Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (19) (Роман за последните дни на Земята)

Деветнадесета глава

Рейфърд наблюдава известно време как Клои се разхожда из клуба, а после се загледа през прозореца. Чувстваше се страхливец. Дни наред си повтаряше да не прибързва, да не й вади душата. Добре я познаваше. Беше като него. Знаеше, че ако е прекалено настойчив, тя ще тръгне в противоположната посока. Почти беше успяла да го убеди да не спори с Хати Дърам, ако тя изобщо се появи.

Какво му става? Нищо не е както преди, а и сякаш никога вече няма да бъде. Ако Брус Барнс е прав, изчезването на вярващите в Бога е само началото на най-повратния момент в човешката история. „А аз съм седнал да се тревожа дали случайно няма да обидя някого — каза си Рейфърд. — Отговорен съм да не допусна дъщеря ми да отиде в ада.“

Не бе доволен и от начина, по който постъпваше с Хати. Съжаляваше, че я беше подвел, защото всъщност, като преследваше нея, той се бореше със злото в самия себе си. Но повече не можеше да я щади. Най-много го плашеше убеждението, че явно, както твърдеше и Брус Барнс, много хора ще бъдат подведени в този период. Всеки, който прогласява мир и обединение, ще бъде посрещан с подозрение. Няма да има мир. Няма да има единение. Това е началото на края и отсега нататък навсякъде ще властва хаос.

Този хаос ще направи разните лъжемиротворци и сладкодумници още по-привлекателни. И за онези, които не искат да приемат, че зад изчезванията стои Бог, всяко друго обяснение ще подейства като лек за душата. Вече няма време за любезности, за красноречие и плахост. Рейфърд трябва да насочи хората към Библията и особено към пророчествата в нея. Но сам чувстваше, че му липсват познания. Винаги е четял много и задълбочено, но сега Откровението, книгите на пророк Даниил и Йезекиил, както и останалите текстове бяха съвсем нови за него и му се струваха странни. Постепенно обаче започваше да разбира все повече и да се плаши от всичко това. Навсякъде носеше със себе си Библията на Айрин и я четеше винаги когато имаше възможност. Ако докато си почиваха по време на полет помощникът му разглеждаше списания, той вадеше Библията и се задълбочаваше.

— Това пък какво е? — питаха го неведнъж.

Без да се притеснява, отвръщаше, че открива отговори и пътища, за които не се е замислял досега. Но със собствената си дъщеря и с приятелката си се държеше твърде плахо.

Рейфърд погледна часовника си. Имаше още няколко минути до един часа. Направи знак на Клои, че ще телефонира. Обади се на Брус Барнс и сподели с него колебанията си.

— Така е, Рейфърд. И аз изживях няколко дни, през които най-вече се безпокоях какво ще си помислят хората. Не исках да се отдръпнат от мен. Но така повече не може да продължава, нали?

— Не, Брус, не може. Имам нужда от подкрепа. Боя се, че започвам да ставам противен. Ако Клои продължава да се подиграва или се насочи другаде, ще я принудя да вземе решение. Ще трябва да си даде сметка какво точно прави. Ще я накарам да се замисли над това, което се казва в Библията. Дори само тези двама проповедници в Израел са достатъчни, за да ме убедят, че нещата се развиват точно така, както е предсказано в Писанието.

— Гледа ли предаването тази сутрин? — попита Брус.

— Да, от разстояние. Тук, на летището. Продължават да излъчват запис на нападението.

— Рейфърд, веднага иди по-близо до някой телевизор.

— Какво?

— Затварям, Рей. Гледай какво е станало с нападателите и кажи дали то не потвърждава всичко, което четохме за двамата свидетели.

— Брус…

— Бързо, Рейфърд. И започни сам да свидетелстваш, с безусловна вяра.

Брус му затвори телефона. Макар да се познаваха отскоро, бяха вече достатъчно близки — затова Рейфърд беше по-скоро заинтригуван, отколкото засегнат. Веднага се запъти към един от телевизорите в клуба и беше поразен от това, което чу. Изрови от чантата си Библията на Айрин и прочете пасажа от Откровението, за който говореше Брус. Двамата мъже в Йерусалим бяха свидетелите, проповядващи за Христос. Нападнали са ги, но дори не се е наложило да отвърнат, а двамата въоръжени младежи са се строполили мъртви на земята. Свидетелите са останали невредими.

