Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (15) (Роман за последните дни на Земята)

Петнадесета глава

Сред първите съобщения, записани от телефонния секретар на Бък, беше обаждането от стюардесата, с която се бе запознал предната седмица. „Господин Уилямс, тук е Хати Дърам — чу той познатия глас. — В момента съм в Ню Йорк и реших да се обадя, за да ви благодаря още веднъж, че ме свързахте със семейството ми. Ще изчакам секунда и ще подърдоря, в случай че сте там. Ще ми бъде приятно да се срещнем и да пийнем нещо, но не се чувствайте задължен. Е, може би друг път.“

— Това пък какво беше? — викна Стив на Бък, който се забави малко, преди да затвори вратата на банята. Искаше да чуе и останалите съобщения.

— Едно момиче — отвърна той.

— Хубаво ли е?

— Направо страхотно.

— Най-добре й се обади.

— Не се притеснявай.

Следващите няколко съобщения не бяха важни. Последните две обаче бяха от същия следобед. Първото беше оставил капитан Хауард Съливан от Скотланд Ярд. „Господин Уилямс, не исках да оставям съобщение на телефонния ви секретар, но трябва да говоря с вас при пръв удобен случай. Както ви е известно, двама души, с които ви свързваше познанство, намериха смъртта си тук, в Лондон. Бих искал да ви задам няколко въпроса. Вероятно и други ще се интересуват от вас, тъй като сте бил забелязан с една от жертвите малко преди злощастния й край. Моля ви, обадете се.“ Беше оставил телефонния си номер.

Следващото съобщение бе записано половин час по-късно — от Джордж Лафит, оперативен работник от Интерпол. Главната квартира на тази международна организация се намира в Лион, Франция. „Господин Уилямс — чу се плътен глас със силно изразен френски акцент, — веднага щом получите това съобщение бих искал да ми позвъните от най-близкото полицейско управление. Там знаят как да се свържат с нас. От тях ще получите и по-подробна информация защо искаме да говорим с вас. За ваше добро ви съветвам да не отлагате.“

Бък подаде глава от банята и погледна Стив, който изглеждаше не по-малко объркан от него.

— Какво сега? — попита Стив. — Да не си заподозрян?

— Само това липсваше. След като чух от Алан, че Съливан е изцяло в ръцете на Тод-Котран, за нищо на света не бих отишъл в Лондон да се предам доброволно на техните грижи. Тези съобщения не ме задължават да се подчинявам само защото съм ги получил, нали?

Стив сви рамене.

— Никой, освен мен не знае, че си ги чул. Във всеки случай, международните агентури нямат юридически права тук.

— Мислиш ли, че могат да ме екстрадират?

— Ако се опитат да те свържат с единия от двата смъртни случаи.

* * *

Клои не искаше да остава сама тази вечер. Тя отиде с баща си до църквата. Там ги посрещна Брус Барнс и им даде друга касета. Като чу разказа им за обира, пастирът поклати глава и каза:

— Започва да се превръща в епидемия. Сякаш живеем в предградията. Нямаме вече никаква сигурност.

Рейфърд едва се сдържаше да не сподели с Брус, че идеята да вземат нова касета е на Клои. Искаше да му каже да се моли дано тя да продължи да разсъждава върху нещата. Вероятно нахлуването на крадците в къщата я е накарало да се почувства слаба и уязвима. Сигурно започваше да осъзнава, че светът става все по-опасен и несигурен, а и че и на нея е възможно да не й остава много време. Но, от друга страна, му беше ясно, че може да я обиди, да я наскърби и да я отблъсне, ако се възползва от положението и накара Брус точно в тоя момент да я атакува. Тя знаеше достатъчно и Рейфърд просто трябваше да остави Бог да свърши останалото. Все пак обаче му се искаше Брус да знае какво става с нея. Реши, че явно трябва да изчака по-благоприятен случай.

