Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (20) (Роман за последните дни на Земята)

Двадесета глава

Рейфърд и Клои чакаха до един и половина следобед и решиха да тръгнат към хотела, в който бяха отседнали. На излизане от клуба той се спря, за да остави съобщение на Хати, в случай че тя все пак се появи.

— Току-що получихме друго съобщение за нея — каза му момичето на гишето. — Секретарката на господин Камерън Уилямс помоли да й предадем, ако тя междувременно поиска да му се обади, че той ще дойде тук.

— Кога пристигна това съобщение? — попита Рейфърд.

— Малко след един часа.

— Може би трябва да изчакаме още няколко минути.

Рейфърд и Клои седнаха близо до изхода и не след дълго Хати нахлу в клуба. Той й се усмихна, а когато го видя, тя забави крачка, сякаш съвсем случайно беше налетяла на тях двамата.

— А, здравейте — каза Хати, докато показваше пропуска си на гишето и получаваше съобщението от Бък.

Рейфърд реши да я остави да го поразиграе. Беше си го заслужил.

— Всъщност изобщо не биваше да идвам — подхвана Хати, след като се запозна с Клои. — А сега трябва да се обадя на журналиста, за когото ти говорих. Тази сутрин той ме представи на Николае Карпатия.

— Сериозно?

Засмяна, Хати кимна.

— Господин Карпатия ми даде визитната си картичка. Чухте ли вече, че списание „Пийпъл“ ще го обяви за най-сексапилния съвременен мъж?

— Да, чух подобно нещо. Наистина впечатляващо. Явно сутринта ти е била доста наситена с преживявания. А как е господин Уилямс?

— Много е симпатичен, но е твърде зает. Трябва да му се обадя. Извинете ме.

* * *

Когато телефонът му иззвъня, Бък беше на един ескалатор в сградата на летището.

— Хей, ти, здравей! — чу той гласа на Хати.

— Страшно съжалявам, госпожице Дърам.

— О, моля те — каза Хати. — Всеки, който ме зарязва в скъпо такси в центъра на Манхатън, може да ме нарича с малкото ми име. Настоявам да ми казваш Хати.

— А аз настоявам да платя за това такси.

— Шегувам се. Бък, реших все пак да се срещна с пилота и дъщеря му, така че може и да не идваш.

— Но аз съм вече тук — отвърна той.

— А, така ли?

— Няма значение. И без това имам много работа. Приятно ми беше, че пак се видяхме. Следващия път, когато дойдеш в Ню Йорк…

— Бък, не се чувствай задължен да ми измисляш развлечения.

— Няма такова нещо.

— Не, има. Ти си много симпатичен, но очевидно не сме сродни души. Благодаря ти, че ми отдели време и особено — че ме представи на господин Карпатия.

— Хати, бих приел една услуга от теб. Ако е възможно, би ли ме запознала с този пилот? Искам да взема интервю от него. Ще остане ли да пренощува тук?

— Ще го попитам. Пък и непременно трябва да се запознаеш с дъщеря му. Голяма сладурана.

— Може и нея да интервюирам.

— Ами да, много правилен подход.

— Моля те, просто го попитай.

* * *

Рейфърд се питаше дали тази вечер Хати няма среща с Бък Уилямс. Щеше да е най-добре да я покани на вечеря в хотела, в който бяха отседнали с Клои. Видя, че тя му маха с ръка да се приближи до телефона.

— Рейфърд, Бък Уилямс иска да се запознае с теб. Пише статия и иска да те интервюира.

— Мен? Сериозно? — учуди се Рейфърд. — За какво?

— Не знам. Не го попитах. Предполагам, че е нещо за летенето или за изчезванията. Той беше в самолета, когато стана всичко.

— Да, разбира се. Кажи му, че ще се срещна с него. Всъщност защо не го поканиш да дойде и той на вечеря с нас тримата? Ако ти си свободна, разбира се.

Хати изгледа Рейфърд така, сякаш я беше хванал в капан.

— Хайде, Хати — продължи да я увещава той. — Можем с теб да поговорим следобед, а довечера в шест всички заедно да отидем на вечеря в хотела.

Хати приближи отново слушалката и попита Бък:

— Къде си в момента? — замълча за момент. — Не може да бъде! — надникна зад ъгъла, засмя се и махна с ръка. Като закри с длан слушалката, тя се обърна към Рейфърд. — Ето го там. Онзи с мобифона.

