Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (7) (Роман за последните дни на Земята)

Седма глава

Точно в шест сутринта автомобилът на Кен Риц изрева и спря пред мотел „Пресечна точка“. Той свали стъклото на прозореца и попита:

— Вие ли сте Уилямс?

— Аз съм вашият човек — отвърна му Бък и с единствената си чанта в ръка, се качи в колата — сравнително нов модел. Като опипваше току-що превързаната си рана, той с усмивка си представи как Мак се радва на двайсетте долара в повече, които му бе оставил.

Риц беше висок и слаб, със загрубяло лице и сплъстена прошарена коса.

— Да караме по същество — каза той. — От „О’Хеър“ до „Кенеди“ са 1180 километра, а от Милуоки до „Кенеди“ — 1190. Ще ви закарам колкото може по-близо до „Кенеди“. Сега сме почти по средата между „О’Хеър“ и Милуоки, така че нека го кажем 1185 километра. Като го умножим по два долара, това прави две хиляди триста и седемдесет долара. Закръгляме го на две хиляди триста и деветдесет за таксито и сделката е сключена.

— Съгласен съм. — Бък извади чековата си книжка и докато пишеше, подхвърли: — Доста скъпичко излиза таксито.

— Особено за клиенти на „Пресечната точка“ — засмя се Риц.

— Разкошно беше.

Риц паркира колата в един хангар на летището в Уокиган и докато се приготвяше за полета, продължи да си приказва с Бък.

— Тук няма катастрофи — уведоми го той. — В Палуоки станаха две. Но и тука изчезнаха двама от персонала. Ама че странна работа, нали?

Бък и Риц си разказаха какви близки хора са загубили, къде точно са били, когато се е случило събитието, и научиха нещо повече един за друг.

— Досега не бях возил журналист — каза Риц. — Имам предвид с чартърен полет. Когато бях в гражданската авиация, сред пътниците трябва да е имало мнозина като вас.

— По-добри пари ли изкарвате сега?

— Да, но когато започвах, не знаех, че ще е така. Не беше въпрос на личен избор.

Вече се качваха в самолета. Бък го погледна подозрително.

— Отнели са ви правата да летите?

— Не се притеснявайте, приятелю — успокои го Риц. — Ще ви закарам докъдето трябва.

— Длъжен сте да ме предупредите, ако са ви отнели правото да управлявате самолет.

— Уволниха ме. Не е същото.

— Зависи за какво са ви уволнили, нали?

— Правилно. Надявам се това да ви успокои. Уволниха ме, защото бях прекалено предпазлив. Как ви звучи, а?

— Обяснете ми.

— Помните ли преди доста години оная шумотевица около самолетите, дето падаха при студено време?

— Да, докато не ги регулираха или нещо подобно.

— Точно така. Е, помните ли оня пилот, дето отказа да лети, въпреки че го задължиха и уверяваха всички, че това е чиста случайност или във всеки от случаите има конкретно, логично обяснение?

— Аха.

— А помните ли, че имаше още една катастрофа, веднага след това? Тя всъщност доказа, че пилотът е бил прав.

— Смътно си спомням.

— А пък за мен е съвсем ясно, сякаш беше вчера. Защото аз бях този пилот.

— Е, сега наистина се чувствам по-добре.

— Знаете ли колко самолети от този вид все още летят? Нито един. Прав съм бил, нали? Но възстановиха ли правата ми? Не. Щом веднъж станеш неудобен, оставаш си завинаги. Все пак доста от колегите ми бяха благодарни. А вдовиците на загиналите пилоти ужасно се разгневиха, че никой не ми е обърнал внимание. Но за съпрузите им беше твърде късно.

— Ох!

Докато реактивният самолет летеше на изток, Риц попита Бък какво мисли за изчезванията.

— Странно е, че вие ме питате — отвърна Бък. — Всъщност трябва още днес да започна да работя по материала си за станалото. Каква е вашата версия? И ако нямате нищо против, ще направя запис.

