Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (24) (Роман за последните дни на Земята)

Двадесет и четвърта глава

Бък прекара съботния ден в усамотение в и без друго празната редакция на чикагското бюро. Опита се да започне да пише статията си за изчезванията и теориите, свързани с тях. Но мислите му все кръжаха около Карпатия и се питаше как да покаже в материала си, че този човек отговаря напълно на библейското пророчество.

За щастие можеше да отложи написването на тази част след като изчака да мине важният ден понеделник.

Около обяд успя да се свърже със Стив Планк в хотел „Плаза“ в Ню Йорк.

— Ще дойда в понеделник сутринта — обеща Бък, — но няма да поканя Хати Дърам.

— А защо не? Просто една малка услуга. Като между приятели.

— Между теб и мен?

— Между Ник и теб.

— Вече е Ник, така ли? Ами ние с него всъщност не сме толкова близки. Пък аз и не правя подобни услуги дори на приятели.

— Дори и на мен?

— Щях да ти я уредя, Стив, ако бях сигурен, че ще проявиш към нея нужното уважение.

— Ама наистина ли няма да направиш това за Карпатия?

— Не, няма. Тогава сигурно вече не съм поканен.

— Няма да му кажа за твоя отказ.

— А как ще му обясниш защо не е дошла?

— Сам ще я поканя, пъзльо такъв.

Бък не каза на Стив, че има намерение да предупреди Хати да не отива на срещата. Попита само дали ще може да вземе още едно интервю от Карпатия, преди да започне работа върху материала за него.

— Ще видя какво мога да направя. Ти ми отказваш една нищо и никаква услуга, а после искаш да ти помогна да се добереш до него!

— Нали каза, че той ме харесва. А и аз ще напиша цяла статия за него. Това му е нужно.

— Ако вчера си гледал телевизия, трябва вече да си разбрал, че не той има нужда от нас, а ние — от него.

— Наистина ли? А не си ли попадал на теории, които свързват появата му с библейските предсказания за последните времена?

Не последва отговор.

— Стив?

— Чувам те.

— Е, не си ли срещал някой, който доста точно отговаря на описанието на злодея от Откровението?

Планк не отвърна нищо.

— Ало! Стив!

— Още те чувам.

— Хайде, приятелю. Ти си прессекретарят. Знаеш всичко. Как ще отговори, ако го застрелям с подобен въпрос?

Мълчанието от другата страна продължи.

— Недей така, Стив. Не искам да кажа, че аз мисля така или че това е мнението на някой, който разбира или има влияние. Пиша статия за изчезванията и се сблъсквам с какви ли не религиозни схващания. Досега никой никъде не е правил подобни сравнения.

Когато и този път Стив не отвърна нищо, Бък просто погледна часовника си, решен да дочака отговор. След около двадесет секунди красноречиво мълчание Стив каза кротко:

— Бък, отговорът ми е много кратък въпрос: готов ли си?

— Готов съм.

— Статън Айланд.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че…?

— Не споменавай имена, Бък! Никога не се знае кой може да те подслушва.

— Значи ме заплашваш…?

— Не те заплашвам. Предупреждавам те. Или да кажем, че те предпазвам.

— Нека ти напомня, Стив, че аз не съм от тези, дето лесно се предупреждават. Знаеш го, нали? Още от времето, когато работехме заедно и ти смяташе, че съм най-добре обучената хрътка, която си пращал на лов за сензации.

— Само не се опитвай да душиш не там, където трябва.

— Тогава ще те попитам още нещо, Стив.

— Само по-внимателно, моля те.

— Искаш ли да говорим по друг телефон?

— Не, Бък. Просто искам да внимаваш какво говориш, за да мога и аз да внимавам.

Бък започна бясно да драска върху лист хартия.

— Да, така е справедливо — каза той, докато пишеше: „Кой е отговорен за смъртта на Ерик Милър — Карпатия или Стонагъл?“. — Искам да знам следното: защо смяташ, че трябва да стоя далеч от ферибота — заради този, който го управлява, или заради този, който осигурява горивото?

— Заради втория — отсече без колебание Стив.

Бък огради името на Стонагъл.

— В такъв случай според теб човекът зад кормилото дори и не предполага какво върши заради него снабдителят с гориво.

— Точно така.

