Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (14) (Роман за последните дни на Земята)

Четиринадесета глава

Самолетът, който управляваше Рейфърд, кацна на летището в Чикаго в най-натоварените часове на късния следобед в понеделник. Двамата с Клои продължиха разговора си чак когато стигнаха до колите.

— Нали помниш, че ми обеща на връщане да ми дадеш да карам твоята кола? — напомни му тя.

— Толкова ли е важно това за тебе? — попита баща й.

— Всъщност не. Просто ми харесва. Може ли?

— Добре, само да си взема клетъчния телефон. Искам да се обадя на Хати и да я попитам кога ще може да вечеря с нас. Нямаш нищо против, нали?

— Не, разбира се. Освен ако не трябва да готвя, да домакинствам и да върша разни други женски работи.

— Дори не съм помислил за това. Тя обича китайска храна. Ще поръчаме нещо.

— Обича китайска храна? — като ехо повтори Клои. — Ти май познаваш добре тази жена, а?

Рейфърд поклати глава.

— Не е това, което си мислиш. Да, може би знам за нея повече, отколкото трябва. Но всъщност мога да ти кажа кулинарните предпочитания на повечето си колеги, без да знам нищо друго за тях.

Рейфърд извади клетъчния телефон от БМВ-то си и завъртя ключа, за да провери бензина в резервоара.

— Имаш късмет — каза той. — Резервоарът е почти пълен. Ще стигнеш до къщи по-бързо от мене. В колата на майка ти почти няма бензин. Не се притесняваш да останеш за малко сама, нали? Ще напазарувам набързо.

Клои се поколеба.

— Малко страшничко е, когато няма никой — сподели тя.

— Така си е. Но ще трябва да свикнем.

— Прав си — отвърна бързо Клои. — Тях ги няма, а аз не вярвам в духове. Ще се справя. Но не се бави.

* * *

Преди пресконференцията на румънския президент Николае Карпатия, Бък неочаквано се оказа в центъра на вниманието. Някои го разпознаха и бяха приятно изненадани да го видят жив. Той се опита да ги успокои и да обясни, че всичко е било нелепо недоразумение. Но оживлението се засили още повече, когато Хаим Розенцвайг го видя, дойде бързо при него, взе ръката му в дланите си и силно задъхан каза:

— Толкова се радвам да те видя жив и здрав. Чух ужасни неща за твоята гибел. Президентът Карпатия беше много разочарован. Той така искаше да се запознае с теб и даде съгласието си за едно специално интервю.

— Можем ли все още да го осъществим? — прошепна Бък, докато наоколо му подсвиркваше и дюдюкаше конкуренцията.

— Готов си на всичко, за да направиш сензация — подвикна му някой. — Дори да се взривиш.

— Не по-рано от тази вечер — каза Розенцвайг, като посочи с ръка към залата, изпълнена с телевизионни камери, прожектори, микрофони и представители на пресата. — Ще бъде зает през целия ден, а късно следобед ще го снимат за списание „Пийпъл“. Може би веднага след това. Ще говоря с него.

— Какво ви свързва с него? — опита се да разбере Бък, но тъй като пресконференцията вече започваше, с пръст на устата старецът го предупреди да мълчи и се върна да седне до Карпатия.

Младият румънец сам откри с няколко встъпителни думи, преди да даде думата за въпроси от залата. И сега бе не по-малко убедителен и впечатляващ. Поведението му беше изключително професионално. Бък познаваше пресата в Румъния и в някои други части на Европа и му бе напълно ясно, че Карпатия едва ли е натрупал опита си там.

Журналистът забеляза, че ораторът през цялото време гледаше хората от залата в очите. Той нито веднъж не отклони погледа си надолу, настрани или нагоре. Държеше се като човек, който няма какво да крие или от какво да се бои. Владееше се напълно и нито вниманието, нито суматохата около него можеха да го засегнат.

Явно имаше много добро зрение и прочиташе табелките с имената на присъстващите. Всеки път, когато разговаряше с някой от представителите на пресата, Карпатия го наричаше с фамилното му име. Настояваше събеседниците му да се обръщат към него така, както им е удобно.

