Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (11) (Роман за последните дни на Земята)

Единадесета глава

Рейфърд бе доволен, че след часовете, прекарани в усамотение и скръб, двамата с Клои ще се поразходят в съботния следобед. Радваше се, че тя се съгласи да го придружи до църквата.

През целия ден Клои бе сънена и мълчалива. Подхвърли, че мисли да прекъсне за един семестър и да се премести да учи по-близо до дома. На Рейфърд идеята му хареса. Мислеше за нея. После осъзна, че и тя мисли за него. Това го трогна.

Пътят до църквата не беше дълъг, но все пак успяха да си поговорят. Той й напомни, че след като се върнат от Атланта в понеделник, ще трябва да шофира сама, за да може той да прибере своята кола от „О’Хеър“. Тя му се усмихна и каза:

— Вече съм на двайсет. Мисля, че ще мога да се справя.

— От време на време май наистина се държа с теб като с малко момиче, а? — призна си той.

— Е, вече не чак толкова често — продължи да се смее тя, — но все пак имаш да си наваксваш.

— Знам какво ще кажеш.

— Ами, знаеш — предизвика го Клои. — Хайде, познай!

— Ще кажеш, че мога да те овъзмездя като днес те оставя да имаш собствено мнение и не се опитвам да те убеждавам за каквото и да било.

— Е, това се разбира от само себе си, надявам се. Обаче грешиш, умнико. Щях да кажа, че ако наистина искаш да повярвам, че за теб вече съм отговорен зрял човек, ще ми разрешиш да карам твоята кола на връщане от летището в понеделник.

— Нищо по-лесно от това — отвърна Рейфърд, като изведнъж й заговори глезено. — Това ще те накара ли да се почувстваш голямо момиче? Добре, тати ще ти разреши.

Тя го мушна с пръст, засмя се, а после много бързо пак стана сериозна.

— Странно, какви неща ме забавляват напоследък. Мили боже, презирам се.

Рейфърд не каза нищо. Когато колата зави, зад ъгъла се показа малката, изградена с вкус, църква.

— Не обръщай внимание на това, което току-що казах — подхвърли Клои. — Нали няма нужда да влизам?

— Не, но ще ти бъда благодарен, ако дойдеш.

Клои присви устни и тръсна глава, но когато той паркира и слезе, го последва.

Брус Барнс беше нисък и леко дундест. Имаше къдрава коса и носеше очила с тънки метални рамки. Бе облечен небрежно, но със стил и Рейфърд предположи, че е на около трийсет. Появи се иззад амвона с малка прахосмукачка в ръце.

— А, извинете — каза той. — Вие сигурно сте семейство Стийл. Сега май трябва да замествам всички служители тук, освен Лорета.

— Здравейте. — Рейфърд и Клои чуха зад гърба си гласа на възрастна жена. Тя стоеше на прага на канцеларията, разчорлена и с подпухнали очи, сякаш бе преживяла война. След размяната на обичайните любезности тя се оттегли зад едно бюро в съседното помещение.

— Лорета подготвя кратка програма за утре — обясни Барнс. — Работата е, че не знаем колко души да очакваме. Вие ще дойдете ли?

— Още не сме сигурни — отвърна Рейфърд. — Аз вероятно ще дойда.

Двамата обърнаха поглед към Клои. Тя се усмихна любезно и каза:

— А аз вероятно няма да дойда.

— Добре, приготвил съм ви касетата — подхвана разговора Барнс. — Но бих искал да ми отделите още няколко минути.

— Не бързам за никъде — отзова се Рейфърд.

— Аз съм с него — въздъхна примирено Клои.

Барнс ги отведе в кабинета на по-възрастния пастир.

— Не използвам бюрото му, нито библиотеката — каза младият човек. — Понякога работя на голямата заседателна маса. Не знам какво ще стане с мен или с църквата и не искам да бъда самонадеян. Не мога да си представя, че Бог ще ме призове да поема тази работа, но ако стане така, трябва да бъда подготвен.

— А как точно ще ви призове? — попита Клои. На устните й се появи закачлива усмивка. — Ще ви се обади по телефона?

Барнс не се засегна.

— Да ви кажа право, не бих се изненадал. За вас не знам, но аз съм поразен от това, което Той направи миналата седмица. Едно телефонно обаждане от небето би донесло значително по-малко беди.

Клои вдигна вежди в знак, че се предава.

— Приятели, погледнете Лорета и не питайте за мен. Двамата сме потресени, разбити сме, защото знаем точно какво се е случило.

