Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (1) (Роман за последните дни на Земята)

Първа глава

Рейфърд Стийл никога не беше докосвал жената, за която мислеше. Неговият изпълнен до краен предел с пътници боинг 747 летеше на автопилот над Атлантическия океан, за да кацне по разписание в шест сутринта на летище „Хийтроу“. Беше отпъдил мислите за семейството си.

През пролетната ваканция щеше да прекара известно време с жена си и дванадесетгодишния си син. Дъщеря му също щеше да си дойде от колежа. Но сега, докато вторият пилот дремеше до него, Рейфърд си представяше усмивката на Хати Дърам и мечтаеше за следващата им среща.

Хати беше старша стюардеса в екипа на Рейфърд. Не бе я виждал повече от час.

Някога Рейфърд очакваше с нетърпение да се прибере вкъщи при жена си. Дори на четиридесет, Айрин беше привлекателна и жизнена. Но напоследък нейното вманиачаване на тема религия го отблъскваше. Тя сякаш не можеше да говори за друго.

Рейфърд Стийл нямаше нищо против Бога. Дори му беше приятно от време на време да ходи на църква. Но откакто Айрин се лепна за едно по-малко паство, започна да посещава най-редовно седмичните сбирки за изучаване на Библията и да ходи на църква всяка неделя, Рейфърд вече се чувстваше неловко. Това не беше църква, където всеки е невинен до доказване на противното, където всички мислят най-доброто за теб и не се бъркат. Хората тук бяха попитали Рейфърд направо какво е извършил Бог в живота му.

— Вкарва ме в правия път — обикновено им отговаряше с усмивка и това видимо ги задоволяваше. Но той си намираше все нови и нови извинения, за да пропусне неделната служба.

Рейфърд се опитваше да убеди сам себе си, че предаността на жена му към някакъв неин божествен „поклонник“ е причина за неговите залитания. Но знаеше, че всъщност те се дължат на собственото му влечение.

А и самата Хати Дърам без съмнение беше страхотна. Най-голямо удоволствие му доставяше навикът й да докосва. Нямаше нищо неприлично или прекалено показно. Тя просто го докосваше, докато минаваше покрай него, или нежно слагаше ръка на рамото му, когато заставаше зад гърба му в пилотската кабина.

Но не само заради докосването Рейфърд обичаше да бъде с нея. Изразът на лицето й, държанието й, погледът й му подсказваха, че тя го харесва и уважава. Дали имаше и още нещо, той можеше само да гадае. Това и правеше.

Бяха прекарали доста време заедно, бяха си бъбрили с часове на чашка или на вечеря, понякога с колеги, понякога сами. Той дори не се бе осмелил да отвърне на докосванията й, но беше успял да улови нейния поглед и се надяваше, че усмивката му казва достатъчно.

Може би днес. Може би тази сутрин, ако почукването й на вратата не събуди помощника му, той ще се протегне и с длан ще покрие ръката, която ще легне на рамото му. Рейфърд се надяваше в този приятелски жест тя да открие стъпка — първата от негова страна — към една взаимност.

И наистина щеше да е първа. Не беше от срамежливите, но никога не бе изневерявал на Айрин. А имаше безброй възможности. Дълго изпитваше вина задето си бе позволил флирт по време на коледното тържество на компанията преди повече от дванайсет години. Айрин си беше останала вкъщи — не се чувстваше добре в последния месец от бременността си с техния изненадващо появил се син Рей-младши.

Макар и под въздействието на алкохола, Рейфърд беше достатъчно благоразумен да си тръгне рано. Айрин явно бе забелязала, че е леко пийнал, но не би могла да се усъмни за нещо по-сериозно — не и с нейния праволинеен капитан. Той беше пилотът, който след като изпи две мартинита по време на снежна буря, сам отказа да лети, когато времето се проясни. Предложи да заплати, за да извикат заместник, но от компанията „Панконтинентал“ бяха толкова поразени, че вместо да го накажат, го посочиха като пример за мъдро поведение и самодисциплина.

