Тим Лахей, Джери Дженкинс
Оставените (21) (Роман за последните дни на Земята)

Двадесет и първа глава

Когато четиримата се събраха отново заедно, на Хати й личеше, че е плакала. Бък не се чувстваше достатъчно близък с нея, за да я разпитва какво се е случило, а и тя не каза нищо.

Въпреки че беше доволен от възможността да интервюира Рейфърд Стийл, Бък изпитваше смесени чувства. Преживяванията на пилота, управлявал самолета, в който самият той беше летял, когато започнаха да изчезват хора, щяха да придадат драматизъм на разказа му. Но желанието да прекара известно време с Клои беше по-силно. Имаше намерение да се отбие в редакцията, после да прескочи до дома си, за да се преоблече, и вечерта да се срещне с тримата в хотел „Карлайл“. Докато беше в кабинета си, по телефона се обади Стантън Бейли, който искаше да знае кога Бък ще може да отиде в Чикаго и да намери заместник на Лусинда Уошингтън.

— В най-скоро време — отвърна журналистът. — Но не бих искал да изпусна развитието на събитията в ООН.

— За всичко, което ще се случи утре сутринта, Планк вече те информира — напомни му Бейли. — Сведенията ми са, че нещата са на път да станат. Планк поема длъжността, отрича Карпатия да е непосредствено заинтересован от висшия пост, отново ни напомня какво би означавало това и всички сме нащрек и чакаме дали някой ще захапе. Моето мнение е, че никой няма да се хване.

— Все пак ми се ще да се хванат. — Бък още се надяваше, че ще може да повярва на Карпатия, и искаше да види как ще постъпи той със Стонагъл и Тод-Котран.

— И на мен — призна Бейли. — Но какви са шансовете? Появата му е много навременна, обаче плановете му за разоръжаване и реорганизация в световен мащаб са прекалено амбициозни. Това никога няма да стане.

— Така е, но ако ви трябва да избирате, няма ли да застанете на негова страна?

— Да — въздъхна Бейли, — вероятно точно така ще направя. Толкова са ми омръзнали всички тези войни и насилието. Вероятно дори бих гласувал Организацията да се премести в Новия Вавилон.

— Може би делегатите в ООН все пак ще проявят мъдрост и ще осъзнаят, че светът е узрял за появата на Карпатия — каза Бък.

— Звучи прекалено хубаво, за да стане. — Бейли беше скептичен. — Нали знаеш, че не бива да залагаме всичко на една карта, да стоим и да чакаме, когато шансовете са против нас.

Бък каза на новия си шеф, че ще отлети за Чикаго на следващата сутрин и ще се върне в Ню Йорк в неделя вечерта.

— Ще разуча терена, ще видя дали има някой подходящ за заместник или ще трябва да търсим кандидати отвън.

— Предпочитам да не взимаме външни хора, но в моя стил е да те оставя сам да решиш този въпрос.

Тъй като знаеше, че полетът на Рейфърд Стийл е насрочен за осем часа на следващата сутрин, Бък телефонира на „Панконтинентал“. Обясни на служителката, че негова спътница е Клои Стийл.

— Така е — потвърди жената. — Госпожица Стийл пътува безплатно в първа класа. До нея има едно свободно място. Вие също ли ще пътувате като гост на екипажа?

— Не.

Бък си запази евтино място за сметка на списанието и доплати за първа класа, за да седне до Клои. Реши тази вечер да не казва нищо за пътуването си до Чикаго.

Отдавна не бе слагал вратовръзка, но все пак щеше да вечеря в първокласния хотел „Карлайл“. Без нея нямаше да го пуснат вътре. За щастие ги отведоха към една отдалечена маса в малко сепаре и той можа незабелязано, без да изглежда недодялан, да мушне чантата си в ъгъла. Сътрапезниците му предположиха, че просто се нуждае от апаратурата си, без дори да подозират, че вътре имаше и един комплект дрехи за преобличане.

Клои беше неотразима. В стилна вечерна рокля, тя изглеждаше пет години по-възрастна. Личеше си, че двете с Хати бяха прекарали късния следобед в салон за разкрасяване.

* * *

Рейфърд си помисли, че тази вечер дъщеря му е зашеметяваща. Чудеше се дали и журналистът е на същото мнение. Този Уилямс безспорно беше твърде стар за нея.

Трите часа преди вечеря Рейфърд прекара унесен в дрямка, а след това се моли да постигне същата решителност и яснота на мисълта, които имаше по време на разговора с Хати. Не знаеше какво мисли тя. Беше споделила само, че е много мило от негова страна да й каже всичко това. Не бе съвсем сигурен дали в думите й има сарказъм или снизхождение. Щеше му се единствено да е успял да стигне до нея. Това, че двете с Клои останаха известно време насаме, може би беше добре. Надяваше се само Клои да не е толкова зле настроена и да не е ограничила ума си дотам, че да се обедини с Хати срещу него.

