Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (8) (Роман за последните дни на Земята)

Осма глава

Когато шефовете на отдели и редакторите се оттеглиха в кабинетите си, Стив Планк настоя Бък да се прибере и да си почине, преди да се върне за заседанието в осем вечерта.

— Предпочитам да си свърша работата и да се прибера довечера.

— Знам — каза главният редактор, — но имаме много неща за вършене и искам да си във форма.

Бък продължаваше да упорства.

— Кога ще мога да отида в Лондон?

— Защо? Какво имаш да правиш там?

Бък разказа на Стив за информацията, която имаше във връзка със срещата на големи американски финансисти с техни колеги от други страни и представянето на един новоизгряващ европейски политик.

— О, Бък! Това вече го знаем. Говориш за Карпатия.

Бък беше слисан.

— Да, точно така.

— Това е човекът, който беше впечатлил толкова Розенцвайг.

— Мислиш, че той е мъжът, за когото моят информатор…

— Човече, доста си се откъснал — прекъсна го Стив. — Не е чак толкова голяма работа. Финансистът, който вероятно го спонсорира, трябва да е Джонатан Стонагъл. Казах ли ти, че Карпатия ще говори пред Обединените нации?

— Значи той е новият представител на Румъния в ООН?

— Едва ли.

— Тогава какво?

— Президент на страната.

— Ама, те не избраха ли някого скоро, да кажем преди година и половина? — попита Бък, като в същото време си спомни думите на Дърк, че избирането на нов водач ще бъде странно и ненавременно.

— Там има голямо раздвижване — предупреди го Стив. — По-добре да се провери.

— Така и ще направя.

— Нямам предвид теб. Наистина смятам, че не е кой знае каква новина. Момчето е младо и напористо, чаровно и, доколкото разбирам, убедително. Когато преди няколко години румънските пазари се отвориха към Запада, той неочаквано стана звезда в бизнеса и натрупа състояние. Но миналата седмица още не беше дори в Сената, само в Долната камара.

— Камарата на депутатите?

— Откъде знаеш?

Бък се ухили.

— Розенцвайг ме образова.

— За момент си помислих, че наистина знаеш всичко. Тук те обвиняват за това, както сам си се убедил.

— Какво престъпление!

— Но и го раздаваш страшно скромно.

— Такъв съм си. Стив, защо смяташ за маловажен факта, че човек като Карпатия идва от нищото, за да свали президента на Румъния?

— Той не идва съвсем от нищото. Бизнесът му процъфтява благодарение на подкрепата от Стонагъл. Освен това младият румънец е работил за разоръжаването — колегите му, а и хората изобщо го обичат и уважават.

— Но разоръжаването нещо не се връзва със Стонагъл. Той не е ли по-скоро прикрит войнолюбец?

Планк кимна.

— Значи все пак има загадки.

— Да, има, но каква по-голяма загадка от тази, по която работиш? Не можеш да си губиш времето с някой, който е станал президент на нестратегическа държава.

— Но тук има нещо, Стив. Моят човек в Лондон ме информира. Карпатия е свързан с най-влиятелния мъж в света и от член на Долната камара изведнъж, без общи избори, става президент.

— Е и?

— Има и още. Ти на чия страна си? Знаеш ли дали не е накарал да убият или нещо такова законно избрания президент?

— Интересно е, че казваш това, защото единственото петно в биографията му са някои слухове, че преди години е постъпвал безскрупулно със съперниците в работата си.

— Колко безскрупулно?

— Пробутвал е подкупи — мръсни пари.

— О, Стив, говориш като гангстер.

— Но чуй още нещо. Предишният президент се е оттеглил, за да отстъпи на Карпатия. Дори е настоявал за неговото назначаване.

— А казваш, че нямало нищо интересно.

— Това е нещо като старите южноамерикански преврати, Бък. Всяка седмица по един. Много важно! Значи Карпатия е задължен на Стонагъл? Всичко това означава само, че Стонагъл ще управлява свободно финансите на една източноевропейска страна, където хората смятат, че най-хубавото нещо, което някога им се е случвало, е унищожението на Русия.

— Стив, но това е все едно млад конгресмен да стане президент на Съединените щати без избори. Няма гласуване, предишният президент се оттегля и всички са доволни.

— Не, не. Разликата е голяма. Сега говорим за Румъния, Бък. Нестратегическа страна, с нищожен брутен вътрешен продукт. Никога не е нападала никого, никога не е била стратегически съюзник. Тук няма нищо повече от едно вътрешнополитическо събитие.

