Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (5) (Роман за последните дни на Земята)

Пета глава

Бък Уилямс се мушна в мъжката тоалетна в клуба на „Панконтинентал“, за да провери още веднъж инвентара си. В специална кесия, прикрепена към вътрешната страна на панталоните си носеше пътнически чекове на стойност няколко хиляди долара, които можеше да осребри в долари, марки или йени. В кожената му чанта имаше два комплекта дрехи, там беше прибрал преносимия си компютър, клетъчния телефон, портативния касетофон, разни допълнителни части към тях, тоалетни принадлежности и комплект сериозна зимна екипировка.

Когато потегли от Ню Йорк три дни преди апокалипсиса, се бе подготвил за десетдневно пътуване до Англия. Имаше навика, когато е в чужбина, да си пере бельото и ризите в умивалника на хотелската стая и да ги оставя да съхнат цял ден. Така винаги имаше резервен комплект дрехи и не се налагаше да носи много багаж.

По пътя се отби за малко в Чикаго — да оправи отношенията си с шефката на тамошното бюро на „Глобъл Уикли“, около петдесетгодишна чернокожа на име Лусинда Уошингтън. Бяха кръстосали шпаги — между другото, далеч не за първи път — когато той изпревари хората от екипа й и отмъкна под носа им една сензационна история от сферата на спорта. Един от играчите в отбора на Мечките, макар и вече застаряваща легенда, най-после си беше намерил достатъчно съдружници, за да купи професионален футболен клуб. Бък беше надушил по някакъв начин, разнищи историята, взе интервю от човека и изчезна.

— Възхищавам ти се, Камерън. — Лусинда Уошингтън никога не използваше прякора му. — Винаги съм ти се възхищавала, колкото и да си досаден. Но можеше поне да ме предупредиш.

— За да дадеш задачата на някой, който и без това трябваше отдавна да работи по нея.

— Спортът не е коронният ти номер, Камерън. След като интервюира Личността на годината и писа за поражението на руснаците в Израел или по-скоро според мен — за намесата на самия Бог, как можеш изобщо да се интересуваш от подобни жълти клюки? Вие с лавровите венци не би трябвало да се вълнувате от нищо друго, освен от ръгби и хокей.

— Това беше нещо повече от спортна клюка, Луси, и…

— Ей!

— Извинявай, Лусинда. И не е ли прекалено еднообразно… ръгби и хокей?

И двамата се засмяха.

— Не казвам, че е трябвало да ми се обадиш, когато си пристигнал тук. Просто трябваше да ме предупредиш, преди да излезе материала. С хората от отдела изпаднахме в крайно неудобно положение — да ни изпързаля така легендарният Камерън Уилямс…

— И затова ме натопи пред шефа?

Лусинда отново се засмя:

— Затова казах на Планк, че ако искаш отново да спечелиш благоволението ми, ще трябва да дойдеш лично.

— А защо мислиш, че ми пука?

— Защото ме обичаш! — каза тя. — И това е по-силно от теб.

Бък се усмихна.

— Но внимавай, Камерън, ако те пипна пак в моя град, в моята сфера, без мое знание, ще ти духна под опашката!

— Виж какво ще ти кажа, Лусинда. Нека ти дам една следа, която сега нямам време да проверявам. Случайно разбрах, че сделката в крайна сметка няма да стане. Финансите са нестабилни и Националната футболна лига ще отхвърли предложението. Местната ви легенда ще остане с пръст в уста.

Лусинда вече драскаше бясно в тефтерчето си.

— Не говориш сериозно — възкликна тя, като се протегна към телефона.

— Не, разбира се, но е голям кеф да те гледа човек как се хвърляш в действие.

— Ах ти, мошенико! — викна жената. — Всеки друг на твое място би изхвърчал от тук с главата надолу.

— Да, но ти ме обичаш. И това е по-силно от теб.

— Изобщо не постъпваш християнски — упрекна го тя.

— О, не започвай пак.

— Хайде, Камерън, признай си, че ти дойде умът в главата, когато видя какво направи Бог за Израел.

— Добре де, но не ме наричай християнин. Деист може би. Но не повече.

