Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (18) (Роман за последните дни на Земята)

Осемнадесета глава

Бък последва Стив в кабинета му.

— Чу ли за ония откачалки пред Стената на плача? — запита го Стив.

— В момента това най-малко ме вълнува — сопна се Бък. — Да, видях ги и не, не искам да отразя събитието. А сега обясни ми каква е тая работа?

— Тук ще бъде кабинетът ти. Мардж ще бъде твоя секретарка.

— Не е възможно да смяташ, че искам да заема твоето място. Първо, не можем да си позволим да те загубим. Ти си единственият нормален между нас.

— Включваш ли себе си?

— Особено себе си. Наистина трябва страшно да си повлиял на Бейли, за да смята, че ще се справя с твоята работа.

— Това вече е твоята работа.

— Смяташ, че трябва да приема?

— Със сигурност. Не съм предлагал никой друг, а и Бейли няма други кандидати.

— Той може да има когото си поиска, стига да обяви свободното място. Кой друг, освен мен би се отказал от тази възможност?

— Ако предложението е толкова съблазнително, защо не го приемеш?

— Няма да мога да се освободя от усещането, че съм седнал на твоя стол.

— Ами тогава смени стола.

— Разбираш какво имам предвид, Стив. Без тебе няма да е същото. Тази работа не е за мене.

— Погледни нещата по друг начин, Бък. Ако не приемеш работата, няма да имаш думата за това кой ще ти стане шеф. Има ли тук някой, за когото би искал да работиш?

— Да — за тебе.

— Късно е. Утре вече няма да съм тук. Помисли сериозно. Искаш ли да работиш за Хуан?

— Не бих го препоръчал.

— Няма да препоръчам никой друг, освен тебе. Ако не приемеш, оставаш сам. Ако изпуснеш шанса си, ще се наложи да работиш за някой, който вече те ненавижда. Колко горещи новини смяташ, че ще ти дадат да отразяваш?

— Ако ме изтикат встрани, ще ги заплаша, че ще отида да работя за „Тайм“ или някъде другаде. Бейли няма да допусне това.

— Ако откажеш повишението, може и да го допусне. Подобен отказ не влияе добре на кариерата.

— Искам само да пиша.

— Признай си, никога ли не ти е минавало през ума, че можеш да ръководиш редакторския екип по-добре от мен?

— О, много пъти.

— Е, открива ти се възможност да опиташ.

— Бейли никога няма да се съгласи да запазвам най-добрите теми за себе си.

— Постави му го като условие, за да приемеш. Ако не се съгласи, губи той, не ти.

За първи път лъч светлина озари Бък и той се замисли за възможността да заеме поста главен редактор.

— Все още не мога да повярвам, че ще напуснеш, за да станеш прессекретар, Стив. Та дори и на Николае Карпатия.

— А имаш ли представа какво го очаква, Бък?

— Много малка.

— Зад него стои безбрежно море от власт, пари и влияние, които ще го издигнат до световна слава така бързо, че свят ще ни се завие.

— Чуй се само как говориш. И това ми било журналист.

— Чувам се много добре, Бък. Никой друг не може да ме накара да се чувствам така. Нито един американски президент, нито един генерален секретар на ООН не е в състояние така да ми завърти главата.

— Мислиш, че ще продължава да се издига?

— Бък, светът очаква Карпатия. Нали беше в залата в понеделник? Видя всичко. Чу всичко. Срещал ли си досега човек като него?

— Не.

— Няма и да срещнеш. Ако искаш да знаеш мнението ми, Румъния е твърде малка за него. Европа също е твърде малка. Дори ООН е твърде малка.

— Ама какъв ще става той, Стив. Владетел на света?

Планк се засмя.

— Няма да се нарича точно така, но не го подценявай. Най-хубавото у него е, че той дори не съзнава силата на въздействието си. Не търси съзнателно тази роля. Тя му се полага заради неговия интелект, сила и страст.