— И все пак продължавам да надушвам нещо голямо — не се отказваше Бък. — Розенцвайг беше много запален по този човек, а той е проницателен. И ето сега Карпатия идва, за да говори пред Обединените нации. Каква ще е следващата му стъпка?

— Забравяш, че поканата да дойде в ООН е получена, преди да стане президент.

— Ето още една загадка. Той беше никой.

— Този човек е ново име и лице в разоръжаването. Това е неговият звезден миг. Бъди сигурен, че няма да чуеш повече за него.

— Сигурно Стонагъл стои и зад организирането на това шоу в Обединените нации — каза Бък. — Нали знаеш, че Даймънд Джон е личен приятел на нашия посланик.

— Бък, Стонагъл е личен приятел на всеки избран официално управник — от президента до кметовете на повечето средно големи градове. И какво от това? Той знае как да играе играта. Напомня ми на стария Джо Кенеди или на един от Рокфелеровците. А ти какво мислиш?

— Само, че Карпатия ще говори пред Обединените нации под влиянието на Стонагъл.

— Вероятно. И какво от това?

— Той крои нещо.

— Стонагъл винаги нещо крои и винаги е в готовност да осъществи някой от проектите си. Добре, значи вкарва един румънски бизнесмен в политиката, вероятно дори го прави президент. Кой знае, може да му е уредил и оная кратка среща с Розенцвайг, която обаче не доведе до нищо. Сега вече излага Карпатия пред очите на целия свят. Това се случва непрекъснато именно защото има хора като Стонагъл. Наистина ли предпочиташ да се впуснеш в нещо, което изобщо не е новина, вместо да сглобиш водещата статия за броя, а тя ще се опита да даде обяснение на най-трагичното явление в световната история?

— Хм, нека да си помисля — каза Бък и се усмихна, когато Планк го тупна по рамото.

— Щом искаш, гони вятъра — каза главният редактор.

— Едно време ти ценеше инстинкта ми.

— И все още го ценя, но сега си малко недоспал.

— Значи категорично няма да ходя до Лондон? Защото трябва да предупредя моя човек.

— Мардж се опита да се свърже с този, дето щеше да те посрещне на летището. Тя може да ти каже как да му се обадиш и така нататък. Но към осем да си тук. Събирам редакторите на отдели, които се занимават с различните международни срещи тук през този месец. Ще се опитате да подготвите уводния материал заедно.

— А, значи всички вкупом ще ме мразят на заседанието — предположи Бък.

— Ще се почувстват незаменими.

— Но наистина ли това е важното събитие? Искаш да не се занимавам с Карпатия, а ще ми усложняваш живота с разни икуменически религиозни конференции и преговори за единна световна валута.

— Ти май наистина не си си доспал, Бък. Все още съм твой шеф. Схващаш ли? Да, искам сътрудничество и добре написан материал. Помисли малко. Това автоматично ти дава достъп до всички тези важни особи. Говорим за еврейски националистически водачи, заинтересовани от върховенство в управлението на света.

— Звучи малко вероятно, а и едва ли е непременно така.

— Ортодоксални евреи от целия свят се организират, за да построят отново храма или нещо подобно…

— Стига с тези евреи.

— … Международни финансисти подготвят почвата за въвеждане на единна световна валута.

— Също малко вероятно.

— Но това ще ти даде възможност да държиш под око твоя човек в сянка.

— Стонагъл.

— Точно така. А също и ръководителите на различни религиозни групи от целия свят, които се опитват да се обединят.

— Абе що не ме убиеш по-добре! Тия хора обсъждат невъзможни неща. Откога религиозните групи са започнали да се разбират помежду си?

— Все още не схващаш, Бък. Докато се опитваш да напишеш материала за това какво се случи и защо се случи, ще имаш достъп до всички тези хора — религиозни водачи, финансисти, политици. Ще можеш да проникнеш в умовете на тези величия и да видиш нещата от най-необичайни гледни точки.

Бък сви рамене в знак, че се предава.

— Печелиш. Продължавам да твърдя обаче, че нашите редактори на отдели ще ме презрат.

— Няма как — ще трябва да се сработите.

— Но не се отказвам да се свържа с Карпатия.

— Няма да ти бъде трудно. Той вече е любимец на медиите в Европа. Винаги има желание да говори.

— А Стонагъл?

— Знаеш, че той не общува с пресата, Бък.

— Харесва ми предизвикателството.

— Прибери се вкъщи и се отпусни малко. Искам да си тук в осем.

Когато Бък отиде при Мардж Потър, тя вече се готвеше да си тръгва.