В ресторанта Уилямс през цялото време зяпаше Клои и не обърна никакво внимание на Хати. Въпреки че на Рейфърд това се стори крайно нетактично, то явно ни най-малко не безпокоеше стюардесата. Може би тя имаше съвсем други намерения. Той самият през цялата вечер не каза нищо за промяната във външния й вид. Предварително беше решил да не й прави комплименти. Този път нямаше да се хване, въпреки че тя както винаги изглеждаше великолепно.

По време на вечерята Рейфърд поддържаше разговора. Бък го помоли да му каже кога е готов да започнат с интервюто. След като привършиха десерта, пилотът каза на келнера насаме:

— Бихме искали да прекараме тук още час-два.

— Господине, има доста клиенти, които чакат…

— В никакъв случай не бих искал да понесете каквито и да било загуби тази вечер — увери го Рейфърд, като пъхна в ръката му доста едра банкнота. — Можете да ни изритате щом стане наложително.

Келнерът надзърна в шепата си, а после бързо мушна банкнотата в джоба си:

— Сега вече съм напълно сигурен, че няма да бъдете обезпокоявани — каза той.

До края на вечерта водните чаши не останаха празни нито за миг.

Рейфърд с удоволствие отговори на първите въпроси на Бък за работата си, за обучението, през което беше преминал, за произхода и семейството си, но с нетърпение очакваше журналистът да го попита за главното — новата му житейска мисия. Най-после въпросът бе зададен.

* * *

Бък се опитваше да се съсредоточи върху отговорите на пилота, но в същото време усещаше, че му се иска да направи впечатление на Клои. Славеше се в професионалните среди като един от най-добрите във воденето на интервю. Към това се прибавяше и умението му бързо да пресее информацията и да я превърне в интересна, увлекателна статия. Така си бе създал име в журналистиката.

Бързо премина през въвеждащите въпроси. Този човек му харесваше. Изглеждаше умен, искрен и честен, изразяваше се ясно и точно. Осъзна, че вече бе видял всичко това у Клои.

— А сега — каза Бък — време е да ви попитам за фаталния полет до Лондон. Имате ли свое обяснение за това, което се случи тогава?

Пилотът се поколеба, а после се усмихна, сякаш се мъчеше да се съсредоточи.

— Имам нещо повече от обяснение — започна той. — Може да ви прозвучи налудничаво от устата на рационално мислещ човек като мен, но аз вярвам, че намерих истината и зная точно какво се случи.

Бък си представи колко силно ще въздейства подобно твърдение върху читателите.

— Трябва да ценим онези, които имат свое мнение — насърчи го той. — Ето ви една възможност да кажете вашето пред света.

Точно в този момент Клои докосна ръката на Бък и помоли да я извинят за малко.

— Идвам с теб — каза Хати, като видя, че Клои става.

Като ги гледаше как се отдалечават, Бък се усмихна.

— Какво беше това? Заговор? Решили са да ни оставят насаме или всичко това вече им е известно и не искат да го чуват отново?

* * *

Рейфърд беше разстроен, почти разгневен. За втори път през последните няколко часа Клои го изоставяше във важен момент.

— Уверявам ви, че не става дума за това — отвърна той, като направи опит да се усмихне.

Вече не можеше да отлага, за да ги чака да се върнат. Въпросът бе зададен, чувстваше се готов да направи крачката, която щеше да го изведе отвъд границата на социалните задръжки. Даваше си ясна сметка, че ще каже неща, които биха могли да го характеризират като смахнат чудак. Сподели с Уилямс, както преди това с Хати, за откъслечния си духовен живот в миналото и за по-малко от половин час стигна до настоящето, като посочваше всички подробности, които смяташе за важни. По някое време младите жени се върнаха.

* * *

Бък седеше и слушаше без да прекъсва ясния и откровен разказ на един сериозен човек, който излагаше спокойно теория, чиито основания само преди три седмици журналистът би сметнал за абсурдни. За Бък това звучеше познато — като нещо, което бе чувал в църквата или от приятели — но този човек подкрепяше мислите си с конкретни цитати от Библията. А каква бе тая работа с двамата проповедници в Йерусалим? Говореше се, че те наподобяват свидетелите, за които се предсказва в Откровението.

Бък бе направо слисан.

— Това звучи интересно — обади се най-после той. — Чухте ли последните новини? — И разказа на Рейфърд какво бе видял по Си Ен Ен за няколкото минути, през които остана в апартамента си. — Явно хиляди се стичат към Стената на плача на нещо като поклонение. Хората чакат на километрични опашки, за да се приближат и да чуят проповедниците. Мнозина от тях приемат вярата и сами започват да проповядват. Въпреки протестите на ортодоксалните евреи властите са безсилни да ги удържат. Всеки, който се опита да нападне двамата мъже, пада на земята онемял или парализиран. Много войници от охраната минават на страната на проповедниците.

— Изумително! — възкликна пилотът. — Но още по-изумително е, че Библията предсказва всичко това.

Бък отчаяно се бореше да запази спокойствие. Почти не вярваше на ушите си, но Рейфърд му въздействаше много силно. Може би този човек сам се опитваше да свърже библейските пророчества с онова, което ставаше в Израел. Но пък никой друг не бе предложил по-задоволително обяснение. Всичко, което Стийл прочете на Бък от Откровението, му се струваше ясно. Може и да не беше вярно. Може би бяха пълни глупости. Но това бе единствената теория, която свързваше в едно неотдавнашните събития и им придаваше някакъв смисъл. Само подобно прозрение можеше да предизвика треската, която бе обхванала Бък.

