Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (10) (Роман за последните дни на Земята)

Десета глава

Камерън Уилямс стигна до заключението, че не бива да се обажда на общия им познат с Дърк от Скотланд Ярд, преди да напусне Ню Йорк. През последните дни комуникациите бяха затруднени, а и след странния разговор с шефа на Дърк не искаше да рискува да бъде подслушван. В никакъв случай не можеше да си позволи точно сега да излага на риск връзката си в Скотланд Ярд.

Като обичайна предпазна мярка Бък взе истинския наред с фалшивите си паспорти. Качи се на късния полет до Лондон, който тръгваше от „Ла Гуардия“ в петък вечерта и пристигна на летище „Хийтроу“ в събота сутринта. Регистрира се в хотел „Тависток“ и спа до късно следобед. След това тръгна да търси истината за смъртта на Дърк.

Първо се обади в Скотланд Ярд и потърси своя познат Алан Томпкинс, оперативен работник от среден ранг. Бяха почти на една възраст. Томпкинс бе слаб, чернокос, леко сбръчкан следовател — Бък го интервюира във връзка с една статия за тероризма във Великобритания.

Бяха си допаднали и дори веднъж отидоха на кръчма заедно с Дърк. Тримата станаха приятели и се събираха винаги когато Бък идваше в Лондон. Но сега, по телефона, той се опита да говори така, че Алан да схване бързо и да не се издаде, че са близки. Не беше изключено линията да се подслушва.

— Господин Томпкинс, вие не ме познавате, но името ми е Камерън Уилямс от списание „Глобъл Уикли“.

И преди Алан да се изсмее и да поздрави приятеля си, Бък побърза да продължи:

— Дойдох в Лондон, за да подготвя статия за международната конференция на ООН по проблемите на световното парично обръщение.

Гласът на Алан прозвуча сериозно.

— С какво мога да ви бъда полезен? Какво общо има това със Скотланд Ярд?

— Проблемът е, че не мога да открия лицето, от което искам да взема интервю. Подозирам нечиста игра.

— А лицето е?

— Дърк Бъртън. Работи на борсата тук.

— Ще направя някои проучвания и ще ви се обадя.

След няколко минути телефонът на Бък иззвъня.

— Тук е Томпкинс от Скотланд Ярд. Бихте ли дошли да поговорим?

* * *

Рано сутринта в събота Рейфърд Стийл отново се обади от Маунт Проспект, Илинойс, в църквата „Нова надежда“. Този път един мъж вдигна телефона. Рейфърд се представи като съпруг на една жена, която е членувала в църквата.

— Да, познавам ви, господине — каза мъжът. — Срещали сме се. Аз съм Брус Барнс, помощник-пастирът на църквата.

— А, да. Здравейте.

— Казахте „е членувала“. Означава ли това, че Айрин вече не е между нас?

— Да, а също и нашият син.

— Малкият Рей, така ли беше?

— Точно така.

— Имахте и по-голяма дъщеря, нали? Тя не посещаваше църквата.

— Да, Клои.

— А тя…?

— … е тук с мен. Питах се как вие обяснявате всичко това. Колко от вашите хора са изчезнали? Още ли се събирате? Такива неща. Разбрах, че в неделя ще има служба и че предлагате този видеозапис…

— Ами, в такъв случай вие знаете почти всичко, господин Стийл. Почти всички членове или редовни посетители на тази църква са изчезнали. Аз съм единственият от служителите, който остана. Помолих няколко жени да ми помагат в канцеларията. Нямам представа колко души ще дойдат в неделя, но ще се радвам да ви видя отново.

— Много ме интересува тази видеокасета.

— С удоволствие ще ви дам една още сега. Точно нея ще обсъждаме в неделя сутринта.

— Не знам как да ви попитам, господин Барнс.

— Брус.

— Брус. Ще проповядвате или какво…?

— Не, ще разискваме. Ще пусна записа за онези, които не са го гледали, а после ще го обсъдим.

— Но вие… Искам да кажа — как си обяснявате факта, че вие самият сте още тук?

— Има само едно възможно обяснение, господин Стийл. Бих предпочел да говорим за него лично. Ако ми кажете кога точно ще дойдете за касетата, ще се постарая да бъда тук.

Рейфърд обеща, че следобед той, а вероятно и двамата с Клои ще се отбият при него.

* * *

Алан Томпкинс чакаше във фоайето на Скотланд Ярд. Когато Бък пристигна, те се ръкуваха официално, качиха се в стар, порутен седан и с доста висока скорост се отправиха към една мрачна кръчма, отдалечена на няколко километра.