Рейфърд наблюдаваше по Си Ен Ен как тълпи от хора се стичат към Стената на плача, за да чуят проповедите на свидетелите. Коленичили, с лица, наведени към земята, много хора плачат. Същите тези хора, които преди смятаха, че проповедниците сквернят святото място, сега сякаш са повярвали на техните думи. Или просто се страхуват?

Но Рейфърд знаеше отговора. Разбираше, че пред очите му първите от тези 144 000 евреи благовестители се обръщат към Христос. Без да сваля поглед от екрана, той започна тихо да се моли: „Боже, дай ми смелост, дай ми сила и всичко, от което се нуждая, за да бъда твой свидетел. Не искам повече да се страхувам. Не искам повече да чакам. Не искам да се безпокоя дали ще засегна някого. Дай ми убедителността, която се корени в истината на Твоето Слово. Зная, че Духът Ти е този, който привлича хората, но Те моля да ме използваш. Искам да стигна до Клои. Искам да стигна до Хати. Моля Те, Господи. Помогни ми“.

* * *

Без ръчната си чанта Бък Уилямс се чувстваше направо безпомощен. Щеше да е напълно готов за работа едва когато разполага с клетъчния си телефон, касетофона и новия си лаптоп. Помоли шофьора на таксито да спре пред редакцията на „Глобъл Уикли“, за да си вземе нещата. Хати остана да го чака в колата, но го предупреди, че ще й е неприятно, ако пропусне срещата си. Бък се спря до прозореца на таксито.

— Ще се забавя само минута — обеща той. — Мислех, че не си сигурна дали искаш да се видиш с този човек.

— Да, но сега искам, разбра ли? Наречи го както щеш — отмъщение, натриване на носа. Не се случва всеки ден да кажеш на един капитан, че си се срещнал с някой, когото той не познава.

— За Николае Карпатия ли говориш, или за мен?

— Много смешно. Всъщност вие двамата се познавате.

— А, да. Това е пилотът на самолета, в който се срещнахме с теб.

— Да, а сега побързай!

— Може да искам да се видя с него.

— Хайде, върви!

От фоайето Бък се обади на Мардж.

— Би ли ми донесла ръчната чанта при асансьора? Навън ме чака такси.

— С удоволствие, но Стив и старецът те търсят.

„Сега пък за какво?“ — учуди се Бък. Погледна часовника си, като се молеше асансьорът да литне. Това бяха неудобствата на небостъргачите.

Мардж го чакаше на вратата. Грабна чантата от ръцете й и влетя в кабинета на Стив.

— Какво има? Бързам.

— Шефът иска да ни види.

— Защо? — продължи да разпитва Бък, докато вървяха по коридора.

— Предполагам, че е свързано с Ерик Милър. А може би има и друго. Нали знаеш, че Бейли не беше очарован, дето напускам толкова скоро. Съгласи се, защото се надяваше, че ти веднага ще захапеш предложението. Запознат си с нещата тук, а и знаеш какво е планирано за следващите няколко седмици.

Когато влязоха в кабинета на Бейли, той започна направо:

— Ще ви задам два съвсем недвусмислени въпроса и искам бързи и конкретни отговори. Предстои да се случат куп неща и за всяко от тях ние трябва да реагираме първи. Като начало, Планк, носят се слухове, че Муангати Нгумо свиква пресконференция късно следобед. Всички смятат, че ще се откаже от поста генерален секретар.

— Сериозно? — възкликна Планк.

— Не ми се прави на глупак — изръмжа Бейли. — Не е нужно да си гениален, за да се сетиш какво става. Няма начин твоят човек да не знае за това. Забравяш, че ръководех африканското бюро по времето, когато Ботсвана стана асоцииран член на Европейския общ пазар. Ръката на Джонатан Стонагъл се простира навсякъде, а всички знаят, че той е един от ангелите хранители на оня Карпатия. Каква е връзката?

Бък видя как Стив пребледня. Бейли знаеше повече, отколкото двамата очакваха. За първи път от години насам Стив изглеждаше нервен и едва не изпадна в паника.