— Можете да ме наричате дори Ник — каза той, като се усмихна. Но никой не се вслуша в тази препоръка. Всички последваха примера му и се обръщаха към него с „господин Карпатия“ или „господин президент“.

А той говореше така пламенно и ясно, както по време на речта си в залата. Бък се запита дали и когато остане насаме с някого, се държи по същия начин. Независимо от това, с какво ще допринесе за световния ред, умението му да говори и да общува беше безспорно.

— Позволете ми да започна с това, каква чест е за мен да бъда в тази страна и на това историческо място. Още когато бях малко момче в моя роден Клуж, мечтаех един ден да видя всичко това.

След като свърши с обичайните любезности, Карпатия поде друга кратка реч, като отново разкри завидни познания за ООН и нейната мисия.

— Спомняте си — каза той, — че през миналия век Организацията на обединените нации беше в упадък. Американският президент Роналд Рейгън съдейства да се засилят противоречията между Изтока и Запада, а ООН сякаш остана в миналото, докато се занимаваше предимно с конфликтите между страните по линията Север-Юг. Организацията имаше и финансови затруднения, тъй като много малко от страните членки бяха склонни да плащат своя дял. С края на Студената война през 90-те години следващият американски президент, господин Буш, призна, както той сам го нарече, „новия световен ред“. Тези събития отекнаха дълбоко в младежкото ми сърце. В Хартата на ООН беше заложена идеята за сътрудничество между първите петдесет и една членки, в това число и Великите сили.

По-нататък Карпатия разгледа различните мироопазващи инициативи, които ООН предприема след Корейската война от началото на петдесетте години.

— Както ви е известно — продължи той, като отново говореше за събития, случили се много преди неговото раждане, — ООН е наследник на Обществото на народите, което по мое мнение беше първата международна мироопазваща структура. Създадено бе към края на Първата световна война, но когато не успя да предотврати последвалия втори световен конфликт, то се превърна в анахронизъм. След този провал се постави началото на Организацията на обединените нации, която трябва да остане силна, за да ни предпази от Трета световна война, защото, както всички знаем, тя ще унищожи живота на земята.

След като Карпатия изрази непоколебимото си желание да окаже подкрепа на ООН по всякакъв възможен начин, някой от присъстващите му зададе въпрос за изчезванията. Изведнъж той стана сериозен, спря да се усмихва и заговори с топлота и състрадание.

— Мнозина в моята родина загубиха близките си в това ужасно бедствие. Знам, че хора от различни краища на света дават разни тълкувания на случилото се. Не искам да опровергавам никого, нито да отричам която и да било теория. Помолих д-р Хаим Розенцвайг от Израел заедно с неговия екип специалисти да проучат и да потърсят причините за огромната трагедия. Само така ще можем да предотвратим нещо подобно занапред. Когато има някакви резултати, ще дам възможност на самия д-р Розенцвайг да говори за това. Засега мога да кажа, че най-логичното обяснение за мен е накратко следното: от много години насам светът трупа ядрени оръжия. След като през 1945-а САЩ пуснаха атомни бомби над Хирошима и Нагазаки, а на 23 септември 1949-а Съветският съюз пръв извърши ядрени опити на своя територия, светът е заплашен от ядрено унищожение. Д-р Розенцвайг и неговият екип от изтъкнати учени са на път да открият непознато досега атмосферно явление, което най-вероятно е причинило мигновеното изчезване на толкова много хора.

— Какво е това явление? — попита Бък.

Карпатия хвърли бегъл поглед на табелката с името му, а след това се взря в очите му.

— Не бих искал да прибързвам, господин Орешкович — каза той. Няколко представители на пресата се изкискаха, но Карпатия не се забави нито миг. — Или, по-точно, господин Камерън Уилямс от „Глобъл Уикли“.

Това предизвика ръкопляскания и залата се развесели. Бък остана смаян.