— Надявам се знаеш, че зад него стои Стонагъл.

— Разбира се. Но скоро той ще надмине Стонагъл по влияние заради огромната си дарба. Стонагъл не може да се появява прекалено много пред публика, така че няма да е в състояние да увлече масите след себе си. Когато Николае дойде на власт, той ще има права над Стонагъл.

— Е, това вече е нещо.

— Казвам ти, че ще стане по-скоро, отколкото всеки от нас може да си представи, Бък.

— С изключение на теб, разбира се.

— Така ми се струва. Знаеш, че инстинктът ми никога не ме е лъгал. Убеден съм, че това ще е един от най-забележимите възходи в историята на човечеството. Може би най-големият. И аз ще помогна това да се случи.

— А какво ще кажеш за моя инстинкт, Стив?

Планк присви устни.

— Това е нещо, за което винаги съм ти завиждал, Бък, наред с таланта ти на журналист и репортер.

— Тогава можеш да бъдеш напълно спокоен. Моят инстинкт ми подсказва същото. Почти ти завиждам, Стив, но не бих могъл да бъда ничий прессекретар. Това е твоят влак. Не го изпускай.

Стив се засмя.

— Ще държим връзка. Винаги ще имаш достъп до мен и до Николае.

— Това ми стига.

По уредбата се чу гласът на Мардж. Без да предупреди, че ще ги прекъсне, тя извика развълнувано:

— Включи си телевизора, Стив. Или по-точно, Бък. Или на когото е телевизорът сега.

Стив се усмихна на Бък и натисна копчето на телевизора. Си Ен Ен предаваше на живо от Йерусалим. Двама мъже се бяха опитали да нападнат проповедниците пред Стената на плача. Дан Бенет предаваше от мястото на събитието.

„Тук се разигра грозна сцена на опасен сблъсък, предизвикан от, както тук ги наричат, двамата проповедници еретици, известни само като Моис и Ели — разказваше Бенет. — Използваме тези имена, защото те се обръщат така един към друг. Но до този момент не сме успели да открием каквито и да било сведения за тях. Не знаем нищо за произхода им, семействата или приятелите им. Те се редуват да говорят — да проповядват, ако предпочитате — с часове и продължават да твърдят, че Исус Христос е Месия и че неотдавнашните изчезвания на хора по целия свят, включително и тук, в Израел, са всъщност доказателство, че Христос е грабнал вярващите.

На въпроса защо и те не са изчезнали, след като знаят толкова, онзи, който нарича себе си Моис, отговори, цитирам: «Не ви е дадено да знаете откъде идем и накъде отиваме». Другарят му, Ели, добави: «В дома на Моя Отец има много обиталища» — очевидно цитат от Новия Завет на думи, казани от Христос.“

Стив и Бък се спогледаха.

„През по-голямата част от деня двамата проповедници са заобиколени от религиозни фанатици. Само преди минути те бяха нападнати от двама младежи. Вижте как нашата камера е заснела инцидента. Ето нападателите, които си проправят път от дъното на тълпата. И двамата са облечени в дълги дрехи с качулки и имат бради. Когато излизат напред, става ясно, че са въоръжени.

Единият изважда автомат «Узи», а другият — щик, който вероятно е свалил от израелска пушка. Този с щика е първи. Той се спуска напред и насочва оръжието към Моис, който продължава да говори. Зад него Ели веднага пада на колене и вдига лице към небето. Моис млъква и само гледа мъжа, който явно се препъва и се просва на земята. В това време другият насочва автомата към проповедниците и явно натиска спусъка.

Не се чува шум от стрелба. Автоматът най-вероятно е засякъл, а нападателят пада върху спътника си и двамата остават да лежат на земята. Групата от странични наблюдатели се е отдръпнала и хората са се разбягали. Но вижте внимателно повторението. Човекът с автомата сякаш пада без видима причина.