— Ще ви кажа това, което знам — започна той, но Бък се досещаше, че знае повече, отколкото казва. — Първата ми задача утре сутринта е да съобщя, че Карпатия не проявява интерес към този пост. Той ще обяви, че има твърде много революционни идеи и ще настоява за почти единодушно одобрение от настоящите страни членки. Те ще трябва да приемат предложенията му за реорганизация, смяна на първостепенните задачи и още някои неща.

— Като например?

— Нямам право да…

Бейли се изправи. Лицето му беше зачервено.

— Чуй ме добре, Планк. Харесваш ми. За мене ти беше звезда. Аз те пласирах при баровците, когато никой друг не знаеше, че имаш нужните качества. Ти пък ми пробута тоя хлапак и той ни свърши добра работа. Но аз ти плащах шестцифрени суми много преди да си ги заслужиш, защото бях убеден, че един ден вложението ще ми се върне многократно. Така и стана. Сега ти обещавам, че нищо, което кажеш между тези четири стени, няма да излезе от тук. Така че недей да го увърташ. Вие, копелета, си мислите, че щом след година-две излизам в заслужен отдих, вече нямам още контакти, не чувам и не виждам. Ако искате да знаете, откакто бяхте тук сутринта, телефонът ми се счупи да звъни и имам усещането, че наоколо става нещо голямо. Казвайте какво е!

— Кой ви се е обаждал, господин Бейли? — попита Планк.

— Ами, първо се обади един, дето познава вицепрезидента на Румъния. При тях се говори, че са го предупредили да има готовност да поеме изцяло всекидневните задължения. Няма да става президент, защото току-що си избраха един, но това означава, че Карпатия ще ни погостува още. Освен това моите хора в Африка ми докладват, че Нгумо има някакъв достъп до израелската формула, но мълчаливо страда, защото в замяна трябва да напусне поста генерален секретар на ООН. Ще го направи, но ще има неприятности, ако нещата не станат така, както е обещано. И като капак на всичко ми се обажда издателят на месечника „Сийборд“. Разправя ми, че ти, Камерън, и неговият човек, дето се удави миналата нощ, сте работили заедно по случая „Карпатия“ и ме пита дали очаквам и ти да умреш при странни обстоятелства. Казах му, че доколкото знам, ти подготвяш водещата статия за списанието и че ще представим румънеца в положителна светлина. А той отвръща, че неговият човек имал намерение да отрази нещата малко по-различно. Нали знаеш, да се прави на интересен. Милър щял да пише за причината за масовите изчезвания на хора, което ти планираше за някой от следващите броеве. Не можах да разбера как се връзва това с Карпатия и по какъв начин може да хвърли сянка на съмнение върху него. Вие имате ли някаква представа?

Бък поклати глава отрицателно.

— Имах предвид две съвсем различни статии — опита се да обясни той. — Попитах Карпатия как си обяснява случилото се и всички можаха да чуят отговора му. Не знаех, че Милър работи по тази тема, а и през ум не ми е минало, че той по някакъв начин ще свърже Карпатия с изчезванията.

Бейли седна отново.

— Да си призная, когато чух, че ми се обажда тоя от „Сийборд“, помислих, че ще ми иска препоръки за теб, Камерън. Рекох си, че ако изгубя и двете златни кокошки за една седмица, ще се пенсионирам преждевременно. Можем ли да изясним този въпрос, преди да чуем какво още има да ни каже Планк?

— Кой въпрос? — не разбра Бък.

— Искаш да напуснеш?

— Не.

— Приемаш ли предложението?

— Да.

— Добре! И така, Стив. Какво още има намерение да пробута Карпатия, преди да поеме поста генерален секретар на ООН?

Планк се поколеба, сякаш се чудеше дали да каже това, което знае.

— Дължиш ми го, Планк, не забравяй — предупреди го Бейли. — Нямам намерение да използвам информацията ти. Просто искам да знам. Двамата с Камерън трябва да решим коя статия да пуснем първо. Искам да го убедя да е тази, към която интересът е най-голям — какво се крие зад масовите изчезвания. Понякога си мисля, че се държим надменно с читателите си. Забравяме, че хората са изплашени до смърт и се мъчат да си обяснят какво всъщност се случи. Стив, можеш да ми се довериш. Вече ти обещах, че няма да кажа на никого, нито ще те изложа по някакъв начин. Изпей ми какво иска Карпатия и дали ще приеме поста.