— Защо не прекъснете връзката и да вземем да се запознаем? — предложи Рейфърд.

Послушаха го и докато влизаше, Бък прибра мобилния си телефон.

— Той е с нас — каза Рейфърд на момичето на входа и се ръкува с Бък. — Значи вие сте журналистът от „Глобъл Уикли“, който беше в моя самолет?

— Да, аз съм — потвърди Бък.

— Защо искате интервю от мен?

— Интересува ме вашето мнение за изчезванията. Пиша статия за различните теории около това явление и ще е добре да представя и вашата гледна точка като професионалист и човек, който е бил в центъра на събитието.

„Каква възможност!“ — помисли си Рейфърд.

— С радост ще се отзова — каза той. — Ще дойдете ли с нас на вечеря днес?

— Няма да пропусна — отвърна Бък. — А това сигурно е дъщеря ви?

* * *

Бък онемя. Още щом погледна Клои, той се влюби. Влюби се в името й, в очите й, в усмивката й. Хареса му открития й поглед и това, че стисна здраво ръката му, когато се запознаваха. Повечето дами смятаха, че е по-женствено да подадат ръка вяло и отпуснато. „Какво хубаво момиче!“ — помисли си той. Изкушаваше се да каже на капитан Стийл, че от утре нататък няма да е просто журналист, а главен редактор. Но се побоя, че това може да прозвучи повече като хвалба, отколкото като израз на неудоволствие и не каза нищо.

— Вижте — Хати прекъсна мислите му, — ние с капитана трябва да поговорим за няколко минути. Защо не вземете да се опознаете, а по-късно ще се съберем пак всички заедно. Бък, имаш ли време?

„Сега вече имам“ — каза си той.

— Разбира се — отвърна на глас, като гледаше Клои и баща й. — Вие съгласни ли сте?

Пилотът видимо се колебаеше, а дъщеря му го погледна с очакване. Беше достатъчно зряла, за да взема сама решения, но явно не искаше да постави баща си в неловко положение.

— Да, би било добре — рече колебливо Рейфърд. — Ние ще останем тук.

— Ще скрия някъде чантата си и ще се разходим из летището — предложи Бък. — Ако искаш, Клои.

Тя се усмихна и кимна.

Бък отдавна не се бе чувствал така притеснен и непохватен в присъствието на момиче. Докато вървяха и си приказваха, той не знаеше накъде да гледа и къде да си дене ръцете. Чудеше се дали да ги сложи в джобовете си или да ги остави да висят свободно. Или да се люлеят? Не знаеше дали Клои иска да седне и да позяпа хората, или предпочита да разглежда витрините.

Попита я в кой колеж учи, от какво се интересува. Тя му разказа за майка си и брат си — той изрази искрено съчувствие. Беше поразен колко зряла и интелигентна изглежда, как добре се изразява. Това момиче можеше да предизвика интереса му, но сигурно бе поне десет години по-младо от него.

Клои го разпитваше за неговия живот и за работата му. Бък отговори на въпросите й, но не каза нищо повече. Чак когато го попита дали не е загубил някой близък по време на изчезванията, й разказа за семейството си в Тусон и за приятелите си в Англия. Естествено, не й каза нищо за Тод-Котран и Стонагъл.

Разговорът замря. Клои забеляза, че я зяпа. Той бързо извърна очи. Когато пак я погледна, тя още го наблюдаваше. Усмихнаха се срамежливо един на друг. „Това е лудост!“ — помисли си Бък. Страшно му се искаше да разбере дали си има приятел. Но нямаше намерение да я пита.

Тя му задаваше въпроси, каквито един млад човек би задал на някой ветеран в професията. Завиждаше му за пътуванията и преживяванията. Той разказа с известно пренебрежение за всичко това и я увери, че подобен начин на живот бързо би я уморил.

— Женил ли си се някога?

Зарадва се, че му зададе този въпрос. С удоволствие й отвърна, че никога не бе имал достатъчно сериозна връзка, за да се ожени.

— Ами ти? — попита на свой ред Бък. Сега вече играеха открито. — Колко пъти си била женена досега?

Тя се засмя.

— Имала съм само едно постоянно гадже. Когато бях първа година в колежа, той завършваше. Мислех си, че това е любов. Но когато се дипломира, повече не ми се обади.

— Изобщо?