След час-два Рейфърд щеше пръв да види едва загатнатите слънчеви лъчи — закачлива палитра от пастелни тонове, която ще подмами колебливата зора над континента. Но дотогава тъмнината през прозореца изглеждаше бездънна. Спуснатите завески на прозорците, възглавниците и одеялата, унесените или спящи пътници, които похъркваха тихо, бяха превърнали самолета в огромна спалня, където бродеха само стюардесите и неколцина други, събудени от естествените си потребности.

Въпросът, който Рейфърд Стийл си задаваше в най-тъмния час преди зазоряване, бе дали да поеме риска на една нова, вълнуваща авантюра с Хати Дърам. Потисна усмивката си. Самозалъгваше ли се? Нима човек с неговата репутация би се решил на нещо повече от мечти за тази красива жена, петнайсет години по-млада от него? Вече не беше толкова сигурен. Ех, ако Айрин не я беше прихванала тая нова лудост.

Дали щеше да отзвучи това нейно увлечение по края на света, любовта на Исус, спасението на душите? Напоследък тя четеше всичко, което й попаднеше, за Грабването на вярващите.

— Представи си само, Рейф! — ликуваше Айрин. — Исус ще дойде да ни вземе, преди да умрем.

— Да бе — казваше той, като вдигаше поглед от вестника си. — Това ще ме довърши.

Не й беше никак забавно.

— Ако не знаех какво ще се случи с мен — продължаваше тя, — нямаше да говоря с такава лекота.

— Аз пък знам какво ще ми се случи — упорстваше той. — Ще умра, ще изчезна и толкова. Но ти, разбира се, ще литнеш право в небесата.

Нямаше намерение да я засегне. Просто се забавляваше. Когато Айрин му обърна гръб, той тръгна след нея. Извъртя я към себе си и се опита да я целуне, но тя остана хладна.

— Хайде, престани, Айрин. Признай си, че са хиляди тези, дето изобщо няма да се трогнат, ако видят как Исус се връща за да отведе всички добри хора.

Обляна в сълзи, тя се отдръпна.

— Колко пъти трябва да ти го повтарям? Спасените не са добрите хора, те са…

— Да, да, знам, на тях само им е простено — отвърна той и се почувства отблъснат и уязвен в собствения си дом. Върна се към креслото и към вестника си. — Ако това ще подобри настроението ти, радвам се, че можеш да си толкова самоуверена.

— Просто вярвам в това, което казва Библията — каза Айрин.

Рейфърд сви рамене. Искаше му се да добави: „Браво на теб!“, но реши да не влошава още повече нещата. В известен смисъл завиждаше на убедеността й, но всъщност я отдаваше на нейната по-емоционална, насочена предимно към чувствата природа. Не искаше да го изрича гласно, но в действителност той бе по-умният — да, по-интелигентният. Вярваше в правилата, системите, законите, образците, в онова, което можеш да видиш и чуеш, да докоснеш и усетиш.

Ако Бог беше част от всичко това — добре. Една по-висша сила, любещо същество, мощ, която движи природните закони — чудесно! Нека пеем и се молим за това, да се радваме на способността си да бъдем добри към другите и да си вършим работата. Рейфърд се страхуваше най-много, че това болезнено вторачване в религията няма да отзвучи както страстта на Айрин към аеробиката или към домакинските съдове за приготвяне на здравословна храна. Той вече си я представяше как звъни по вратите на хората и предлага да им прочете няколко стиха от Библията. Само да не се заблуждава, че и той ще се повлече след нея.

Това, че Айрин се беше превърнала в завършена религиозна фанатичка, някак си освобождаваше Рейфърд от чувството за вина, когато мечтаеше за Хати Дърам. Може би ще й каже нещо, ще й направи някакъв намек, някакво предложение, докато двамата прекосяват летището, за да стигнат до такситата. Може би ще го направи дори по-рано. Всъщност не би ли се осмелил да го изрази още сега, часове преди кацането?