Стив сви устни, а после заговори с неохота:

— Карпатия иска да се създаде нов Съвет за сигурност, в който да се включат посланици, предложени от него.

— Като например Тод-Котран от Англия? — намеси се Бък.

— Вероятно — временно. Както може би ти е известно, Николае не е много доволен от познанството си с англичанина.

Бък внезапно осъзна, че Стив е в течение на всичко.

— После? — подкани го Бейли.

— Иска Нгумо лично да настоява той да стане негов приемник. Иска гласуване с голямо мнозинство и още две неща, които, откровено казано, не съм убеден, че ще постигне. Едното е страните членки да подпишат договор за разоръжаване, да унищожат деветдесет процента от оръжията си, а останалите десет процента да дарят на ООН.

— За мироопазващи цели? — попита Бейли. — Наивно е, но звучи логично. Прав си, едва ли ще постигне това. И още какво?

— Може би то е най-противоречивото и най-малко вероятното. Самата процедура е абсурдна, разходите са невероятни… всичко.

— Какво?

— Иска да премести седалището на ООН.

— Да го премести?

Стив кимна.

— Къде?

— Звучи глупаво.

— Напоследък всичко звучи глупаво — каза Бейли.

— Иска да го премести във Вавилон.

— Шегуваш се.

— Не. Това иска.

— Знам, че този град се обновява от години. И какво? Нов Вавилон? За това са вложени милиони долари?

— Милиарди.

— Мислиш ли, че някой ще се навие?

— Зависи колко са хлътнали по него — изкиска се Стив. — Карпатия ще участва днес във „Вечерното шоу“ по телевизията.

— Това ще го направи още по-популярен!

— В момента се среща с водачите на всички международни групировки, които са тук за различните конференции, които предстоят.

— Какво цели?

— Това все още е поверителна информация. Ясно ли е? — побърза да се застрахова Стив.

— Да, разбира се.

— Ще иска да го подкрепят в някои от начинанията, които възнамерява да предприеме. Седемгодишен мирен договор с Израел в замяна на възможността да изтъргува формулата за облагородяване на пустинята. Преместване на седалището на Обединените нации в обновения Вавилон. Утвърждаването на единна религия в света, вероятно с център в Италия.

— По този въпрос едва ли ще може да се разбере с евреите.

— Те са изключение. Докато трае мирният договор, Карпатия ще им помогне да изградят отново своя храм. Убеден е, че те заслужават специално отношение.

— То си е така — каза Бейли. — Тоя човек е гений. Не съм срещал друг като него. Не само че притежава революционни идеи, но и действа изключително бързо.

— Ама вас двамата нищо ли не ви притеснява около този човек? — попита Бък. — Май всеки, който се добере прекалено близо до него, накрая се оказва отстранен завинаги.

— Да ме притеснява? — учуди се Бейли. — По-скоро мисля, че е малко наивен, и определено ще се изненадам, ако успее да постигне всичко, което е замислил. Но пък той си е политик. Няма да формулира исканията си като ултиматум и дори световните водачи сега да не го подкрепят, пак ще приеме поста. На пръв поглед може да изглежда, че доста грубо разкара Нгумо, но смятам, че той се ръководи и от истинския интерес на Ботсвана в случая. Карпатия ще стои по-добре начело на ООН. Той е напълно прав, че ако в Ботсвана стане това, което се случи в Израел, Нгумо трябва да бъде в родината си и да насочва нейния напредък. Не, Карпатия не ме притеснява. Аз съм също толкова поразен от този човек, колкото и вие. Точно той ни е нужен сега. Няма нищо лошо в призивите за единение и сътрудничество, особено по време на криза.

— Ами Ерик Милър?

— Мисля, че хората преувеличават. Не сме сигурни дали пък наистина не се е удавил. Възможно е това случайно да е съвпаднало със срещата ви с Карпатия. Така или иначе румънецът не е можел да знае на какви следи е попаднал Милър, нали?

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Бък, но му направи впечатление, че Стив си замълча.

Мардж се включи по уредбата:

— Има спешно съобщение за Камерън от някоя си Хати Дърам. Казва, че не може да чака повече.

