Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (4) (Роман за последните дни на Земята)

Четвърта глава

Бък притискаше към тила си намокрена със студена вода носна кърпа. Раната му бе спряла да кърви, но го болеше. Откри в електронната си поща друго писмо и тъкмо се готвеше да го отвори, когато някой го потупа по рамото.

— Аз съм лекар. Дайте да ви превържа раната.

— Не, няма нищо, аз…

— Оставете ме да ви превържа, човече. Ще полудея, ако стоя без работа. А и чантата ми е тук. Днес работя безплатно. По случай Грабването.

— По случай какво?

— А вие как бихте го нарекли? — отвърна докторът, като извади шише и марля от чантата си. — Ще бъде доста първобитно, но ще се опитаме поне да е стерилно. Спин?

— Моля?

— Хайде! Знаете правилата.

Той си нахлузи чифт гумени ръкавици.

— Имате ли спин или някое друго подобно удоволствие?

— Не. И много ви благодаря.

В този момент лекарят лисна голямо количество от дезинфекционния разтвор върху марлята и я притисна към ожулената глава на Бък.

— Ей, по-леко!

— Е, жребецо, дръжте се като голямо момче! Това боли много по-малко от инфекцията, която можете да си докарате.

Той разтърка грубо раната, почисти я и тя прокърви отново.

— Слушайте, ще трябва малко да ви пообръсна, за да се закрепи превръзката. Става ли?

Очите на Бък се наляха със сълзи.

— Да, да, разбира се. А каква беше тая работа с Грабването?

— Има ли друго разумно обяснение? — отвърна докторът, докато подрязваше със скалпел косата на Бък.

Едно от момичетата от персонала се приближи и ги помоли да се пренесат в тоалетната.

— Обещавам, че ще почистя, сладурче — успокои я докторът. — Почти свършихме.

— Това да не е амбулатория! Имаме и други клиенти.

— Ами, занеси им питието и фъстъчките. Ще видиш, че едва ли ще се разстроят много от нас в ден като този.

— Няма да търпя да ми говорите така.

— Имаш право — отвърна той с въздишка, без да спира работата си. — Как ти е името?

— Сузи.

— Чуй ме, Сузи. Наистина бях груб. Извинявам се. Нека да довърша това и обещавам, че няма да приемам повече пациенти тук.

Сузи си тръгна, като клатеше глава.

— Докторе — каза Бък, — оставете ми визитната си картичка, за да ви се отблагодаря както трябва.

— Няма нужда — отвърна му лекарят, докато прибираше нещата си.

— Кажете ми какво е вашето обяснение за случилото се? Какво искахте да кажете с това Грабване?

— Е, друг път. Дойде ви редът за телефона.

Бък беше раздвоен, но не можеше да пропусне възможността да се обади в Ню Йорк. Набра директния номер, но не можа да се свърже. Включи модема си в телефона и натисна бутона за многократно набиране, докато в същото време четеше писмото от Мардж Потър — внушителната, вдъхваща уважение секретарка на Стив Планк.

Бък, негоднико! Сякаш ми е малко работата тук, та трябва да издирвам и семейството на гаджето ти. Къде я намери, тая Хати Дърам? Можеш да й предадеш, че успях да се свържа с майка й, но това беше преди някакво наводнение или буря, или нещо подобно да прекъсне отново телефонните връзки. Напълно здрава е, но е съкрушена и се зарадва много да чуе, че дъщеря й не е изчезнала. Двете сестри също са добре — по думите на майката.

Трогателно е, че помагаш така на хората, Бък. Стив каза, че ще се опиташ да се придвижиш насам. Ще се радваме да те видим. Всичко това е толкова ужасно. Засега знаем, че са изчезнали няколко души от редакцията. Още няколко не са се обадили, сред тях има и хора от Чикаго. След като и ти се обади, всички от ръководния състав са налице. Молих се за теб и се надявах да си добре. Забеляза ли, че това нещо май поразява невинните? Всички изчезнали са или деца, или много мили хора. Но пък, от друга страна, някои наистина прекрасни хора са си още тук. Двамата със Стив се радваме, че и ти си един от тях. Обади ни се.