— Д-р Розенцвайг смята — продължи Карпатия, — че най-вероятно някакво съсредоточаване на електромагнетизъм в атмосферата, съчетано с неизвестна и още неизяснена атомна йонизация от ядрената енергия и ядрените оръжия, струпани по целия свят, е възпламенено — най-вероятно от естествен източник като светкавица, например, или дори от някаква разумна форма на живот, която е открила тази възможност преди нас — и така е предизвикало внезапните изчезвания по целия свят.

— Нещо като да драснеш клечка кибрит в помещение с бензинови изпарения? — подхвърли един журналист.

Карпатия кимна замислено.

— А по какво се отличава това обяснение от теорията за извънземни нашественици, които унищожават всички наред?

— Не се отличава изцяло — призна Карпатия, — но съм по-склонен да вярвам в природонаучната теория, че светкавица е предизвикала взаимодействие с някакъв вид ядрено поле.

— А защо има такава избирателност? Едни изчезват, а други — не?

— Не знам — отново призна Карпатия. — Д-р Розенцвайг ми каза, че екипът му също не е стигнал до някакво заключение по вашия въпрос. На този етап те приемат, че нивото на електрическия заряд у различните хора ги прави уязвими в различна степен. Това обяснява защо изчезнаха всички бебета и деца, в това число и ембрионите. Електромагнетизмът у тях не е бил развит до толкова, че да устоят на това, което се случи.

— А какво отговаряте на онези, които вярват, че това е Божие дело, т.е. Грабването на вярващите?

Карпатия се усмихна снизходително.

— Нека ви кажа, че не бих си позволил да критикувам вярата и убежденията на всеки искрен човек. Та нали именно този принцип е залегнал в основата на истинската хармония, братската подкрепа, мира и взаимното зачитане между народите. Не приемам тази теория, защото съм сигурен, че ако тя беше вярна, много повече хора щяха да изчезнат и да отидат на небето като праведници. И ако има Бог, аз съм убеден, че Той не би постъпил по този своенравен начин. Но поради същата причина не ще ме чуете да оспорвам правото на другите да не се съгласят с мен.

Бък беше много изненадан, когато чу Карпатия да казва, че е поканен да говори на предстоящата икуменическа религиозна конференция, насрочена за този месец в Ню Йорк.

— На нея ще изложа вижданията си за милениализма, есхатологията, Последния съд и второто идване на Христос. Д-р Розенцвайг беше така любезен да съдейства за тази покана и смятам, че дотогава е най-добре да не се опитвам да говоря по същите теми.

— Колко време ще бъдете в Ню Йорк?

— Ако румънският народ ми позволи, може би ще остана цял месец. Не обичам да съм далеч от своите, но те разбират загрижеността ми за доброто на целия свят. А и с развитието на съвременните технологии и със съдействието на чудесните хора, които заемат влиятелни постове в Румъния, аз се чувствам спокоен, че моя народ няма да страда от дългото ми отсъствие.

Докато настъпи време за вечерните новини, вече се беше родила нова световна звезда. Дори си имаше и прякор: свети Ник. Излъчваха се обширни репортажи от речта му в залата на ООН и пресконференцията след нея. Почти всички телевизионни програми бяха отделили по няколко минути на Карпатия и показваха как делегатите се изправят на крака, докато той изброява имената на страните им и горещо призовава да се установи мир по света.

Но ораторът внимателно избягваше темата за световното разоръжаване. Той говореше за братска обич, мир и разбирателство, а прекратяването на военните конфликти сякаш се разбираше от само себе си. Без съмнение щеше да се върне на тази тема, когато му дойде времето, но дотогава той се радваше на звездните мигове в живота си.

Радио- и телевизионните коментатори настояваха Карпатия да бъде назначен за съветник на генералния секретар на ООН и да посещава представителствата на организацията по целия свят. До вечерта той вече беше получил покана да участва във всички международни срещи, които щяха да се проведат през следващите няколко седмици.

За Бък не беше изненада да види Карпатия в компанията на Джонатан Стонагъл. Веднага след пресконференцията го очакваха други срещи. Д-р Розенцвайг намери Бък.