— Или си мислите, че знаете — подхвърли Клои. Рейфърд се опита да улови погледа й, за да я накара да престане, но тя упорито отбягваше да се обърне към него. — Телевизионните канали из цялата страна представят какви ли не теории за случилото се.

— Това ми е добре известно — отвърна Барнс.

— На кой както му изнася — продължи тя. — Жълтите вестници го представят като нашествие на извънземни, с което искат да докажат глупавите истории, които разтягат от години. Правителството говори за някакъв враг, за да увеличи разходите за въоръжаване. А вие твърдите, че това е Божие дело, за да наберете средства за ремонта на църквата си.

Брус Барнс се облегна назад и погледна Клои, после баща й.

— Ще ви помоля за нещо — каза той, като отново се обърна към нея. — Оставете ме да ви разкажа накратко за себе си, без да ме прекъсвате, освен ако нещо не ви е ясно.

Клои се вторачи в него и не отговори.

— Не искам да съм груб с вас, но, моля ви, и вие не бъдете груби с мен. Поисках да ми отделите малко от времето си. Ако все още не сте се отказали, бих искал да се възползвам. После ще ви оставя на спокойствие. Можете да коментирате както пожелаете онова, което ще споделя с вас. Кажете ми, че съм луд, че говоря както ми изнася. Тръгнете си и никога вече не се връщайте. Това си е ваша работа. Но, моля ви, първо ме изслушайте.

„Блестящо“ — помисли си Рейфърд. Барнс беше поставил Клои на място, като не й беше оставил никаква възможност да прави остроумни забележки. Тя просто махна с ръка в знак, че е съгласна, и след като й благодари за разрешението, пастирът започна да говори:

— Мога ли да ви наричам с малките ви имена?

Рейфърд кимна. Клои не реагира.

— Рей, нали? И Клои? Пред вас е един свършен човек. Ами Лорета? Ако някой има основание да се чувства зле колкото мен, това е Лорета. Тя остана единствена от целия си род. Имаше шестима живи братя и сестри, не знам колко лели и чичовци, племенници и братовчеди. Миналата година правиха тук сватба и сигурно имаше поне стотина роднини. Всичките са изчезнали, до един.

— Това е ужасно — каза Клои. — Нали знаете, че изгубихме мама и малкия ми брат. О, извинете. Не трябваше да ви прекъсвам.

— Няма нищо — продължи Барнс. — Моето положение е почти същото като на Лорета, само дето загубих по-малко хора. За мен, разбира се, това никак не е малко. Нека споделя какво ми се случи.

И той заразказва, с на пръв поглед незначителни подробности, а гласът му стана някак плътен и тих.

— Бяхме си легнали с жена ми. Тя вече спеше. Аз четях. Децата отдавна бяха в леглата. Едното беше на пет, другото — на три, а най-малкото — на една година. Най-голямото — момиче, а другите две — момчета. За нас това бе нещо обичайно: аз чета, докато жена ми спи. Изморяваше се много покрай децата и работеше на половин ден, така че обикновено към девет вече беше заспала.

— Четях едно спортно списание — продължи Брус, — като се стараех да разгръщам колкото може по-тихо страниците, но от време на време тя въздишаше в съня си. Веднъж дори ме попита докога ще чета. Знаех, че трябва да се преместя в другата стая или просто да изгася светлината и да се опитам да заспя. Но й отвърнах: „Още малко“, като се надявах, че ще заспи и ще мога да си дочета списанието. Обикновено познавах по дишането й дали спи достатъчно дълбоко, за да не й пречи лампата. И не след дълго чух познатото дълбоко дишане. Бях доволен. Исках да чета до среднощ. Бях се подпрял на лакът, с гръб към нея, като с възглавницата си леко закривах светлината. Не знам колко време бе минало, когато усетих, че леглото се раздвижи и тя сякаш стана. Реших, че отива до тоалетната и се надявах да не се разбуди съвсем и да започне да ми натяква, че лампата още свети. Жена ми е дребничка и не ми направи впечатление, че не я чувам да отива към банята. Но както вече казах, бях погълнат от четивото. След няколко минути я повиках: „Мила, добре ли си?“. Не чух нищо. Започнах да се питам наистина ли е станала. Протегнах ръка зад гърба си, но нея я нямаше. Пак я повиках. Реших, че е отишла да види децата, но обикновено спеше толкова дълбоко, че ставаше само ако някое от тях се разплаче.