Не казваше нито дума дали бе успяла да се свърже с роднините му. Баща му беше вдовец, а брат му живееше със семейството си. Бък се питаше дали го бе направила нарочно или просто още нямаше никакви вести за него. Племенниците му трябва да са изчезнали, ако беше вярно, че няма оцелели деца. Отказа се от опитите да се свърже директно с редакцията, но отново успя да се включи в компютърната мрежа. Зареди файловете и набързо натрака няколко съобщения за местонахождението си. По този начин, когато съобщителните връзки започнат да се нормализират, в „Глобъл Уикли“ вече ще са получили началото на репортажите му.

Бък остави слушалката и изключи модема докато следващият от опашката за телефона го гледаше с благодарност. След това отиде да търси доктора. Нямаше късмет. Мардж беше споменала за невинните. Докторът предполагаше, че това е Грабването. Стив се пошегува, че може да са извънземните. Но как да се изключи каквото и да било на този етап? Главата му бръмчеше от идеи за истината, скрита зад изчезванията. Търсенето й можеше да отнеме цял един живот!

Бък се нареди на опашката пред гишето за обслужване на пътниците, макар да знаеше, че шансовете да се придвижи до Ню Йорк по обичайните начини бяха нищожни. Докато чакаше, той се опита да си припомни какво му бе казал Хаим Розенцвайг, избран за Личност на годината, за младия Николае Карпатия от Румъния. Бък го беше споделил само със Стив Планк и той се съгласи, че е още рано да се разгласява тази твърде неясна история. Явно Розенцвайг бе силно впечатлен от Карпатия. Ала защо ли?

Както си беше на опашката, Бък седна на пода. Така се придвижваше малко по малко напред, заедно с останалите. Отвори от архива на компютъра си файловете с интервюто на Розенцвайг и потърси всичко, свързано с Карпатия. Спомни си как призна с неудобство пред Розенцвайг, че не е чувал за този човек. Текстът на интервюто се завъртя на екрана. Бък натисна клавиша за пауза и се зачете. Сигналната светлина замига — батерията се беше изтощила. Той зарови в чантата си, измъкна от там един удължител и включи компютъра в контакт на отсрещната стена. „Внимавайте — кабел!“ — предупреждаваше от време на време минаващите хора. Една от служителките му извика да изключи жицата.

Той й се усмихна.

— Ами ако не го направя? Ще накарате колегите си да ме изхвърлят? Или ще извикате да ме арестуват? Хайде, поне днес му отпуснете края!

Едва ли някой обръщаше внимание на смахнатия, който седеше на пода и крещеше на момичето зад гишето. Такива неща бяха рядкост в клуба на „Панкон“, но днес никой с нищо не можеше да бъде изненадан.

* * *

Рейфърд Стийл слезе от хеликоптера на площадката пред Общинската болница в Арлингтън Хайтс. Тук пилотите трябваше да освободят място за един пациент, който да бъде закаран до Милуоки. Останалите летци се въртяха около входа на болницата с надеждата да намерят такси, но Рейфърд реши, че е по-добре да тръгне пеша.

Беше на около осем километра от къщи и щеше да е по-лесно, ако се придвижи на автостоп, отколкото да чака такси. Капитанската му униформа и спретнатия външен вид внушаваха доверие и той се надяваше все някой да го вземе.

Докато крачеше, преметнал шлифера си през рамо и с чанта в ръка, го обхвана усещане за празнота и отчаяние. Хати сигурно вече се е прибрала, проверява съобщенията и се опитва да се свърже със семейството си. Ако Айрин и малкият Рей наистина бяха изчезнали, къде ли са били, когато се е случило? Щеше ли да разбере дали са изчезнали, или са загинали при някоя от последвалите злополуки?

Рейфърд пресметна, че изчезванията са станали късно вечерта, около 23 часа. Не можеше да си представи, че по това време не са били вкъщи. Едва ли нещо би ги накарало тогава да излязат навън.

На „Алгонкуин Роуд“ една жена на около четиридесет спря и Рейфърд се качи. Благодари й и обясни къде живее. Тя каза, че познава района.

— Имам приятелка, която живее там. Всъщност, живееше… Ли Нгъ. Азиатката от новините на седми канал.

— Познавам и нея, и мъжа й — потвърди Рейфърд. — Все още живеят на нашата улица.

— Вече не. Днес обедните новини бяха посветени на нея. Цялото семейство е изчезнало.

Рейфърд си пое шумно въздух.