— Значи ако някой се опита да се доближи прекалено до водача, то той няма да успее. А водачът дори няма да знае за това.

— Пак улучи.

— Ами ако той разбере?

— Ще предприеме нещо.

— Точно на това се надявам и то скоро.

— Не мога да коментирам.

— Би ли ми казал за кого всъщност работиш?

— Работя за този, за когото мислиш, че работя.

Какво ли може да означава това? Карпатия ли има предвид, или Стонагъл? Как да накара Стив да се изясни, след като той говори от хотел „Плаза“ по телефон, който може би се подслушва?

— Работиш за бизнесмена?

— Разбира се.

На Бък направо му идеше да се убие. Това може да бъде и Карпатия, и Стонагъл.

— Наистина ли? — попита, като се надяваше да чуе още нещо.

— Моят шеф планини повдига, нали? — помогна му Стив.

— Така си е. — Този път Бък огради името на Карпатия. — Сигурно си доволен от това, което става в последно време.

— Така е.

Бък надраска върху листа с бележките си: „Карпатия. Последните времена. Антихриста?“.

— И твърдиш недвусмислено, че другият проблем, който поставих, носи риск и в същото време е пълна боза?

— Направо бълвоч.

— Значи според теб не бива дори да зачеквам тази тема пред него, независимо от факта, че съм журналист и пиша статия, която отразява всички възможни обяснения и поставя трудни въпроси?

— Ако знаех, че смяташ да споменеш това, нямаше да подкрепя нито интервюто, нито статията ти.

— Ехе, колко бързо се превърна в бюрократ!

* * *

След срещата на ядрото Рейфърд Стийл и Брус Барнс разговаряха насаме. Пастирът разказа на пилота за срещата си с Бък.

— Нямам право да обсъждам поверителна информация — подхвана Брус, — но има само едно нещо, което ми пречи да съм напълно сигурен, че този Карпатия е Антихриста. Не мога да свържа нещата географски. Почти всички уважавани от мен автори, които пишат за последните времена, смятат, че Антихриста ще дойде от Западна Европа, може би от Гърция, Италия или Турция.

Рейфърд не разбираше какво има предвид Брус.

— Сигурно си забелязал, че Карпатия не прилича на румънец. Повечето от тях не са ли тъмнокоси? — опита се да изясни той.

— Точно така. Нека да позвъним на господин Уилямс. Той ми остави телефонния си номер. Питам се какво ли знае още за Карпатия.

Брус набра номера и включи микрофона.

— Рей Стийл е при мен — каза той, когато журналистът се обади.

— Здравейте, капитане.

— Тук проучваме един въпрос — продължи Брус — и ударихме на камък.

Той се опита да обясни на Бък какво са открили и го помоли за още информация около произхода на румънеца.

— Роден е в един от най-големите университетски градове в Румъния, Клуж…

— Така ли? Мислех, че е от планински район, нали разбирате, заради името му.

— Името му? — повтори като ехо Бък и направи няколко драскулки в бележника си.

— В смисъл че носи името на планината — Карпатите. Или това име означава и нещо друго?

Бък стана от стола си. Изведнъж му проблесна. Стив се бе опитал да му каже, че работи за Стонагъл, а не за Карпатия. Естествено, че новите делегати в ООН ще се чувстват задължени на Стонагъл, защото той ги е представил на Карпатия. А може би Антихриста е Стонагъл? Откъде води началото си неговото потекло?

— Всъщност — опита се да се концентрира Бък — може и да носи името на планината, но е роден в Клуж, а прадедите му са били римляни. Оттам идват русата коса и сините очи.

Брус благодари и попита дали ще се видят на другия ден в църквата.

— Не съм решил още — отвърна Бък.

Рейфърд усети в отговора му разсеяност и нежелание да се обвързва.

* * *

„Да — каза си Бък, докато затваряше, — със сигурност ще съм там.“ Искаше да събере колкото се може повече информация, преди да се върне в Ню Йорк, за да напише статията, която може би ще му коства кариерата и дори живота. Не знаеше истината, но досега не беше се отказвал да я търси. Няма да го направи и този път. Позвъни на Хати Дърам.

— Хати — започна той, — ще ти се обадят, за да те поканят в Ню Йорк.

— Вече ми се обадиха.