— Замина на някакво пътешествие, изпрати ми евтин сувенир и толкова. Това беше краят. Сега е женен.

— Той губи.

— Благодаря.

Бък набра смелост:

— Ама какво, да не е бил сляп? — Тя не каза нищо. Бък мислено се ритна в кокалчетата и се опита да замаже положението. — Искам да кажа, че някои момчета не си дават сметка какво притежават.

Клои продължаваше да мълчи. Бък се почувства пълен идиот. „Как мога така успешно да се справям с повечето неща, а да съм толкова непохватен с жените?“ — ядоса се на себе си той.

Клои се спря пред една сладкарница.

— Какво ще кажеш за нещо сладичко? — попита тя.

— Защо, аз не ти ли стигам?

— Знаех си, че ще стигнем дотук — каза Клои. — Купи ми една курабийка и няма вече да ти хленча. Ще те оставя да си живееш спокойно и да умреш от естествена смърт.

— По-скоро от старост — поправи я той.

— Много смешно.

* * *

Повече от всякога Рейфърд беше искрен, прям и откровен с Хати. Седяха един срещу друг в ъгъла на голяма и шумна зала, където никой не можеше да ги чуе.

— Хати — предупреди я той, — не съм тук, за да споря с теб, дори не бих искал да разговаряме. Има неща, които трябва да чуеш и затова те моля просто да ме изслушаш.

— Значи не мога нищо да кажа? Защото може би има неща, които и аз искам ти да чуеш.

— Естествено, че ще те оставя да ми кажеш каквото поискаш, но нека аз да бъда пръв. И нека това да не е диалог. Трябва да сваля един товар от плещите си и искам да чуеш всичко, преди да ми отговориш. Съгласна ли си?

Хати сви рамене.

— Явно нямам друг избор.

— Имаше. Можеше да не дойдеш.

— Всъщност не исках да идвам. Казах ти го по телефона, но ти се разхленчи за гузната си съвест и настоя да се срещнем тук.

Рейфърд се почувства безпомощен.

— Виждаш ли, точно това не исках да става. Как бих могъл да ти се извиня, когато ти не преставаш да спориш с мен за това дали е трябвало да идваш, или не.

— Искаш да се извиниш? — учуди се тя. — Никога не бих попречила на това.

Тонът й беше саркастичен, но Рейфърд вече бе успял да привлече вниманието й.

— Да, искам. А сега ще ми позволиш ли все пак да го направя?

Тя кимна.

— Защото — продължи той — искам да приключа с това, да оправя нещата, да поема върху себе си цялата вина. И чак тогава да ти кажа онова, за което ти загатнах по телефона миналата вечер.

— Че си открил причината за изчезванията?

Той вдигна ръка, за да я спре.

— Не бързай.

— Извинявай — сложи тя ръка на устата си. — А защо не оставим това за довечера, когато ще отговаряш на въпросите на Бък? — но когато срещна решителния му поглед, се опита да се оправдае. — Просто ми хрумна. За да не ти се налага втори път да обясняваш.

— Много ти благодаря — каза той, — но няма да стане. Това е нещо много важно, много лично и трябва да ти го кажа насаме. Нямам нищо против да го повтарям отново и отново, а ако съм прав, и ти ще искаш да го чуеш още много пъти.

Хати повдигна вежди, сякаш се опитваше да каже, че това би я изненадало, но накрая се съгласи:

— Имаш думата. Няма да те прекъсвам повече.

Рейфърд се наведе напред, облегна лакти на коленете си и като жестикулираше, започна:

— Хати, дължа ти огромно извинение и те моля да ми простиш. Бяхме приятели. Беше ни добре заедно. Обичах да прекарвам времето си с теб. Харесвах те. Ти ме привличаше и ми се искаше между нас да има нещо повече. Мисля, че знаеш всичко това.

Тя изглеждаше учудена, но Рейфърд предположи, че ако не беше обещала да мълчи, щеше да му каже, че изразява желанията си твърде ненатрапчиво. Той продължи:

— Вероятно единствената причина, поради която не предприех нещо по-сериозно, е, че ми липсваше опит в тези отношения. Но всичко беше въпрос на време. В крайна сметка, ако бях усетил желание и у теб, щях да извърша нещо нередно.

Хати се намръщи. Изглеждаше засегната.