— Вероятно са минали още минута-две — припомняше си Брус, — преди да се обърна и да видя, че жена ми не само не беше в леглото, но и бе успяла да придърпа завивките към възглавницата си. Представете си какво ми мина през ума. Помислих, че не е издържала да ме чака да изгася и е отишла да спи на канапето. Аз съм примерен съпруг — веднага отидох да се извиня и да я върна обратно в леглото. И знаете ли какво? Тя не беше на канапето, не беше и в банята. Надникнах в стаите на децата и я повиках шепнешком. Мислех си, че сигурно седи вътре и люлее някое от тях. Но я нямаше. В цялата къща светеше само моята нощна лампа. Не исках да викам, за да не събудя децата. Запалих лампата в коридора и отново проверих в стаите им. Срам ме е да си призная — Брус изглеждаше сразен, — но нямах ни най-малка представа какво се е случило, докато не забелязах, че двете ми по-големи деца също не са си в леглата. Първото, което ми мина през ума беше, че са отишли в стаята на бебето и са легнали да спят на пода. Обичаха да се крият там понякога. После реших, че жена ми може да е завела едното или и двете до кухнята за нещо. Откровено казано, просто бях малко обезпокоен, че не знам какво става у дома посред нощ. Когато открих, че и бебето не е в креватчето си, светнах лампата, отворих вратата и извиках в коридора, но жена ми не отговори. Тогава забелязах дрешките на бебето в креватчето и разбрах. Просто разбрах. Порази ме като гръм. Втурнах се да тичам от стая в стая, като отмятах завивките. Намерих само пижамите на децата. Не исках, но не се сдържах и дръпнах завивката от леглото на жена ми. Видях нощницата й, пръстените й, дори шнолите за коса върху възглавницата.

Рейфърд едва удържаше сълзите си. Вече бе преживял всичко това. Барнс си пое дълбоко дъх и преди да продължи, избърса очите си.

— Започнах да въртя телефони. Обадих се първо на пастира, но естествено чух телефонния секретар. На още няколко места също бяха включени телефонни секретари. Взех указателя и потърсих телефоните на някои от по-възрастните хора, за които предполагах, че не обичат тези машинки и не си служат с тях. Дълго не затварях, но от другата страна не вдигаше никой. Ставаше ми все по-ясно, че е малко вероятно да открия когото и да било. Сам не зная как изскочих от къщи, метнах се в колата и се озовах право тук, в църквата. Заварих Лорета да седи в своята кола, по халат, с ролки на главата, и горко да ридае. Влязохме във фоайето, седнахме до саксиите с цветя и двамата заплакахме, като се държахме за ръце. Знаехме точно какво се е случило. След около половин час дойдоха още няколко души. Утешавахме се един друг и се чудехме какво да правим. Тогава някой се сети за касетата с Грабването, която пастирът бе подготвил.

— Касетата с какво? — не разбра Клои.

— Нашият пастир обичаше да проповядва за идването на Христос, Който ще грабне Своята Църква, вярващите, живи и мъртви, и ще ги отведе на небето преди на земята да настъпи време на изпитания. Преди няколко години той беше получил вдъхновение конкретно по този въпрос.

— Помниш ли, че и майка ти говореше за това? — Рейфърд се обърна към Клои. — Беше много развълнувана.

— Да, да. Спомням си.

Барнс продължи:

— Пастирът направи видеозапис на тази проповед, в която се обръщаше непосредствено към оставените. Прибра я в библиотеката на църквата с указания да се пусне, ако масово започнат да изчезват хора. Миналата вечер я гледахме няколко пъти. Някои се опитаха да спорят с Бога, да ни убедят, че са били истински вярващи и е трябвало също да бъдат грабнати, но всички ние знаем истината. Били сме неискрени. Всеки от нас добре знаеше какво означава да си истински християнин. Ние не бяхме и затова Бог ни остави.

На Рейфърд му бе трудно да говори, но трябваше да попита:

— Господин Барнс, вие сте били част от ръководството на църквата.

— Точно така.

— Добре, защо тогава сте сред оставените?