* * *

До прозореца в първа класа един човек се беше привел над своя лаптоп. Той изключи компютъра, като си обеща по-късно да се върне към записките си. Навършил трийсет, Камерън Уилямс беше най-младият старши сътрудник на престижното списание „Глобъл Уикли“. Той винаги се добираше пръв до сензационните новини или му възлагаха най-интересните теми в света, с което си спечелваше завистта на ветераните в отдела. И привърженици, и противници в списанието го наричаха Бък (Бунтаря), защото, както те казваха, все въставаше срещу традицията и авторитетите. Той самият намираше, че животът му е вълнуващ и интересен. Беше очевидец на някои от най-значимите исторически събития.

Преди година и два месеца написа уводна статия за първоянуарския брой на списанието, заради която трябваше да отиде в Израел и да вземе интервю от Хаим Розенцвайг. А там се случи най-фантастичното събитие в живота му.

 

 

Доста възрастният вече Розенцвайг единствен в цялата история на „Глобъл Уикли“ беше избран единодушно за Личност на годината. По навик избягваха всеки, който очевидно би станал Мъж на годината за списание „Тайм“. Но изборът на Розенцвайг се наложи от само себе си. Камерън Уилямс отиде на заседанието на редакционната колегия, готов с доводи в полза на Розенцвайг и срещу всяка друга медийна звезда, която за другите би могла да се окаже безспорен победител.

Беше приятно изненадан, когато главният редактор Стив Планк откри заседанието с думите:

— Имате ли тъпи предложения за някой друг или да гласуваме за нобеловия лауреат по химия?

Старшите журналисти се спогледаха, поклатиха отрицателно глава и се престориха, че се готвят да си тръгват.

— Освобождавайте столовете, заседанието се закрива — каза Бък. — Стив, не искам някой да се хваща на въдицата ми — ти знаеш, че познавам човека и той ми има доверие.

— По-кротко, каубой! — подхвърли един от противниците му и се обърна към Планк. — Ще позволиш на Бък да се заеме със случая?

— Може би. И какво, ако го възложа на него?

— Просто си мисля, че проблемът е технически, става дума за научни постижения — измърмори злословникът. — Аз бих се спрял на някой от научния отдел.

— И умело ще приспиш читателя — отвърна му Планк. — Хайде, знаеш много добре, че специалистът по сензациите е тук. И тази статия не бива да е по-научна от първата, която Бък написа за стареца. Нещата трябва да се разкажат така, че читателят да опознае този човек и да разбере значимостта на неговото постижение.

— Като че ли това не е очевидно. То просто промени хода на историята.

— Ще възложа статията още днес — каза главният редактор. — Благодаря за проявената готовност, Бък. Предполагам, че всички останали също ще се отзоват.

Залата се изпълни с ентусиазъм, но Бък чу и измърморените предсказания, че не е изключено русокосото момче да стъпи накриво. Което и стана.

Подкрепата на шефа и съперничеството на колегите му само засилваха решимостта на Бък да надмине себе си при всяка следваща задача. В Израел той беше настанен във военен лагер и се срещна с Розенцвайг в същия кибуц в покрайнините на Хайфа, където го беше интервюирал преди година.

Розенцвайг, разбира се, беше очарователен, но всъщност Личност на годината го правеше неговото откритие или изобретение — никой не знаеше още как точно да го определи. Скромният човек наричаше себе си ботаник, но в действителност беше инженер-химик. Бе успял да получи синтетичен тор, който превръща пустинните пясъци на Израел в плодородни оранжерии.

— От десетилетия напояването вече не е проблем — каза старецът. — Но така пясъкът само се овлажнява. Моята формула, прибавена към водата, го прави плодороден.