— Така е — повтори той, — щеше да е нередно. Бях женен. Бракът ми не беше щастлив, нито успешен, но вината си бе моя. Все пак бях дал клетва, имах задължения и независимо как оправдавах интереса си към теб, една връзка между нас би била нередна.

По погледа й разбираше, че не е съгласна.

— Както и да е, подведох те. Не бях напълно искрен. Но сега искам да ти кажа колко съм благодарен, че не направих нещо… нещо глупаво. За теб също нямаше да е добре. Знам, че не мога да те съдя и че имаш право сама да решаваш. Но за нас нямаше да има бъдеще. И не поради голямата разлика във възрастта, а защото интересът ми към тебе беше само плътски. Не се гордея с това и твое право е да ме намразиш. Не те обичах. Съгласи се — що за живот щеше да е това за тебе.

Хати кимна и още повече свъси чело.

Рейфърд се усмихна:

— Можеш от време на време да нарушаваш мълчанието си. Искам да знам, че поне ми прощаваш.

— Питам се понякога — проговори най-сетне тя, — дали откровеността винаги е най-добрата политика. Може би щях да приема всичко това, ако просто ми беше казал, че изчезването на жена ти те е накарало да изпиташ вина за отношенията помежду ни. Знам, че между нас всъщност още нямаше нищо, но това би бил един по-безболезнен начин да се измъкнеш.

— Безболезнен, но неискрен. Хати, отсега нататък не искам да бъда неискрен. С цялото си сърце желая да бъда добър и мил с теб и да не те отблъсна, но повече не мога да понасям този фалш. От години се преструвам.

— А сега?

— Сега съм толкова искрен, че вече ставам непривлекателен за теб. — Тя отново кимна и той продължи. — Защо ще постъпвам така? Всеки иска да бъде харесван. Можех да намеря оправдание в жена си или в нещо друго. Но съм решил да живея в съгласие със себе си. И когато ти заговоря за далеч по-важни неща, да успея да те убедя, че нямам никакви скрити намерения.

Устните на Хати потрепнаха. Тя ги стисна и докато свеждаше очи, една сълза се търкулна по бузата й. Рейфърд едва се сдържа да не я прегърне. В тази прегръдка нямаше да има нищо чувствено, но се страхуваше, че тя може да я изтълкува погрешно.

— Прости ми, Хати — каза той. — Толкова съжалявам.

Тя кимна, без да може да проговори. Опита се да каже нещо, но й бе трудно да запази спокойствие.

— След всичко, което ти казах — продължи Рейфърд, — искам някак да те убедя, че наистина държа на теб като приятел и човек.

Хати вдигна и двете си ръце, като се мъчеше да не се разплаче. Разтърси глава, сякаш не бе готова да чуе това.

— Недей — успя да каже. — Не точно сега.

— Хати, налага се.

— Моля те, дай ми малко време.

— Добре, но не си отивай точно сега — помоли я той. — Какъв приятел ще съм, ако не ти кажа какво съм разбрал, какво съм научил, какво откривам с всеки изминал ден?

Хати скри лице в шепите си и се разрида.

— Бях си обещала да не го правя — изплака тя. — Не исках да ти доставя това удоволствие.

Рейфърд събра цялата си нежност и каза:

— Ето, сега пък искаш да ме засегнеш. Ако нищо не си разбрала от разговора ни, то поне знай, че сълзите ти не ми доставят никакво удоволствие. Всяка от тях ме пробожда право в сърцето. Сгреших и съм отговорен за това.

— Само минута, моля те — промълви тя, стана и тръгна нанякъде.

Рейфърд измъкна от джоба си Библията на Айрин и бързо прегледа някои пасажи. Беше решил да не отваря книгата, докато говори с Хати. Въпреки смелостта и решителността, които го изпълваха напоследък, не искаше да я плаши или да я притеснява.

* * *

— Теорията на баща ми за изчезванията ще ти се стори много интересна — подхвърли Клои.

— Така ли? — каза Бък и когато тя кимна, забеляза, че в ъгълчето на устните й е останало малко шоколад. — Може ли? — и протегна ръка.

Клои повдигна брадичката си и той обра с палец изцапаното. А сега какво да направи? Да вземе салфетка и да го избърше? Бързо поднесе пръста към устните си.

— Жестоко! — възкликна тя. — Какво неловко положение! Ами ако съм болна от нещо?