Докато гледате репортажа, двамата нападатели лежат в краката на проповедниците, които не спират да говорят. Разгневени хора от тълпата призовават да се окаже помощ на нападателите. Моис говори на еврейски. Нека го чуем. Ще превеждаме, докато гледаме записа.

Той казва: «Хора от Сион, приберете вашите мъртви! Махнете от нас тези чакали, които не могат да ни сторят нищо!».

Няколко души от тълпата плахо се опитват да се приближат към тях. В същото време около входа към Стената се събират израелски войници. Фанатиците край двамата мъже им махат с ръце да се отдалечат.

Сега Ели взима думата: «Вие, които искате да помогнете на падналите, не сте заплашени, освен ако не тръгнете срещу двамата помазани от Всевишния». Той явно има предвид себе си и своя сподвижник. Хората обръщат повалените нападатели по гръб, някои започват да плачат и да крещят, като се отдръпват назад. Чуваме ги да казват: «Мъртви са! И двамата са мъртви!». Сега тълпата явно вече иска войниците да дойдат при Стената на плача. Хората им правят път. Войниците, разбира се, са тежковъоръжени. Не знаем дали ще се опитат да арестуват проповедниците, но всъщност виждаме, че двамата нито се защитават, нито нападат когото и да било.

Отново говори Моис: «Изнесете вашите мъртви, но не ни доближавайте, защото така казва Господ Бог на Силите!». Тези думи са изречени с такава сила и авторитет, че войниците набързо опипват пулса на падналите нападатели и ги отнасят. Ще ви информираме незабавно щом получим сведения за двамата въоръжени младежи. В момента проповедниците продължават да крещят и да прогласяват: «Исус от Назарет, роден във Витлеем, Цар на юдеите, Избраният, Владетелят на всички народи».

От Израел за Си Ен Ен предаде Дан Бенет.“

По време на предаването Мардж и няколко от редакторите се бяха вмъкнали в кабинета на Стив.

— Това вече беше върхът! — каза един от тях. — Ама че откачалки са тия двамата.

— Кои по-точно? — попита Бък. — Не можеш да отречеш, че проповедниците, каквито и да са те, предупредиха нападателите си.

— Всъщност какво става там? — попита някой друг.

— Стават неща, които никой не е в състояние да обясни — отвърна Бък.

Стив повдигна вежди и подхвърли:

— Никой не е успял да обясни и девственото зачатие, а хората вярват в него от векове.

Бък се изправи и каза:

— Трябва да отида до летище „Кенеди“.

— Какво реши за предложението?

— Имам двадесет и четири часа. Забрави ли?

— Недей да чакаш до последния момент. Ако отговориш много бързо, ще си помислят, че проявяваш прекалено голям интерес. Ако пък се забавиш, ще изглеждаш нерешителен.

Стив беше прав и Бък знаеше това. Щеше да му се наложи да приеме повишението просто за да се предпази от други възможни претенденти за този пост. Но не му се искаше тая мисъл да го преследва през целия ден. Беше доволен, че реши да се срещне с Хати Дърам. Единственият проблем сега бе дали ще я познае. Бяха се запознали при доста тревожни обстоятелства.

* * *

В сряда, малко след пладне Рейфърд и Клои пристигнаха на летище „Кенеди“ и направо отидоха в клуба на „Панконтинентал“, за да чакат Хати Дърам.

— Обзалагам се, че няма да дойде — каза Клои.

— Защо?

— На нейно място не бих дошла.

— Но не си на нейно място, слава богу.

— Не я принизявай, татко. С какво си по-добър от нея?

Рейфърд се почувства ужасно неловко. Клои имаше право. Нима можеше да се отнася към Хати с пренебрежение само защото от време на време изглеждаше малко глуповата? Това не му пречеше преди, когато го занимаваха по-скоро физическите й дадености. А сега, след като се беше държала грубо по телефона и не бе потвърдила, че приема предложението му да се срещнат днес, той реши, че вече по-малко желае да говорят или че всичко това просто не си заслужава усилието.