— Ако поостанеш в града и започнеш да идваш в нашата църква, Бог ще те пипне.

— Той вече ме е пипнал, Лусинда. Но Исус е друго нещо. Израелците мразят Исус, пък виж какво направи за тях Бог.

— Неведоми са…

— … Господните пътища… да, да, знам. Както и да е. В понеделник отивам в Лондон. Един приятел ми подхвърли гореща следа.

— Така ли? Каква?

— Не, за нищо на света. Още не сме толкова близки с теб.

Тя се засмя и двамата се сбогуваха с приятелска прегръдка.

Това се случи преди три дни.

 

 

Бък се качи на злополучния полет до Лондон, готов за всякакви изненади. Работеше по следа, към която го бе насочил негов съученик от Принстън. Откакто беше завършил училище, Дърк Бъртън се числеше към лондонските финансови среди. В миналото той беше надежден източник на информация и осведомяваше Бък за международни срещи на високопоставени финансисти. От години Бък се забавляваше със склонността на Дърк да се увлича по разни теории за световните заговори.

— Чакай да се изясним — го беше попитал веднъж Бък, — ти смяташ, че тези момчета са истинските господари на света, така ли?

— Не бих стигнал чак дотам, Кам — бе отвърнал Дърк. — Само казвам, че са могъщи, че са потайни и че след като се срещнат, стават големи неща.

— Значи смяташ, че те посочват политиците, избират диктаторите и изобщо хората на всички важни постове?

— Не членувам в клуба на съзаклятниците, ако имаш предвид това.

— Тогава откъде ти идват наум всички тия щуротии? Хайде, Дърк, ти си сравнително интелигентно момче. Скрити движещи сили, задкулисни играчи, които контролират парите?

— Просто казвам, че лондонската, токийската и нюйоркската борса — всички ние буквално бездействаме, докато тези момченца не се съберат. И тогава започват да се случват разни неща.

— Искаш да кажеш, че когато след някое президентско вето или гласуване в парламента на нюйоркската борса засвятка червената лампичка, причината всъщност е в твоите заговорници.

— Не, но това е чудесен пример. Ако здравето на президента може да предизвика сътресения на вашия пазар, представи си какво става на световните пазари, когато се съберат хората, които действително държат парите?

— Добре, но как разбират световните пазари, че те ще се събират? Мислех, че само ти знаеш това.

— Кам, дръж се сериозно. Добре, малцина са съгласни с мен, но и аз не го споделям с всеки. Един от нашите боклуци е част от тази група. Когато се срещат, нищо не се случва веднага. Но след ден-два или седмица стават промени.

— Какви например?

— Може да кажеш, че съм откачил, но един приятел има връзка с момиче, което работи за секретарката на нашия човек в групата и…

— Чакай! Задръж малко! Каква е връзката?

— Е, може би е малко далечна. Но да знаеш, че от секретарката няма да изкопчиш нищо. Голямата работа е обаче, че нейният шеф се е хванал яко да въведе единна валута в целия свят. Нали знаеш, че половината от времето ни отива да пресмятаме фиксинги, валутни курсове и всякакви такива глупости. Компютрите непрекъснато трябва да се пренастройват, за да реагират на капризите на пазарите.

За Бък това не прозвуча особено убедително.

— Единна световна валута? Никога няма да стане.

— Как може да си толкова категоричен?

— Би било прекалено фантастично. И непрактично. Видя ли какво стана в Щатите, когато се опитаха да въведат метричната система?

— Нищо чудно. Вие, янките, сте такива селяндури.

— Метричната система е необходима в международната търговия, а не за да се мерят бейзболните игрища на янките или колко километра е от Индианаполис до Атланта.

— Да де, ясно. Вашите хора се страхуваха, че ако картите и пътните знаци станат лесни за разчитане, сами ще отворите пътя на комунистите и веднага ще ви завладеят. Къде са сега тия комунисти?

Бък дълго беше пропускал покрай ушите си повечето подобни идеи на своя приятел, но преди няколко години Дърк му позвъни посред нощ:

— Камерън — той не знаеше за прякора, който Бък си бе извоювал, — не мога да говоря дълго. Можеш да проучиш това или просто да наблюдаваш отстрани как се случва и да съжаляваш, че не си се захванал с него. Помниш ли какво ти казах за единната световна валута?