— Хубаво — съгласи се Риц. — Това е най-страшното и най-странното нещо, което някога ми се е случвало. Но едва ли съм единственият. Все пак трябва да си призная, че винаги съм вярвал в НЛО.

— Шегувате се! Такъв здравомислещ и уравновесен пилот?

Риц поклати глава.

— Нямам предвид малки зелени човечета или извънземни, които отвличат хора. Говоря за някои документирани факти — като онова, което са видели астронавтите или някои пилоти.

— Вие виждали ли сте нещо такова?

— Не. Е, всъщност, едно-две необясними неща. Някакви светлини или миражи. Веднъж ми се стори, че летя прекалено близо до ято хеликоптери. Не беше много далеч от тук. Военновъздушната база „Гленвю“. Подадох предупредителен сигнал, след което ги изгубих от полезрението си. Предполагам, че това може да се обясни. Възможно е да съм се движил по-бързо, отколкото ми се струваше и да не съм бил чак толкова близо до тях. Но не получих никакъв отговор, нито доказателство, че те изобщо са във въздуха. От „Гленвю“ не можаха да дадат потвърждение. Почти бях забравил за това, но след няколко седмици близо до същото място цялата апаратура направо откачи. Цифрите се превъртаха като бесни, стрелките се удряха и залепваха, нали разбирате…

— Как си го обяснявате?

— Магнитно поле или нещо подобно. Може да се намери обяснение. Знаете, че в близост до военни бази няма смисъл да се съобщава за странни явления. Моментално опровергават всякакви подобни факти. Не взимат на сериозно и озадачаващите случки в радиус от няколко километра до граждански летища. Затова не може да чуеш за НЛО близо до „О’Хеър“. Никой не обръща внимание.

— Значи не вярвате в разказите за отвличания от извънземни, но свързвате изчезванията с НЛО?

— Просто казвам, че не е като в „Извънземното“, с разни там създания и всякакви такива. Мисля, че представата ни за извънземните е твърде елементарна и ограничена. Ако някъде другаде има разумен живот, а няма начин да няма…

— Какво имате предвид?

— Безкрайността на пространството.

— А! Щом има толкова много звезди и такъв необятен космос, значи трябва да има живот някъде.

— Точно така. Съгласен съм с хората, според които тия същества са по-интелигентни от нас. В противен случай нямаше да успеят да стигнат до тук. Ако, разбира се, са тук. А ако е така, мисля, че са достатъчно напреднали и ловки, за да вършат с нас неща, които дори не можем да си представим.

— Например да карат хората да се изпаряват от дрехите си?

— До миналата нощ това би звучало прекалено глупаво, нали?

Бък кимна.

— Винаги ми е било смешно — продължи Риц, — когато някой твърди, че тези същества могат да четат мислите ни, да проникват в съзнанието ни… Но вижте кои са изчезналите. Всички, за които чух, прочетох или познавам, са под дванайсет години или са необикновени хора.

— Смятате, че всички тези хора имат нещо общо помежду си?

— Е, сега вече със сигурност имат нещо общо. Не мислите ли?

— Да, но нещо ги отдели от нас. Направи ги по-лесни за грабване, така ли? — попита Бък.

— Така мисля.

— Значи ние сме още тук, защото сме достатъчно силни да се противопоставим или може би защото не си заслужава труда да ни грабнат?

— Нещо такова. Сякаш някаква сила е била в състояние да разчете степента на устойчивост или слабост на тези хора и веднъж влязла в тях, е съумявала да ги откъсне от земята. Изчезнали са мигновено, значи трябва да са се дематериализирали. Въпросът е дали са били унищожени по време на този процес или могат да бъдат сътворени отново.

— А какво е вашето мнение, господин Риц?

— Първоначално бих казал не. Ако обаче преди една седмица някой бе казал, че милиони хора по света ще изчезнат като дим, това би прозвучало като черна комедия. Но след като то действително се случи, трябва да търсим логично обяснение. Може би изчезналите съществуват някъде под някаква специфична форма и вероятно е възможно да се върнат.