— Искаха аз да те потърся, но им казах да си те поканят сами.

— Така и направиха.

— Искат да посетиш отново Карпатия следващата седмица и да му правиш компания за известно време, ако си свободна.

— Знам, свободна съм и ще отида.

— Съветвам те да не се съгласяваш.

Тя се изсмя.

— Да бе. Да откажа среща с най-влиятелния мъж в света? Едва ли.

— Така бих те посъветвал.

— И по каква причина?

— Защото според мен не си такова момиче.

— Първо, не съм момиче. С теб сме почти на една възраст. А и нямам нужда от родителски надзор или попечителство.

— Говоря ти като приятел.

— Ти не си ми приятел, Бък. Очевидно дори не ме харесваш. Опитах се да те пусна на момиченцето на Рейфърд Стийл, а на тебе не ти стигна мозък дори това да схванеш.

— Хати, може би всъщност не те познавам добре. Но не ми приличаш на жена, която ще позволи на един непознат да се възползва от нея.

— И ти си ми също толкова непознат, но се опитваш да ме учиш какво да правя.

— Значи всъщност си такава? Може би като не поисках да ти предам поканата, замалко щях да те лиша от нещо, което би ти било приятно.

— Вярвай си.

— Не мога да те разубедя.

— Даже не се и опитвай — отвърна тя и затвори.

Бък поклати глава и се облегна назад, като държеше бележника пред себе си. „Моят шеф планини повдига — припомни си той думите на Стив. — Карпатия е планината, а Стонагъл е този, който я повдига, раздвижва, тресе. Стив смята, че той се е заел много здраво. Стив е не само прессекретар на най-влиятелния мъж в света, както съвсем точно го нарече Хати, но в действителност е свързан и с човека, който стои зад него.“

Бък се запита как ли биха постъпили Рейфърд и Клои, ако знаеха, че Хати е поканена за няколко дни в Ню Йорк, за да прави компания на Карпатия. В крайна сметка реши, че това не е нито негова, нито тяхна работа.

* * *

На следващата сутрин Рейфърд и Клои чакаха Бък до последната минута, но църквата се напълни и не можеха повече да му пазят място. Когато Брус започна да говори, Клои побутна баща си да погледне през прозореца към алеята пред главния вход. Там сред малка група хора стоеше Бък и слушаше пастира по високоговорителя. Рейфърд вдигна победоносно стиснатия си юмрук и прошепна на Клои:

— Питам се за какво ли ще се помолиш тази сутрин.

Брус пусна отново видеокасетата с посланието на предишния пастир, разказа за себе си и как бе изгубил семейството си, говори накратко за пророчествата, прикани хората да приемат Христос и накрая предостави микрофона за лични свидетелства. Както стана и предишните две недели, хората се втурнаха напред, наредиха се на опашка и чакаха до един часа следобед, нетърпеливи да разкажат как най-сетне са повярвали в Христос.

Клои сподели с баща си, че иска да говори първа, както бе направил той. Но докато успее да си проправи път от задните редове на балкона, всъщност се озова сред последните. Тя разказа своята история, като спомена за знака, който според нея й е изпратил Бог — един приятел, ненадейно седнал до нея в самолета. Рейфърд не виждаше Бък, а знаеше, че и тя в момента не може да го види.

Когато събранието свърши, двамата с Клои излязоха от църквата, за да потърсят младия журналист, но той си беше тръгнал. Отидоха на обяд с Брус, а щом се прибраха вкъщи, Клои намери на входната врата бележка от Бък.

Не мисли, че не искам да ти кажа довиждане. Всъщност наистина не ти го казвам. Ще се върна по работа или просто за да те видя, ако ми позволиш. В момента, както знаеш, трябва да премисля много неща и, честно казано, не бих искал влечението ми към теб да влияе на размишленията ми. А то непременно ще повлияе. Клои, ти си прекрасен човек и разказът ти ме развълнува до сълзи. Вече ми беше разказала всичко това, но да го чуя на това място и при тези обстоятелства бе прекрасно. Ще направиш ли за мен нещо, за което не съм молил никого досега? Ще се молиш ли за мен? Скоро ще ти се обадя или ще дойда да те видя. Обещавам.