На връщане от църквата Рейфърд купи някои вещи, като телевизор и видео, които сега наистина им бяха необходими. Уреди да дойдат и да поправят външната врата и подаде документите за застраховка. Но най-важното, което направи, бе да включи отново алармената система. Въпреки това знаеше, че нито той, нито Клои ще спят спокойно тази нощ.

Още щом се прибраха вкъщи, се обади Хати Дърам. На Рейфърд му се стори, че е самотна. Нямаше конкретна причина да го търси. Просто каза, че му е много благодарна за поканата да вечерят заедно и че очаква с нетърпение да се видят. Той пък сподели какво се беше случило у тях. Хати искрено се разтревожи.

— Започнаха да стават такива странни неща — рече тя. — Нали знаеш, че сестра ми работи в родилен дом.

— А, да — смънка Рейфърд, — споменавала си ми.

— Те се занимават със семейно планиране, консултации и медицински заключения за прекъсване на бременността.

— Ясно.

— Правят и аборти на място.

Хати се поколеба, сякаш чакаше той да покаже, че я слуша. Рейфърд не отвърна нищо. Беше започнал да се изнервя.

— Както и да е — продължи тя. — Няма да те задържам. Та сестра ми ми каза, че в момента нямат никаква работа.

— Е, това е обяснимо, като си помислиш колко още неродени бебета изчезнаха.

— На сестра ми никак не й се нрави това положение.

— Предполагам, че всички са ужасени от онова, което се случи, Хати. Родители по целия свят са в дълбока скръб.

— Но жените от клиниката на сестра ми и нейните колеги са искали да направят аборт.

Рейфърд се мъчеше да измисли подходящ отговор.

— Ами вероятно тези жени сега се радват, че абортът им се е разминал.

— Да, но сестра ми и целият медицински персонал там ще останат без работа, докато жените се решат пак да започнат да забременяват.

— А, разбирам. Значи нещата пак опират до пари.

— Ама те трябва да работят. Имат семейства, разходи.

— И нищо друго ли не умеят да правят, освен аборти и консултации, свързани с тях?

— Нищо. Не е ли ужасно? Искам да кажа, че това, което се случи, остави сестра ми и хиляди хора като нея без работа. А и всъщност не се знае дали някой изобщо вече ще може да забременее.

Рейфърд знаеше, че Хати не страда от излишък на интелигентност, но в този момент наистина искаше да я погледне в очите.

— Хати, хм, не съм сигурен как да се изразя. Но според твоите думи сестра ти се надява, че жените ще започнат отново да забременяват, така че ще се нуждаят и от аборти, а тя пак ще има работа. Правилно ли съм разбрал?

— Ами, да, естествено. Какво друго да прави? Много е трудно да си намериш подобна работа, свързана с консултации, в други области на медицината.

Той кимна, но се почувства глупаво, като се сети, че тя не може да го види. Каква беше тая лудост? Не трябваше да пилее сили, за да спори с някой, който явно нищо не разбира. Но не успя да се сдържи.

— Винаги съм смятал, че в подобни клиники на абортите не се гледа с добро око. Не трябва ли сестра ти и колегите й да се радват, че сега този проблем може би ще изчезне? Та те дори трябва да са щастливи, като изключим малката подробност, че ако никой вече не забременява, човешкият род в крайна сметка ще престане да съществува.

Хати изобщо не схвана иронията.

— Ама на нея това й е работата, Рейфърд. И центърът е създаден тъкмо за тази цел. Все едно да имаш бензиностанция и никой вече да не се нуждае от бензин или гуми.

— Търсенето определя предлагането.

— Точно така! Разбираш ли, те имат нужда от тези нежелани бременности, защото това им е работата.

— Както лекарите искат хората да боледуват или да се осакатяват, за да има какво да вършат?

— Е, най-после ме разбра, Рейфърд.

* * *

Когато Бък излезе от банята, изкъпан и избръснат, Стив му каза:

— Току-що получих съобщение по пейджъра. Някакви следователи от нюйоркската полиция са те търсили в редакцията. За жалост някой им е казал, че по-късно имаш среща с Карпатия в хотел „Плаза“.