— Такива разсъждения звучат успокоително — каза Бък. — Но дали не се самозалъгваме?

— Едва ли. И все пак не бих се обзаложил. Аз съм само един обикновен пилот, който лети за пари. И представа си нямам какво става. Изплашен съм колкото всички останали и не ме е срам да си го призная.

— Изплашен от какво?

— Че може пак да се случи. Ако е така, както си го мисля, може би тази сила отново ще се задвижи по някакъв начин и ще погълне по-възрастни, по-умни, по-устойчиви хора, които е пренебрегнала първия път.

Бък сви рамене и няколко минути остана безмълвен. Накрая каза:

— Има една малка пукнатина в теорията ви. Познавам някои доста силни хора, които изчезнаха.

— Нямах предвид физическа устойчивост.

— Аз също. — Бък си мислеше за Лусинда Уошингтън. — Изгубих приятел и колега, който беше умен, здрав, щастлив, силен и енергичен човек.

— Добре де. Не твърдя, че знам всичко. Дори — че изобщо знам нещо. Искахте моята версия за нещата. Ето я.

* * *

Рейфърд Стийл лежеше по гръб, загледан в тавана. Сънят идваше трудно и бе неспокоен. Мразеше тази отпуснатост. Не искаше да гледа новините. Не му се четяха и вестници, макар да знаеше, че новият брой е хвърлен на верандата още преди разсъмване. Искаше само Клои да си дойде, за да сподели с нея мъката си. Каза си, че няма по-самотно чувство от мъката.

Двамата с нея имаха много работа за вършене. Искаше да изследват, да проучват и анализират, да разбират и действат заедно. Потърси Библията, но не семейната Библия, която от години събираше прах в библиотеката, а тази на Айрин. Надяваше се, че в нейната ще има бележки и подчертани пасажи, които могат да му подскажат правилната посока.

Лесно я намери. Обикновено, когато си лягаше, жена му я оставяше близо до себе си. Намери книгата на пода, до леглото. Дали има някакво насочващо въведение? Или показалец? Нещо, което се отнася до Грабването, до Страшния съд? Ако няма, вероятно ще е добре да започне от края. След като „Битие“ означава начало, може би Откровението има нещо общо с края, макар да не значи точно това. Единственият стих от Библията, който Рейфърд можеше да цитира по памет, бе Битие 1:1: „В началото Бог сътвори небето и земята“. Надяваше се, че в края ще има подобен стих, който казва нещо в този смисъл: „Накрая Бог грабна Своите и ги отведе на небето, а на останалите даде още една възможност“.

Нямаше нищо такова. Последният стих от Библията не му говореше нищо. В него се казваше: „Благодатта на Господ, Исус Христос да бъде със светиите. Амин“. Звучеше му като религиозните брътвежи, които бе слушал в църквата. В предния стих прочете: „Онзи, който свидетелства за това, казва: «Наистина идвам скоро». Амин! Ела, Господи Исусе!“.

Сега започна да схваща. Кой беше този, който свидетелства? И за какво точно свидетелства? Думите в кавички бяха изписани с червено. Какво означава това? Разгледа внимателно Библията и откри бележка, че „думите на Христос са дадени в червено“. Значи Исус казва, че идва скоро. Беше ли дошъл наистина? И ако Библията бе толкова стара, колкото изглеждаше, какво означава „скоро“? Смисълът не може да е буквален, освен ако не е казано от някой, който вижда далеч напред в историята. Може би Исус е искал да каже, че когато дойде, всичко ще стане бързо или „скоро“. За това ли ставаше дума? Рейфърд прегледа цялата последна глава. Още три стиха бяха изписани с червено и в два от тях се подчертаваше, че Той идва скоро.

Рейфърд не можеше да вникне в смисъла на текста. Звучеше му твърде старомодно и отвлечено. Но към края на главата имаше един стих, който му въздейства странно. Той прочете думите, без изобщо да разбира значението им: „Който е жаден, нека дойде. Който иска, нека вземе даром водата на живота“.