Бък

* * *

По пътя на връщане Бък се почувства по-самотен от всякога. Самолетът беше пълен с пътници, но той не познаваше никого. Почете малко от Библията, която Брус му даде, и това накара жената до него да започне да му задава въпроси. От начина, по който й отговаряше, тя разбра, че не му се общува. Не искаше да бъде груб, но и нямаше намерение да заблуждава когото и да било със своите недостатъчни познания.

През нощта сънят бягаше от него. Все пак реши да не си позволява разходки из стаята. На сутринта му предстоеше среща, на която бе предупреден да не отива. Брус Барнс изглеждаше напълно убеден, че ако Николае Карпатия е Антихриста, Бък поема риска мозъкът му да бъде промит, мислите му да се окажат обсебени, да бъде хипнотизиран или дори нещо по-лошо.

Докато на сутринта лениво вземаше душ и се обличаше, стигна до заключението, че беше изминал доста дълъг път, докато се убеди, че не може да не разгледа нещата и от позицията на вярата. Първоначалното му изумление от хората, които смятаха, че близките им са отишли на небето, беше прераснало в убеждение, че много от случващите се събития са предсказани в Библията. Помисли си, че вече не изпитва учудване или съмнение. Няма друго обяснение за появата на двамата свидетели в Йерусалим. Нито пък за изчезванията.

И като връх на всичко беше тая работа с Антихриста, който успява да подведе и измами милиони хора… За Бък въпросът вече не беше дали това трябва да се приема преносно или буквално. Отдавна бе преодолял тези колебания. Сега трябваше да реши кой всъщност е Антихриста — Карпатия или Стонагъл. Склонен бе да приеме, че е Стонагъл.

Преметна чантата си през рамо и за малко да се изкуши да вземе пистолета от нощното шкафче. Знаеше, че е безсмислено, защото никога нямаше да успее да го прекара през металния детектор. Така или иначе, усещаше, че не това е защитата, която му е нужна. Трябваше да опази ума и духа си.

През целия път към седалището на ООН Бък агонизираше. „Моля ли се всъщност? — запита се той. — Дали това не е молитвата, за която говореха толкова хора в църквата вчера? Бих ли се помолил просто за да се предпазя от магиите и делириума?“ Реши, че човек не може да стане вярващ само за да има нещо като талисман против заклинания. Това би профанизирало нещата. Бог със сигурност не действа така. И ако можеше да се вярва на Брус Барнс, през този период вярващите няма да са по-добре защитени от всички останали. Страшно много хора ще измрат през следващите седем години, независимо дали са християни или не. Въпросът обаче е къде ще отидат.

Бък реши, че има само една причина да поиска да се промени — ако действително повярва, че може да бъде опростен и да стане част от Божия народ. За него Бог се бе превърнал в нещо повече от природна сила или чудотворец, какъвто Му се стори онази нощ под небето на Израел. Единственото смислено обяснение беше, че ако Бог е създал хората, Той непременно ще поиска да се свърже с тях, да общува с тях.

Бък влезе в сградата на ООН и си проби път сред множеството репортери, които вече се събираха за предстоящата пресконференция. От лимузините се изсипваха високопоставени личности, а тълпата чакаше зад полицейския кордон. Сред хората близо до вратата Бък видя Стантън Бейли.

— Какво правите тук? — попита журналистът, като в същия момент си даде сметка, че от пет години не беше виждал Бейли извън сградата на редакцията.

— Ами просто се възползвам от положението си, за да присъствам на тази пресконференция. Гордея се, че си поканен на предварителната среща. Гледай да запомниш всичко. Благодаря ти, че ми изпрати черновата на статията си за изчезванията. Знам, че имаш още много работа по нея, но началото е страхотно. Ще успееш.

— Благодаря — каза Бък, когато Бейли го поздрави с вдигнат нагоре палец. Помисли си, че ако това се бе случило само преди месец, щеше тихичко да се изкиска на стареца и да сподели с колегите си за какъв идиот работи. Сега изпитваше странно чувство на благодарност за поощрението. Бейли нямаше и най-малка представа какво преживява Бък.

* * *

Клои Стийл сподели с баща си намерението си идния понеделник най-после да се запише в местния колеж.

— Мислех също — каза тя — да се опитам да се обадя на Хати и да обядваме заедно.

— Бях останал с впечатлението, че тя не те интересува — учуди се Рейфърд.