— Блестящо!

— Знам. Може би ще трябва да се срещнеш с тях.

— Не още, Стив. Нека първо да взема интервю от Карпатия и да пусна материала. Тогава ще мога да се измъкна от тая каша.

— Надяваш се, че Карпатия може да ти помогне.

— Точно така.

— Ами ако те успеят да се доберат до тебе преди ти да успееш да се добереш до него?

— Трябва да успея. Все още имам журналистическа карта на името на Орешкович. Ако ченгетата ме чакат в „Плаза“, може би няма да ме разпознаят веднага.

— Хайде де! Мислиш, че досега не са проследили фалшивите ти документи? Нали с тях се измъкна от Европа! Искаш ли да се разменим? Ще ме помислят за тебе и ще решат, че искаш да се измъкнеш под името Орешкович. През това време сигурно ще можеш да се добереш до Карпатия.

Бък сви рамене.

— Струва си да опитаме — съгласи се той. — Не бива да оставам повече тук, но ми се иска да гледам Карпатия по телевизията в „Нощен силует“.

— Да отидем у нас?

— Сигурно скоро ще ме потърсят и там.

— Да се обадя на Мардж? Тя живее наблизо със съпруга си.

— Но не използвай моя телефон.

Стив направи гримаса.

— Държиш се сякаш участваш в шпионски филм.

И все пак се обади на Мардж от клетъчния си телефон, а тя настоя да тръгнат веднага — каза, че по това време мъжът й обикновено гледа повторението на сериала, но смята, че ще успее да го накара тази вечер да запише филма на касета.

Точно когато се качваха в едно такси, видяха две полицейски коли без отличителни знаци да спират пред дома на Бък.

— Ама то наистина си е като в шпионски филм — каза Бък.

Мъжът на Мардж никак не беше очарован да го изместят от любимото му място по време на любимия му сериал, но дори той се загледа с интерес, когато започна предаването „Нощен силует“. Карпатия или беше много добре обучен, или просто бе роден за това. Използваше всяка възможност да гледа право в камерата и сякаш говореше лично на отделните зрители.

— Днешната ви реч пред ООН — започна Уолас Тиодор, — която изнесохте между две от вашите пресконференции, сякаш наелектризира Ню Йорк. Голяма част от нея беше показана както в ранните, така и в късните вечерни новини по всички телевизионни канали. Така за броени часове станахте известен в цялата страна.

Карпатия се усмихна.

— И аз като всеки европеец, особено източноевропеец, съм изумен от вашите постижения в областта на технологиите. Аз…

— Всъщност, господине, вашите корени не са ли от Западна Европа? Макар да сте роден в Румъния, не сте ли по произход италианец?

— Да, така е. Но това се отнася и за много други румънци. От там идва името на страната ни. Бях започнал да говоря за вашите технологически постижения. Наистина са изумителни! Но трябва да призная, че не съм дошъл тук, за да стана или да бъда превърнат в известна личност. Имам цел, мисия, послание и това няма нищо общо с моята известност или лични…

— А не е ли вярно, че дойдохте в това студио направо от снимки за списание „Пийпъл“?

— Да, но…

— И не е ли вярно, че вече сте обявен от същото списание за най-новия жив секссимвол?

— Аз наистина не знам какво означава това. Съгласих се на едно интервю, в което въпросите се отнасяха главно до детството ми, занаята ми и политическата ми кариера. А доколкото знам, всяка година през януари те избират по един сексапилен мъж. Тазгодишният е вече обявен, а до догодина има още много време.

— Така е и съм сигурен, господин Карпатия, че и вие както всички нас сте били силно впечатлен от младия певец, който се появи на корицата на списанието само преди два месеца…

— Със съжаление трябва да призная, че нямах ни най-малка представа за съществуването на този младеж, преди да видя снимката му на корицата.

— Но, господине, нима искате да кажете, че не знаете, че списание „Пийпъл“ всъщност нарушава една традиция, като сваля от корицата вече избрания секссимвол и слага вас на негово място още в следващия си брой?

