Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (22) (Роман за последните дни на Земята)

Двадесет и втора глава

Бък не спа добре. До известна степен това се дължеше на вълнението, с което очакваше да поднесе сутрешната си изненада. Надяваше се, че Клои ще му се зарадва. Но през повечето време мислите му се въртяха около онова, което бе чул от Рейфърд Стийл. Бък инстинктивно усещаше, че ако има нещо вярно в думите на пилота, значи и всичко останало е вярно. Но защо на самия него му беше нужен цял един живот, за да го открие? А може би, без да съзнава, през цялото време бе търсил именно това?

Но дори организираният и аналитично мислещ капитан Стийл също го бе пропуснал отначало. А както Рейфърд сподели, беше живял години наред с една жена, която е била фанатичен привърженик, поклонник и защитник на вярата. Бък бе толкова неспокоен, че стана от леглото и закрачи нагоре-надолу из стаята. Странно, но не се чувстваше разстроен, нито нещастен. Беше просто объркан. Само преди няколко дни всичко щеше да му се види пълна безсмислица. Но сега, за първи път след преживяното в Израел, той не бе в състояние да се разграничи от това, за което ще пише.

Нападението над Свещената земя се оказа преломно събитие и за самия него. Беше се сблъскал със собствената си тленност и трябваше да признае, че нещо свръхестествено — нещо не от този свят, а сякаш направо от всемогъщия Бог — се бе стоварило върху пясъчните хълмове като огън от небето. И за първи път в живота си беше категорично убеден, че необяснимото, което е някъде там, отвъд, не може да се анализира научно и да се оцени от безпристрастната гледна точка на престижното университетско образование.

Бък винаги се бе гордял, че се отличава от общата маса. В неговите статии присъстваше обикновеното, всекидневното, човешкото — все неща, които повечето му колеги смятаха за проява на слабост. Но точно тази негова слабост даваше възможност на читателите му да се отъждествяват с обикновения човек, да виждат, чуват и усещат нещата, които са истински важни за тях. Винаги, дори и след оня непосредствен допир със смъртта обаче, Бък бе успявал да спести на читателя разкритието, че всъщност дълбоко у него вече се бе породило опасението, че Бог наистина съществува. Това саморазграничаване повече не бе възможно. Как ще съумее да отрази по страниците на списанието това най-важно събитие в своя живот, което вече бе пронизало дълбините на душата му, без, макар и несъзнателно, да разкрие собственото си вълнение?

Посред нощ усети, че наближава преломният момент. Още не бе готов да се моли, да се опита да говори с един Бог, Когото бе пренебрегвал толкова дълго. Не се бе молил дори онази нощ в Израел, когато получи неоспоримо доказателство за съществуването на Бога. Какво се бе случило с него тогава? След такава нощ всеки, който е поне интелектуално честен пред себе си, трябваше да признае, че има Бог. Невероятни съвпадения бяха ставали и преди, но събитията в онези дни не се поддаваха на никаква логика.

Победата над мощната руска сила бе неочакван обрат. Макар историята на Израел да беше изпълнена с най-невероятни легенди, когато не се отбраняваш, да не понесеш никакви загуби — това не можеше да има никакво друго обяснение, освен непосредствената Божия намеса.

Но защо — питаше се Бък — случилото се пред очите му не го накара още тогава да обърне поглед навътре към себе си? В усамотението на тъмнината той стигна до болезненото заключение, че много отдавна бе загърбил тази основна човешка нужда. Какво говореше това за него? Нима се бе превърнал в такова жалко и окаяно същество, че дори доказателство като израелското чудо — защото то не би могло да се нарече другояче — не бе обострило духовното му възприятие за Бога?

Само след няколко месеца по целия свят изчезнаха милиони хора. Десетки се изпариха буквално пред очите му, в самолета, който пътуваше за Лондон. Какво още му бе нужно? Вече се чувстваше като участник в научнофантастичен трилър. Без съмнение бе преживял най-разрушителното събитие в човешката история. Даде си сметка, че през последните две седмици не бе отделил и минута за размисъл. Ако не беше станал свидетел на стотиците лични драми наоколо, сигурно би писал по-обективно за един свят, който очевидно бе извън контрол.