— Да, но още се съмнявам.

— Добре, но тук се носи слух, че нашият човек е пробутал идеята на последната тайна среща на финансистите и сега нещо се пече.

— Какво се пече?

— Ами Обединените нации свикват конференция по валутните въпроси и главната тема ще бъде организирането тъкмо на тази парична единица.

— Голяма работа.

— Голяма е, Камерън. Нашия човек го отрязаха. Той, естествено, искаше да пробута английската лира за обща световна валута.

— Не ме учудва, че няма да стане. Я си вижте икономиката.

— Обаче слушай. Голямата новина, ако може да се вярва на информацията, изтекла от тайната среща, е, че ще сведат всичко до три парични единици за целия свят, а после се надяват да преминат към една в рамките на десетина години.

— Няма начин. Няма да стане.

— Камерън, ако сведенията ми са верни, първата стъпка вече е направена. Конференцията е само фасадата.

— И решението вече е взето от твоите тайни кукловоди.

— Точно така.

— Не знам, Дърк. Приятелче си ми и бих те посъветвал да постъпваш като мен.

— Кой не би искал?

— Не, сериозно. Аз със сигурност не бих действал като теб.

— Ще видиш, че съм прав, Камерън. Провери информацията ми.

— Добре, но как?

— Ще се опитам да предскажа какво ще последва от конференцията до две седмици и ако изляза прав, ще започнеш да се отнасяш към мен с малко повече уважение.

На Бък този разговор му заприлича много на препирните от годините в колежа, когато в края на седмицата отиваха да ударят по една бира и да хапнат пица.

— Виж, Дърк, звучи ми интересно и те слушам внимателно. Но, майтапа настрана, няма да ми паднеш в очите, ако нещо си прегрял напоследък.

— Е, благодарен съм ти, наистина. Това означава много за мен. Ето защо към тази пикантна новина ще прибавя и още нещо интересно. Не само ще ти кажа трите основни парични средства за следващите пет години — долар, марка, йена — но ще ти разкрия и кой притежава действителната власт — един американец.

— Какво разбираш под действителна власт?

— Най-могъщият от международните заговорници, у които са парите.

— С други думи, той стои начело на организацията?

— Той е този, който отряза английската лира като възможност и явно има за крайна цел долара.

— Целият съм в слух.

— Джонатан Стонагъл.

Бък се надяваше Дърк да назове някое абсурдно име, за да може да избухне в смях. Ала беше принуден да признае, дори и само пред себе си, че ако изобщо имаше нещо вярно във всичко това, Стонагъл беше най-логичният избор. Един от най-богатите хора, отдавна известен като човека в сянка в Съединените щати, за него бе изключено да не участва, когато се обсъждаха световни финансови въпроси. Макар да беше прехвърлил вече осемдесетте и да изглеждаше немощен на последните снимки по вестниците, той не само притежаваше най-големите банки и финансови центрове в Съединените щати, но имаше дялове и огромни интереси в тези институции по целия свят.

Дърк му беше приятел, но Бък изпита нужда да го поразиграе и да го амбицира да събере още информация.

— Добре, Дърк, връщам се в леглото. Благодаря ти за сведенията. Намирам ги за много интересни. Ще изчакам да видя какво ще излезе от тая работа с конференцията на ООН и ще се опитам да проследя ходовете на Джонатан Стонагъл. Ако стане така, както казваш, ти ще си моят най-надежден информатор. Междувременно обаче се опитай да разбереш колко души участват в тайната група и къде се срещат.

— Нищо по-лесно от това. — Дърк беше готов с отговора. — Най-малко десет са, въпреки че понякога идват и други, в това число и държавни глави.

— Американски президенти?

— Случва се, колкото и да не ти се вярва.

— Е, Дърк! Това е една от най-известните теории за тайния заговор.

— Но не означава, че не е вярна. Обикновено се събират във Франция. Не знам защо. Някакво частно имение или нещо подобно, което им дава усещане за сигурност.