— Те май се опитаха да ми обяснят нещо такова, но аз съм далеч от всичко това. Младежът нанесъл щети на някакъв хотел или нещо подобно, така че…

— И вие сте подходящият човек, който да го замести.

— Нищо не знам за това и, честно казано, може би нямаше да съглася на интервюто при тези обстоятелства. Не намирам, че съм сексапилен. Моята цел е да видя хората от цял свят единни. Не се стремя към власт и авторитет. Просто искам да бъда чут. И се надявам, че чрез това списание, моето послание ще стигне до всеки.

— Но, господин Карпатия, вие вече имате власт и авторитет.

— Да — моята малка страна поиска от мен да й служа и аз приех.

— Как ще отговорите на онези, които твърдят, че сте заобиколили обичайния ред и че избирането ви за президент на Румъния е било донякъде подпомогнато от силна ръка?

— Ще отговоря, че това е най-лесният начин да се напада един пацифист, който се е посветил на идеята за разоръжаване не само в Румъния и останалата част от Европа, а и в целия свят.

— Значи отричате, че конкурент в личните ви сделки е бил убит преди седем години и че с помощта на заплахи и силни приятели от Америка сте оглавили президентската институция във вашата страна?

— Така нареченият конкурент в личните ми сделки беше един от най-скъпите ми приятели, за когото и до днес скърбя. Няколкото приятели, които имам в Америка, може би са влиятелни тук, но нямат никакво отношение към румънския политически живот. Трябва да знаете, че предишният президент имаше лични причини да ме помоли да заема мястото му.

— Но това е в пълен разрез с изискванията на вашата конституция за предаване на властта.

— За това гласуваха народът и правителството, а Парламентът ратифицира решението с огромно мнозинство.

— След като вече беше факт.

— В известен смисъл, да. Но, от друга страна, ако нямаше ратификация както от Парламента, така и от правителството, щях да остана в нашата история като най-кратко управлявалия президент.

— Това римлянче добре си играе играта — изръмжа мъжът на Мардж.

— Румънче — поправи го тя.

— Чух го да казва, че е пълнокръвен италианец — не се предаваше той.

Мардж смигна на Бък и Стив.

Бък беше изумен колко свободно си служи с езика Карпатия и как гладко тече мисълта му. Тиодор го запита:

— Но защо именно ООН? Някои биха казали, че ще имате повече влияние и ще наберете по-голяма скорост, ако се появите пред Сената или Камарата на представителите.

— Не мога дори да мечтая за такава чест — отвърна Карпатия. — Но разберете, че аз не съм се стремил да набера скорост. Първоначално ООН олицетворяваше стремежа за запазване на мира. И тя трябва да възвърне тази своя роля.

— Споменахте днес, а това се долавя и в тона ви сега, че имате конкретен план за Организацията, който ще подобри нейната работа и ще я направи особено полезна в този необичайно тежък момент от историята.

— Така е. Когато бях само гост тук, не смятах, че имам право да предлагам такива промени. Но при създалата се ситуация вече не изпитвам никакви колебания. Аз съм защитник на каузата на разоръжаването. Това не е тайна за никого. Въпреки че съм поразен от огромните възможности, планове и програми на ООН, вярвам, че с някои незначителни промени и със съдействието на нейните членове тя ще стигне до онова, за което е предназначена. Ние наистина можем да станем световна общност.

— Бихте ли изброили някои от тези промени в рамките на няколко секунди?

Смехът на Карпатия беше дълбок и искрен.

— Това винаги крие опасности — каза той, — но ще се опитам. Както ви е известно, Съветът за сигурност към ООН има пет постоянни страни членки: САЩ, Руската федерация, Великобритания, Франция и Китай. Има и десет временни страни членки, по две от пет различни района на света — те се избират за период от две години. Не оспорвам изключителните права на първите пет, но предлагам да се изберат още пет, по една от петте части на света. Нека да отпадне временното членство. Тогава Съветът за сигурност ще има десет постоянни членове. Останалата част от плана ми обаче е революционна. В момента постоянните страни членки имат право да налагат вето. Процедурните гласувания изискват мнозинство от девет гласа, а за гласуванията по същество е нужно мнозинство, в което да се включват и петте постоянни членки. Аз предлагам една по-строга система. Предлагам единодушие.