Исус не може да е жадният. Не може да е и този, който иска да вземе водата на живота. Рейфърд предположи, че тогава това се отнася за читателя. Порази го мисълта, че той самият е жаден. Жадна бе душата му. Но какво означава водата на живота? Той не я бе потърсил и заплати жестока цена. Какъвто и да беше смисълът, той оставаше между кориците на тази книга векове наред.

Рейфърд прелисти цялата Библията напосоки, но и останалите текстове не му говореха нищо. Почувства се обезсърчен, защото не виждаше връзката между тях, нито някаква обща насока. Езикът и понятията му бяха чужди и не му помагаха особено.

Тук-там в полето имаше бележки, направени с деликатния почерк на Айрин. На места просто бе написала: „Прекрасно“. Рейфърд реши да се задълбочи над тези пасажи и да намери някой, който да му ги разтълкува. Искаше му се и той да напише „прекрасно“ в полето до стиха от Откровение за водата на живота, която се взима даром. Звучеше му прекрасно, макар и да не го разбираше.

Най-лошото бе, че явно беше посегнал към Библията твърде късно. Без съмнение вече не можеше да отиде на небето заедно с жена си и сина си. Но беше ли наистина безнадеждно закъснял?

Между страниците откри последния брой на неделния църковен бюлетин. Какво беше това — сряда сутринта? Къде бе преди три дни? В гаража. Рейми го молеше да дойде с тях на църква. Обеща, че ще отиде следващата неделя.

— Така каза и миналата седмица — беше го упрекнал Рейми.

— Искаш ли да ти поправя количката, или не? Не разполагам с цялото време на света — отвърна той тогава.

Рейми не беше от тези, дето ще те притесняват и ще те карат да се чувстваш виновен. Той просто повтори:

— Значи следващата неделя?

— Непременно — обеща баща му.

Сега му се искаше да има следваща неделя. По-силно от всякога желаеше Рейми да е тук, за да отиде с него на църква. Защото сега щеше да отиде. Всъщност, щеше ли? Щеше ли да бъде свободен? Щеше ли да има църковна служба? Беше ли останал някой от паството? Извади от Библията бюлетина и огради телефонния номер. По-късно, след като провери какви са задълженията му в „Панконтинентал“, ще се обади в канцеларията на църквата, за да види какво става там.

Канеше се да остави Библията на нощното шкафче, когато любопитството му надделя и той отгърна отново корицата. На първата бяла страница имаше кратко посвещение. Беше подарил тази Библия на Айрин на първата годишнина от сватбата им. Как бе могъл да забрави? Какво ли си беше мислил тогава? По това време тя не бе по-отдадена на вярата от него. Но преди да се родят децата говореше, че трябва да ходи редовно на църква. Изглежда е имал нещо предвид или е искал да й направи впечатление. Може би е смятал, че като й направи такъв подарък, тя ще го възприеме като духовен човек. А може би просто е искал да се отърве от задължението да ходи на църква с нея, ако успее да докаже духовната си чувствителност.

Години наред Рейфърд се бе примирявал с ходенето на църква. Бяха избрали една християнска общност, която изискваше малко и им даваше много. Там създадоха безброй приятелства и откриха сред тези хора своя лекар, зъболекар, застрахователен агент, дори получиха достъп до спортния клуб. Рейфърд бе уважаван и с гордост го представяха на новодошлите и гостите като командир на боинг 747. За няколко години дори бе член на църковното настоятелство.

Но когато Айрин откри християнската радиостанция с нейните програми, които определяше като „истински проповеди и поучения“, тя се разочарова от тяхната църква и започна да търси нова. Това позволи на Рейфърд да прекрати изцяло своите посещения. Каза й, че когато най-после си хареса наистина църква, той ще започне пак да я придружава. Айрин откри своята християнска общност и Рейфърд ходеше понякога с нея, но за него всичко там беше твърде буквално, лично и предизвикателно. Не се чувстваше уважаван и не се вписваше сред останалите. Затова предпочете да стои настрана.