Бък не беше учен, но разбираше достатъчно, за да кимне одобрително при това простичко твърдение. Формулата на Розенцвайг с всеки изминал ден превръщаше Израел в най-богатия народ на земята, с далеч по-големи печалби от съседите му, пребогати на петролни залежи. На всяка педя земя никнеха цветя и зърнени култури, дори и такива, които дотогава бе немислимо да се отглеждат тук. Свещената земя се превърна в капитал за износ и предизвикваше завистта на целия свят с почти нулевата си безработица. Всички преуспяваха.

Благоденствието, предизвикано от вълшебната формула, промени хода на историята за тази страна. Преливащ от капитали и суровини, Израел сключи мир със съседите си. Свободната търговия и отворените пътища направиха възможен достъпа до страната за всички, които я обичат. Това съвсем не им даде и достъп до формулата.

Бък дори не се и опита да накара стареца да разкрие формулата или сложната охранителна система, която я защитаваше от всеки възможен или скрит враг. Самият факт, че журналистът беше настанен при военните, доказваше колко голямо значение се отдава на сигурността. Опазването на тази тайна обезпечаваше силата и независимостта на израелската държава. Никога досега Израел не се бе радвал на такова спокойствие. Защитните стени на Йерусалим бяха само символ, приветстващ всеки, който идва с мир. Старите войници вярваха, че Бог ги възнаграждава и сякаш ги обезщетява за продължилите векове гонения.

Хаим Розенцвайг беше уважаван по целия свят и особено тачен в собствената си страна. От него се интересуваха световни водачи и го пазеха със системи за сигурност, с каквито охраняваха държавни глави. Макар че Израел се главозамая от новопридобитата си слава, ръководителите на този народ не си изгубиха ума. Ако отвлекат Розенцвайг и започнат да го изтезават, той би могъл да разкрие една тайна, способна да възроди по същия начин всеки народ по света.

До какво ли би довела тази формула, ако се приложи в безкрайната руска тундра! Дали биха разцъфтели в зеленина и почти целогодишно заснежените райони? Не се ли криеше тук ключът към възкресяването на великата народност след разпада на Съветския съюз?

Русия се беше превърнала във всепоглъщащ гигант с опустошена икономика и остарели технологии. Тя притежаваше единствено военна мощ и всичките й средства отиваха за въоръжаване. За измъчения народ не се оказа безболезнено да премине от рубли към марки. Насочването на световния финансов поток към три основни валутни единици отне години, но след като промяната се утвърди, повечето страни бяха удовлетворени. Цяла Европа и Русия търгуваха изключително в марки. В Азия, Африка и Средния Изток използваха йената. В Северна и Южна Америка, както и в Австралия се бе наложил доларът. Съществуваха и планове за въвеждане на единна валута, но народите, които се съгласиха неохотно с промяната, не желаеха да я преживеят отново.

Изнервени от неспособността си да се възползват от израелските успехи и решени на всяка цена да завладеят Свещената земя, руснаците предприеха среднощна атака срещу Израел. По време на нападението, станало известно като руския Пърл Харбър, Бък Уилямс беше в Хайфа, за да вземе интервю от Розенцвайг. Руснаците пуснаха междуконтинентални балистични ракети и ядрени бомбардировачи МИГ. От количеството на самолетите и ракетите беше ясно, че целта на мисията е унищожение.

„Да се каже, че израелците бяха сварени неподготвени, — написа тогава Камерън Уилямс, — беше все едно да се твърди, че Великата китайска стена е дълга.“ Когато израелски радар засече руските самолети, те вече почти изпълваха хоризонта. Едновременно с неистовата си молба за помощ към своите най-близки съседи и Съединените щати, Израел отправи и искане да узнае намеренията на нарушителите на въздушното му пространство. Докато израелците и техните съюзници организират нещо като отбрана, стана очевидно, че руснаците ги превъзхождат по численост в съотношение сто към един.