— Моля?

— Да се подберат внимателно десетте постоянни представителки. Те ще трябва да получат подкрепата на всички страни от района, който представляват.

— Звучи като някакъв кошмар.

— Но ще действа и ще ви кажа защо. Кошмар можем да наречем онова, което ни се случи миналата седмица. Сега е моментът народите от целия свят да се вдигнат и да настояват пред своите правителства да унищожат деветдесет процента от натрупаното оръжие. Останалите десет процента ще бъдат всъщност дарени на ООН, за да може организацията да възвърне ролята си на световен умиротворител, но с необходимите за това власт, авторитет и техническо оборудване.

По-нататък Карпатия продължи да образова зрителите, като им напомни, че през 1965 година ООН внесе поправки в Хартата си за увеличаване на членовете на Съвета за сигурност от 11 на 15. Той обясни, че първоначалното право на вето на постоянните страни членки е възпрепятствало дейността на умиротворителната мисия в Корея по време на Студената война.

— Къде получихте енциклопедичните си познания за ООН и световните проблеми, господин Карпатия? — запита го водещият.

— Човек винаги намира време за нещата, които наистина иска да прави. Това е моята страст.

— А какви са личните ви цели? Водеща роля в Европейския общ пазар?

— Румъния, както знаете, не е дори член на Общия пазар. Всъщност не преследвам лични цели, освен че се стремя хората да ме чуят. Ние трябва да започнем да унищожаваме оръжията, да засилим влиянието на ООН, да преминем към единна валута и да превърнем света в място, достъпно и близко за всички.

* * *

Рейфърд и Клои седяха безмълвни пред новия си телевизор, изцяло погълнати от приветливия образ и смелите идеи на Николае Карпатия.

— Какъв човек! — най-накрая възкликна момичето. — От малка не съм срещала политик, който има какво да каже, а обикновено не разбирам и половината от това, което говорят.

— Да, в него наистина има нещо — съгласи се Рейфърд. — Особено приятно е да срещнеш някой, който няма лични амбиции.

Клои се усмихна.

— Значи няма да започнеш да го сравняваш с лъжеца, за когото ни предупреждава пастирът от касетата — човек, дошъл от Европа, който ще се опита да завладее света?

— Едва ли — отвърна Рейфърд. — В този мъж няма нищо зло и егоистично. Нещо ми подсказва, че измамникът, за когото пастирът говори, ще бъде малко по-явен, по-лесно различим.

— Но ако е измамник — не се съгласи Клои, — значи трябва доста умело да се прикрива.

— Ей, ама ти на чия страна си? Прилича ли ти този човек на Антихриста?

Клои поклати глава отрицателно.

— За мен той е глътка свеж въздух. Ако започне да се опитва да си проправя път към властта, може би ще се усъмня в мотивите му. Но един пацифист, който се задоволява да бъде президент на малка страна? Той въздейства с мъдростта си и е силен със скромността и искреността си.

Телефонът иззвъня. Беше Хати. Много й се искаше да поговори с Рейфърд. Беше се побъркала по Карпатия.

— Видя ли какъв мъж? Толкова е красив! Трябва непременно да се запозная с него. Имаш ли в програмата някакви полети до Ню Йорк?

— Излитам в сряда преди обед и се връщам на другата сутрин. А вечерта ще те чакаме за вечеря, нали така?

— Да, това е чудесно, но имаш ли нещо против да се включа в екипа? По новините чух, че информацията за смъртта на онзи журналист била погрешна и сега той е в Ню Йорк. Ще се опитам да се срещна с него и ще го накарам да ме представи на Карпатия.

— Мислиш, че го познава?