Бък искаше да се срещне с този Брус Барнс. Даже нямаше намерение да се преструва, че ще го интервюира за статията. Сега той се бе обърнал към себе си, търсеше начин да задоволи една своя дълбока потребност. Толкова дълго бе отхвърлял идеята да има свой личен Бог, а дори и признанието, че има нужда от такъв Бог, ако Той съществува. Щеше да му е нужно време, за да свикне. Капитан Стийл бе говорил за това, че всички сме грешни. Бък не хранеше никакви илюзии. Знаеше, че начинът му на живот не отговаря на изискванията, които се поставят в неделното училище. Но винаги се бе надявал, че ако един ден срещне Бога, добрите му дела ще натежат пред лошите. А и с какво ли, така да се каже, бе по-лош от всички останали? Това щеше да е достатъчно.

Но ако можеше да се вярва на Рейфърд Стийл и всички библейски стихове, които той цитираше, няма никакво значение колко си добър и дали изобщо си по-добър от който и да било друг. В главата му се бе загнездила една фраза, която звучеше доста архаично: „Няма праведен нито един“. Е, той никога не се беше смятал за праведен. Можеше ли да направи следващата стъпка и да признае нуждата си от Бог, от опрощение, от Христос?

Възможно ли бе това? Нима бе достигнал момента, в който може да се превърне в новороден християнин? Почувства облекчение, когато чу Рейфърд Стийл да споменава този израз. Бък бе чел, а дори и бе писал за такива хора, но въпреки цялата си житейска мъдрост така и не успя да разбере напълно значението на тези думи. Все смяташе, че „новороден“ е нещо като „ултрадесен“ или „фундаменталист“. Но ако се реши да предприеме стъпка, за каквато никога не бе предполагал, че ще мисли, ако не успее да забрави една истина, която умът му не може повече да пренебрегва, ще трябва да се нагърби и с определена задача: да разяснява на хората какво всъщност означава това малко объркано понятие.

Бък най-сетне задряма на дивана във всекидневната, въпреки че светлината от лампата блестеше право в лицето му. Спа дълбоко час-два, но се събуди навреме, за да стигне до летището. Мисълта, че ще изненада Клои и ще пътува с нея, му даваше сили да надмогне умората. Но още повече го вълнуваше възможността да се срещне в Чикаго с още един човек, който има отговори на въпросите му. Бък смяташе да му се довери просто защото му го бе препоръчал друг човек, който почти бе успял да го убеди в истинността на твърденията си. Щеше да е забавно един ден да каже на Рейфърд Стийл колко много означаваше за него това иначе безобидно интервю. Но предположи, че пилотът вече го е разбрал и сигурно затова е така запален.

* * *

Ако събитията от последните дни бяха знак за настъпващите изпитания, предсказани в Библията, а това със сигурност бе така, Рейфърд се питаше дали все пак ще има и някаква радост. Брус се съмняваше, че ще има поводи за това, ако не се броят неколцината новоповярвали, които може би те ще имат щастието да спечелят. Засега Рейфърд се чувстваше като неудачник. Беше сигурен, че Бог му бе дал думите и смелостта да ги изрече. Но усещаше, че в разговора с Хати бе сгрешил някъде. Може би тя имаше право и той наистина го правеше само за себе си. На Хати вероятно й се струваше, че Рейфърд просто се опитва да се отърве от бремето на собственото си чувство за вина. Но той знаеше, че не е така. Пред Бога мислите му бяха чисти. И все пак явно не бе успял да я убеди в нищо повече, освен това, че е искрен и че вярва. Но нима е достатъчно той да вярва, а тя — не? В такъв случай тя трябва или да приеме, че той вярва в нещо измамно, или да признае, че е решила да загърби истината. Това, което й бе казал, не й оставяше друг избор.

Ами поведението му пред Камерън Уилямс? По време на интервюто Рейфърд се чувстваше уверен, спокоен, убедителен и последователен. Съзнаваше, че думите му буквално разтърсват другите, защото Бог му бе дал сили да изложи мислите си ясно. Но що за Божи свидетел ще бъде, след като не бе успял да предизвика у журналиста нищо повече от почтително внимание? От дъното на душата си Рейфърд желаеше усилията му да дават повече плодове. Бе пропилял живота си досега и имаше много малко време да навакса изгубеното. Чувстваше се безкрайно благодарен за собственото си спасение, но искаше да го сподели с другите и да доведе повече хора при Христос. Интервюто за списанието беше невероятна възможност, но смяташе, че нищо не се получи. Струваше ли си усилието да се моли за друг такъв случай? Бе убеден, че едва ли ще види отново Камерън Уилямс. Журналистът нямаше да се обади на Брус Барнс, а думите на Рейфърд никога нямаше да се появят на страниците на „Глобъл Уикли“.