— Нека не разговаряме, докато стигнем там — предупреди Алан, като непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане. — Трябва да се съсредоточа.

Бък никога не бе виждал приятеля си толкова напрегнат. Беше направо изплашен.

Двамата си взеха по халба тъмна бира и седнаха в един отдалечен ъгъл на заведението. Алан не се и докосна до чашата си. Бък, който не бе хапвал нищо откакто слезе от самолета, изпи своята бира на един дъх, а после пресуши и Алановата. Когато сервитьорката дойде за празните чаши, Бък си поръча сандвич. Алан не искаше нищо. Като си знаеше мярката, Бък реши да изпие една сода.

— Със сигурност ще налея масло в огъня — започна Алан, — но съм длъжен да те предупредя, че това е мръсна история и е добре да стоиш колкото може по-далече.

— Вярно е, че още повече разпалваш огъня в мен — възкликна Бък. — Кажи, какво става?

— Ами, твърди се, че е самоубийство, но…

— Но двамата с теб много добре знаем, че това са абсолютни глупости. Какви са доказателствата? Беше ли на местопрестъплението?

— Да, бях. Прострелян в слепоочието, намерен с пистолет в ръка. Няма предсмъртно писмо.

— Нещо да липсва?

— На пръв поглед — не, но, Камерън, знаеш как стоят нещата…

— Не, не знам.

— Хайде, хайде. Дърк беше спец по теориите за световния заговор. Непрекъснато душеше около Тод-Котран и връзките му с другите световни финансисти, проучваше ролята му в конференцията за трите валутни потока, разнищваше даже отношенията му с вашия Стонагъл.

— Алан, за тая работа си има книжки. На някои хора им е станало хоби да приписват всички беди на мафията или масонската ложа. Дърк смяташе, че Тод-Котран и Стонагъл се числят към нещо, което той наричаше Съвета на десетте или Съвета на мъдреците. Е, и какво? Безобидна работа.

— Но когато един служител, няколко нива под ръководството на стоковата борса, се опита да свърже името на шефа си с някой от тези заговори, то този служител вече има проблем.

Бък въздъхна.

— Добре де, може да го мъмрят, дори да го уволнят. Но как така изведнъж умира или е докаран до самоубийство?

— Ще ти кажа нещо, Камерън — промълви Алан. — Сигурен съм, че е убит.

— И аз съм напълно сигурен. Мисля, че щях да усетя, ако наистина беше искал да се самоубива.

— Опитват се да го обяснят със скръбта от загубата на близки по време на масовите изчезвания. Но няма да мине. Доколкото знам, не е загубил никой от близките си.

— Но знаеш, че е убит. Доста силни думи за един следовател.

— Знам, защото го познавах, а не защото съм следовател.

— Това няма да мине — сряза го Бък. — И аз мога да кажа, че го познавах и не е възможно да се е самоубил, но веднага ще ми обяснят, че съм предубеден.

— Камерън, толкова е просто, че щеше да е дори банално, ако Дърк не ни бе приятел. Помниш ли за какво му се подигравахме винаги?

— За много неща. Защо?

— Смеехме му се, че е толкова непохватен.

— Да. И?

— Ако сега беше с нас, къде щеше да седи?

На Бък изведнъж му просветна. Разбра накъде биеше Алан.

— Щеше да седне от лявата ми страна, а беше непохватен, защото бе левичар.

— Беше прострелян в дясното слепоочие, а така нареченото оръжие на самоубийството беше намерено в дясната му ръка.

— Добре, и какво казаха твоите шефове, когато им обясни, че е бил левичар и че това със сигурност е убийство?

— Ти си първият, на когото казвам.

— Алан! Какво говориш?

— Нищо, просто обичам семейството си. Родителите ми са още живи. Имам по-големи брат и сестра. Имам и бивша съпруга, която продължавам да обичам. Лично аз бих я удушил, но не искам някой друг да й стори зло.

— От какво се боиш?

— От този, който стои зад убийството на Дърк.

— Но зад тебе е целият Скотланд Ярд, човече! Твърдиш, че си упълномощен да прилагаш закона. Нима ще оставиш този случай да ти се изплъзне просто така?

— Да, и ти ще направиш същото.

— Не! Няма да мога да живея спокойно.

— Ако предприемеш нещо, изобщо няма да оживееш.

Бък махна с ръка на сервитьорката и когато тя се приближи, поръча чипс. Донесе му пълна догоре чиния с мазни пържени картофи. Точно това му трябваше. Бирата му бе подействала, а сандвичът се оказа недостатъчен да я неутрализира. Главата му олекна и със сигурност скоро нямаше да почувства глад.