Забеляза почерка на Айрин на още едно място. Беше изредила имената на хората, за които да се моли. Той бе първи в списъка: „Рейф — за неговото спасение и да му бъда любеща съпруга. Клои — да дойде при Христос и да живее непокварено. Малкият Рей — никога да не отстъпи от силната си детска вяра“. По-надолу бе изброила имената на пастира си, на някои политически водачи, беше споменала световни конфликти и неколцина приятели и роднини.

„За неговото спасение“ — повтори шепнешком Рейфърд. „Спасение.“ Още една от вълшебните думички в църквата, които никога не му бяха въздействали истински. Знаеше, че в новата църква на Айрин се интересуват от спасението на душите — нещо, което не бе чувал на предишното място. Но колкото повече мислеше за това понятие, толкова по-отблъскващо му се виждаше то. Не бе ли свързано спасението с причастието, кръщението, свидетелстването, приемането на вярата, стремежа към святост? Навремето не желаеше да има нищо общо с тези неща, каквото и да означаваха. Сега отчаяно искаше да разбере точния им смисъл.

* * *

По време на полета Кен Риц непрестанно се свързваше по радиостанцията с летищата в покрайнините на Ню Йорк, докато най-накрая получи разрешение за кацане в Истън, Пенсилвания.

— Ако имате късмет, ще стигнем до земите на Лари Холмс — обясни Риц.

— Старият боксьор? Още ли се състезава?

Риц вдигна рамене.

— Не знам колко стар е сега, но можете да се обзаложите, че не е изчезнал. Оня, дето отмъква хората, щеше да получи един по муцуната от стария Лари.

Пилотът попита служителите от Истън дали могат да осигурят транспорт до Ню Йорк за неговия пътник.

— Шегувате се, нали? — отвърнаха му с въпрос от контролната кула.

— Нямах такова намерение. Край.

— Има един, дето може да го откара на няколко километра от метрото. Никакви коли не стигат още до града. Дори влаковете са с променени маршрути, за да заобикалят тежките участъци.

— Тежките участъци? — учуди се Бък.

— Бихте ли повторили? — предаде Риц.

— Не гледате ли новините? Най-тежките катастрофи станаха, когато изчезнаха машинисти и диспечери. Шест влака са се ударили фронтално. Има много загинали. Няколко други влакове по-късно също са се забили в тях. Ще минат дни, докато разчистят и сменят вагоните. Сигурен ли сте, че вашият човек иска да стигне до Ню Йорк?

— Да. Вижда ми се печен. Ще се справи.

— Дано има удобни обувки. Край.

Бък плати още цяло състояние, за да го закарат достатъчно близо до метрото, та да извърви останалото разстояние пеша. Човекът не беше таксиметров шофьор, а и колата не беше такси, но бе разнебитена и несигурна точно като таксиметрова.

Към обяд, след като бе изминал пеша около три километра, той се озова на перона и там сред огромна човешка маса чака повече от четирийсет минути. Накрая се оказа, че ще трябва да остане с втората група пътници и да чака още половин час за следващия влак. Зигзагообразното пътуване до Манхатън продължи два часа. През цялото време Бък тракаше по клавишите на лаптопа си или се взираше през прозореца в задръстването, което се точеше с километри. Не се съмняваше, че много от колегите му в редакцията, които събитието е заварило тук, вече са предали материалите си. Единствената му надежда да отбележи точка в своя полза и статията му да види бял свят бе да я направи по-въздействаща и убедителна. Но беше така поразен от всичко, което виждаше, че се съмняваше дали ще успее да го изрази. Поне можеше да придаде драматизъм на собствените си преживявания. Животът в Ню Йорк беше спрял и най-голямата изненада бе, че изобщо допускаха хора да влязат в града. Вероятно много от тях също като него живееха тук и трябваше да се доберат до домовете си.

Влакът се заклатушка и спря доста далече от мястото, до което трябваше да стигне по разписание. Заплетеното съобщение или поне това, което Бък можа да разбере от него, уведомяваше пътниците, че тук е новата последна спирка. Следващата им разходка пеша ги доведе до един кран, който вдигаше коли и разчистваше релсите. Бък пресметна, че има около двайсет и четири километра до редакцията и още осем до дома му.