— А, да — каза тя, като остави нещата си и започна да рови в тефтера. — Няколко пъти опитах да установя връзка с Дърк Бъртън. Успях да се свържа по гласовата поща и му оставих съобщение. Отговор не получих.

— Благодаря.

Бък се съмняваше, че при всички тези мисли, които се въртяха в главата му, ще може да си почине, като си отиде вкъщи. Изненада се приятно, когато на излизане от сградата видя представители на различни таксиметрови компании да насочват хората към таксита, които могат да ги откарат до различни точки на града по околовръстни пътища. За съответната сума, разбира се. Едно такси, в което имаше и други пътници, за трийсет долара остави Бък на две преки от дома му. След три часа трябваше да се върне обратно в офиса. Уговори се с шофьора на таксито да го вземе от същото място в седем и четирийсет и пет. Помисли си, че щеше да е истинско чудо. В Ню Йорк имаше толкова много таксита, че никога преди не му се бе налагало да прави подобни уговорки. А и никога не бе попадал два пъти на един и същи шофьор на такси.

* * *

В отчаянието си Рейфърд крачеше нервно нагоре-надолу. Достигнал бе до болезненото заключение, че това е най-лошият период от живота му. Не си спомняше да е изпадал дори отчасти в подобно състояние. Родителите му бяха по-възрастни от тези на връстниците му. Почувствал бе облекчение, когато за две години починаха и двамата. Не бяха със съвсем ясен разсъдък. Обичаше ги и не му бяха в тежест, но за него те умряха много по-рано, когато бяха прекарали мозъчни удари и други тежки болести. Рейфърд скърбеше за тях, когато починаха, но чувствата му бяха по-скоро сантиментални. Имаше хубави спомени, приятно му бе да приема съчувствието и да усеща добронамереността на близките, дошли на погребението. Но животът продължаваше. Сълзите, които проля, не бяха от болка и угризения. Изпитваше по-скоро носталгия и меланхолия.

Останалата част от живота си прекара без усложнения и мъка. Пилотската професия бе възможност да постигне по-високо и добре платено положение. Нужно бе да си интелигентен, дисциплиниран, изискан. Напредваше в йерархичната стълбица по обичайния начин — военни наряди, малки самолети, а после — по-големи, реактивни и бойни. Накрая достигна върха.

Срещна Айрин по време на военно обучение в колежа. Тя бе от ония „деца на полка“, които никога не се бунтуват. Много от връстниците й обърнаха гръб на военния живот и не искаха да имат нищо общо с него. Баща й бе загинал във Виетнам и майка й се беше омъжила отново за военен. Айрин бе живяла в почти всички военни бази на Съединените щати.

Ожениха се, когато Рейфърд вече завършваше, а тя беше първокурсничка. Айрин напусна колежа, когато той постъпи в армията, и от този момент нататък всичко бе планирано. Клои се роди през първата година от брака им, но заради усложнения трябваше да чакат цели осем години, докато се появи малкият Рей. Рейфърд обичаше безумно и двете си деца, но трябваше да признае, че бе мечтал за момче, което да носи неговото име.

За жалост Рейми се появи през един мрачен период от живота му. Беше на трийсет, чувстваше се остарял и никак не беше очарован, че има бременна жена. Вероятно рано посребрялата му коса, която го правеше дори още по-привлекателен, караше хората да се шегуват, че е закъснял баща. Айрин караше тежка бременност и Рейми се роди с около две седмици закъснение. Клои пък бе жизнерадостно осемгодишно момиче, така че Рейфърд се стараеше да ги избягва колкото е възможно повече.

Тогава Айрин очевидно бе изпаднала в лека депресия и стана раздразнителна и ревлива. На работното си място Рейфърд владееше положението — слушаха го и му се възхищаваха. Даваха му най-големите и най-модерните самолети от хангарите на „Панконтинентал“. В професията си се чувстваше отлично и не му се прибираше вкъщи.

По това време пиеше повече от всякога и бракът му бе подложен на тежки изпитания. Рейфърд често закъсняваше да се прибере и понякога дори правеше размествания в графика, за да отсъства по-дълго. Айрин го обвиняваше в изневери от всякакъв род и тъй като тя грешеше, той се бранеше яростно и изпитваше основателен гняв.

Истината бе, че се надяваше и често мислеше именно за това, в което бе обвиняван. Измъчваше се, че въпреки привлекателната си външност и държание просто не бе в състояние да направи подобна крачка. Липсваха му такива маниери и стил. Една стюардеса му каза веднъж, че е страхотно парче, но той се чувстваше по-скоро като досаден празноглавец. Вярно че можеше да си позволи платена любов, но това бе под достойнството му. Надяваше се и си представяше старомодна любов, затова не можеше да се принизи до нещо толкова евтино като секс срещу заплащане.