— Ще ви обясня, Рей. Повече няма какво да крия. Срамувам се от себе си и ако досега не съм имал желанието или подтика да говоря на другите за Христос, сега със сигурност вече ги изпитвам. Чувствам се ужасно, защото трябваше да преживея най-големия катаклизъм в човешката история, за да осъзная това. Израснах в църквата. Родителите ми, братята и сестрите ми, всички бяха християни. Обичах църквата. Тя бе моят живот, моята култура. Мислех си, че вярвам във всичко, на което учи Библията. А тя учи, че ако вярваш в Христос, имаш вечен живот. Мислех си, че съм се подсигурил. Особено ми допадаха пасажите, в които се казва, че Бог е всеопрощаващ. Бях грешник и не пожелах да се променя. Просто молех за прошка, защото смятах, че Бог е длъжен да ми я даде. Просто няма друга възможност. Харесвах стиховете, в които се говореше, че ако признаем греховете си, Той е верен и справедлив, затова ще ни ги прости и ще ни очисти от тях. Знаех, че има и други стихове, в които се подчертава, че трябва да вярваш и да приемаш, да се уповаваш и да чакаш, но за мен това бяха само богословски брътвежи. Не се стремях към съвършенство. Търсех най-лесния начин, най-прекия път. Знаех, че има и пасажи, в които се сочи, че не бива да продължаваме да грешим само защото Бог ни е показал благодатта Си. Но бях доволен от живота. Дори посещавах библейски колеж. В църквата и в колежа казвах каквото трябва, молех се с другите и дори ги насърчавах да живеят християнски. Но си оставах грешник. Дори си го признавах. Казвах, че не съм съвършен, и хората ми прощаваха.

— Жена ми твърдеше същото — вметна Рейфърд.

— Разликата е в това, че тя беше искрена — продължи Брус. — Аз лъжех. Казвах на жена си, че давам десятък на църквата. Нали разбирате — десет процента от доходите си. Никога не го правех. Само когато минаваха да събират пари с дискоса, пусках по една-две банкноти, за да изглеждам добре в очите на другите. Всяка седмица признавах това пред Бога и обещавах да се променя. Насърчавах хората да споделят вярата си, да помагат на другите да станат християни. Но самият аз никога не го правех. Мое задължение беше да посещавам вярващите в домовете им, в болниците и старческите домове — всеки ден. В това ме биваше много. Окуражавах ги, усмихвах им се, разговарях с тях, молех се с тях, дори им четях Писанието. Но никога не правех всичко това, когато оставах сам. Бях мързелив. Кръшках. Казвах, че отивам на посещения, а всъщност ходех на кино в друг град. Бях похотлив. Четях неща, които не биваше да чета. Разглеждах списания, които подхранваха похотта ми.

Рейфърд премигна. Беше му твърде познато.

— Много шум вдигах около себе си — не спираше да говори Брус — и си вярвах. Но някъде дълбоко в мен нещо ми подсказваше, че е твърде хубаво, за да е вярно. Знаех, че за истинския християнин се съди по плодовете на живота му, а в моя живот не се раждаше нищо. Но се самоуспокоявах, че има и по-лоши от мен, които също наричат себе си християни. Аз не изнасилвах, не малтретирах, не блудствах с малолетни, макар че много пъти съм бил неверен на жена си, защото пожелавах други жени. Но винаги можех да се помоля, да призная греха си и да се почувствам пречистен. А трябваше да си дам сметка още тогава. Когато обяснявах на хората, че съм един от пастирите на църквата „Нова надежда“, им разказвах за нашия спокоен и благ главен пастир, за уютната и гостоприемна църква, но се срамувах да говоря за Христос. Ако те се опитваха да ме предизвикат с въпроса дали „Нова надежда“ е една от онези църкви, които учат, че Исус е единственият път към Бога, просто не отричах това твърдение. Исках да си мислят, че всичко при мен е наред, че съм убеден в това, което върша. Може да съм християнин и дори пастир, но не исках да смятат, че съм някаква откачалка. И това се оказваше по-важно за мен от всичко друго.

— Сега разбирам — заговори отново Брус, — че Бог наистина прощава греховете, защото сме човешки същества и се нуждаем от Неговата прошка. Но ние трябва да приемем това като дар, да пребъдваме в Христос и да му дадем възможност да живее чрез нас. Използвах онова, което смятах за своя сигурност, като разрешение да правя каквото поискам. Мислех, че мога да живея в грях и да се преструвам на отдаден християнин. Имах чудесно семейство, добра работа и колеги, но бях недоволен. Въпреки това, когато оставах сам със себе си, наистина вярвах, че когато умра, ще отида на небето. Четях Писанието само ако се налагаше да подготвя проповед или библейски урок. Нямах у себе си от Христовия ум. Смътно разбирах, че християнин означава „подобие на Христос“. А аз със сигурност не бях такъв. И го осъзнах по най-трагичния възможен начин. Нека ви предупредя и двамата — вие сами трябва да вземете решението. Животът си е ваш. Аз обаче знам какво се случи тук преди няколко нощи. И Лорета знае, както и другите, които в тази църква се преструваха на праведници. Исус Христос се върна, за да вземе истински вярващите, а всички ние сме оставени.