Докато се бръснеше, взимаше душ и се обличаше, чу, че Клои си приготвя багажа. Сигурно предната вечер се бе почувствала неудобно заради него и дори се беше извинила на господин Уилямс за абсурдното бръщолевене на баща си. Поне почука на вратата на стаята му и му пожела лека нощ. Това все пак беше нещо, нали?

Щом си помислеше за нея, болка стягаше гърдите му, усещаше мъка и празнота. Ако се налага, би могъл да преживее останалите си провали, но краката му се подкосяваха, когато безмълвно се молеше за Клои. „Не мога да я загубя“ — казваше си той. Беше готов, ако е необходимо, да замени своето спасение за нейното.

С тази решимост в сърцето си Рейфърд чу гласа на Бога, Който му внушаваше, че това е бремето, което трябва да поеме, за да печели хората и да ги отвежда при Христос. Така постъпва и самият Исус. Той поема върху Себе Си наказанието на хората, за да могат те да живеят.

Макар да не се бе отърсил напълно от терзаещото го чувство, че се е провалил, Рейфърд усети нов прилив на сили, докато се молеше за Клои. „Господи, нуждая се от насърчение. Трябва да знам, че не съм я отблъснал завинаги.“ Тя му пожела лека нощ, но след това я бе чул да плаче в стаята си.

Облечен в униформата си, Рейфърд се усмихна на Клои, която се появи на вратата, готова за път.

— Тръгваме ли, миличко? — попита той нерешително.

Тя кимна и сякаш се помъчи да се усмихне, а сетне се притисна в прегръдката му и остана дълго така, положила глава на гърдите му. „Благодаря Ти!“ — молеше се той в мислите си и се питаше дали да каже още нещо. Сега ли е моментът? Дали да настоява?

Отново усети, че Бог го напътства, като че ли говори непосредствено със сърцето му: „Търпение. Остави я сама да реши“. Мълчанието му се стори най-непосилното бреме. Тя също не каза нищо. Закусиха набързо и потеглиха към летище „Кенеди“.

Клои бе първата пътничка, която се качи на самолета.

— Ще се опитам да се освободя за малко и ще дойда да те видя — обеща й Рейфърд, преди да се отправи към пилотската кабина.

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Няма да се разсърдя, ако не успееш.

* * *

Бък изчака, докато всички пътници се качат на борда. Когато приближаваше мястото, където седеше Клои, забеляза, че тя се бе извърнала към прозореца и скръстила ръце, се бе подпряла на тях с брадичката си. Не можеше да види дали очите й са отворени. Надяваше се, че като седне до нея, тя ще се обърне да го погледне. Не можа да сдържи усмивката си, като си представи изненадата й. Все пак малко се безпокоеше, че Клои може да не е толкова ентусиазирана, колкото му се искаше.

Седна и зачака, но тя не се обърна. Спи ли? Или се е загледала навън? Може би медитира? Дали не се моли? Ами ако плаче? Бък се надяваше да не е така. Вече държеше много на нея и не можеше да остане безразличен, когато тя страда.

Но докато внимателно наблюдаваше дали тя няма да се помръдне и да го забележи с периферното си зрение, усети, че умората го поваля. Мускулите и ставите го боляха, а очите му пареха. Главата му натежа като олово. Не може точно сега да заспи и тя да го види задрямал до нея.

Бък махна с ръка, за да привлече вниманието на стюардесата.

— Една кола, моля — прошепна той. Малко прилив на кофеин ще му помогне да не заспи още известно време.

Клои не помръдна дори когато припомняха правилата за безопасност. Бък усети, че губи търпение. Все пак не искаше да се издава. Щеше му се тя сама да го открие. И отново зачака.

Сигурно се беше уморила да седи в това положение, защото се протегна и с крака бутна ръчната си чанта под седалката пред нея. Допи последната глътка от сока си и сложи чашата на масичката между двамата. Вторачи се в кожените ботуши на Бък, същите, с които бе обут и предния ден. Погледът й се плъзна нагоре към лицето му, усмихнато в очакване.