Ако Айрин знаеше колко силно му се иска да й изневери, щеше да го напусне. Беше се поувлякъл на онова коледно тържество в авиокомпанията преди да се роди Рейми, но тогава беше толкова пиян, че едва си спомняше.

Чувството за вина и опасността да навреди на доброто си име го принудиха да намали пиенето. А когато Рейми се роди, почти престана да пие. Време бе да порасне и да поеме задълженията си на съпруг и баща така, както постъпваше като пилот и командир на самолет.

Но сега, когато всички тези спомени преминаваха през пулсиращата му от напрежение глава, Рейфърд изживяваше най-дълбокото съжаление и разкаяние, което един мъж може да изпита. Беше се провалил. Не бе достоен за Айрин. Сега вече знаеше, макар преди да не си позволяваше да го признае, че тя никога не е била толкова наивна и глупава, колкото му се искаше. Сигурно й е било съвсем ясно колко повърхностен, незначителен и недостоен е той. И въпреки това бе останала с него, обичаше го и се бореше да запази брака им.

Трябваше да признае, че тя се промени и стана друг човек, след като си намери нова църква и погледна сериозно на вярата. Вярно че отначало му досаждаше с проповедите си. Беше много въодушевена, искаше и той да разбере това, което бе открила. Но Рейфърд избяга. Накрая Айрин или се предаде, или се примири с факта, че няма да го приобщи с молби или ласкателства. Но когато видя нейното листче с изредените имена на близки хора, му стана ясно, че изобщо не се беше предала. Просто бе започнала да се моли за него.

Нищо чудно, че Рейфърд така и не стигна дотам, да оскверни брака си, като се обвърже с Хати Дърам. Хати! Какъв срам изпитваше сега от това глупаво увлечение! Но Хати нямаше вина. Никога не си беше позволявала да злослови по адрес на жена му или на брака му. Никога не бе казала или направила нещо неприлично, поне не и за възрастта си. Младите обичаха да флиртуват и имаха по-свободно държание, но тя не бе нарушила общоприетите нравствени или религиозни принципи. Фактът, че бе обладан от мисли за нея, а тя едва ли подозираше, го караше да се чувства още по-голям глупак.

Откъде идваше това усещане за вина? Двамата с Хати бяха прекарали часове наред заедно, насаме, погледите им се бяха срещали стотици пъти. Но тя никога не го покани в стаята си, нито се опита да го целуне или да задържи ръката му. Може би, ако той бе проявил повече настойчивост, тя щеше да откликне. Но кой знае. Можеше и да се почувства засегната, обидена, разочарована.

Рейфърд поклати глава. Не само че бе пожелал жена, на която нямаше право, но и се оказа прекалено непохватен в ухажването й.

Сега бе принуден да надникне в тъмните дълбини на душата си. Безпокоеше се за Клои. Искаше тя да си дойде невредима и се надяваше, че присъствието й вкъщи като негова собствена кръв и плът ще уталожи поне малко болката и скръбта. Знаеше, че трябва пак да хапне, но нищо не му се ядеше. Даже ухаещите, вкусни курабийки, които бе разпределил, за да му стигнат за по-дълго, вече му напомняха болезнено за Айрин. Може би ще ги остави за утре.

Рейфърд включи телевизора, но не защото искаше да види още нещастия, а с надеждата, че ще има добри новини за някакъв ред по пътищата, за разчистени магистрали, за хора, които са успели да се свържат помежду си. След като погледа минута-две повторения на все същите, познати кадри и сюжети, той изключи телевизора. Отхвърли мисълта да се обади в „О’Хеър“ и да помоли да изтеглят колата му, тъй като не искаше телефонът да бъде зает нито минута, защото Клои може би ще се опита да се свърже с него. Минаха часове, откакто разбра, че е тръгнала от Пало Алто. Колко ли време й трябва, за да направи тези сложни прехвърляния, да стигне накрая до Озарк и оттам — през Спрингфийлд — до Чикаго? Спомни си най-стария виц на авиолиниите: Озарк, прочетено отзад напред, е Кразо. Сега не му се видя смешно.

Скочи, когато телефонът иззвъня, но не беше Клои.

— Съжалявам, капитане — чу гласа на Хати. — Обещах да ти се обадя, но след предишния ни разговор съм заспала и се събудих чак сега.

— Няма нищо, Хати. Всъщност исках да…

— Искам да кажа, че не ми се щеше да те безпокоя в такъв момент.