— Добре, с нищо не съм по-добър от нея — отстъпи той. — Но защо казваш, че на нейно място не би дошла?

— Защото ще знам какво възнамеряваш. А ти смяташ да й кажеш, че вече нямаш чувства към нея, но сега си загрижен за вечния живот на душата й.

— Сега ти принизяваш нещата.

— А защо трябва да я впечатли твоята загриженост за душата й, след като е смятала, че те интересува като човек?

— Точно в това е проблемът, Клои. Та тя дори не ме интересуваше като човек.

— Но тя не го знае. Ти си се държал толкова благоразумно и предпазливо, че е решила, че си по-добър от мнозина други мъже, които направо й се нахвърлят. Сигурна съм, че се чувства неудобно заради мама и вероятно разбира, че не си готов да започнеш нова връзка. Но едва ли ще й е много приятно да я отрежеш, сякаш и тя има вина за нещо.

— Има вина все пак.

— Не, няма, тате. Тя просто е била свободна. За разлика от тебе. Но ти си се държал сякаш също не си обвързан. Такава е играта в наши дни.

Рейфърд поклати глава.

— Може би затова никога не съм бил особено добър играч.

— Радвам се, че е било така. Заради мама.

— Значи смяташ, че не трябва да зарязвам Хати така изведнъж или че не бива да й говоря за Бога?

— Ти вече си я зарязал, тате. Тя се досети какво искаш да й кажеш и ти не го отрече. Затова мисля, че няма да дойде. Все още се чувства наранена. Може би дори е бясна.

— Да, тя още по телефона беше бясна.

— Тогава какво те кара да смяташ, че ще сподели интереса ти към небето?

— Не става дума за интерес! Но и така да е, нима това не доказва, че сега наистина държа на нея?

Клои отиде да си купи нещо за пиене. Когато се върна, седна до баща си и сложи ръка на рамото му.

— Не искам да се правя на всезнаеща — каза тя. — Знам, че си два пъти по-стар от мене. Но нека ти подскажа как мисли една жена, особено жена като Хати. Съгласен ли си?

— Целият съм в слух.

— Има ли в семейството й вярващи?

— Мисля, че не.

— Не си я питал? Или не ти е казвала?

— Никога не сме говорили кой знае колко сериозно за това.

— И ти никога не си й се оплаквал от увлеченията на мама, както постъпваше пред мен?

— Всъщност, като се замисля, да. Естествено, опитвах се да го използвам, за да й докажа, че ние с майка ти вече не се разбираме особено.

— Но Хати не ти е споменавала нищо за своето отношение към Бога?

Рейфърд се мъчеше да си спомни.

— Май че каза нещо в защита на майка ти или просто изрази съчувствие към нея.

— Това е разбираемо. Дори ако е искала да застане между вас, може би е предпочитала да бъде сигурна, че ти си този, който слага прът в колелата, не тя.

— Не схващам накъде биеш.

— Всъщност не исках да кажа това. Мисля, че не можеш да очакваш от човек, който дори не ходи на църква, да се заинтересува от небето, Бога и всичко останало. Аз самата се затруднявам, въпреки че те обичам и разбирам, че вярата се е превърнала в смисъл на живота ти. Трудно може да се предположи, че тя ще прояви някакъв интерес, особено ако й се стори, че трябва да го приеме като компенсация.

— Компенсация за какво?

— За това, че си престанал да се интересуваш от нея.

— Но точно сега моят интерес към нея е по-безкористен, по-истински!

— За теб — може би. За нея обаче това няма да е така привлекателно, както възможността да има някой, който да я обича и да бъде с нея.

— Но самият Бог ще направи това за нея.

— На тебе може да ти звучи много добре, тате. Просто ти казвам, че в този момент тя едва ли би искала да чуе нещо подобно.

— Ами ако все пак дойде? Да не й ли говоря за това?