Бък разбра, че си е заслужавало да чака. С ръце на уста Клои сподави вик на изненада, а очите й блеснаха. Тя грабна ръката му в дланите си и прошепна:

— Бък! О, Бък.

— И аз се радвам да те видя — каза й той.

Клои бързо пусна ръката му, сякаш се мъчеше да се овладее.

— Нямах намерение да се държа като ученичка — оправда се тя, — но случвало ли ти се е веднага да получиш отговор на молитвата си?

Бък се престори на изненадан.

— Мислех, че във вашето семейство баща ти е специалистът по молитвите.

— Така е — потвърди тя, — но аз току-що пробвах за първи път от години и Бог ме чу.

— Молеше се да седна до тебе?

— Не, разбира се. Не можех и да мечтая за нещо толкова невъзможно. Как успя, Бък?

Той се постара да й обясни.

— Не беше чак толкова трудно. Като разбрах кога излита самолетът ви, казах, че пътуваме заедно и искам да седна до теб.

— Но защо? Къде отиваш?

— Ама ти не знаеш ли в каква посока лети този самолет? Надявам се да е Сан Хосе.

Тя се засмя.

— Хайде, Клои. Какво беше започнала да ми разказваш? Никога досега не съм се появявал като отговор на нечия молитва.

— Всъщност това е една доста дълга история — предупреди го тя.

— Мисля, че имаме достатъчно време.

Клои отново взе ръката му в своята.

— Бък, това е нещо много специално. Най-хубавото нещо, което някой е правил за мен от много време насам.

— Нали каза, че ще ти липсвам. Но не го направих само заради тебе. Отивам в Чикаго по работа.

Тя се изкикоти и пак го пусна.

— Нямах предвид тебе, Бък, макар че наистина много ти се зарадвах. Исках да кажа, че Бог направи нещо страхотно за мене.

Бък не можа да прикрие смущението си.

— Разбрах те — опита се да се измъкне той.

Клои заговори:

— Снощи може би забеляза, че бях доста разстроена. Разказът на татко дълбоко ме трогна. Вярно, че го бях слушала и преди. Но сега той говореше с такава любов и загриженост за хората. Усети ли колко сериозно се отнасяше към всичко това и колко важно бе то за него?

— Кой не би го усетил?

— Ако не го познавах добре, бих помислила, че по-скоро се опитва да те убеди, Бък, отколкото просто да отговори на въпросите ти.

— А може би искаше точно това.

— Чувстваш ли се засегнат?

— Ни най-малко, Клои. Да ти кажа честно, той почти успя.

Клои замълча и поклати замислено глава. Когато отново заговори, почти шепнеше и Бък трябваше да се наведе към нея, за да я чува. Гласът й галеше слуха му.

— Бък, май че и с мен успя. Нямам предвид баща ми.

— Странно — възкликна той. — Почти през цялата нощ мислех за това.

— И двамата нямаме много време, нали, Бък?

Той не отвърна нищо, но беше разбрал въпроса й.

— А кога се превърнах в отговор на молитвата ти? — опита се да я подразни.

— А, да. На вечеря, докато татко си изливаше душата пред тебе, изведнъж разбрах защо той искаше да съм с него, когато казва същите тези неща на Хати. В началото толкова му вгорчавах живота, че той се отказа да спори с мен. А сега, когато имаше необходимите познания и изпитваше нужда да я убеди, се боеше да ме атакува направо. Искаше да наблюдавам отстрани. И аз го направих. Не чух всичко от самото начало, защото двете с Хати бяхме излезли за малко. Когато се върнах, нещо сякаш ме порази. Това, което чух, не бе ново за мен. Брус Барнс ни беше говорил, бях гледала видеозаписа. Но в разказа на татко имаше нещо толкова настойчиво и убедително. Съществува ли друго обяснение за появата на проповедниците в Йерусалим, освен че са двамата свидетели, за които пише в Библията?

Бък кимна.

— Това, което татко и Бог ми говореха, достигаше до мене, но не бях готова. Разплаках се, защото толкова много го обичам и защото всичко, което казва, е вярно. Всичко е вярно. Разбираш ли, Бък?