— Слушам те — прошепна той. — Какво се опитваш да ми кажеш? Кой иска да се докопа до тебе?

— Едва ли ще ми повярваш, а и никак няма да ти хареса.

— Няма причина да не ти вярвам, а и без това тази работа никак не ми харесва. Така че, давай — изплюй камъчето.

— Смъртта на Дърк беше определена като самоубийство и толкова. Тялото беше кремирано и всички следи вече са заличени. Поисках аутопсия, но ми се изсмяха. Моят шеф, капитан Съливан, ме попита какво очаквам да покаже аутопсията. Отговорих, че може да бъдат открити следи от борба — охлузвания, драскотини. Тогава ми зададе друг въпрос — какъв смисъл виждам един нещастник да се бори със себе си, преди да си тегли куршума. Повече не споделих с никого личните си впечатления.

— Защо?

— Надушвах нещо.

— Ами ако публикувам в международен седмичник статия, в която ще посоча всички тези несъответствия? Все нещо трябва да се случи.

— Наредено ми е да те предупредя да си заминеш у дома и да забравиш, че изобщо си чувал за това самоубийство.

Бък замига учуден.

— Никой не знае, че съм тук.

— Сигурно е така, но някой е предположил, че може да се появиш. Аз лично не бях изненадан, че дойде.

— Защо да си изненадан? Приятелят ми е мъртъв. Посегнал на живота си, както става ясно. Не мога да подмина това с мълчание.

— Сега ще ти се наложи.

— Смяташ, че ще се държа като страхливец само защото ти постъпваш така?

— Камерън, добре ме познаваш.

— Чудя се дали изобщо те познавам. Мислех, че сме сродни души. Нали отчаяно се борехме за справедливост, Алан? Нали търсехме истината? Аз съм журналист, ти си следовател. И двамата сме скептици. Защо е това отстъпление от истината, и то когато става дума за наш приятел?

— Не ме ли чу? Наредено ми е да те отпратя веднага щом се появиш.

— Добре, тогава защо ме повика да дойда в Скотланд Ярд?

— Щях да пострадам, ако те бях отпратил веднага.

— От кого щеше да пострадаш?

— Ще ми се да не беше попитал. Посети ме един от онези, които вие наричате „мутра“.

— Борче?

— Точно така.

— Заплаши ли те?

— Да. Каза, че ако не искам с мен или с някой от семейството ми да се случи това, което стана с приятеля ми, трябва да слушам и да изпълнявам. Страх ме беше, че може да е същият, дето е пречукал Дърк.

— И сигурно е бил той. А защо не докладва за заплахата?

— Щях, но реших първо да опитам да се справя сам. Казах му, че няма защо да се безпокои за мен. На другия ден отидох на борсата и поисках да се срещна с господин Тод-Котран.

— Голямата клечка?

— Самия той, от кръв и плът. Нямах уговорена среща, разбира се, но настоях да ме приеме, защото съм от Скотланд Ярд. Даже кабинетът му внушава страх. Целият е в махагон и тъмнозелени драперии. Е, започвам направо, по същество. Казвам му: „Господине, доколкото знам, един от вашите служители е убит“. Не можеш да си представиш колко спокойно ми отвърна: „Слушай, началство“ — това е дума, която използва простолюдието. Не е прието човек с неговото положение да се обръща така към длъжностно лице. Както и да е. Ето какво ми каза: „Слушай, началство, следващия път, когато някой те навести в дома ти в десет вечерта, както направи оня господин миналата нощ, поздрави го от мене“.

— А ти какво му отговори?

— Какво да му отговоря? Онемях. Само го погледнах и кимнах. „И още нещо — продължи той. — Кажи на твойто приятелче Уилямс да стои настрана.“ А аз питам: „Уилямс?“ — все едно не знам за кого говори. Изобщо не ми обърна внимание, защото всичко му беше ясно.

— Някой е подслушвал гласовата поща на Дърк.

— Няма съмнение. И още ми каза: „Ако ти се наложи да го убеждаваш, само му кажи, че мисля за него, както той мисли за татко и Джеф“. Това брат ти ли е?

Бък кимна.

— И ти се върза?

— А какво можех да направя? Опитах се да изглеждам много смел. Казах му: „Ами ако записвам този разговор?“. Той ми отвърна напълно спокойно, че няма начин детекторите да не засекат микрофоните, ако изобщо съществуват. „Имам добра памет — продължих да упорствам. — Ще ви разоблича.“ А той: „Ще поемеш ли тоя риск, началство? Кой ще ти повярва? Моята дума срещу твоята — кое ще натежи? Дори Мариан едва ли ще те разбере — особено ако не е достатъчно здрава, за да включи за какво става дума“.