— Не знам. Ако дойде, това може да означава, че все още се надява на нещо с теб. Има ли основание?

— Не!

— Значи си длъжен да й го кажеш. Но бъди по-тактичен и не използвай момента, за да й пробутваш…

— Престани да говориш за вярата ми като за нещо, което се опитвам да продам или да пробутам.

— Извинявай. Само се опитвам да си представя как ще й прозвучи.

Сега Рейфърд беше още по-объркан отпреди. Не знаеше как да постъпи и какво да каже на Хати. Опасяваше се, че това, което казва дъщеря му, бе вярно. А и така успя да получи известна представа как самата Клои вижда нещата. Брус Барнс му бе казал, че много хора са слепи и глухи за истината, докато сами не я открият. И тогава всичко им става напълно ясно. Как можеше да не се съгласи? Та нали самият той вече го бе изживял.

* * *

Когато към единайсет часа Бък влезе в клуба, Хати се спусна към него. Дори да бе имал някакви предчувствия и да бе хранил някакви надежди, те мигом се изпариха. Първото нещо, което тя изрече, беше:

— Значи ще ме запознаеш с Николае Карпатия?

Бък й беше обещал, че ще се опита да я представи на Николае, без да обмисли нещата сериозно. Но след като изслуша хвалебствията на Стив за изключителните качества на Карпатия, Бък реши, че ще е твърде дребнаво да се обади и да поиска да му представи една позната, негова почитателка. Телефонира на д-р Розенцвайг.

— Професоре, чувствам се малко глупаво и неловко. Можете спокойно да ми откажете. Знам колко е зает и колко отговорности лежат на плещите му. А и не е толкова важно да се запознае с това момиче.

— А, значи е момиче?

— Да, една млада жена. Стюардеса е.

— Искаш да го запознаеш със стюардеса?

Бък не знаеше какво да каже. Точно от такава реакция се страхуваше. Докато се колебаеше, Розенцвайг покри с ръка слушалката и извика нещо на Карпатия.

— Професоре, недейте! Дори не го питайте!

Но той вече му беше казал. След секунда Бък чу отново гласа на Розенцвайг:

— Николае каза, че твоите приятели са и негови приятели. Може да ти отдели няколко минути, но само толкова, и то — веднага.

Бък и Хати незабавно се метнаха на едно такси и се отправиха към хотел „Плаза“. Той усети веднага колко неудобно се чувства, а и колко по-зле ще се почувства след малко. Репутацията му пред Розенцвайг и Карпатия на журналист с международна известност щеше неизбежно да пострада, когато за него се заговори като за „оня навлек, дето домъкнал една фенка да се ръкува с Николае“.

Не можеше повече да крие неудобството си. В асансьора не се сдържа и я предупреди:

— Той наистина има само няколко минути. Не бива да стоим дълго.

Хати се взря в него.

— Знам как да се отнасям с важни личности. Често ми се случва да ги обслужвам по време на полет — напомни му тя.

— Да, естествено.

— Ако се притесняваш от мен или…

— Няма нищо подобно, Хати.

— Ако смяташ, че не знам как да се държа…

— Извинявай. Мислех само за неговата претрупана програма.

— Е, в момента ние сме включени в програмата му, нали?

Бък въздъхна примирено.

— Да, предполагам, че е така — каза той, а после си помисли: „Защо ли все се забърквам в подобни истории?“.

В преддверието Хати спря пред едно огледало и провери дали всичко по лицето й е наред. Един служител от охраната отвори вратата, кимна на Бък и огледа момичето от главата до петите. Тя не му обърна никакво внимание и източи шия, за да види Карпатия. Д-р Розенцвайг се показа от приемната и се обърна към Бък:

— Камерън, моля те, ела за момент.

Бък се извини на Хати и я изостави, което явно никак не й хареса. Розенцвайг го дръпна настрана и му прошепна:

— Би искал да те види първо насаме.