— Успях да изтръгна от него обещание да се срещнете късно тази вечер — каза старецът. — Предстоят му няколко интервюта, главно с хора от телевизията. След това ще се появи на живо в предаването „Нощен силует“ на Уолас Тиодор по Ей Би Си. После ще се върне в хотела и с удоволствие ще ти отдели на спокойствие цял половин час.

Бък предупреди Стив, че бърза да се прибере, да се освежи, да провери пощата си, а след това да изтича до офиса и да събере колкото може повече информация от архива, за да бъде напълно готов за интервюто. Стив се съгласи да го придружи.

— Все още не съм спокоен — призна Бък. — Ако Стонагъл по някакъв начин е свързан с Тод-Котран, а ние знаем, че е така, кой знае какво мисли той за случилото се в Лондон!

— Мисля, че отиваш много далеч — каза Стив. — Дори мръсотията да стига до борсата и Скотланд Ярд, това не означава, че Стонагъл също има някакви интереси. Според мен той ще предпочете да стои колкото е възможно по-далече от всичко това.

— Но, Стив, трябва да се съгласиш, че най-вероятно Дърк Бъртън е бил убит, защото се е добрал прекалено близо до тайната връзка между Тод-Котран и международната група около Стонагъл. Ако си разчистват сметките с хора, които смятат за свои врагове, дори приятели на своите врагове като Алан Томпкинс и мен — докъде могат да стигнат?

— Предполагаш, че Стонагъл знае какво се е случило в Лондон? Той е доста по-голяма клечка. Тод-Котран или човекът от Скотланд Ярд може да гледат на теб като заплаха, но Стонагъл най-вероятно никога не е чувал даже и името ти.

— Мислиш, че не чете „Глобъл Уикли“?

— Не се обиждай. Ако изобщо знае кой си, за него не си нещо повече от една мушица.

— Да, но представи си какво може да причини мухобойката на една мушица.

— В доводите ти има едно слабо място — каза Стив, докато влизаха в апартамента на Бък. — Ако Стонагъл е опасен за теб, тогава какво представлява самият Карпатия?

— Както казах, Карпатия може да е само една пионка.

— Но, Бък, ти току-що го чу. Преувеличих ли възможностите му?

— Не.

— Взе ли ти акъла?

— Да.

— Прилича ли на нечия пионка?

— Не. Следователно мога само да предположа, че не знае нищо за това.

— Сигурен ли си, че се е срещнал с Тод-Котран и Стонагъл в Лондон, преди да дойде тук?

— Вероятно е било по работа — каза Бък. — Нещо във връзка с предстоящото пътуване и срещите му с високопоставени хора от цял свят.

— Голям риск поемаш — предупреди го Стив.

— Нямам избор. Във всеки случай, склонен съм да го направя. Ще гласувам доверие на Николае Карпатия, докато той сам не ме опровергае.

— Хм — поколеба се Стив.

— Какво?

— Нищо, само дето ти обикновено постъпваш точно обратното. Не гласуваш доверие на никого, докато той сам не го заслужи.

— Е, Стив, сега светът е друг. От миналата седмица всичко е различно, не е ли така?

Бък натисна бутона на телефонния секретар и започна да се разсъблича, за да вземе душ.

* * *

Рейфърд спря на алеята пред къщи. На седалката до него имаше торба, пълна с продукти. Едва успя да се откачи от Хати Дърам, която го държа на телефона, докато той не я помоли да приключат разговора. Остана приятно изненадана от поканата за вечеря и обеща да дойде в четвъртък, след три дни.

Рейфърд предположи, че Клои го е изпреварила с около половин час, и се зарадва, че е оставила вратата на гаража отворена за него. Но се обезпокои, защото вратата между гаража и къщата беше заключена. Почука. Никой не отговори.

Отвори отново вратата на гаража, за да излезе от там, но точно преди да я затвори, се спря. Нещо не беше наред. Включи фаровете, за да усили светлината от единствената крушка в помещението. И трите коли си бяха на мястото, но…

Заобиколи джипа и стигна до дъното на гаража. Нещата на Рейми ги нямаше. Колелото, детското автомобилче. А това пък какво беше?