— Мариан?

— Сестра ми. Но това още не е нищо. И сякаш за да ме довърши, се обади по телефона на моя шеф, но включи микрофона, така че да чуя целия разговор. Каза му: „Съливан, ако някой от твоите хора дойде в моя кабинет и се опита да упражни натиск върху мен, как би трябвало да постъпя?“. А Съливан, един от моите идоли, се държа като малко дете. Отговори му: „Господин Тод-Котран, направете каквото смятате за нужно“. И Тод-Котран му вика: „Ами да го убия ей така, както си седи на стола, може ли?“. Съливан отсече: „Господине, сигурен съм, че имате пълни основания да постъпите така“. А сега чуй това. Тод-Котран каза по телефона на Скотланд Ярд, където, както знаеш, всичко се записва (и той също го знае): „Ами ако името му е Алан Томпкинс?“. Ей така — просто и ясно. Съливан му обеща: „Ако е така, аз лично ще дойда и ще ви освободя от тялото“. Тогава картинката ми стана ясна.

— И няма към кого да се обърнеш за помощ?

— Не се сещам за никого.

— А от мен се очаква просто да си подвия опашката и да бягам?

Алан кимна.

— Трябва да докладвам на Тод-Котран, че съм ти предал думите му. Той ще провери дали си се качил на следващия самолет за Ню Йорк.

— А ако не съм?

— Не мога да гарантирам, но на твое място не бих усложнявал нещата.

Бък отмести чиниите настрана и избута назад стола си.

— Не ме познаваш добре, Алан. Трябва да знаеш, че не съм от хората, които ще оставят тая работа така.

— Точно от това се боя. И аз не съм от тях, но към кого да се обърна? Какво да направя? Мислиш, че можеш да се довериш на някого, но той се оказва безсилен. Ако Дърк излезе прав, ако наистина се е добрал до някакъв таен заговор, в който участва и Тод-Котран, къде й е краят на цялата тази работа? Дали и твоят Стонагъл е в играта? А останалите световни финансисти, с които се срещат? Идвало ли ти е наум, че те може би имат власт над всеки от нас? Израснал съм с историите за вашите чикагски гангстери, които подкупват ченгета и съдии, дори политици. Никой не може да ги пипне.

Бък поклати глава.

— Никой, освен онези, които не могат да бъдат купени.

— Недосегаемите?

— Те бяха моите любимци — каза Бък.

— И моите — напомни му Алан. — Затова станах следовател. Но ако и в Скотланд Ярд са нагазили в тинята, към кого да се обърна?

Бък се подпря на дланта си.

— Мислиш ли, че те следят? Че си под наблюдение?

— Нащрек съм. Мисля, че засега — не.

— И никой не знае, че сме тук?

— Опитах се да разбера дали нямаме опашка. Като професионалист мога да кажа, че никой не ни е проследил до тук. Какво смяташ да правиш, Камерън?

— Очевидно при вас не бих могъл да направя почти нищо. Може би ще напусна страната под чуждо име. Ако някой се интересува, ще реши, че съм се заинатил и съм останал тук.

— Какъв е смисълът?

— Може и да съм изплашен, Алан, но ще преследвам целта си. Все някак ще намеря човека, който е в състояние да помогне. Не познавам достатъчно добре страната ти и не знам на кого мога да се доверя. На теб, разбира се, ти вярвам, но ти си извън играта.

— Слаб ли съм, Камерън? Според теб имам ли избор?

Бък поклати глава.

— Съчувствам ти — рече той. — Не знам какво бих направил на твое място.

Двамата забелязаха, че сервитьорката минава от маса на маса и пита нещо клиентите. Когато наближи те прекъснаха разговора си.

— Някой от вас да кара светлозелен седан? Един човек каза, че лампичката вътре свети.

— Да, колата е моя — рече Алан. — Не си спомням да съм включвал осветлението вътре.

— Аз също — намеси се Бък. — Но когато пристигнахме, навън беше светло. Може да не сме забелязали.

— Ще ида да я изгася. Не е кой знае какво, но тия стари акумулатори бързо се изтощават.

— Внимавай! — предупреди го Бък. — Виж някой да не е бърникал по колата.

— Едва ли. Нали помниш, че спряхме точно отпред.