Само минути ги деляха от началото на разрушението. Нямаше да има повече преговори, нямаше да има призиви за подялба на богатствата с терористичните групировки от север. Ако руснаците целяха само да ги сплашат, нямаше да осеят небето с ракети. Самолетите можеха да се върнат обратно, но ракетите бяха заредени и насочени.

Следователно това не бе грандиозен спектакъл, предназначен да постави Израел на колене. Нямаше никакво послание към жертвите. Като не получи обяснение за военните машини, които прекосяваха нейните граници и я нападаха, израелската държава беше принудена да се защитава, съзнавайки ясно, че още с първия залп буквално ще изчезне от лицето на земята.

Предупредителният вой на сирените и радио-телевизионните съобщения насочваха обречените хора към малкото на брой несигурни скривалища. По всичко личеше, че Израел се отбранява за последен път в своята история. Първата батарея израелски ракети земя-въздух достигна целта си и небето се освети от оранжево-жълти огнени кълба. Но те едва ли можеха да забавят руската офанзива, от която нямаше спасение.

Онези, които можеха да разчетат данните на радарните устройства и разбираха добре какви са шансовете, си обясниха оглушителните експлозии в небето като яростна атака на руснаците. Всеки военен ръководител, съзнаващ какво предстои, се надяваше, че когато залповете достигнат земната повърхност, за да унищожат хората, той ще бъде избавен за секунди от мъчителната безизходица.

От това, което чу и видя във военния лагер, Бък Уилямс разбра, че краят наближава. Нямаше спасение. Но макар нощта да грееше като ден, а ужасяващите оглушителни експлозии да не спираха, нищо на земята не пострада. Сградата се клатеше, боботеше и тътнеше, но остана незасегната.

Навън военните самолети се разбиваха в земята, като издълбаваха кратери и изпращаха горящи отломки във въздуха. Но линиите за свръзка не бяха прекъснати. Нито един команден пост не бе разрушен. Нямаше сведения за жертви. Още нищо не беше съсипано.

Дали това не бе някаква жестока шега? Първите израелски ракети, разбира се, бяха отблъснали руските бомбардировачи и бойните им глави се бяха взривили твърде високо в небето, за да причинят нещо по-сериозно от опожаряване на земната повърхност. Но какво ставаше с останалата част на руския въздушен корпус? Радарите показваха, че руснаците са изпратили почти всички самолети, с които разполагат, без дори да запазят някаква техника при необходимост от отбрана. Хиляди самолети връхлитаха върху най-гъсто населените градове на малката държава.

Грохотът и бъркотията продължаваха, експлозиите бяха толкова смразяващи, че дори опитните военни командири закриваха лица и надаваха викове на ужас. Бък отдавна мечтаеше да бъде близо до огневата линия, но сега страхът го беше хванал здраво за гърлото. Нямаше съмнение, че ще умре, и в главата му се въртяха странни мисли. Защо така и не се ожени? Дали ще остане нещо от тялото му, по което баща му и брат му да го разпознаят? Има ли Бог? Смъртта ли е краят на всичко?

Изненадан от порив да заридае, той пропълзя зад една конзола. Това беше много различно от очакванията му за войната. Беше си представял, че наблюдава бойните действия от някое сигурно място и запечатва драмата в съзнанието си.

Прекарал няколко минути в самия център на унищожението, Бък осъзна, че смъртта му вън е точно толкова реална, колкото и вътре. Нямаше и следа от героизъм — чувстваше само неповторимостта на момента. Щеше да бъде единствен свидетел на собствената си смърт. С подкосени от страх крака той потърси изхода. Никой не му обърна внимание, никой не го предупреди за опасността. Сякаш всички бяха обречени да умрат.