— Така е, но това не е извинение. Тя дори не знае какво се случи с мен. Не отговаря на телефона. Имаш ли някаква представа за графика й?

— Не, но ще погледна моя. Ще видя дали днес има полет.

На запитването на Рейфърд отговориха, че Хати не само не лети днес, а и си е взела едномесечен отпуск.

— Странно — каза той на Клои. — Може би има семейни проблеми и е заминала за родния си град.

— А може би просто има нужда от малко свободно време — предположи Клои. — Ще й се обадя по-късно, когато изляза из града. А ти какво ще правиш днес?

— Обещах на Брус да намина покрай него, за да гледаме заедно пресконференцията на Карпатия.

— В колко часа ще бъде?

— Мисля, че в десет.

— Добре, ако не отида с Хати на обяд, може да дойда и аз.

— При всички случаи ни се обади, мила. Ще те чакаме.

* * *

Бък взе пропуска си от гишето за информация във фоайето на сградата на ООН. Упътиха го към една конферентна зала близо до кабинета, в който вече се беше преместил Николае Карпатия. Пристигна поне двайсет минути по-рано, но когато излезе от асансьора, се почувства сам сред тълпата. Не видя никой познат, докато крачеше по дългия коридор от стъкло и стомана, водещ към залата, където се бяха разположили Стив, десетимата новоназначени посланици, представляващи постоянните членове на новия Съвет за сигурност, няколко помощници и съветници на новия генерален секретар, между които Розенцвайг, Стонагъл, неколцина от международното братство на финансистите, и, разбира се, самият Карпатия.

Бък винаги е бил енергичен и уверен. На околните правеха впечатление устремът и решителността, с които се заемаше със задачите си. Сега походката му бе вяла и несигурна, с всяка следваща крачка ужасът у него растеше. Светлините сякаш помътняха, а стените се наклониха към него и го притиснаха. Пулсът му се ускори и усети, че предстои да се случи нещо лошо.

Този парализиращ страх му напомни за Израел, когато мислеше, че ще умре. А сега близо ли е до смъртта? Не можеше да си представи опасността като физическа заплаха, макар да му бе ясно, че хората, които се бяха изпречили на пътя на Карпатия или по-точно на пътя на Стонагъл, бяха вече мъртви. Дали и той няма да стане една от жертвите във веригата, която започваше с румънския конкурент в търговията на Карпатия преди години и продължаваше с Дърк Бъртън и Алан Томпкинс, та до Ерик Милър?

Не, знаеше, че всъщност не се бои от смъртта. Поне не в този момент и не тук. Колкото повече се доближаваше до залата за конференции, толкова по-осезаема бе отблъскващата сила на злото, което това място въплъщаваше. Без да съзнава, Бък започна да се моли безмълвно: „Господи, бъди с мен. Защити ме“.

Но не почувства облекчение. Нещо повече, мисълта за Бога дори усили усещането за злото. Спря се на десетина крачки пред отворената врата и макар да чу смях и закачливи подмятания, бе почти парализиран от мрака, който обграждаше всичко наоколо. Искаше да е някъде другаде, където и да е, само не тук. Но знаеше, че вече не може да се върне. В тази зала се бяха събрали новите водачи на обединения свят и всеки нормален човек би дал мило и драго, за да присъства сред тях.

Бък осъзна, че всъщност иска вече да е бил тук. Щеше му се всичко да е приключило, да е видял посрещането на новите делегати, да е чул приветствията и кратките речи при поемането на задълженията, както е прието в подобни случаи, и вече да работи върху репортажа си.

Опита се да събере сили, за да влезе. Беше оглушал, чуваше само собствените си мисли. Отново призова Бога, но се почувства като страхливец, свил се в леговището си да се моли. През почти целия си живот беше пренебрегвал Бога. Но сега, когато страданието и болката идваха от най-мрачните дълбини на душата му, бе принуден да падне на колене.

И все пак още не принадлежеше на Бога. Все още не. Знаеше добре това. Преди да приеме вярата, Клои се беше молила за някакъв знак от Него и Той й го бе дал. А защо да не отговори и на зова на Бък за малко мир и спокойствие?

Остана закован на мястото си, докато Стив не го забеляза.

— Бък! Почти сме готови да започваме. Хайде, влизай!