„Започва се — помисли си Бък, като с поглед се извини на Хати и й даде знак с ръка, че няма да се бави. — Николае ще ми откъсне главата, задето му губя времето.“

Завари Карпатия да стои на няколко крачки от телевизора и да гледа Си Ен Ен. Беше скръстил ръце на гърдите си и подпираше брадата си с пръст. Хвърли поглед в посоката, от която идваше Бък, и му махна да влезе. Като затвори вратата зад себе си, журналистът се почувства като наказан ученик в кабинета на директора. Но Николае дори не спомена за Хати.

— Видя ли какво става в Йерусалим? — попита той. Бък кимна. — Най-странното нещо, което някога съм виждал.

— Не го намирам чак толкова странно — каза Бък.

— Наистина ли?

— Бях в Тел Авив по време на руското нападение.

Карпатия не сваляше очи от екрана, докато там се повтаряха отново и отново кадрите с опита за покушение над проповедниците и със смъртта на нападателите.

— Да — измърмори румънецът. — Вероятно има нещо общо между двете. Нещо необяснимо. Казват, че било сърдечен удар.

— Моля?

— Нападателите са умрели от сърдечен удар.

— Не съм чул това.

— Да, а автоматът не е засякъл. Бил е в пълна изправност.

Николае изглеждаше изцяло погълнат от изображението на екрана. Без да откъсва поглед от предаването, той запита Бък:

— Какво ще кажеш за избора ми за прессекретар?

— Бях поразен.

— Така и предполагах. Погледни. Проповедниците дори не са ги докоснали. Каква ли е причината? Дали са се уплашили от нещо до смърт?

Въпросът, разбира се, беше реторичен и Бък не отговори.

— Хм, хм, хм — това беше най-неясното възклицание, което Бък беше чувал да излиза от устата на Карпатия. — Наистина, странно. Няма съмнение, че Планк ще се справи с работата, нали?

— Естествено. Надявам се съзнавате, че с това нанасяте удар на нашето списание?

— Напротив, помагам му да стане по-силно. Какъв по-добър начин да издигнеш човека, който всъщност искаш да го ръководи?

Бък усети, че го побиват тръпки. И въздъхна с облекчение, когато Карпатия най-после отмести поглед от екрана.

— Това ме кара да се чувствам като Джонатан Стонагъл — засмя се той, — когато мести хората като пионки на шахматна дъска.

Карпатия се засмя и Бък се успокои, когато разбра, че той се шегува.

— Чухте ли какво е станало с Ерик Милър? — попита журналистът.

— Приятелят ти от месечника „Сийборд“? Не. Какво?

— Удавил се е миналата нощ.

Карпатия изглеждаше изумен.

— Не думай. Ужас!

— Вижте, господин Карпатия…

— Моля те, Бък. Наричай ме Николае.

— Не ми е удобно да се обръщам към вас така. Само исках да се извиня, че доведох това момиче да се запознае с вас. Тя е просто една обикновена стюардеса и…

— Никой не е обикновен — каза Карпатия, като хвана Бък подръка. — Всеки човек има стойност, независимо от положението си.

Той отведе Бък до вратата и настоя да бъде представен на Хати. Тя се държа с подходяща за случая сдържаност, макар че се закиска, когато Николае я целуна и по двете бузи. Разпита я за семейството й, за работата й и за самата нея. Бък се удивляваше дали румънецът все пак не се е обучавал по системата на Карнеги „как да печелим приятели и да въздействаме върху хората“.

— Камерън — извика го тихо Розенцвайг, — на телефона.

Бък се обади от другата стая. Беше Мардж.

— Надявах се да те намеря там — каза тя. — Току-що те търси Каролин Милър, съпругата на Ерик. Тя не е на себе си и иска непременно да говори с теб.

— Мардж, не мога да й се обадя оттук.

— Добре, потърси я веднага щом се освободиш за малко.