Отвори вратата с усилие и като че ли влезе в пещ, та трябваше да закрие очи пред белотата на пламъците. Небето беше огнено. Над оглушителния грохот и тътен от пожара все още се чуваше шум от самолети, отделни експлозии от бомби изпращаха снопове пламъци в пространството. Бък стоеше вкочанен от ужас и изумление и гледаше как огромните военни машини се стоварват над целия град, разбиват се и изгарят. Но те всъщност попадаха между сградите, на безлюдни улици или в полето. Атомните бомби се взривяваха високо в атмосферата. Бък стоеше сред жегата, лицето му пламтеше, а тялото му се обливаше в пот. Какво ставаше, за бога?

После от небето заваляха късове лед и зърна град, големи колкото топки за голф. Бък покри глава с якето си. Земята се затресе, заехтя и той падна в пръстта. С лице, забито в ледените буци, усети дъжда, който го облива. Чуваше се само стрелбата в небето, но и тя постепенно отслабна и заглъхна. След десетина минути оглушителен тътен огънят стихна и само отделни кълба от пламъци падаха по земята. Огнената стихия изчезна така внезапно, както беше връхлетяла. И настъпи покой.

Лек ветрец понесе облаците дим, нощното небе изплува синьо-черно, а звездите заблещукаха кротко, сякаш нищо необичайно не се бе случило.

Стиснал здраво калното си кожено яке, Бък се запъти обратно към сградата. Дръжката на вратата беше още нажежена, а вътре командирите се тресяха от ридания. Радиото предаваше съобщения от израелските пилоти. Те не бяха успели дори да излетят навреме и просто бяха наблюдавали отстрани как цялото руско въздушно нападение сякаш се беше самоунищожило.

По някакво чудо не се съобщаваше за нито една жертва от израелска страна. При други обстоятелства Бък би си обяснил всичко с някаква тайнствена повреда, принудила самолетите и ракетоносачите да се унищожат взаимно. Но очевидци твърдяха, че е имало ракетно нападение наред с дъжда и градушката, а земетресение е сложило край на цялата офанзива.

А дали това не е било изпратен от небето метеоритен дъжд? Възможно е. Но как да се обясни фактът, че стотици хиляди парчета горяща, безформена, разтопена стомана засипваха Хайфа, Йерусалим, Тел Авив, Йерихон, дори Витлеем, като бяха изравнили със земята древните крепостни стени, а нито едно живо същество не бе получило даже драскотина? Дневната светлина разкри касапницата и разбули тайния заговор на руснаците със страни от Близкия Изток, заедно с Етиопия и Либия.

Сред развалините израелците намериха горивни материали, които щяха да използват, за да спестят от своите естествени ресурси, в продължение на повече от шест години. Специални отряди се съревноваваха с гризачи и лешояди за вражеските тела, като бързаха да ги погребат, преди да останат само голи кости и по хората да плъзнат болести.

Бък си спомняше всичко много ясно, сякаш се бе случило вчера. Ако не беше го видял с очите си, нямаше да повярва. Но свидетелствата му на очевидец не бяха достатъчни, за да убедят всеки читател на „Глобъл Уикли“, че е станало точно така и че си струва да си купи списанието, за да научи фактите.

Редактори и читатели имаха различни обяснения за странното явление, но Бък трябваше да признае, макар и само пред себе си, че в този ден той повярва в Бога. Израелски учени посочваха пасажи от Библията, в които се разказваше как Бог унищожава враговете на древния Израил с огън, земетресения, град и дъжд. Бък беше поразен, когато прочете в Книгата на пророк Йезекиил 38 и 39 гл. за могъщ враг от север, който с помощта на Персия, Либия и Етиопия напада Израил. Но той наистина онемя, когато откри в Свещеното Писание предсказание как оръжията ще се използват за гориво, а вражеските войници, с оглозгани от хищни птици тела, ще бъдат погребани в общ гроб.

Вярващи приятели на Бък искаха сега, докато е с тази духовна настройка, той да направи следващата крачка и да приеме Христос. Не беше готов да стигне чак дотам, но от този момент нататък несъмнено беше различен — и като човек, и като журналист. Вече нищо не можеше да го учуди.