— Бък познава всички. Той пише всички тия статии за известни личности от целия свят. Няма начин да не го познава. Но дори да не стане, ми се ще да се видя и със самия Бък.

Рейфърд почувства известно облекчение. Хати не се притесняваше да говори пред него за двама по-млади мъже, от които тя определено се интересуваше. Сигурен бе, че не го казва само за да провери доколко пък той се интересува от нея. Ясно й беше, че толкова скоро след загубата на съпругата си той изобщо не мисли за жени. Рейфърд се запита дали сега да не осъществи намерението си за напълно откровен разговор с нея, при който да й разкрие предишните си чувства. Може би трябваше направо да се опита да я убеди да гледа касетата на пастира.

— Е, желая ти късмет — продума той, неособено убедително.

— А мога ли да заявя участие в твоя полет?

— Защо просто не провериш каква е схемата?

— Рейфърд!

— Какво?

— Ти не ме искаш в твоя екип. Защо? Направила ли съм нещо? Казала ли съм нещо?

— Защо смяташ така?

— Мислиш, че не знам, дето си казал да отхвърлят молбата ми?

— Не съм казал да я отхвърлят. Просто казах…

— Все едно че си го направил.

— Тогава казах това, което казвам и на тебе сега. Нямам нищо против да участваш в моя екип, но защо просто не оставиш нещата такива, каквито са?

— Знаеш какви са възможностите да се паднем заедно. Ако чакам, шансът ще е против мен. Ако побутна малко нещата, като старша стюардеса обикновено мога да се вредя. Кажи каква е играта, Рейфърд?

— Нека да говорим за това, когато дойдеш на вечеря.

— По-добре да говорим сега.

Рейфърд замълча. Търсеше подходящите думи.

— Хати, разбери, че твоите молби объркват програмата на всички останали.

— Това ли било? Ти се тревожиш за всички останали?

Не му се щеше да лъже.

— Донякъде — отвърна той.

— Преди не ти правеше впечатление. Даже ме насърчаваше да участвам в полетите ти, а понякога проверяваше дали вече съм се обадила.

— Да, така беше.

— Е, какво се промени?

— Хати, моля те. Не искам да обсъждаме това по телефона.

— Тогава нека да се срещнем някъде.

— Не мога. Не мога да оставя Клои сама толкова скоро след обира.

— Добре, аз ще дойда при теб.

— Късно е.

— Рейфърд! Да не би да се опитваш да ме разкараш?

— Ако исках да те разкарам, нямаше да те поканя на вечеря.

— С дъщеря ти у вас? Май се готвиш най-официално да ми теглиш шута.

— Хати! Какво говориш?

— Само казвам, че ти беше приятно да се разкарваш насаме с мене нагоре-надолу и да се преструваш, че между нас има нещо.

— Така беше. Признавам.

— Съжалявам за жена ти, Рейфърд. Наистина съжалявам. Вероятно изпитваш вина, макар че ние не направихме нищо, заради което да се чувстваме виновни. Но не ме отхвърляй, преди да си успял да преживееш загубата и да започнеш отново да живееш.

— Не е това, Хати. Какво има за отхвърляне? Не е същото като да сме имали връзка. Ако беше така, защо сега толкова живо се интересуваш от журналиста и от този румънец?

— Всички се интересуват от Карпатия — каза тя. — А Бък е единственият, който може да ме свърже с него. Да не би да си мислиш, че кроя планове за този политик? Та той е личност от световна величина, Рейфърд. Хайде стига!

— Не ме интересува дали кроиш планове, или не. Просто казвам, че това не се връзва с нещата, които мислиш, че стават между нас.

— Искаш да не ходя в Ню Йорк и да забравя за тях двамата?

— Ни най-малко. Изобщо не искам да кажа това.

— Защото мога да го направя. Ако някога си бях помислила, че с теб имам някакъв шанс, повярвай ми, щях да опитам.

Рейфърд остана като гръмнат. Страховете и предположенията му се оказаха верни, но сега изпита нужда да се отбранява.