— Нищо не убягва на познатата на твоя приятел, която е роднина на помощника на секретарката, или каквато беше там…

— Смей се колкото искаш, Кам. Нашият човек в групата, Джошуа Тод-Котран, може да се окаже по-словоохотлив от останалите.

— Тод-Котран? Който управлява лондонската борса?

— Същият.

— Словоохотлив? Как може да е на този пост и да е словоохотлив? А и къде се е чуло англичанин да е словоохотлив?

— Случва се.

— Лека нощ, Дърк.

 

 

Естествено, всичко се оказа вярно. Обединените нации взеха своето решение. Бък откри, че Джонатан Стонагъл бе отседнал в хотел „Плаза“ в Ню Йорк по време на десетдневните разговори. Господин Тод-Котран от Лондон се оказа сред най-запалените привърженици на идеята. Той прояви такава готовност да види делото осъществено, че сам предложи да отнесе на министър-председателя във Великобритания вестта, че страната му ще премине от лири стерлинги на марки.

Много страни от третия свят се опитаха да се противопоставят на промените, но само за няколко години трите основни парични единици се утвърдиха в целия свят. Бък беше споделил само със Стив Планк за разговорите в ООН, без да казва откъде има тази информация. Нито той, нито Планк сметнаха, че си струва да се пусне статия по въпроса. „Прекалено рисковано е“ — беше сметнал тогава шефът му. Скоро и двамата съжаляваха, че не бяха поели този риск. „Сега щеше да си нещо повече от легенда, Бък.“

 

 

Дърк и Бък бяха станали по-близки от когато и да било и Бък често ходеше в Лондон без предварителна уговорка. Ако Дърк имаше нещо сериозно за него, Бък се приготвяше и тръгваше веднага. Следите често го отвеждаха в страни с различен климат, затова носеше и зимна екипировка. Сега тя се оказа излишна. Беше заседнал в Чикаго след най-разтърсващото явление в световната история и се опитваше да се добере до Ню Йорк.

Въпреки невероятните възможности, които предлагаше преносимия му компютър, нищо не можеше да замени джобното тефтерче. Бък надраска набързо списък на задачите, които трябваше да свърши, преди да потегли отново на път:

Да се обадя:

на Кен Риц — чартърни полети,

на татко и Джеф,

на Хати Дърам и да й кажа за семейството й,

на Лусинда Уошингтън — да я питам за хотел,

на Дърк Бъртън.

* * *

Телефонът иззвъня и Рейфърд Стийл се събуди. Не бе помръдвал от часове. Беше късно следобед и започваше да се смрачава.

— Ало? — дрезгавият му глас издаваше, че е още сънен.

— Капитан Стийл? — чу отчаяния глас на Хати Дърам.

— Да, Хати. Добре ли си?

— От часове се опитвам да се свържа с теб. Телефонът ми дълго не работеше, а после даваше заето. Звънях ти много, но ти все не отговаряше. Не знам нищо за майка ми и за сестрите ми. А ти?

Замаян и объркан, Рейфърд седна в леглото.

— Имам съобщение от Клои.

— Знам. Това ми го каза в „О’Хеър“. Жена ти и синът ти добре ли са? — продължи да разпитва тя.

— Не.

— Не?

Рейфърд не отговори. Какво друго имаше за казване?

— Знаеш ли нещо със сигурност? — пак пое Хати.

— Да, за съжаление — каза той. — Останали са само чаршафите и завивките.

— О, не! Рейфърд, съжалявам. Мога ли да помогна с нещо?

— Не, благодаря.

— Искаш ли да дойда?

— Не, няма нужда.

— Страх ме е.

— Мен също, Хати.

— Какво ще правиш?

— Ще се опитам да се свържа с Клои. Надявам се да успее да се прибере вкъщи или аз да отида при нея.

— Къде е тя?

— В Станфорд. Пало Алто.

— Моите хора също са в Калифорния — каза Хати. — Там сега има страхотни проблеми. По-зле са и от тук.

— Сигурно е от часовата разлика — предположи Рейфърд. — Повече хора по пътищата, задръствания…

— Умирам от страх, като си помисля какво ли става със семейството ми.