Бък се извъртя на стола си и проследи с поглед Алан, докато излизаше. И наистина, през прозореца на заведението можеше да се види, че лампата в колата свети. Алан заобиколи от страната на шофьора и се протегна да изключи осветлението. Като се върна, каза:

— На стари години започнах да оглупявам. Току-виж съм взел да забравям и фаровете включени.

На Бък му стана мъчно, като си помисли в какво положение е приятелят му. Цял живот да работиш за една идея и накрая да разбереш, че началниците ти са се обвързали с международна шайка от главорези.

— Ще се обадя на летището — каза той — и ще се опитам да си запазя място за полета тази вечер.

— По това време нищо не излита в твоята посока — предупреди го Алан.

— Тогава ще отида до Франкфурт и от там ще взема друг самолет утре сутринта. Повече няма да си пробвам късмета тук.

— До вратата има телефон. Ще платя сметката.

— Не, моля ти се — настоя Бък, като плъзна една банкнота от петдесет марки през масата.

Докато Алан прибираше рестото от сервитьорката, Бък се обади на летище „Хийтроу“ и успя да си запази място за полет до Франкфурт след четирийсет и пет минути. Така можеше да вземе самолета до Ню Йорк в неделя сутринта.

— Значи летище „Кенеди“ е отворено? — попита той.

— От един час насам — отвърна му служителката. — Полетите са ограничени, но вашият „Панконтинентал“ от Германия пристига там сутринта. За колко пътници?

— Един.

— Име?

Бък бръкна в портфейла си, за да си припомни името от фалшивия британски паспорт.

— Моля? — запъна се той. В този момент се приближи Алан.

— Името ви, господине.

— А да, извинете. Орешкович. Джордж Орешкович.

Алан му прошепна, че ще го чака в колата. Бък кимна.

— Готово, господине — каза жената. — Имате запазено място в самолета до Франкфурт тази вечер. От там продължавате до Ню Йорк утре сутринта. Мога ли да направя още нещо за вас?

— Не, благодаря.

Точно когато Бък затваряше телефона, мощна експлозия разби вратата на кръчмата. Сред ослепителния блясък и оглушителния трясък клиентите с писъци налягаха по пода, а после плахо пропълзяха към изхода, за да видят какво се е случило.

Бък беше втренчил ужасен поглед в топящите се метални останки от служебния седан на Алан. Всички витрини и прозорци по улицата бяха изпочупени, а в далечината вече се чуваше вой на сирена. На тротоара лежаха останките от Алан Томпкинс — част от торса и един крак.

Посетителите на заведението се втурнаха навън, за да погледат останките от експлозията. С лакти Бък си проправи път през тълпата, извади истинските си лични документи от портфейла и в суматохата ги метна близо до горящата кола. Надяваше се да не изгорят напълно, така че името му по-късно да се разчете. След като искаха да е мъртъв, щяха да останат доволни. После се върна в празната кръчма и потърси заден изход. Но нямаше — намери само един прозорец, който се вдигаше нагоре. Като се провря през него, се озова в тясно пространство между сградите. Разпра дрехите си и от двете страни, докато се мъчеше да излезе на една странична улица. Две преки по-надолу махна на едно такси, метна се в него и каза:

— Хотел „Тависток“.

След няколко минути, когато бяха на три преки от хотела, Бък забеляза, близо до мястото полицейска кола и видя, че движението е спряно.

— Я по-добре ме закарай направо до „Хийтроу“ — каза той на шофьора.

Сети се, че беше оставил лаптопа сред вещите си, но вече не можеше да направи нищо. Бе изпратил най-важното по електронната поща, но не се знаеше кой от този момент нататък ще има достъп до материалите му.

— Значи няма да ходите до хотела? — уточни шофьорът на таксито.

— Не, просто исках да се срещна с един човек.

— Добре, господине.

Очевидно властите се бяха заели да претърсват летището.

— Дали не знаеш случайно къде може да се намери като твоята фуражка? — подхвърли Бък, докато плащаше.

— Тая вехтория? С малко повече убеждение мога да се разделя с нея. Имам и други. За спомен ли?

— Това достатъчно ли е? — попита Бък, като напъха доста едра банкнота в ръката му.

— Повече от достатъчно, господине. Много ви благодаря.

И шофьорът му подаде фуражката си, като преди това извади от нея значката, символизираща принадлежността му към лондонската таксиметрова служба.

Бък нахлупи над ушите си прекалено голямата за него фуражка и бързо влезе в сградата на летището. Плати за билетите си в брой, на името на Джордж Орешкович, натурализиран англичанин от полски произход, който минава през Франкфурт и отива на почивка в Щатите. Преди властите да се усетят, вече беше във въздуха.