— Значи ставаме двама — отвърна той и двамата се разсмяха. Бък усети, че се изчервява. Не беше му се случвало от години. Бързо смени темата. — Преди малко каза „теорията на баща ми“, сякаш не е и твоя теория. Да не би да имате различия помежду си?

— Той смята така, защото аз споря с него и му утежнявам живота. Просто не искам да бъда убеждавана толкова лесно, но, искрено казано, ние с него доста се доближаваме по възгледи. Виж, той смята, че…

Бък вдигна ръка, за да я спре.

— Не, моля те, не ми казвай нищо за това. Искам да го чуя направо от него и да го запиша на касетофона.

— О, да, извинявай.

— Няма нищо. Не исках да те прекъсвам, но предпочитам да работя така. С удоволствие ще чуя и твоето обяснение. В статията ще се представят и гледните точки на хлапета от колежите, но е малко вероятно да включим двама души от едно семейство. Всъщност ти току-що каза, че до голяма степен си съгласна с баща си. По-добре ще е да изчакам и да чуя и двама ви по-късно.

Тя се беше умълчала и изглеждаше сериозна.

— Извинявай, Клои. Не исках да кажа, че твоето мнение не ме интересува.

— Не е това — отвърна тихо тя. — Просто ти някак си ме категоризира.

— Категоризирах те?

— Като хлапе от колеж.

— Да, май така стана. Сгреших. Трябваше да внимавам. Колежаните не са хлапета. Не гледам на тебе като на хлапе, макар да си доста по-млада от мене.

— Колежани? Отдавна не бях чувала тази дума.

— Личат ми годините, нали?

— На колко години си, Бък?

— На трийсет и половина, скоро ще навърша трийсет и една — отвърна той, като й намигна.

— Попитах на колко си години — викна тя, сякаш говореше на стар и глух човек.

Бък се изсмя с цяло гърло.

— Ще ти купя още една курабийка, момиченце малко, но не искам да си разваляш апетита.

— По-добре недей. Татко държи на добрата храна, а довечера той ще поръчва. Остави си място.

— Добре, Клои.

— Мога ли да ти кажа нещо, без да решиш, че съм откачена? — попита тя.

— Късно е вече да се отмятам — отвърна Бък.

Тя се намръщи и го блъсна леко с ръка.

— Само исках да кажа, че ми харесва начина, по който произнасяш името ми.

— А има ли и друг начин? — учуди се Бък.

— И още как. Дори приятелите ми го произнасят погрешно като една сричка — Клой.

— Клои — повтори той.

— Точно така. Две срички, две гласни — „о“ и „и“.

— Харесвам името ти — заговори Бък с дрезгавия глас на старец. — Това е име на млад човек. На колко години си, хлапе?

— На двайсет и половина. Скоро ще навърша двайсет и една.

— О, боже — продължи той с престорения си глас, — общувам с малолетна.

Докато вървяха обратно към клуба на „Панконтинентал“, Клои каза:

— Ако обещаеш да не ме смяташ за прекалено млада, аз няма да те смятам за прекалено стар.

— Дадено. — На устните на Бък заигра усмивка. — Държиш се като доста по-възрастна.

— Ще го приема като комплимент — засмя се някак смутено Клои, сякаш не беше сигурна дали той говори сериозно.

— Наистина е така — настоя Бък. — Малко хора на твоята възраст са толкова интелигентни и начетени.

— Е, това вече си беше комплимент — рече Клои.

— Бързо схващаш.

— Наистина ли взе интервю от Николае Карпатия?

Той кимна:

— Може да се каже, че почти станахме приятели.

— Сериозно?

— Е, не съвсем. Но поне поставихме началото.

— Разкажи ми.

И Бък започна да разказва.

* * *

Хати се върна малко освежена, но все още с подпухнали очи и сякаш готова да понесе още изпитания, седна срещу Рейфърд. Той се опита още веднъж да я убеди, че искрено съжалява, но тя каза само:

— Нека оставим всичко това зад гърба си, а?

— Трябва да знам, че ми прощаваш — настоя той.

— Ама ти май здравата си се хванал за това, Рейфърд. Ако кажа да, ще се спасиш ли от терзанията си, ще се облекчи ли съвестта ти?

— Предполагам, че и това може да стане. Но най-вече така ще знам, че вярваш в моята искреност.

— Вярвам ти — успокои го тя. — Това не прави положението по-малко неприятно или по-лесно за приемане. Но ако така ще се почувстваш по-добре, уверявам те, че ти вярвам. Не изпитвам злоба към теб и, предполагам, това означава, че съм ти простила.