— Хати, звънни ми, ако научиш нещо.

— Непременно, но нали ти щеше да ми се обадиш? Вярно, че телефонът не работеше, после пък аз не можех да те набера…

— Щеше ми се да ти кажа, че съм се опитвал да се свържа, но не искам да те лъжа. Трудно ми е да понеса всичко.

— Обади се, ако имаш нужда от мен, Рейфърд. Просто за да поговориш с някого или да не си сам.

— Да, ще се обадя. И ти се обади, ако разбереш нещо за семейството си.

Почти съжали, че добави последните думи. Загубата на жена му и сина му го накара да осъзнае колко повърхностна и безперспективна би била връзката му с тази двайсет и седем годишна жена, към която се стремеше. Той едва я познаваше и участта на семейството й го интересуваше точно толкова, колкото и всички истории, които слушаше по новините. Знаеше, че Хати не е лош човек. Напротив, беше мила и симпатична. Но не това търсеше той у нея. Беше просто физическо привличане и дали от много ум, от глупост или по щастливо стечение на обстоятелствата Рейфърд така и не се възползва. Изпитваше угризения, че изобщо беше мислил за това, и сега собствената му скръб изличаваше всичко помежду им — оставаха само обичайната учтивост и съчувствието, проявявани към колега.

— Някой се опитва да се свърже с мен — каза тя. — Ще изчакаш ли?

— Не, не, обади се. Ще те потърся по-късно.

— Ще ти се обадя пак, Рейфърд.

— Добре. Доскоро.

* * *

Бък Уилямс се върна отново на опашката и се добра до телефона. Този път не се опитваше да свърже компютъра си, а искаше да разбере колко лични разговори ще може да проведе. Първо се свърза с телефонния секретар на Кен Риц.

Чартърни полети — Риц. Ето какво предлагам по време на кризата: разполагам с два самолета в Палуоки и Уокиган, но загубих другия си пилот. Мога да стигна и до двете летища, но в момента не пускат никого до главните писти. Сега не може да се стигне до Милуоки, „О’Хеър“, „Кенеди“, „Логан“, „Нашънъл“, Дълис, Далас, Атланта. Възможно е да се добера до някои по-малки летища, но всяко нещо си има цена. Съжалявам много, но ще се възползвам. Взимам по два долара на километър, плаща се в брой при тръгване. Ако на връщане си намеря пътник, може да ви направя малка отстъпка. Ще прослушам съобщенията довечера — тръгвам утре рано сутринта. Ще започна от най-далечния полет с осигурено заплащане в брой. Ако сте ми на път, ще ви сместя някак. Оставете съобщение и ще ви потърся.

Голям смях. Как би могъл Кен Риц да се свърже с Бък? Клетъчният му телефон не работеше и единственото нещо, за което се сещаше, беше номерът на неговата гласова поща в Ню Йорк.

Г-н Риц, казвам се Бък Уилямс и трябва да се добера колкото може по-близо до Ню Йорк. Ще платя пълната такса, която искате, в пътнически чекове — можете да ги осребрите в каквато валута пожелаете.

Понякога това привличаше частните предприемачи, защото следяха валутните курсове и можеха да изкарат нещо от разликите.

В момента съм в „О’Хеър“ и ще се опитам да отседна в някой от крайните квартали. За да спестим време, вземете ме някъде между „О’Хеър“ и Уокиган. Ако междувременно можете да ме откриете на друг номер, ще ви уведомя. Засега ми оставете съобщение на този номер в Ню Йорк.

Бък все още не можеше да се свърже пряко с редакцията, но поне гласовата му поща работеше и той прегледа новите съобщения. Повечето бяха от колеги, които искаха да разберат дали е добре и жалеха за изгубени общи познати. Следваше поздрав за добре дошъл от Мардж Потър. Беше направо гениално от нейна страна да пусне съобщението именно по гласовата поща.

Бък, ако това стигне до теб, обади се на баща си в Тусон. Двамата с брат ти са заедно и страшно ми е неприятно, че ти го казвам, но Джеф не може да се свърже с жена си и децата. Като се обадиш, сигурно вече ще имат някакви вести. Баща ти беше много щастлив, когато разбра, че си добре.