— Не мога да повярвам. Вие изгубихте ли някого?

— Уви, да — отвърна тя с треперещ глас тя. — Цяла дузина племенници.

— Олеле!

— А вие?

— Още не знам. Идвам от полет и не съм успял да се свържа с никого.

— Искате ли да ви изчакам?

— Не, няма нужда. Имам кола, ако се наложи да отида някъде.

— „О’Хеър“ е затворено, да знаете — предупреди го тя.

— Така ли? Откога?

— Току-що съобщиха по радиото. Пистите са заети от самолети, летището гъмжи от хора, навсякъде по пътищата има задръствания.

— Разкажете ми подробности.

Когато колата навлезе в Маунт Проспект, Рейфърд се почувства невероятно уморен и отпаднал. Всички улици бяха задръстени от коли. Наоколо се суетяха хора. Навсякъде някой търсеше някого. Стана му ясно, че много скоро ще се присъедини и той.

— Да ви предложа ли нещо? — попита той, когато жената спря пред дома му.

Тя поклати отрицателно глава.

— Радвам се, че можах да ви помогна. Молете се за мен, ако можете. Не знам дали ще понеса всичко това.

— Не ме бива много в молитвите — призна си Рейфърд.

— Ще се научите — каза тя. — Някога и аз не можех, но сега го правя.

— Тогава вие ще се молите за мен.

— Да. Можете да разчитате на това.

Рейфърд постоя на улицата и помаха на жената, докато тя се скри от погледа му. Дворът и пътеката бяха, както винаги, идеално пометени. Голямата къща — неговото най-сериозно завоевание — бе тиха като гробница. Отключи входната врата. Вестникът на площадката, спуснатите завеси на прозорците, миризмата на прегоряло кафе — всичко му подсказваше това, от което най-много се боеше.

Айрин бе безупречна домакиня. Денят й започваше винаги в шест, със специалната марка кафе без кофеин и едно варено яйце. Радиото се включваше в 6:30, настроено на местната християнска станция. Когато сутрин слизаше долу, първата работа на Айрин бе да дръпне завесите в предната и задната част на къщата.

Сякаш буца беше заседнала на гърлото му. Той хвърли вестника в кухнята и без да бърза, остави шлифера си на закачалката, а чантата мушна в дрешника. Сети се за пакетчето, което Айрин му бе изпратила в „О’Хеър“ и го сложи в големия джоб на униформата си. Реши да го носи със себе си, докато търси доказателства, че е изчезнала. Ако не я намереше, се надяваше да е била права. Сега повече от всичко му се искаше да се е сбъднала мечтата й. Дано Исус я е отвел със Себе Си. Дано това пътуване към Неговото царство на небето, както обичаше да се изразява тя, да е било вълнуващ, безболезнен миг. Ако някой го заслужаваше, това наистина бе тя.

А Рейми? Къде ли е той? С нея, разбира се. Ходеше с майка си на църква дори когато Рейфърд отказваше. Изглежда му харесваше да вниква в нещата. Четеше Библията и я изучаваше.

Рейфърд щракна копчето на кафеварката, която се беше включвала и изключвала повече от седем часа. Кафето се бе развалило и той го изля, като остави каничката в мивката. Изключи радиото, по което християнската станция бълваше неспирно и монотонно новини за трагедията и бедствените последици от нея.

Огледа дневната, столовата и кухнята. Не очакваше да види нищо друго, освен безупречния ред и чистота, които поддържаше Айрин. Сълзи напираха в очите му. Дръпна завесите, както би направила тя. Възможно ли е да е излязла някъде? Да е отишла на гости? Да му е оставила някаква бележка? Но ако беше така и ако в крайна сметка откриеше жена си, какво щеше да означава това за вярата й? Дали така щеше да се потвърди, че всъщност не става дума за Грабването, което тя очакваше? Или смисълът щеше да е, че и тя като него е изгубена, изоставена от Бога? Ако това беше Грабването, в което тя вярваше, Рейфърд се надяваше заради самата нея да е изчезнала. Но болката и празнотата вече го надвиваха.

Той включи телефонния секретар и прослуша всички онези съобщения, които бе чул още на летището, дори и онова, което сам беше оставил. Собственият му глас звучеше странно. Долови някакъв фатализъм — сякаш знаеше, че не говори на жена си и сина си, а само се преструва.