— Не, няма значение. Аз просто…

— Говори ли вече с Клои?

— Чакам всеки момент да се обади. Наистина трябва да затворим.

Гласът на Рейфърд прозвуча доста рязко и Хати замълча, а после рече:

— Добре. Извини ме.

— Ще ти се обадя, Хати.

— Добре.

Усети, че я е обидил. Съжаляваше за това, но не и че за момента се е отървал от нея. Знаеше, че тя иска само да помогне и да бъде мила, но не бе склонна да го изслуша. Беше сама и уплашена — точно като него. Без съмнение, вече бе разбрала нещо за семейството си. О, не! Та той дори не я попита за тях. Ще го намрази — и с право. „Какъв егоист съм!“ — помисли си той.

Въпреки че с такова нетърпение очакваше Клои да се обади, би могъл да рискува още няколко минути, за да поговори с Хати. Набра номера й, но линията беше заета.

* * *

Веднага щом се прибра вкъщи, Бък се опита да позвъни на Дърк Бъртън в Лондон. Нямаше намерение да се съобразява повече с часовата разлика. Остана много учуден. Телефонният секретар на Дърк беше включен, но след обичайния сигнал се чу по-продължителен звук, който показваше, че касетата е пълна. Странно. Дърк или спеше, или…

Не му беше минало през ума, че Дърк може да е изчезнал. Оставяше го с хиляди въпроси за Стонагъл, Карпатия, Тод-Котран и всичко останало, а беше и най-добрият му приятел от Принстън. „Дано това да е някакво съвпадение — каза си Бък. — Дано да е заминал някъде.“

Веднага щом затвори телефона, той иззвъня. Беше Хати Дърам. Плачеше.

— Съжалявам, че ви безпокоя, господин Уилямс. Бях си обещала никога да не ви търся на домашния ви телефон…

— Не се притеснявай, Хати. Какво има?

— Наистина е глупаво, но преживях нещо, а няма с кого да си поговоря. Не мога да се свържа с майка ми и сестрите ми. Просто помислих, че вие може да ме разберете.

— Опитай тогава!

Тя разказа на Бък за разговора си с капитан Стийл, припомни му кой всъщност беше той, как е загубил жена си и сина си и обясни, че се е забавила да му се обади пак, след като е научила добрите вести за семейството си от Бък.

— А когато му се обадих, той ме отряза, защото чакал да се обади дъщеря му.

— Разбирам го — опита се да вметне Бък, като изви очи от досада. Как се бе набутал в тоя клуб на самотни сърца! Нямаше ли си това момиче някоя приятелка, с която да си споделя?

— Аз също — каза тя. — Знам, че страда за жена си и сина си, сякаш са мъртви, но той също знае, че и аз се тревожа за семейството си, а дори не ме попита.

— Сигурен съм, че е от напрежението, скръбта и всичко останало, както каза ти…

— Да, разбирам, но просто исках да поговоря с някого и се сетих за вас.

— Ама, разбира се. Винаги, когато имаш нужда — излъга Бък. „О, не — помисли си — със сигурност ще си сменя телефонния номер.“ — Виж, няма да те задържам повече. И аз самият имам важно съвещание довечера.

— Благодаря ви, че ме изслушахте.

— Разбирам те напълно — успокои я той, макар да се съмняваше, че някога ще я разбере. Може би Хати бе по-задълбочена и разумна, когато не бе под напрежение. Надяваше се да е така.

* * *

Добре че телефонът на Хати даваше заето. Така Рейфърд можеше да й каже, че се е опитвал да й се обади. Но не биваше да заема повече своя телефон. Само след минута той иззвъня отново.

— Капитане, пак съм аз. Няма да те задържам дълго, но си помислих, че може би си се опитвал да ми се обадиш, а аз говорех през това време и…

— Всъщност наистина се опитах, Хати. Разбра ли нещо за близките си?

— Добре са. — Тя плачеше.

— Слава богу — каза той.

Рейфърд се изненада от себе си. Увери я, че се радва за нея, а на практика бе стигнал до заключението, че онези, които не са изчезнали, са изключени от най-великото събитие в космическата история. Но какво можеше да й каже: „Съжалявам, че и твоето семейство е от оставените“?

Когато разговорът свърши, Рейфърд остана до телефона с натрапчивото усещане, че този път със сигурност е пропуснал обаждането на Клои. Това го влудяваше. Стомахът му къркореше. Знаеше, че трябва да хапне, но бе решил да отлага колкото е възможно. Надяваше се, когато Клои пристигне, да ядат заедно. Каквато си беше, със сигурност не бе сложила и залък в устата си.