Изпита панически ужас.

— Стив, трябва да ида до тоалетната. Имам ли минута-две?

Стив хвърли поглед на часовника си и отвърна:

— Имаш пет. А като се върнеш, сядаш направо там.

И той посочи стол до един от ъглите на разположени под формата на квадрат маси. На журналиста у Бък това му хареса. Идеална позиция за наблюдение. Погледът му се стрелна по табелките с имената, подредени пред всяко място. Щеше да седи срещу главната маса, където точно до Стонагъл се бе разположил Карпатия. А може би Стонагъл седеше на председателското място? От другата страна на Карпатия Бък забеляза табелка с набързо надраскан на ръка надпис: „Личен сътрудник“.

— Това ти ли си? — попита той Стив.

— Не — и Планк му посочи ъгловото място срещу неговия стол.

— Тод-Котран тук ли е? — продължи да разпитва Бък.

— Разбира се. Ето го там.

Британецът изглеждаше незначителен в светлосивия си костюм. Но пред него стояха Стонагъл в тъмносиво и Карпатия, безупречен в черния си костюм, с бяла риза, вратовръзката в електрик и златна карфица на нея. Видът му накара Бък да потръпне, но Карпатия му показа бляскавата си усмивка и му махна с ръка да се приближи. Бък отвърна с жест, че ще дойде след малко.

— Остават ти само четири минути — предупреди го Стив. — Действай!

Бък остави чантата си в ъгъла до едрия белокос мъж от охраната, махна на стария си познайник Хаим Розенцвайг и с бързи крачки се отправи към тоалетната. Сложи едно кошче за боклук отпред, влезе и се заключи. Облегна се на вратата, мушна ръце дълбоко в джобовете си, отпусна брада върху гърдите си и в съзнанието му изплуваха думите на Брус, че би могъл да разговаря с Бога така, както говори с приятел.

— Господи — промълви, — нужен си ми. Не само за тази среща.

И докато се молеше, повярва. Това не беше просто проба, някакъв колеблив опит. Той не просто се надяваше или опипваше почвата. Бък знаеше, че сам разговаря с Бога. Призна, че Той му е нужен. Даваше си сметка, че е изгубен и грешен като всички останали. Не изричаше точно молитвата, която бе чул от другите, но когато приключи, бе изминал същия път и най-важната стъпка беше направена. Бък не бе от хората, които лесно се впускат в каквото и да било. Добре знаеше, че няма връщане назад.

Запъти се обратно към залата. Този път вървеше по-бързо, но, странно — не се чувстваше по-уверен от преди. Сега молитвата му не бе за смелост или спокойствие. Беше се молил за собствената си душа. Предварително нямаше представа какво ще изпитва, но не бе очаквал този незаглъхващ ужас.

Ала у него вече нямаше колебание. Когато влезе, всички бяха по местата си — Карпатия, Стонагъл, Тод-Котран, Розенцвайг, Стив, финансистите, посланиците. И един човек, когото Бък най-малко бе очаквал да види тук — Хати Дърам. Не откъсваше очи от нея, онемял, докато тя заемаше мястото си до Николае Карпатия като негов личен сътрудник. Младата жена му намигна, но той не реагира. Отиде бързо до охраната, с кимване благодари, взе от чантата си само един бележник и седна на мястото си.

Въпреки че важното решение, до което бе стигнал, не предизвика у него някаква особена промяна, Бък все по-ясно усещаше, че тук става нещо. За него вече нямаше никакво съмнение, че Антихриста от Библията сега е в тази зала. Независимо от всичко, което знаеше за Стонагъл и за машинациите му в Англия, независимо от чувствата, които го обземаха при вида на самодоволната му физиономия, докато наблюдаваше как Карпатия заема мястото си, Бък позна истинския, дълбоко прикрития, мрачния дух на злото. Николае изчака всички да насядат, а после се изправи и зае позата на подчертано превъзходство.

— Господа… госпожице — започна той, — това е един важен миг. Само след няколко минути ще се изправим пред репортерите и ще им представим онези от вас, на които ще се падне честта и задължението да създадат новия световен ред и да ни поведат към златна ера. Цялото човечество се обедини и пред нас е най-неотложната задача и най-благоприятната възможност, съществувала някога пред хората.