— За какво става дума?

— Нямам представа, но беше доста отчаяна. Ще ти дам телефонния й номер.

Когато Бък се върна обратно в приемната, завари Карпатия да се ръкува с Хати. Той й целуна ръка и каза:

— Очарован съм. Благодаря ви, господин Уилямс. Госпожице Дърам, за мен ще бъде удоволствие, ако пътищата ни се пресекат отново.

Бък избута Хати навън. Тя беше изцяло завладяна от преживяното.

— Ама че тип, а? — подхвърли Бък.

— Даде ми телефонния си номер. — Тя почти изпищя от удоволствие.

— Телефонния си номер?

Хати показа на Бък визитната картичка, която Николае й беше дал. Там беше изписано, че е президент на Република Румъния, но адресът му не беше в Букурещ, както би могло да се предположи, а бе посочен номерът на апартамента му в хотел „Плаза“, телефонният му номер тук и всичко останало. Бък онемя от изненада. Карпатия беше добавил с молив друг телефонен номер, не в хотела, но също в Ню Йорк. Бък се постара да го запомни.

— Можем да хапнем в клуба на „Панконтинентал“ — предложи Хати. — Не ми се щеше много-много да се виждам с оня пилот, но сега предпочитам да отида просто за да му се похваля, че съм се запознала с Николае.

— А, значи вече е Николае? — успя да каже Бък, все още впечатлен от визитната картичка на Карпатия. — Май се опитваш да накараш някого да ревнува?

— Има нещо такова — призна тя.

— Ще ме извиниш ли за момент? — попита Бък. — Трябва да се обадя на един човек, преди да се върнем в клуба.

Той остави Хати във фоайето и отиде да позвъни на Каролин Милър. Гласът й звучеше ужасно, сякаш бе плакала часове и дълго не бе спала. Без съмнение беше така.

— О, господин Уилямс, благодаря ви, че се обадихте.

— Но, моля ви, госпожо. Искрено съжалявам за загубата. Аз…

— Вероятно си спомняте, че сме се срещали?

— Съжалявам, но не си спомням. Припомнете ми.

— Преди около две години, на президентската яхта.

— Да, наистина! Простете, че бях забравил.

— Просто исках да знаете, че не сме съвсем непознати. Господин Уилямс, съпругът ми ми позвъни късно миналата вечер, преди да се качи на ферибота. Каза ми, че е по следите на някаква сензационна история в хотел „Плаза“ и че там се е натъкнал на вас.

— Вярно е.

— Разказа ми някаква налудничава история как двамата сте се сбили заради някакво интервю с онзи румънец, който говори пред…

— И това е вярно. Но не беше нищо сериозно, госпожо. Просто едно спречкване. Не бяхме в конфликт.

— И аз така си помислих. Но това беше последното нещо, което чух от него, и не мога да намеря спокойствие. Знаете ли колко студено беше миналата нощ?

— Доста, доколкото си спомням — отвърна Бък. Изненада го неочакваната смяна на темата.

— Студено, господине, беше много студено. Прекалено студено, за да стоиш на палубата на ферибота. Как мислите?

— Така е, госпожо.

— А дори да се е случило, Ерик плуваше доста добре. В гимназията беше печелил награди.

— Моите уважения, госпожо, но това трябва да е било преди… колко — може би трийсет години?

— Но той беше в много добра форма, повярвайте ми.

— Какво искате да кажете, госпожо Милър?

— Не знам — извика тя и зарида. — Надявах се вие да хвърлите някаква светлина. Как така просто е паднал от палубата и се е удавил? Няма никаква логика!

— Аз също не разбирам, госпожо. Много ми се иска да ви помогна, но не мога.

— Да, знам — каза примирено тя. — Просто се надявах.

— Сама ли сте, госпожо? Има ли някой, който да се грижи за вас?

— Да, да, семейството ми — всички са тук.

— Ще мисля за вас.

— Благодаря ви.