* * *

Без да знае със сигурност дали ще се реши да разкрие мислите си пред Хати Дърам, капитан Рейфърд Стийл усети непреодолимо желание още в същия миг да я види. Той свали предпазните колани, измъкна се от мястото си и на излизане от кабината стисна помощника си за рамото.

— Все още сме на автопилот, Кристофър — каза Рейфърд на младия мъж, който се разсъни и намести слушалките си. — Смятам да направя утринната си разходка.

Кристофър примигна и облиза устни.

— Струва ми се малко рано за утринна разходка, шефе.

— Ами! Най-много още час-два. Ще видя дали някой вече не се е размърдал.

— Разбрано. Ако има събудени, поздрави ги от мен.

Рейфърд изсумтя и кимна. Но още щом отвори вратата на кабината, Хати Дърам буквално връхлетя върху него.

— Няма нужда да чукаш, излизам — изпревари я той.

Старшата стюардеса го издърпа в коридора, но в този допир нямаше и следа от страст. Като хищна птица тя вкопчи пръсти в рамото му, а тялото й се тресеше в тъмнината.

— Хати…

Тя го притисна до стената на сервизното помещение, а лицето й беше съвсем близо до неговото. Ако не беше явно обезумяла от ужас, той сигурно щеше да изпита наслада и да отвърне на прегръдката. Когато се опита да заговори, коленете й се огънаха, а вместо глас се чу нещо като немощен писък.

— Има изчезнали пътници — едва успя да прошепне тя, като отпусна глава на гърдите му.

Той я хвана за раменете и се опита да я отдалечи от себе си, но тя още по-силно се притисна до него.

— Какво искаш да кажеш?

Сега тя ридаеше и не можеше да се контролира.

— Цяла дузина хора. Просто ги няма!

— Хати, самолетът е голям. Сигурно са мръднали до тоалетната или…

Тя придърпа надолу главата му, така че да говори направо в ухото му. Макар да плачеше, се опита да се изрази колкото може по-ясно.

— Проверих навсякъде. Казвам ти, десетки хора липсват.

— Хати, още е тъмно. Ще ги открием…

— Не съм откачила. Увери се сам. Из целия самолет има изчезнали хора.

— Сигурно е някаква шега. Крият се. Искат да…

— Рей, те са оставили всичко: чорапи, обувки, дрехи, всичко… Отишли са си. Няма ги.

Хати се отскубна от него и се свлече в ъгъла, като продължаваше да хлипа. Рейфърд искаше да я успокои, да й предложи помощта си или да накара Крис двамата да обиколят самолета. Никак не му се щеше да повярва, че тази жена е луда. Но тя едва ли би се осмелила да го предизвиква по този начин. Явно тя наистина смяташе, че хората са изчезнали.

Преди малко в пилотската кабина се беше отдал на мечти. А дали сега не сънуваше? Прехапа силно устни и примижа от болка. Значи беше буден. Влезе в първа класа и видя в ранния сумрак възрастна жена, вкаменена от изненада и страх, да държи в ръце пуловера и панталоните на мъжа си.

— Какво става, за бога? — извика тя. — Харолд!

Рейфърд огледа останалата част от пътниците в първа класа. Повечето все още спяха. Един млад мъж до прозореца също бе потънал в сън — той беше оставил своя лаптоп на масичката пред себе си. Но наистина имаше няколко празни места. Когато очите му привикнаха към слабата светлина, Рейфърд се отправи бързо към стълбите. Спусна се надолу, но жената извика след него.

— Господине, мъжът ми…

Рейфърд постави пръст на устните си и прошепна:

— Знам. Ще го открием. Веднага се връщам.

„Що за глупост казах! — помисли си той, докато слизаше и усещаше Хати зад гърба си. — Ще го открием?!“

Хати го сграбчи за рамото и той забави ход.

— Да включа ли осветлението?