За щастие бе в отлична форма. Сложи всичко в чантата си, скъси дръжката, за да я носи по-удобно, и потегли. Движеше се с около шест километра в час и след три часа всичко го болеше. На краката със сигурност имаше пришки, а гърбът и раменете си чувстваше претрити от презрамката и тежестта на чантата. Пот се просмукваше през дрехите му, а нямаше начин да се добере до вкъщи, ако не отиде първо в редакцията.

„Помогни ми, Господи!“ — въздъхна тежко той, но това бе по-скоро гняв, отколкото молитва. Реши, че ако изобщо има Бог, той несъмнено има чувство за хумор. На една алея, на съвсем видно място до оградата бе подпрян жълт велосипед. На кормилото имаше табелка с надпис: „Използвайте колелото. Откарайте го където пожелаете. Оставете го на някой друг, който има нужда от него. Безплатно“.

„Това може да се случи само в Ню Йорк — помисли си Бък. — Никой не краде нещо, което е безплатно.“

Поколеба се дали да не произнесе благодарствена молитва, но светът около него не му даваше каквото и да било друго доказателство за някакъв щедър и милостив Създател. Метна се на колелото и чак тогава осъзна колко отдавна не бе карал. Клатушка се известно време, докато запази равновесие. Но не след дълго вече въртеше педали сред бъркотията от катастрофи и катастрофирали в центъра на Ню Йорк. Малко бяха щастливците като него — двама куриери-велосипедисти със същите жълти колела и конната полиция.

В сградата на „Глобъл Уикли“ бяха затегнали мерките за сигурност, но това не го изненада. След като показа пропуска си на някакъв нов портиер, той се изкачи до двайсет и седмия етаж, отби се в тоалетната да се освежи и най-после влезе в коридора със стаите на самата редакция. Момичето на рецепцията незабавно позвъни в кабинета на Стив Планк. Той и Мардж Потър изскочиха да го посрещнат и прегърнат.

Бък Уилямс бе завладян от ново, непознато чувство. Почти се разплака. Осъзна, че и той както всички останали преживява жестока травма и без съмнение адреналинът му бе висок. Но сега, на своя територия и особено след средствата и усилията, които му костваше придвижването, той изпитваше усещането, че се е завърнал у дома. Беше сред хора, които се тревожат за него. Това бе неговото семейство. Наистина се радваше, че ги вижда, и това очевидно беше взаимно.

Очите му се наляха със сълзи и той прехапа устни, за да не се разплаче. Последва Стив и Мардж по коридора, мина покрай своя малък кабинет, претрупан с вещи и потънал в безредица, и преди да влязат заедно в просторната заседателна зала, където пък беше кабинетът на Стив, ги попита дали са чули за Лусинда Уошингтън.

Мардж се спря и закри с длани лицето си.

— Да — едва успя да изхлипа тя. — А бях си обещала, че повече няма да плача. Загубихме няколко колеги. Няма ли край скръбта?

Тук младият журналист не издържа. Не можеше да се преструва повече, макар да бе изненадан от собствената си чувствителност не по-малко от останалите. Стив прегърна Бък и секретарката си и ги въведе в залата, където ги чакаха останалите ръководители на отдели.

Всички се зарадваха, че виждат Бък. Хората, с които бе работил, спорил, враждувал, дори ги бе дразнил и разигравал, сега изглеждаха искрено щастливи, че го виждат. Сигурно дори и не предполагаха как се чувства самият той. „Ей, хубаво е да се върнеш у дома!“ — каза Бък, седна и зарови глава в дланите си. Тялото му се затресе и не можеше повече да се съпротивлява — сълзите надвиха и той се разрида пред всички.

Опита се да се съвземе, но когато вдигна поглед и смутено направи опит да се усмихне, забеляза, че всички се бяха разчувствали.