— Мисля, че разбирам, Клои.

— Но още не бях в състояние да му заговоря за това. Не знам какво ме възпираше. Винаги съм била адски свободомислеща. Знаех, че това го разстройва, че може би е разочарован от мен. А аз само плачех ли, плачех. Имах нужда да помисля, да се опитам да се помоля, да изясня нещата за себе си. Хати не можеше да ми помогне. Тя не разбира това, а може би никога няма да го разбере. Нея я занимават разни дребни и незначителни неща, като това двамата с теб да се сближим.

Бък се подсмихна и се опита да изглежда засегнат.

— Значи това е дребно и незначително?

— Ами да, в сравнение с въпроса, който обсъждаме в момента, бих го нарекла така.

— Едно на нула за тебе — предаде се той.

Клои се засмя и продължи:

— Ясно ми беше, че нещо става с татко, защото с теб разговаряхме само — колко — три-четири минути и веднага се качих горе.

— Може би дори по-малко.

— Когато влязох в апартамента ни горе, той вече си беше легнал. Пожелах му лека нощ. Исках да съм сигурна, че все още ми говори. Той ми отвърна. После цяла нощ се въртях в леглото, без да мога да се реша на най-важната стъпка. Плаках, защото разбирах колко много ме обича баща ми и как се тревожи за мен.

— Аз също не можех да заспя. Вероятно е било по същото време — подхвърли Бък.

— Но това е толкова необичайно за мен — продължи Клои. — Въпреки че вече съм стигнала, вече съм там. Разбираш ли ме?

— Преживях същото нещо — кимна Бък.

— Убедена съм, чувствам го, но все още се съпротивлявам. Та нали съм интелектуалка. Как ще обясня това на критичните ми приятели? Кой би ми повярвал? До един ще решат, че съм си изгубила ума.

— Повярвай, аз те разбирам напълно. — Бък бе изумен от сходството в преживяванията им.

— Бях в пълна безизходица. Не можех да стигна доникъде. Опитах се да не страня от татко, за да го насърча. Сигурна съм, че виждаше как страдам и се измъчвам, но нямаше ни най-малка представа колко близо до него бях. Качих се на този самолет, защото търсех усамотение. Питах се дали Бог отвръща на молитвите ни, преди да… нали разбираш, преди всъщност да сме станали…

— Новородени християни — помогна й Бък.

— Точно така. Не знам защо ми е толкова трудно да изрека това. Сигурно някой, който го разбира по-добре от мен, може да ми обясни, но аз се молих и мисля, че Бог ми отговори. Обясни ми това, Бък, със своите познавателни и интелектуални способности. Ако съществува Бог и ако всичко е вярно, нима Той няма да иска да знаем за Него? Мисля, че не би ни попречил да разберем, и мисля, че не би искал или по-скоро не би могъл да отхвърли една отчаяна молитва, нали?

— Не, не виждам как би постъпил така.

— И според мен не би могъл. Смятам, че това беше сериозно изпитание с разумни доводи и че осъзнах много неща. Убедена съм, че Бог ми отвърна.

— И отговорът бях аз.

— И отговорът беше ти.

— За какво точно се помоли, Клои?

— А, самата молитва не беше от толкова голямо значение. По-важно беше, че получих отговор. Просто казах на Бога, че ми трябва още малко. Имах чувството, че всичко, което чух и научих от татко, не ми бе достатъчно. Молих се съвсем искрено. Признах, че ще съм много благодарна, ако ми покаже, че действително държи на мен, че разбира какво преживявам и че иска да ми даде доказателство, че наистина съществува.

Бък се почувства странно. Знаеше, че ако заговори, гласът му сигурно ще е дрезгав и няма да може да си довърши изречението. Запуши с длан устата си и се опита да се овладее. Клои го погледна учудено.

— И ти реши, че аз съм отговорът на тази молитва? — успя да каже най-накрая той.

— Без каквото и да било съмнение. Виж, вече казах, че дори и не бях помислила да се моля да кацнеш до мене в най-големия ден в живота ми. Не бях сигурна дали някога ще те видя отново. Но сякаш Бог разбираше по-добре от мене, че днес едва ли има друг човек на света, когото бих искала да видя повече от тебе.