От мястото, където беше застанал, Бък можеше да види отражението на Хати в огледалото. Изглеждаше сравнително спокойна. Той се обади на един приятел от телефонната компания.

— Алекс, направи ми една услуга. Ако ти дам номера, ще можеш ли да ми кажеш кой е абонатът?

— Ако не издадеш на никого какво съм направил.

— Познаваш ме, човече.

— Добре, давай.

Бък повтори номера, който се беше постарал да запомни от визитната картичка, която Карпатия бе дал на Хати. Само след няколко секунди Алекс беше готов и му прочете информацията от екрана на компютъра си.

— Ню Йорк, ООН, административен отдел, кабинетът на генералния секретар, личен телефонен номер, директна връзка. Доволен ли си?

— Да, Алекс. Задължен съм ти.

Бък беше напълно объркан. Не можеше да разбере нищо от тази информация. Той изтича при Хати.

— Още минутка. Нали не възразяваш?

— Не, ако успеем да стигнем в клуба до един часа — отвърна тя. — Не се знае колко дълго ще ме чака пилотът. Ще бъде с дъщеря си.

Бък се върна пак при телефона. Цяло щастие беше, че няма интерес да се състезава с Карпатия и с оня пилот за чувствата на Хати Дърам. Набра номера на кабинета на Стив. Обади се Мардж. Бък беше кратък:

— Ей, аз съм. Свържи ме веднага със Стив.

— Приятен ден и на теб — каза тя и прехвърли линията на Стив.

— Стив — започна бързо Бък, — твоето момче току-що направи първата си грешка.

— За какво говориш, Бък?

— Нали първото нещо, което ти предстои, е да обявиш, че Карпатия е новият генерален секретар на ООН?

Последва мълчание.

— Стив? Какво следва?

— Бък, ти си добър репортер. Най-добрият. Как е могла да изтече тази информация?

Бък разказа на Стив за визитната картичка.

— Бре! Това съвсем не е в стила на Николае. Едва ли се дължи на недоглеждане. Трябва да е било нарочно.

— Може би предполага, че тая мадама е прекалено тъпа, за да забележи — каза Бък, — или пък че няма да ми покаже визитката. Но как може да е сигурен, че тя няма да се обади прекалено скоро и да го потърси там?

— Ако изчака до утре, всичко ще бъде наред.

— Утре?

— Не можеш да използваш тази информация, разбра ли? Това е неофициално.

— Стив! Забравяш с кого говориш. Да не би вече да работиш за Карпатия? Все още си ми шеф. Ти не ми казваш какво да публикувам, а само ме осведомяваш. Забрави ли?

— Добре де, осведомявам те. По-голямата част от Ботсвана се намира в пустинята Калахари. Това е родината на генералния секретар Нгумо. Утре той ще се завърне там като герой, защото е първият политически водач, който е получил достъп до израелската формула на плодородието.

— И как е успял да постигне това?

— С блестящата си дипломация, разбира се.

— Но той едва ли ще може да се справи едновременно със задълженията си в ООН и в Ботсвана, особено в такъв важен за страната му момент. Нали така, Стив?

— А и защо е нужно, когато съществува толкова подходящ човек, който би могъл да го замести? И двамата бяхме там в понеделник и го видяхме с очите си. Бък, кой ще му се противопостави?

— А ти как смяташ?

— Аз го намирам блестящ.

— От тебе ще стане отличен прессекретар, Стив. А аз реших да приема предложението и да те заместя.

— Браво на тебе! Но сега ще си мълчиш за всичко това до утре, разбра ли?

— Обещавам. Но ще ми обясниш ли още нещо?

— Разбира се, Бък. Стига да мога.

— Каква следа беше надушил Ерик Милър? Явно се е доближил прекалено до нещо.

Гласът на Стив изведнъж стана равен и глух.

— Нямам представа, Бък. Знам само, че се е доближил прекалено до парапета на ферибота.