящи посланици, но повечето ще са нови лица с добро финансово положение и напредничави идеи.

— Да не би да искате да ми кажете, че ще станете генерален секретар на ООН?

— Никога не съм се стремил към подобен пост, но как бих могъл да откажа такава чест? Кой би обърнал гръб на подобна огромна отговорност?

— И доколко ще зависи от вас кои ще бъдат представителите на десетте постоянни страни членки в Съвета за сигурност?

— Моята задача ще бъде да ги ръководя, като им служа. Осъзнавате ли, че водачът трябва да бъде слуга, а не диктатор?

— Нека се опитам да позная — каза Бък. — Тод-Котран е в списъка на кандидатите за вашия нов Съвет за сигурност.

Карпатия се облегна назад, сякаш преценяваше нещо.

— А нима това няма да е интересно? — попита той. — Човек с блестящ финансов ум, който не се занимава с политика и проявява мъдрост, разбиране и умение да мисли глобално, когато утвърждава преминаването на света към триединна валутна система, невключваща паричната единица в собствената му страна — английската лира. Няма никакви пречки да му се отреди подобна роля. Светът ще се чувства спокоен с такъв човек. Не е ли така?

— Предполагам, че е така — отвърна Бък. Черни мисли нахлуха в главата му, почувства се така потиснат, сякаш виждаше как го напуска собствената му душа. — Освен ако, разбира се, не се окаже, че Тод-Котран е замесен в мистериозно самоубийство, бомбен атентат и други подобни събития.

Карпатия се усмихна.

— Смятам, че в такъв момент човек с неговото влияние и възможности в световен мащаб ще пази задния си двор чист.

— И вие можете да повлияете върху това?

— Бък, вие ме надценявате. Просто казвам, че ако сте прав, ще се опитам да попреча срещу един невинен човек, в случая — срещу вас, да се предприемат неморални и незаконни действия. Не виждам нищо нередно в това.

* * *

Рейфърд Стийл не можеше да заспи. По някаква причина скръбта и разкаянието, свързани със загубата на Айрин и Рейми, отново го бяха надмогнали. Той се измъкна от леглото, падна на колене и зарови лице в чаршафите от страната, на която спеше жена му. Толкова се тревожеше за Клои, че изтощението и напрежението го бяха принудили да заключи някъде дълбоко в сърцето, душата и съзнанието си спомена за непрежалимата загуба. Безусловно вярваше, че жена му и синът му са на небето, и знаеше, че там се чувстват по-добре от всякога.

Беше убеден, че му е простено задето се надсмиваше над Айрин и никога не се вслушваше в думите й, задето толкова години беше пренебрегвал Бога. Благодарен бе, че му се дава втора възможност и че сега има нови приятели и място, където може да изучава Библията. Но всичко това не бе в състояние да притъпи болката от празнотата в сърцето му, копнежа да прегърне жена си и сина си, да ги целуне и да им каже колко много ги обича. Молеше се скръбта да утихне, но част от него я търсеше, нуждаеше се от нея, искаше тя да остане в сърцето му.

Имаше чувството, че заслужава тази болка, макар вече да имаше повече познания. Беше започнал да разбира опрощението от Бога, а и Брус му бе казал, че не бива да продължава да изпитва срам заради грехове, с които вече се е преборил.

Докато плачеше и се молеше, усети, че го обзема една нова, непозната досега мъка. Чувстваше се безсилен да повлияе на Клои. Беше опитал какво ли не, всичко се оказа напразно. Наистина бяха изминали само броени дни от изчезването на майка й и брат й, а и той самият съвсем наскоро бе приел вярата. Какво повече можеше да каже или да направи? Брус го насърчаваше просто да се моли, но той не бе устроен така. Щеше да се моли, разбира се, но беше и си оставаше човек на действието.

А сега всяко негово действие сякаш отдалечаваше Клои все повече. Струваше му се, че само още една погрешна дума или непремерено действие, и ще трябва да понесе отговорността за решението й веднъж завинаги да се отвърне от Христос. Никога досега не бе изпитвал такова безсилие и отчаяние. Как копнееше в този момент, когато губеше всяка надежда за Клои, Айрин и Рейми да са с него.

Молеше се мълчаливо, но мъката се надигаше у него и той чу собствените си глухи стенания:

— Клои! О, Клои! Клои…

Горчиво плака в тъмнината, докато не го смути скърцане и шум от стъпки. Обърна се бързо и я видя. Слабата светлина от стаята й очертаваше нейния силует в рамката на вратата. Рейфърд нямаше представа какво бе чула.

— Добре ли си, тате? — попита бързо тя.

— Да.

— Кошмари ли имаше?

— Не. Съжалявам, че те събудих.

— И на мен ми липсват — каза тя с треперещ глас.

Рейфърд се обърна и седна, като облегна гръб на леглото. Разтвори ръце и тя се сгуши в прегръдката му.

— Вярвам, че един ден ще ги видя отново — въздъхна той.

— Зная — каза тя без нотка на присмех в гласа си. — Зная, че ще ги видиш.