Гласовата поща му сигнализира, че има още едно записано съобщение — от Дърк Бъртън — и тъкмо то най-вече го бе накарало да предприеме това пътуване. Реши, че трябва да го чуе още веднъж, когато има време. Остави съобщение на Мардж, в което я молеше, ако има време и свободна линия, да предаде на Дърк, че самолетът на Бък не бе успял да стигне до „Хийтроу“. Разбира се, приятелят му вече със сигурност знаеше това, но Бък искаше да го увери, че не е изчезнал и ще отиде при него, когато му дойде времето.

След това набра номера на баща си. Линията беше заета, но това не беше оня сигнал, който показва, че връзката се разпада или цялата система е блокирала. Не беше и оня досаден запис, с който така бе свикнал. Знаеше, че е само въпрос на време, за да се свърже. Джеф сигурно не беше на себе си, щом нямаше вести от Шарън и децата. Те имаха определени различия и дори преди да се родят децата, известно време живяха разделени. Но от няколко години насам бракът им вървеше добре. Шарън се оказа отстъпчива и му прости. Самият Джеф беше останал много изненадан, че тя отново го прие. Сподели веднъж с Бък: „Може да не я заслужавам, но съм й признателен“. Синът и дъщерята, които толкова приличаха на баща си, бяха истински съкровища.

Бък намери телефонния номер, който красивата русокоса стюардеса му бе дала, и се упрекна, че не беше направил повторен опит да я потърси. Почака известно време, докато тя се обади.

— Хати Дърам? Тук е Бък Уилямс.

— Кой?

— Камерън Уилямс, от „Глобъл“…

— А, да. Имате ли някакви вести?

— Да, госпожице, и то добри.

— Слава богу! Слушам ви.

— Мои колеги са успели да се свържат с майка ви. Тя и сестрите ви са добре.

— О, благодаря! Благодаря! Благодаря! А защо не ми се обаждат? Може би са опитвали да се свържат. Телефонът ми беше повреден.

— В Калифорния имат и други затруднения, госпожице. Линиите са прекъснати, има повреди. Може да мине доста време преди да се чуете с тях.

— Да, знам. Чух за това. Все пак, много ви благодаря. А вие? Успяхте ли да се свържете със семейството си?

— Предадоха ми, че баща ми и брат ми са добре. Все още не знаем нищо за снаха ми и двете деца.

— Ох! На колко години са децата?

— Не мога да си спомня точно. И двете са под десет, но така и не знам със сигурност.

— О! — Гласът й звучеше тъжно.

— Защо? — попита Бък.

— А, нищо — рече предпазливо тя. — Просто…

— Какво?

— Не бива…

— Кажете, госпожице Дърам.

— Помните ли какво ви казах в самолета? А и от новините разбирам, че всички деца са изчезнали, дори неродените.

— Да, така е.

— Но не искам да кажа, че и децата на брат ви…

— Знам.

— Съжалявам, че изобщо заговорих за това.

— Няма нищо. Всичко наоколо е твърде странно, нали?

— Така е. Току-що разговарях с пилота на самолета, в който бяхте и вие. Той е загубил жена си и сина си, но дъщеря му е добре. Тя също е в Калифорния.

— На колко години е?

— На около двайсет, предполагам. В Станфорд е.

— А, да.

— Господин Уилямс, как казахте, че е малкото ви име?

— Бък. Това е прякор.

— Слушай, Бък. Знам, че не трябваше да казвам това за децата на брат ти. Надявам се, че има изключения и твоите племенници са добре.

Тя се разрида.

— Успокойте се, госпожице Дърам. Съгласете се, че в такъв момент никой не разсъждава трезво и спокойно.

— Можеш да ме наричаш Хати.

При тези обстоятелства предложението й му се стори комично. Извиняваше се, че не е била достатъчно тактична, и в същото време не искаше да се държи прекалено официално. Щом той е Бък, тя пък ще е Хати.

— Май е по-добре да свършваме, за да освободим линията — каза той. — Просто исках да ти предам добрите новини. Мислех, че може би вече си ги научила.