Брус погледна Клои право в очите.

— Вече не се съмнявам, че сме свидетели на Грабването. След като осъзнах истината, най-големият ми страх беше, че за мен вече няма надежда. Пропуснах мига, бях неискрен, разбирах християнството както ми изнасяше. Това може би ми осигуряваше свободен живот, но заплатих с душата си. Чувал съм да казват, че след Грабването на вярващите Божият Дух ще напусне земята. Логиката е, че когато Исус възкръсва и се възнася на небето, Светият Дух, Който Бог е дал на Църквата, се вселява у вярващите. Така че след Грабването Духът ще ни напусне и вече няма да има надежда за оставените. Едва ли можете да си представите облекчението, което изпитах, когато от касетата на пастира разбрах, че не е така. Сега ние съзнаваме колко глупави сме били. Хората от тази църква — поне онези от нас, които почувстваха нужда да дойдат тук в нощта на изчезванията — сега са по-ревностни от всякога. Нито един от тези, които ще дойдат при нас, няма да си тръгне без да разбере точно в какво вярваме и какво според нас е необходимо да направим, за да възстановим общението си с Бога.

Клои се изправи и закрачи наоколо с ръце, скръстени на гърдите.

— Това звучи доста интересно — каза тя. — А какъв е случаят с Лорета? Защо и тя е сред оставените, щом хората от целия й род са били истински християни?

— Ще трябва да попитате самата нея. Може би ще ви разкаже някой път — отвърна Брус. — Това, което каза на мен, е, че гордостта и обърканата й душа са я отделили от Бога. Израснала е в семейство на искрени вярващи и както сама призна, чак в късната си юношеска възраст се е замислила сериозно за своята вяра. Просто ходела на църква заедно с цялото семейство и участвала във всички дейности там. После се омъжила, станала майка, а по-късно и баба. Всички я смятали за духовния стълб на семейството. Почитаха я и тук. Но всъщност никога не е вярвала истински и никога не е приела Христос в сърцето си.

— Значи всичко това — поде Клои — за вярата и приемането, за живота в името на Христос или желанието да оставиш Христос да живее чрез тебе — ето какво е имала предвид мама, когато ни говореше за спасението, за възможността да бъдем спасени.

Брус кимна и добави:

— Точно така. Да бъдем спасени от греха, от ада и от Божия съд.

— Значи сега не сме спасени.

— Не сме.

— Ама вие май наистина вярвате в това?

— Да, вярвам.

— Доста шантава история, съгласете се.

— Не и за мен. Вече не.

Рейфърд, който обичаше нещата да са ясни до най-малки подробности, попита:

— Добре, но вие какво правехте? Какво правеше жена ми? Защо тя се оказа повече християнка или… Какво…?

— Какво я спаси? — довърши вместо него Брус.

— Да. Точно това искам да разбера. Ако сте прав… а аз вече казах на Клои, че виждам нещата по същия начин. Та ако сте прав, трябва да разберем как става това. Защо едни се спасяват, а други — не. Очевидно ние не сме спасени, а сме от оставените и сме принудени да живеем без любимите си същества, които са били истински християни. Как да станем и ние истински християни?

— Заедно ще минем по този път — рече Брус. — Сега си идете вкъщи с касетата. Утре сутринта в десет ще говоря подробно за всичко това пред хората, които дойдат в църквата. Вероятно ще повтарям тази проповед всяка неделя, докато има хора, които да разберат. Убеден съм, че в момента няма по-важна тема и за проповед, и за библейско изучаване.