— О, не! — извика Бък. — Мардж, моля те, извини й се от мое име. Обясни й, че ме е забавило нещо неотложно. Ще й се обадя или ще отида на срещата по-късно.

Бейли изглеждаше възмутен.

— Какви ги вършиш през работно време, Камерън?

— Всъщност днес сутринта я представих на Карпатия и очаквам тя да ме запознае с един пилот, когото искам да интервюирам във връзка със статията за изчезванията.

— Не възразявам — успокои се Бейли. — Пусни големия материал за Карпатия в следващия брой, а после работи върху различните теории за изчезванията. Ако питаш мене, това може да се окаже най-сензационната история, за която някога сме писали. Смятам, че нашата уводна статия за тези събития беше по-добра от материалите в „Тайм“ и всички останали. Между другото, много ми хареса материала ти, Камерън. Не знам дали ще изровим нещо наистина свежо или различно за Карпатия, но трябва да дадем всичко от себе си. Честно казано, много ми допада идеята ти да представиш различните обяснения за изчезванията. Сигурно си имаш и свое собствено.

— Ще ми се да беше така — отвърна Бък. — И аз както всички останали тъна в неведение. Но откривам, че хората, които имат свои теории, безпрекословно вярват в тях.

— А искаш ли да чуеш моята? — попита Бейли. — Направо е поразително колко се доближава до теорията на Карпатия, Розенцвайг и останалите. Имам роднини, които вярват в приказките за намесата на извънземни. Един мой чичо смята, че Исус е дошъл, но е забравил да вземе и него. Ха! Ха! Мисля, че има естествена причина, някакво явление, при което всичките ни високи технологии са влезли във взаимодействие с природните сили, така че наистина сме се прецакали. Хайде, Камерън. Кажи какво мислиш ти.

— Нямам ни най-малка представа — призна Бък. — Но това само ще ми помогне да си свърша още по-добре работата.

— Какво говорят хората?

— Ами, все едно и също. На летище „О’Хеър“ един лекар ми каза, че според него Христос е дошъл и е грабнал вярващите. И други хора смятат така. Нали помните шефа на нашия чикагски отдел…

— Лусинда Уошингтън? А ти нали знаеш, че ще трябва да й намериш заместник? Ще се наложи да отидеш там, да се запознаеш с обстановката, да се срещнеш с хората. Та какво казваше за нея?

— Синът й е убеден, че тя и останалите от семейството са отнесени на небето.

— А той защо е оставен?

— Не знам какво точно мисли за това — продължи Бък. — Едни християни са по-истински от други, нещо в този смисъл. Ето още един въпрос, който ще трябва да си изясня, преди да завърша статията. Стюардесата, която току-що се обади… не знам какво мисли тя, но ми каза, че пилотът, с когото ще се срещне днес, имал някакво обяснение.

— Пилот на самолет — повтори Бейли. — Това може да се окаже интересно. Освен ако теорията му не съвпада с другите научни обяснения. Добре, продължавай. Стив, днес ще обявим твоята оставка. Желая ти успех! И не се притеснявай — нищо от това, което каза тук, няма да се появи в списанието, освен ако не намерим друг източник на информация. Разбрахме се, нали, Уилямс?

— Да, господине — потвърди Бък.

Ала Стив не изглеждаше толкова сигурен.

Бък се спусна към асансьора и се обади на информацията, за да вземе номера на клуба на „Панконтинентал“. Помоли ги да повикат Хати по високоговорителя, но след като не я откриха, реши, че още не е пристигнала или е излязла със своя приятел, пилота. Остави й съобщение да му се обади по клетъчния телефон, а после се качи в едно такси и за всеки случай тръгна към клуба.

В главата му се въртяха най-различни мисли. Беше съгласен със Стантън Бейли, че сензационен ще бъде именно материалът за изчезванията, но Николае Карпатия му се струваше все по-подозрителен. Може би нямаше основания. Вероятно трябваше да насочи вниманието си към Джонатан Стонагъл. Карпатия бе достатъчно интелигентен, за да прозре, че издигането му може да подпомогне Стонагъл по начин, който би бил непочтен спрямо конкурентите му. Но Николае беше обещал да се „справи“ както със Стонагъл, така и с Тод-Котран, като знаеше добре, че и двамата са в дъното на незаконни сделки.