Не се решаваше да се качи на горния етаж — мисълта за това го плашеше. Мина през дневната и се отправи към гаража. Дано една от колите да я няма. И наистина се оказа така! Нямаше я. Може би Айрин е заминала някъде. Но при тази мисъл Рейфърд се свлече на стъпалото пред гаража. Всъщност я нямаше неговата кола. БМВ-то, с което беше отишъл до „О’Хеър“ предния ден. Когато разчистят пътищата, то ще е там и ще го чака.

Другите две коли си бяха на местата. Едната беше на Айрин, а другата използваше Клои, когато си останеше вкъщи. Имаше и толкова неща, които му напомняха за Рейми: количката, шейната, колелото… Сега се мразеше за всички онези неизпълнени обещания, които бе давал на сина си да прекарва повече време с него. Е, сега поне имаше достатъчно време за разкаяние!

Рейфърд се изправи и пликът изшумоля в джоба му. Време беше да се качи горе.

* * *

Точно когато наближаваше неговия ред на опашката пред гишето в клуба на „Панкон“, Бък откри материала, който му трябваше. По време на интервюто, което записваха в продължение на няколко дни, той бе изразил мнението, че всъщност всички държави се опитват да се докарат пред Розенцвайг, с надеждата да се доберат до формулата и да я използват в свой собствен интерес.

— Това наистина се оказа много интересно — беше отвърнал Розенцвайг и очите му трепнаха. — Най-забавно ми бе посещението на самия вицепрезидент на САЩ. Искаше да ме зачете, да ме представи на самия президент, да организира парад в моя чест, да ми даде научна степен и т.н. Дипломатично премълча, че ще му дължа нещо в замяна, но всъщност би трябвало да му дължа всичко, нали? Много се говори какъв приятел на Израел са били Съединените щати през годините. А и така си беше. Как бих могъл да го оспоря? Аз обаче сметнах, че похвалите и любезностите са за мен самия и с присъщата си скромност ги отклоних. Защото, трябва да признаете, млади момко, аз наистина съм много скромен.

Старецът се беше изсмял гръмогласно над себе си и му бе разказал още няколко истории за посещенията на разни величия, целящи да го очароват.

— А нямаше ли и някой искрен между тях? — бе попитал Бък. — Не ви ли направи някой впечатление?

— Да! — беше отвърнал Розенцвайг без колебание. — От най-странния и объркан край на света — Румъния. Не знам дали някой го бе изпратил или идваше сам, но ми се струва по-вероятно второто, защото той беше с най-нисък ранг от всички, които ме посетиха, след като ми връчиха наградата. Затова и поисках да го видя. Той сам помоли да го приема. Беше прескочил обичайните политически процедури и протоколни канали.

— И той беше…?

— Николае Карпатия.

— Карпатия като…?

— Да, като Карпатите. Мелодично име, нали? Видях един очарователен и скромен човек. Почти като мене — и той отново се бе засмял.

— Не съм чувал за него.

— Но ще чуете. Ще чуете.

Бък се опитваше да накара стареца да продължи:

— Защото той е…?

— Забележителен. Това е всичко, което мога да кажа.

— И в момента е някакъв дипломат, макар и не високопоставен?

— Член е на Долната камара на Румънския парламент.

— На Сената?

— Не, Сенатът е Горната камара.

— Да, точно така.

— Не се чувствайте неудобно, че не знаете. Макар да сте международен журналист, това си го знаят само румънците и някои учени като мен, които се занимават с политика. Това е нещо, което бих искал да изуча.

— В свободното си време.

— Точно така. Но дори и аз не бях чувал за този човек. Всъщност, знаех, че в Камарата на депутатите — така наричат Долната камара в Румъния — има един миротворец, който е начело на движението за разоръжаване. Но не знаех как се казва. Предполагам, че крайната му цел е световното разоръжаване, в което ние, израелците, не вярваме. Само че той трябва първо да разоръжи собствената си страна — нещо, което едва ли и вие ще доживеете. Между другото, той е на вашата възраст. Рус и синеок, каквито са били прадедите му, дошли от Рим, преди да се смесят с монголите.

— Какво толкова ви хареса у него?