Рейфърд отиде бавно до входа на къщата. Прозорецът на допълнителната врата беше счупен, а тя се крепеше на една панта. Входната врата беше избита с ритник навътре. Кракът, който го е направил, трябва да е бил доста голям, помисли си Рейфърд, защото вратата беше масивна и с нитове. Рамката беше напълно унищожена и парчета от нея се търкаляха по пода на антрето. Рейфърд се втурна вътре, като не спираше да вика Клои.

Тичаше от стая в стая и се молеше да не се е случило нищо лошо с единствения близък човек, който му бе останал. Всички по-ценни вещи бяха изчезнали. Радиоапарати, телевизори, видеото, дисковете с видеоигри, всички компактдискове, бижута, сребърните прибори, даже и порцелановите сервизи. С облекчение установи, че няма следи от кръв и боричкане.

Рейфърд вече се обаждаше в полицията, когато го потърсиха отвън.

— Моля ви да изчакате — каза той на дежурния, — защото ме търсят и може да е дъщеря ми.

Наистина беше Клои.

— О, тате — ридаеше тя — добре ли си? Влязох през гаража и видях, че всички неща са изчезнали. Помислих си, че крадците може да се върнат. Затова заключих вратата на гаража и тъкмо щях да заключа входната врата, когато видях парчетата стъкло и дърво. Избягах през задния вход. Сега съм през три къщи по-надолу.

— Успокой се, мила. Няма да се върнат — каза баща й. — Идвам да те взема.

— Господин Андерсън ще ме изпрати до къщи.

След няколко минути Клои седеше на дивана и притиснала с ръце корема си се клатушкаше нервно напред-назад. Повтори пред полицая това, което беше разказала на баща си. После и самият Рейфърд даде показания.

— Абе, хора, вие нямате ли аларма?

Рейфърд поклати глава отрицателно.

— Вината е моя. Години наред я използвахме, но тогава не ни потрябва. Писна ми да ме буди посред нощ фалшива тревога и…

— Ясно. Така разправят всички — каза полицаят. — Тоя път май щеше да си струва, а?

— Да де. След дъжд качулка — съгласи се Рейфърд. — В тоя квартал никога досега не сме имали такива проблеми.

— Само през последната седмица кражбите са нараснали с двеста процента — обясни полицаят. — Тия лоши момчета добре знаят, че нямаме нито време, нито сили да направим каквото трябва за тях.

— Е, сега ще успокоите ли дъщеря ми? Обяснете й, че те нямат интерес да ни наранят и няма да се върнат.

— Така е, госпожице — потвърди полицаят. — Татко ви ще трябва временно да закрепи тая врата, докато я поправят, а аз ще включа алармата. Но не очаквам да се появят отново, поне не същите. Говорих със съседите ви отсреща. Днес следобед са видели някакъв товарен микробус, който е стоял около половин час пред дома ви. Бандитите са минали през главния вход, отворили са вратата на гаража, вкарали са микробуса на заден ход и са натоварили нещата направо под носа ви.

— И никой не е забелязал, че влизат на заден ход?

— От съседите не се вижда ясно входната врата. Винаги става така. Хитро, нали?

— Добре че Клои не се е засякла с тях — каза Рейфърд.

На излизане ченгето кимна утвърдително.

— Трябва да сте благодарни за това. Предполагам, че застраховката ви ще покрие по-голямата част от щетите. Но едва ли нещо от вещите ще се намери. Нямахме особен успех при други подобни случаи.

Рейфърд прегърна Клои, която още трепереше.

— Татко, ще направиш ли нещо за мен? — попита тя.

— Разбира се.

— Искам да ми намериш друго копие от видеозаписа на оня пастир.

— Ще се обадя на Брус и ще отидем да вземем нова касета довечера.

Неочаквано Клои се засмя.

— Сега пък какво смешно има? — попита учудено Рейфърд.

— Просто си помислих — каза тя, като се усмихваше през сълзи, — ами ако крадците сега гледат касетата?