Дали обаче това означава, че Карпатия е невинен? Бък искрено се надяваше да е така. Никога през живота си не бе изпитвал толкова силно желание да повярва на някого. В дните след изчезванията той не можеше да отдели и секунда, за да помисли за себе си. Загубата на снаха му и племенниците караше сърцето му да се свива и той все се питаше дали наистина няма нещо вярно в това Грабване. Ако сред близките му имаше някой, който заслужаваше да отиде на небето, това със сигурност бяха те.

Но едва ли би се задоволил с подобно обяснение. Беше получил образованието си в първокласен университет. Още съвсем млад напусна църквата и семейството си, което го подлудяваше с потискащата си ограниченост. Никога не се бе смятал за религиозен и само от време на време казваше по някоя молитва за помощ и избавление. Важните неща в живота му бяха успехът, жаждата за силни усещания и — не можеше да отрече — удоволствието да е център на внимание. Харесваше му да налага името си, работата си, начина си на мислене в едно престижно списание. И все пак си оставаше някак сам. Особено сега, когато и Стив си отиваше. Беше излизал с жени и мислеше да задълбочи една-две по-сериозни връзки, но начинът му на живот все се оказваше доста непостоянен за онези, които търсеха стабилност.

Откакто стана свидетел на свръхестественото поражение на руснаците в Израел, Бък знаеше, че светът се променя. Нещата никога нямаше да бъдат същите. Не вярваше в теорията, че извънземните са причина за масовите изчезвания на хора. Ако всичко това може да се припише на някаква невероятна реакция с космическа енергия, то кой или какво я е предизвикало? Сблъсъкът при Стената на плача беше още едно необяснимо, донякъде свръхестествено събитие.

Бък си даде сметка, че въпросите „защо“ и „по каква причина“ го вълнуваха много по-силно дори от изгряващата звезда на Николае Карпатия. Но все пак беше толкова поразен от този човек, че с цялото си сърце се надяваше Карпатия да не се окаже просто още един хитър и ловък политик. Той беше най-добрият, когото Бък някога бе срещал. Но възможно ли е смъртта на Дърк, а после на Алан и Ерик, както и затруднението, в което самият той беше изпаднал, изобщо да не са свързани с Карпатия?

Надяваше се да е така. Искаше да вярва, че веднъж на петдесет години може да се появи човек, който да завладее умовете и въображението на хората по целия свят. Възможно ли е Карпатия да е един нов Линкълн, Рузвелт или дори въплъщение на крал Артур, както навремето се говореше за Кенеди?

Докато таксито пълзеше и си пробиваше път през задръстванията към летището, Бък, сякаш следвайки някакво внезапно хрумване, включи модема на компютъра си в клетъчния телефон и влезе в някаква новинарска програма. Прегледа по-значителните статии на Ерик Милър през последните две години и остана поразен, когато откри, че колегата му е писал за обновяването на Вавилон. Милър беше озаглавил своята поредица от материали „Новият Вавилон — последната мечта на Стонагъл“. Бързият преглед на текста показваше, че основните финансови средства са дошли от банките на Стонагъл по целия свят. Цитираха се и думи на самия Стонагъл: „Това е чисто и просто едно съвпадение. Нямам никаква представа за подробностите как отделните институции са набирали средства“.

В заключението се говореше за Николае Карпатия, но Бък не очакваше Милър да го е свързал с Муангати Нгумо или Израел, или даже с новия Съвет за сигурност. Според Бък най-голямата проверка за Карпатия беше да се види какво ще направи той за Стонагъл, след като заеме поста генерален секретар на ООН.

Защото ако останалите членове на организацията приемат условията на Николае, той за една нощ ще се превърне в най-влиятелния ръководител по целия свят. След като всички страни се съгласят да се разоръжат и ООН придобие военна мощ, румънецът ще е в състояние да налага волята си от позиция на силата. Светът трябва наистина отчаяно да се нуждае от водач, на когото да вярва безпрекословно, за да се съгласи на такива условия. А единственият човек, достоен за подобно доверие, не би могъл да си позволи търпимост към безскрупулен задкулисен заговорник като Джонатан Стонагъл.