— Да започнем с това, че говори моя език така добре, както родния си. Английският му също е отличен. Казаха ми, че говорел така свободно и още няколко езика. С добро образование, но и със собствена мисъл. А и просто го харесвам, като човек. Много умен. Много честен. Много открит.

— Какво искаше от вас?

— Това най-много ми допадна. Като видях колко е откровен и почтен, направо му поставих този въпрос. Настояваше да го наричам „Николае“, та аз му казах (след цял час размяна на любезности): „Николае, какво искате от мене?“. И знаете ли, младежо, какво ми отвърна той? Каза ми: „Д-р Розенцвайг, нужна ми е само вашата добронамереност“. Какво бих могъл да кажа? Успокоих го: „Имате я, Николае“. Аз също си падам малко пацифист. Разбира се, опитвам се да бъда реалист. Пред него не направих това уточнение. Казах му само, че може да разчита на моята добронамереност. Между другото, това се отнася и за вас.

— Предполагам, че не я раздавате така лесно.

— Ето затова ви харесвам и я предоставям и на вас. Един ден ще се запознаете с Карпатия. Ще си допаднете. Той може би няма да успее да осъществи своите мечти и цели дори в собствената си страна, но е човек с възвишени идеали. Ще се открои и вие със сигурност ще чуете за него, както и той — за вас. А може би и сам ще го потърсите. Нали не се лъжа?

— Надявам се.

Не беше усетил кога дойде неговия ред. Прибра удължителя и се извини на момичето зад гишето за държанието си.

— Съжалявам, че бях груб — каза, като се надяваше на прошка. Не я получи. — Просто днес е такъв ден — е, мисля, че разбирате!

Но тя очевидно не разбираше. И за нея денят беше тежък. Погледна го спокойно и попита:

— Какво не мога да направя за вас?

— А, имате предвид, защото не изпълних онова, което ми казахте?

— Не, питам всички. Позволявам си малка шега, защото наистина не мога да направя нищо за никого. Всички полети са отменени. Ще затворят летището всеки момент. Кой знае кога ще успеят да разчистят и да пуснат някакъв транспорт. Ще ви изслушам, разбира се, но не мога да приема багажа ви, да ви запазя билет за какъвто и да било полет, да ви свържа по телефона, да ви взема стая в хотел и всичко останало, което винаги правим с удоволствие за нашите членове. Нали сте член на клуба?

— Дали съм член!

— Каква карта имате? Златна или платинена?

— Госпожице, моята карта е криптонова.

Той измъкна картата си, от която ставаше ясно, че принадлежи към трите процента привилегировани клиенти на авиолиниите в целия свят. Дори да беше останало само едно място в трета класа, то се полагаше на него и веднага се заменяше за първа класа, без доплащане.

— Боже мой! — извика тя. — Да не би да сте Камерън Уилямс от онова списание?

— Да, същият.

— „Тайм“, нали?

— Не богохулствайте! От конкуренцията съм.

— О, разбира се. Знам, защото исках да ставам журналистка. Учих малко в колежа. А и съм чела за вас. Най-младият награден журналист, най-сензационните истории, разказани от момче, ненавършило дванайсет.

— Много забавно!

— Да де. Нещо такова…

— Не мога да повярвам, че се шегуваме в такъв ден — каза Бък.

Тя внезапно помръкна:

— Дори не ми се мисли! И така, какво бих могла да направя, ако изобщо мога да направя нещо за вас?

— Ето какво — трябва да се добера до Ню Йорк. Не ме поглеждайте така. Знам, че е почти невъзможно да се стигне до там. Но вие познавате разни хора. Сигурно ще се сетите за пилоти, които правят чартърни полети в тая посока. Знаете и от кои летища тръгват. Да предположим, че имам неограничени средства и мога да платя каквото трябва. При кого ще ме изпратите?

Тя се втренчи в него.

— Не мога да повярвам, че искате това от мен.

— Защо?

— Защото наистина познавам един пилот. Лети с тия малки самолетчета от летищата в Уокиган и Палуоки. Скъпчия е и е от тези, дето взимат двойно по време на бедствие. А пък ако разбере кой сте и че сте готов на всичко…

— Няма да го крия… Дайте ми координатите му.

* * *

Да го чуеш по радиото и да го видиш по телевизията беше едно, а да се сблъскаш очи в очи — съвсем друго нещо. Рейфърд Стийл нямаше представа как ще се почувства, когато открие доказателства, че жена му и синът му са изчезнали от лицето на земята.