— Не се притеснявай, Бъки — успокои го един от колегите му. — Ако плачеш за първи път, много скоро ще се увериш, че няма да е за последен. Всички сме уплашени и разбити от скръбта, като теб.

— Да — обади се друг, — но неговата лична сметка без съмнение ще бъде много по-внушителна.

Това накара всички да се разсмеят през сълзи.

* * *

Рейфърд най-после се насили да се обади в летателния център на „Панконтинентал“. Научи, че трябва да се яви за полет в петък — след два дни.

— Наистина ли? — учуди се той.

— Не е сигурно, че ще летите — успокоиха от другата страна. — Много малко полети ще бъдат пуснати дотогава. Със сигурност не и утре до късно. А и за после не се знае нищо.

— Значи има вероятност да ми се обадите още преди да съм тръгнал от къщи?

— Вероятността е много голяма, но все пак това е назначението ви засега.

— Какъв е маршрутът?

— Чикаго, Бостън, Ню Йорк.

— А кога се връщам?

— Събота вечер.

— Добре.

— Защо? Да нямате среща с някое гадже?

— Не е смешно.

— О, за бога, съжалявам, капитане. Забравих с кого говоря.

— Знаете за семейството ми?

— Тук всички знаят, господине. Много съжаляваме. Научихме от старшата стюардеса на проваления полет до „Хийтроу“. А вие сигурно сте научили за помощника си.

— Чух нещо, но не знам дали е било официално потвърдено.

— Какво чухте?

— Самоубийство.

— Точно така. Ужасно.

— Бихте ли ми направили услуга — да проверите нещо?

— Ако е в моите възможности, разбира се.

— Дъщеря ми се опитва да се върне тук от Калифорния.

— Малко вероятно е да успее.

— Знам, но вече е тръгнала. Или поне се опитва. Повече от сигурно е, че ще се опита да лети с нашата авиокомпания. Може ли да проверите дали не е на някой от полетите, които идват насам?

— Няма да е много трудно. Те са толкова малко, а и никой от самолетите няма да каца тук.

— А Милуоки?

— Съмнявам се — отвърна мъжът отсреща, докато натискаше клавишите на компютъра. — Къде е вероятната изходна точка?

— Някъде близо до Пало Алто.

— Лошо.

— Защо?

— Едва ли нещо е успяло да излети от там. Нека да проверя.

Рейфърд чуваше как мъжът си говори сам, докато опитва различни комбинации от възможности.

— От Калифорния до Юта. Ей! Намерих я. Казва се Клои и носи вашата фамилия.

— Тя е!

— Регистрирала се е в Пало Алто. Превозили са я с автобус до някаква отдалечена писта. Летяла е до Солт Лейк Сити с „Еър Калифорния“. Обзалагам се, че този самолет за първи път напуска щата. Качила се е на някакъв доста старичък самолет на „Панкон“ и са я откарали, ъм… О, не! Инид, Оклахома.

— Инид? Това никога не е било в маршрута ни.

— Няма шега. От там са се отклонили за Далас. Както и да е. Сега пътува от Озарк за Спрингфийлд, Илинойс.

— Озарк!

— Аз съм само един обикновен служител, капитане.

— Все пак хората там правят каквото могат, нали?

— Да, и хубавото е, че имаме един-два турбореактивни самолета, които са в състояние да излетят от там. Въпросът е къде ще кацнат. Може и изобщо да не ги засека на монитора, защото и те няма да знаят, докато не се приближат съвсем.

— А как ще разбера откъде да я взема?

— Може и да не разберете. Сигурно тя ще ви се обади, когато кацне. Кой знае? Може направо да се появи и да ви изненада.

— Би било чудесно.

— Съжалявам за това, което се налага да преживеете, господин Стийл. Но трябва да сте благодарен, че дъщеря ви не се е качила на „Панкон“ от самото Пало Алто. Миналата нощ по този маршрут падна един самолет. Няма оцелели.

— И това се случи след изчезванията?

— Да, вчера през нощта. Няма нищо общо с изчезванията.

— Само това липсваше — каза Рейфърд.

— Така си е.