— Никога не си мислила, че имаш шанс?

— Ти с нищо не ми го подсказа. По всичко личеше, че ме смяташ за сладко дете — твърде млада, забавна, но по-добре стой настрана.

— Има нещо вярно в това.

— Но, Рейфърд, ти нито веднъж не пожела нещо повече.

— Точно за това искам да говорим, Хати.

— Можеш да ми отговориш веднага.

Рейфърд въздъхна.

— Да, имаше моменти, когато ми се искаше да има и още нещо.

— Е, най-сетне. Значи съм се излъгала. Предадох се. Не се борих докрай. Реших, че си недосегаем.

— Такъв съм.

— Сега — да. Разбирам. Страдаш, може би още по-силно, защото за известно време си мислил за друга. Но означава ли това, че не трябва да летя с тебе, че не бива да разговаряме, да изпием по едно питие? Нещата може да са пак както преди и в това няма да има нищо нередно, освен може би в твоето въображение.

— Разбира се, че можем да разговаряме и да работим заедно, когато програмата ни съвпада. Ако исках да се отърва от тебе, нямаше да те поканя у нас.

— Виждам накъде биеш, Рейфърд. Няма начин да ми се размине обичайното „нека да сме само приятели“.

— Така е, но има и още нещо.

— Какво?

— Нещо, за което искам да говоря с теб.

— Ами ако ти кажа, че не ме интересува подобен вид общуване? Не очаквам, че сега, когато жена ти я няма, ще дотичаш при мен, но не съм съгласна и да бъда пренебрегвана по този начин.

— Нима поканата за вечеря е начин да те пренебрегна?

— А защо не си ме канил никога досега?

Рейфърд не отвърна нищо.

— Кажи де?

— Нямаше да е удобно — смънка той.

— А сега пък не е удобно да се срещаме по друг начин?

— Честно казано, така е. Но аз наистина искам да говоря с тебе, и то не защото се чудя как да те разкарам.

— Ами ако любопитството ми ме принуди да дойда веднага? Защото в противен случай ще трябва да ти откажа. Ще съм заета. Съжалявам. В последния момент ще изникне нещо неотложно, нали разбираш?

— Моля те, Хати. Ние наистина искаме да дойдеш. Аз искам да дойдеш.

— Не се тревожи, Рейфърд. До Ню Йорк има и други полети. Няма да правя никакви комбинации, за да се добера до твоя самолет. Напротив, упорито ще отбягвам подобна възможност.

— Няма нужда да го правиш.

— Напротив, има. Не ти се сърдя. Щеше да ми е приятно да се запозная с Клои. Но ти сигурно се чувстваш задължен да й признаеш, че някога за малко си щял да се влюбиш в мене.

— Хати, ще ме изслушаш ли за секунда? Моля те.

— Не.

— Искам да дойдеш в четвъртък вечерта, защото наистина имам да поговорим за нещо важно.

— Кажи ми за какво се отнася.

— Не мога по телефона.

— Тогава няма да дойда.

— А ако се опитам да ти го обясня най-общо? Ще дойдеш ли?

— Зависи.

— Знам защо изчезнаха толкова много хора. Разбирам значението на всичко това. Искам да ти помогна да намериш истината.

Хати дълго остана безмълвна.

— Да не си станал някакъв фанатик, а?

Рейфърд трябваше да помисли, преди да отговори на този въпрос. Отговорът беше „да“, със сигурност бе станал фанатик, но нямаше да си го признае.

— Познаваш ме. Няма такова нещо.

— Доскоро мислех, че те познавам.

— Вярвай ми, заслужава си да ми отделиш малко време.

— Кажи ми най-същественото и аз ще преценя дали искам да чуя останалото.

— В никакъв случай — отвърна Рейфърд с толкова категоричен тон, че сам се изненада от себе си. — Няма да стане, ако не се срещнем.

— Е, в такъв случай няма да дойда.

— Хати!

— Дочуване, Рейфърд.

— Хати…

Тя затвори.