Клои стоеше все така облегната на стената, с ръце, скръстени на гърдите, наблюдаваше и слушаше. Брус се обърна към Рейфърд:

— Наистина е много просто. Господ ни помага. Това, разбира се, не значи, че няма нищо свръхестествено или че можем да вземем от живота само хубавите неща — както се опитвах да правя аз. Но ако прозрем истината и се ръководим от нея, Бог няма да ни отнеме спасението. Първо трябва да видим себе си така, както ни вижда Той. В Библията се казва, че всички сме грешни, нито един от нас не е праведен. Казва се и че не можем да се спасим сами. Мнозина смятат, че могат да намерят път към Бога или към небето, като вършат добри дела. Но това е може би най-голямото заблуждение. Ако попитате случайни хора от улицата какво според тях се говори в Библията или в църквата за достъпа до небето, девет от десет души ще ви отговорят, че трябва да вършим добро и да живеем праведно. Ние, разбира се, трябва да правим всичко това, но по такъв начин няма да извоюваме спасението си. Трябва да вършим добро в отговор на нашето спасение. В Библията се казва, че сме се спасили не с добрите си дела, а по Божията милост. Твърди се, че сме спасени по благодат чрез Христос, а не заради нещо в самите нас, затова не можем да се хвалим с добротата си. Исус поема върху Себе Си нашите грехове и плаща наказанието за тях. Цената е смърт и Той умира вместо нас, защото ни обича. Когато признаем пред Христос, че сме грешни и погубени, когато приемем от Него спасението като дар, Той ни спасява. Тогава настъпва промяната. Ние преминаваме от тъмнината в светлина, вече не сме изгубени — намерили сме Бога и сме спасени. Според Библията на онези, които приемат Христос, Бог дава силата да станат Негови синове. А Исус е тъкмо това — Син на Бога. Когато станем Божии синове, ние получаваме онова, което има Исус: общение с Бога, вечен живот. И защото Христос е платил за греховете ни, ние вече имаме опрощение.

Рейфърд беше слисан. Крадешком погледна Клои. Тя също стоеше като вкаменена и явно нямаше намерение да спори. Той изпита усещането, че най-после е открил онова, което търсеше. Така си го бе представял. През годините беше чувал откъслечни фрази, но никога не видя нещата в цялата им пълнота. Но независимо от това той си оставаше достатъчно сдържан, за да поиска да премисли, да изгледа касетата и да обсъди всичко с Клои.

— Нека ви задам един въпрос — продължи Брус, — който никога досега не съм имал желание да задавам. Искам да знам готови ли сте да приемете Христос още сега, в този момент. Ще се радвам да се помоля заедно с вас и да ви покажа как да говорите с Бога за това.

— Не — отсече бързо Клои, като гледаше баща си, сякаш се боеше, че той може да направи някоя глупост.

— Не? — Брус бе искрено изненадан. — Нужно ви е още време?

— Ами да, най-малкото — това — отвърна Клои. — Тази стъпка не е нещо, на което можеш да се решиш така изведнъж.

— Да ви кажа право — усмихна се тъжно Брус — иска ми се да се бях решил, когато му беше времето. Вярвам, че Бог ми е простил и сега ме очаква работа. Само че не знам какво ще стане сега, когато всички истински християни ги няма. Ще ми се да го бях осъзнал преди години — тогава все още не беше твърде късно. И вече щях да съм на небето заедно със семейството си.

— Но в такъв случай кой щеше да ни каже всичко това? — попита Рейфърд.

— Благодарен съм за тази възможност — каза Брус, — но цената, която плащам, е твърде висока.

— Разбирам — промълви Рейфърд.

Усещаше как Брус го пронизва с поглед — сякаш съзнава, че той е почти готов да се посвети на Бога. Но никога в живота си не бе постъпвал прибързано. И тъй като не приемаше това като някакъв пазарлък, му бе нужно време да премисли, да поохлади страстите. Беше свикнал да анализира нещата и въпреки че сега всичко му бе ясно и ни най-малко не се съмняваше в теорията на Брус за изчезванията, той реши да не действа спонтанно.

— Ще се радвам да получа касетата и ви обещавам, че утре ще бъда тук.

Брус погледна Клои.

— Аз не мога да ви обещая същото — каза тя, — но ви благодаря за отделеното време. Ще гледам касетата.

— Това ми е достатъчно — успокои я Брус, — но нека накрая ви напомня, че нямаме много време. Може би и вие като мен слушате това цял живот, а може, разбира се, и да не е така. Но трябва да ви кажа, че няма никакви гаранции. Твърде късно е да бъдете грабнати, както стана с вашите близки преди няколко дни. Но всеки ден загиват хора — при автомобилни или самолетни катастрофи… извинете ме, сигурен съм, че сте отличен пилот — при всякакви трагични обстоятелства. Нямам намерение да ви карам насила да правите нещо, за което не сте готови. Но ако Бог достигне до вас и ви покаже, че всичко това е вярно, искам да ви насърча да не отлагате. Какво по-голямо нещастие от това, след като най-сетне сте открили Бога, да умрете без Него само защото сте чакали прекалено дълго?