Бък бе трогнат. Не беше в състояние да изрази вълнението си. Той също беше поискал да я види. Ако не беше така, можеше да тръгне с полета на Хати или да се качи на един от десетината други самолети, които летяха за Чикаго същата сутрин. Погледна я и каза:

— И какво ще правиш сега, Клои? Явно Бог се е хванал на номера ти. Е, не е било точно номер, но ти си поискала и Той се е отзовал. Сега май си Му задължена.

— Така е, нямам избор — съгласи се тя. — А и не искам да имам. От това, което научих от Брус Барнс и татко, а и от видеозаписа останах с впечатление, че не е необходимо някой да те води в това или непременно да си в църква. Мога да се моля и така, както поисках да ми даде по-ясен знак.

— Така каза и баща ти снощи.

— Искаш ли да се присъединиш към мен? — попита го Клои.

Бък се поколеба.

— Не се обиждай, Клои, но не съм готов.

— Какво още ти е нужно?… О, извинявай, Бък. Говоря точно като баща ми в оня ден, когато стана християнин. Нямаше търпение, а и аз се държах ужасно. Щом не си готов, добре.

— Няма да е нужно някой да ме подтиква — предупреди Бък. — И аз като тебе чувствам, че съм на самия праг. Но съм доста предпазлив. Искам днес да говоря с този Барнс. Трябва обаче да ти призная, че след това, което се случва с теб, и последните ми съмнения са на път да се изпарят.

— Знаеш ли, Бък, бях се зарекла да не казвам това, но вече мисля по същия начин като татко. Чувствам необходимост да те предупредя да не чакаш прекалено дълго. Никой не знае какво може да му се случи.

— Съгласен съм с теб — отвърна Бък. — Все пак ще трябва да поема този риск. Надявам се самолетът да не падне, защото още изпитвам нужда да поговоря с Барнс. Но ти, разбира се, си напълно права.

Клои се обърна и погледна назад през рамо.

— Там има две свободни места — каза тя и спря една стюардеса, която в този момент минаваше покрай тях. — Бихте ли предали нещо на баща ми?

— Разбира се. Той капитанът ли е, или помощникът му?

— Капитанът. Кажете му, моля ви, че дъщеря му има изключително добри новини за него.

— Изключително добри новини — повтори стюардесата.

* * *

Рейфърд бе поел управлението на самолета, за да не мисли повече, когато старшата стюардеса му предаде думите на Клои. Не можеше да си обясни какво означава това. Но напоследък Клои толкова рядко проявяваше желание да общува с него, че той не устоя на любопитството.

Веднага помоли помощника си да го замести. Излезе от кабината и бе много изненадан, когато видя Камерън Уилямс. Никак не му се щеше журналистът да е една от добрите новини на Клои. Но мисълта, че той може би наистина има намерение да се срещне с Брус Барнс, му бе приятна. Все пак се надяваше Клои да не му съобщи, че между тях току-що е напъпила някаква необмислена, шеметна любовна история.

Рейфърд се ръкува сдържано с журналиста, но все пак му показа, че е приятно изненадан. Клои сключи двете си ръце около врата на баща си и нежно го привлече към себе си, така че да му прошепне:

— Тате, нека да седнем за минута-две ей там, отзад. Искам да ти кажа нещо.

* * *

Отначало Бък забеляза разочарование в погледа на капитан Стийл. Много му се искаше да обясни на пилота с каква цел отива в Чикаго. Не беше само заради удоволствието да седи до Клои. Скришом погледна към бащата и дъщерята, които разговаряха оживено, а после се помолиха заедно. Запита се дали бордовият правилник не забранява това. Ясно бе, че Рейфърд нямаше да може още дълго да общува с дъщеря си.

След няколко минути двамата се изправиха, застанаха на пътеката и се прегърнаха. Личеше, че са силно развълнувани. Мъж и жена на средна възраст, които седяха на двете съседни места, ги гледаха с вдигнати вежди. Рейфърд Стийл забеляза това, постара се да се стегне и се отправи към пилотската кабина. Когато минаваше покрай тях, той някак сковано подхвърли:

— Дъщеря ми. Тя ми е дъщеря — и посочи към Клои, която му се усмихна през сълзи.

Мъжът и жената се спогледаха. Тя каза:

— Да бе. А аз съм английската кралица.

Бък се изсмя с цяло гърло.