Поспря се на горната площадка и се загледа в семейните снимки. Айрин, каквато си беше подредена, ги бе закачила в хронологичен ред. В началото бяха прадядовците и прабабите им. От старите, напукани черно-бели фотографии го гледаха суровите, загрубели лица на мъже и жени от Средния запад. Следваха поизбелелите цветни снимки на баба му и дядо му на петдесетгодишнината от сватбата им. До тях се подреждаха родителите, братята и сестрите им и накрая — самите те. Откога не беше се вглеждал в сватбената им снимка: тя — с тупирана прическа, а той — с коса над ушите и големи рунтави бакенбарди?

Ами тези снимки на дъщеря им — осемгодишна, гушнала малкия Рей! Благодарен беше, че поне Клои е още тук и все някак може да се свърже с нея. Но какво говореше това за останалите двама? Че са изчезнали? Не знаеше на какво да се надява и за какво да се моли: Айрин и Рей да са още тук и ситуацията всъщност да не е каквото изглежда?

Не можеше да чака повече. Вратата на детската стая беше открехната. Часовникът звънеше. Рейфърд натисна бутона и го спря. На леглото лежеше книгата, която Рейми бе чел. Рейфърд издърпа бавно одеялото и видя пижамата, бельото и чорапите на сина си. Седна на леглото и заплака, като почти се усмихваше през сълзи при спомена как Айрин непрекъснато опяваше, задето Рейми спи с чорапи.

Докато сгъваше внимателно дрехите, той забеляза своя снимка на нощното шкафче до леглото. Беше на летището — усмихнат, с шапка под мишница, а през прозореца се виждаше един боинг 747. Снимката беше надписана: „На Рейми — с обич. Татко“. Отдолу беше добавил: „Капитан Рейфърд Стийл, авиокомпания «Панконтинентал», летище «О’Хеър».“ Поклати глава. Какъв е тоя баща, дето дава автограф на собствения си син?

Почувства тялото си натежало като олово. Едва събра сили да се изправи. Зави му се свят и си спомни, че не бе ял нищо от часове. Излезе бавно от стаята и без да се обръща, затвори вратата зад себе си.

В дъното на коридора се спря пред двойните врати, които водеха към спалнята. Как хубаво я беше украсила Айрин — с ръчно плетени дантели и най-различни джунджурийки! Беше ли й казвал колко високо цени всичко това? А беше ли го оценявал наистина?

Тук нямаше часовник, който да звъни. Айрин се будеше от мириса на кафето. Видя друга тяхна снимка: той — вперил самоуверен поглед в обектива, а тя — зяпнала него. Не я заслужаваше. Всъщност заслужаваше точно това — да осъзнава собствения си егоцентризъм и да бъде лишен от най-важното същество в живота си.

Приближи се до леглото. Беше му ясно какво ще открие: вдлъбнатината от главата й на възглавницата, гънките от тялото й по чаршафа. Усещаше нейната топлина, мириса на кожата й, макар да знаеше, че леглото е студено. Внимателно повдигна завивката и видя медальона, в който носеше негова снимка, нощницата от памучно трико, за която й се бе присмивал и тя я обличаше само когато той не си беше вкъщи. Всичко потвърждаваше, че си е отишла.

Видя годежната халка до възглавницата — там, където Айрин имаше навик да подпира с ръка бузата си. Нещо сякаш го сграбчи за гърлото, очите му се наляха със сълзи. Не можа да издържи повече и избухна в ридания. Сложи халката на дланта си и седна на ръба на леглото, изтерзан от умора и скръб. После я пусна в джоба на сакото си и напипа пакета, който Айрин му беше изпратила. Отвори го. Вътре намери две от любимите си курабийки, украсени със сърчица от шоколад.

„Колко мила, колко нежна жена! — си помисли Рейфърд. — Никога не съм я заслужавал, никога не съм я обичал достатъчно!“ Сложи курабийките на нощното шкафче и ароматът им изпълни стаята. С вкочанени пръсти съблече дрехите си и ги остави да паднат на пода. Легна с лице към възглавницата. Прегърна нощницата на Айрин, за да улови аромата й и да я усети до себе си.

Плака дълго и неусетно заспа.