— Стига ми и толкова — примири се Рейфърд. — А сега искам да бъда напълно искрен с тебе.

— А-а, значи има още. Или от този момент нататък започваш да ми обясняваш събитията от миналата седмица?

— Да, така е, но трябва да ти кажа, че Клои ме посъветва да не го правя точно сега.

— Искаш да кажеш по време на същия този разговор за отношенията ни.

— Точно така.

— Умно момиче — заключи Хати. — Ще си допаднем с нея.

— Все пак разликата във възрастта ви не е толкова голяма.

— Не биваше да го казваш, Рейфърд. Ако смяташ да ми пробутваш разни приказки, че мога да ти бъда дъщеря, трябваше с това да започнеш.

— В такъв случай трябва да съм станал баща още на петнайсет години — отвърна той. — Както и да е, Клои е убедена, че точно сега няма да си в настроение да ме изслушаш.

— Защо? Какво се изисква от мен? Трябва ли непременно да одобря идеята ти, или нещо подобно?

— На това се надявам. Ако обаче се окаже нещо, с което не можеш да се справиш веднага, ще те разбера. Но мисля, че ще усетиш колко трябва да се бърза.

Рейфърд имаше чувството, че говори като Брус Барнс, когато се срещнаха за първи път. Беше изпълнен със страст и звучеше убедително. Усещаше, че молитвите му да има смелост да изрича нещата ясно и точно бяха чути. Разказа на Хати за своите отношения с Бога, как като малък е ходил със семейството си на църква, как двамата с Айрин са сменили няколко църкви през съвместния си живот. Дори призна, че именно увлечението на жена му по събитията от последните времена го е принудило да търси разбиране другаде.

От погледа на Хати личеше, че разбира накъде върви той сега, че вече е съгласен с Айрин и приема всичко, свързано с вярата, без да го подлага на съмнение. Младата жена срещу него не помръдна, докато го слушаше да й разказва, че когато се е прибрал от летище „О’Хеър“ онази сутрин, предварително е знаел какво ще намери вкъщи.

Той сподели как се е обадил в църквата, как се е запознал с Брус Барнс. Предаде й историята на младия пастир. Говори й за видеокасетата, за техните библейски изучавания, за пророчествата в Писанието, за двамата проповедници в Израел, които много точно отговарят на описаните в Откровението свидетели.

Рейфърд не спираше да й разказва как се бе молил заедно с възрастния пастир, докато гледа видеозаписа, колко отговорен се чувстваше сега за Клои, как му се искаше и тя да намери Бога. Хати го гледаше с широко отворени очи. Нищо в израза и жестовете й не го насърчаваше, но той не спираше да говори. Не я накара да се моли с него. Просто й каза, че не желае повече да се извинява заради това, в което вярва.

— Надявам се да разбереш поне това. Ако човек наистина приеме Бога и се обърне към Него, той трябва да каже това на другите. Няма да е истински приятел, ако не го направи.

Хати не пожела дори да кимне в знак на съгласие с подобна гледна точка.

След почти половин час, когато вече бе изчерпал новопридобитите си знания, Рейфърд каза в заключение:

— Хати, искам да помислиш върху всичко това, да гледаш касетата, дори, ако си съгласна, да поговориш с Брус. Не мога да те принудя да вярваш. Мога само да те накарам да разбереш каква според мен е истината. Държа на теб и не бих искал да си една от оставените само защото никой никога не те е предупредил.

Най-после Хати се облегна назад и въздъхна.

— Ами, много мило, Рейфърд. Наистина. Много съм ти благодарна, че ми казваш всичко това. Чувствам се някак странно, различно. Не съм и предполагала, че в Библията пише такива неща. Когато бях малка, семейството ми ходеше на църква, но повече по празниците или когато ни поканеха. Там обаче не се говореше за подобни неща. Ще помисля. Явно ще ми се наложи. След като веднъж чуеш такова нещо, трудно можеш да го изхвърлиш от ума си. Това ли ще разкажеш на Бък Уилямс на вечеря?

— Дума по дума — беше категоричният отговор.

Тя се изкикоти.

— Чудя се дали нещо от това ще излезе в списанието.

— Вероятно някъде между извънземните, бактериологичното оръжие и смъртоносните лъчения — предположи Рейфърд.