— Не. И още веднъж ти благодаря. Би ли ми се обадил пак някога, ако се сетиш? Изглеждаш мил човек и съм ти признателна за добрите вести. Ще ми е приятно да те чуя отново. Времената са страшни и особено самотни.

Не можеше да не се съгласи с подобно твърдение. Странно, но молбата й изобщо не прозвуча като намек за нещо повече. Стори му се съвсем искрена и не се съмняваше, че е така. Една мила, изплашена и самотна жена, чийто живот се бе преобърнал с главата надолу, също като неговия, а и на всички останали, които познаваше.

Когато приключи с телефона, Бък видя, че момичето на гишето му дава знак да се приближи.

— Слушайте — прошепна тя, — не мога да направя съобщение, което ще накара всички да хукнат през глава, но току-що научих нещо интересно. Всички превозвачи са се организирали и са пренесли информационния си център близо до разклона на „Манхайм Роуд“.

— Къде е това?

— Съвсем близо до летището. И без това никакъв транспорт не стига до терминалите. Блокирани сме отвсякъде. Но ако успеете да стигнете до разклона, предполагам ще видите как тия момчета с уоки-токита се мъчат да насочват колите насам и в обратна посока.

— Представям си какви са цените!

— Едва ли можете да си ги представите.

— Представям си и колко ще чакам.

— Все едно че чакате за кола под наем в Орландо — успокои го тя.

Не му се беше случвало, но можеше да си го представи. Явно момичето имаше право. След като заедно с мнозина други успя да се добере пеша до разклона, завари там огромна тълпа, наобиколила диспечерите. Периодични съобщения привличаха вниманието на чакащите.

— Пълним всяка кола. По сто долара на човек до всички крайни квартали. Само в брой. До Чикаго няма никакъв друг транспорт.

— С кредитни карти не може ли? — провикна се някой.

— Повтарям — натърти диспечерът. — Само в брой. Ако сте сигурни, че имате пари или чекове вкъщи, можете да помолите шофьора да ви качи на доверие и да платите накрая.

Той прочете списък на фирмите и посоките, в които се движат. Пътниците се втурнаха и запълниха колите, които бяха наредени по дължината на скоростната отсечка.

Бък връчи на диспечера чек за сто долара. Час и половина по-късно с още няколко души колата потегли към северното предградие. След като направи пореден безуспешен опит да се свърже по клетъчния телефон, Бък предложи петдесет долара на шофьора, за да използва неговия.

— Добре, но не гарантирам — предупреди го той. — Понякога се свързвам, понякога — не.

Бък намери в електронния си бележник домашния телефон на Лусинда Уошингтън и набра номера. Обади се младежки глас:

— Семейство Уошингтън.

— Тук е Камерън Уилямс от „Глобъл Уикли“. Търся Лусинда.

— Мама я няма — отвърна младежът.

— На работа ли е още? Бих искал да ми препоръча някой хотел близо до Уокиган.

— Никъде я няма. Само аз останах. Мама, татко и всички други изчезнаха.

— Сигурен ли си?

— Дрехите им останаха точно там, където са седели. Контактните лещи на татко са паднали върху халата му.

— О, господи! Съжалявам много, момче.

— Няма нищо. Знам къде са и дори мога да кажа, че не съм изненадан.

— Знаеш къде са?

— Ако познавате майка ми, и вие би трябвало да знаете къде е. Тя е на небето.

— Е, да, разбира се. Ти добре ли си? Има ли кой да се грижи за тебе?

— Чичо ми е тук. И един човек от нашата църква — вероятно единственият, който е останал.

— Значи си добре?

— Добре съм.

Камерън затвори телефона и го върна на шофьора.

— Имате ли представа къде да отседна, ако искам да излетя от Уокиган утре рано сутринта?

— Хотелските вериги сигурно са препълнени, но има един-два бълхарника на улица „Уошингтън“, където ще можете да се мушнете. Съвсем близо е до летището. Ще ви хвърля последен.

— Добре. Става. Дали имат телефони в тия дупки?

— Най-вероятно имат и телефони, и телевизори… Виж, течаща вода — едва ли.