— Не! — прошепна той. — Колкото по-малко хора знаят в този момент, толкова по-добре.

Рейфърд искаше да бъде силен, да знае отговорите, да се държи така, че да бъде пример за своя екип и за Хати. Но когато стигна до последната платформа разбра, че останалата част от полета ще мине в хаос. Сега той бе уплашен не по-малко от всеки друг на борда. Когато огледа местата, едва не изпадна в паника. Скри се зад една преграда и с все сила се плесна по бузата.

Не беше нито сън, нито шега, нито някакъв номер. Ставаше нещо страшно, от което никой не можеше да избяга. Не биваше да се поддава на паниката. И без това объркването и ужасът бяха предостатъчни. Не беше подготвен за такава ситуация, а всички щяха да се обръщат към него за помощ. Но за какво ли? Какво изобщо би могъл да направи?

Един по един, пътниците започваха да крещят, след като осъзнаваха, че хората до тях са изчезнали и са останали само дрехите им. Викаха, пищяха, скачаха от местата си. Хати сграбчи Рейфърд откъм гърба му и така здраво уви ръце около гърдите му, че той едва не се задуши.

— Какво става?

Той се изтръгна от ръцете й и се обърна, за да я погледне в очите.

— Слушай, Хати. Не знам нищо повече от това, което знаеш ти. Но ние с теб трябва да успокоим тези хора и да се опитаме да се приземим. Аз ще измисля някакво съобщение, а ти и твойте хора задръжте пътниците по местата им. Разбра ли?

Тя кимна, но нямаше вид, че е разбрала. Когато се промъкна покрай нея, за да се върне по-бързо в кабината си, той я чу да стене. „И тя ще ми успокоява пътниците!“ — помисли си, като се обърна и я видя коленичила на пътеката между седалките. Тя вдигна от пода един блейзър, риза и още неразвързана вратовръзка. Чифт панталони лежеше в краката й. Като обезумяла, обърна блейзъра към светлината и прочете името на табелката. „Тони! — изстена тя. — Тони го няма!“

Рейфърд грабна дрехите от ръцете й и ги запрати зад преградата. Хвана я за лактите, изправи я и я скри от погледите на пътниците.

— Хати, часове ни делят от кацането. Не можем да си позволим самолетът да се изпълни с хора в истерия. Ще се опитам да им кажа нещо и да ги успокоя, но ти също трябва да ми помогнеш! Ще можеш ли?

Тя кимна, погледът й обаче оставаше празен. Накара я да вдигне очи.

— Ще можеш ли?

Тя кимна отново.

— Ще умрем ли, Рейфърд?

— Не! — каза той. — В това съм сигурен.

Но знаеше много добре, че не е сигурен в нищо. И как можеше да бъде? Би предпочел да се бе запалил някой от двигателите или дори да бяха паднали в океана. Всичко друго щеше да е по-добре от това. Как да накара хората да запазят спокойствие в този кошмар?

Тъмнината в самолета засилваше още повече паниката и той се зарадва, че ще може да даде на Хати някаква конкретна задача.

— Не знам какво точно ще кажа, но по-добре запали осветлението, за да можем да разберем със сигурност кой е тук и кой не е налице. После донеси повече от онези декларации за гости от чужбина.

— За какво са ти?

— Просто ги донеси! Нека да са ни под ръка.

Рейфърд не беше сигурен, че постъпва правилно, като оставя Хати да отговаря за пътниците и екипажа. Докато се изкачваше по стълбите, видя друга стюардеса да излиза заднешком от салона за пътници — и от нея се изтръгна писък. Явно горкият Кристофър, затворен в пилотската кабина, единствен в самолета не беше разбрал какво става. А по-лошото беше, че Рейфърд призна пред Хати, че не разбира повече от нея случващото се около тях.

Ужасяващата истина обаче беше друга — всъщност му бе напълно ясно. Айрин се оказа права. Той, както и повечето от пътниците бяха оставени.