Опита се да се съсредоточи върху разказа на капитана, но пулсът му все повече се ускоряваше. Не знаеше накъде да гледа. Не беше в състояние да помръдне. Сигурен бе, че жените чуваха ударите на сърцето му. Вярно ли беше всичко това? Нима бе възможно поражението на руските въздушни сили да е било Божие дело, което просто да го е подготвяло за миг като този? Може би, ако сега разтърси глава, всичко ще изчезне? А може би сънува и утре ще се събуди с ясен разсъдък? Дали един разговор с Бейли и Планк няма да го охлади, да избие от главата му тези налудничави идеи и да го вкара отново в правия път?

Усещаше, че нищо няма да помогне. Тази работа изискваше цялото му внимание. Той желаеше да вярва в нещо, което свързва всички преживени събития и им придава смисъл. Но също толкова искаше да вярва на Николае Карпатия. Може би изживяваше труден период и се поддаваше лесно на влиянието на силни личности. Това не му бе присъщо. Но нима във времена като тези някой можеше да се съхрани, без изобщо да се променя?

Не искаше да разсъждава прекалено рационално. Не му се щеше сам да се разубеждава. Реши да сподели с Рейфърд Стийл за изчезването на снаха си и двамата си племенници, но му се стори, че това ще внесе прекалено личен елемент в статията, която подготвя. Тук не ставаше дума за лично разследване, за някакво търсене на истината. Целта бе само да се съберат факти за един по-обширен журналистически материал.

Бък дори не си представяше, че може да избере една теория и да я разработи и защити като позиция на „Глобъл Уикли“. От него се искаше да събере и обобщи всички обяснения, от най-правдоподобното до най-фантастичното. Читателите ще повярват на най-достоверните източници или в писмата си до редакцията ще прибавят и своите виждания.

Думите на неговия събеседник щяха да прозвучат убедително и проникновено от страниците на списанието, стига самият Бък да успее да не го представя като някой умопобъркан.

За пръв път, откакто се помнеше, Камерън Уилямс нямаше какво да каже.

* * *

Рейфърд бе почти сигурен, че думите му не достигат до журналиста. Надяваше се поне, че той е достатъчно проницателен, за да го разбере, да го цитира точно и да представи неговата гледна точка така, че читателите да се замислят над християнството. Ясно бе, че пред самия Уилямс това нямаше да мине. На Рейфърд му се струваше, че той едва сдържа усмивката си или пък че всичко му е толкова забавно и интересно, че просто няма какво да каже.

Мислено си напомни, че за него е важно да убеди първо Клои, а едва след това да въздейства върху читателската аудитория, ако тази статия изобщо види бял свят. Камерън Уилямс можеше да прецени, че Рейфърд съвсем не е в час, и изобщо да не спомене за него и налудничавите му идеи.

* * *

Бък не бе сигурен, че ще е в състояние да каже нещо свързано. Още усещаше студени тръпки, а целият лепнеше от пот. Какво му ставаше? Едва успя да прошепне:

— Искам да ви благодаря за отделеното време и за вечерята. Ще ви уведомя, преди да използвам нещо от вашите думи.

Това, разбира се, беше пълна глупост. Каза го само за да намери повод отново да се свърже с пилота. Естествено, имаше още много неизяснени неща, но Бък никога не показваше предварително на хората, които интервюира, как е представил думите им. Имаше доверие на касетофона и на паметта си и до този момент не го бяха обвинявали в неточност.

Погледна отново пилота. Лицето му имаше странно изражение. Какво ли означаваше това? Разочарование? Да, а след това — примирение.

Внезапно Бък осъзна с кого разговаря. Това бе един образован и интелигентен човек. Той със сигурност знаеше, че репортерите не се консултират повторно с източниците си как да ги цитират. Вероятно събеседникът му е помислил, че той просто иска да го разкара.

„Такава грешка и новобранец не би направил — упрекна се Бък. — Ти току-що подцени най-важния си източник.“

Докато прибираше касетофона в чантата си, той забеляза, че Клои плаче. Сълзите се стичаха по лицето й. Какво им ставаше на тия жени? Спомни си, че завариха Хати Дърам разплакана след разговора й с Рейфърд следобед. Сега пък Клои.

Поне за нея можеше да намери някакво обяснение. Вероятно бе трогната от искрения и убедителен разказ на баща си. Бък усети буца в гърлото си и за първи път, откакто преживя страшните събития в Израел, му се прииска да има къде да се скрие, за да поплаче.

— Мога ли да ви задам още един въпрос, неофициално? — попита той. — За какво разговаряхте двамата с Хати в клуба днес следобед?

— Бък! — сгълча го стюардесата. — Това изобщо не е твоя…

— Ще ви разбера, ако не искате да ми кажете. Просто полюбопитствах.

— Всъщност повечето неща бяха лични — отвърна Рейфърд.

— Ясно.

— Но, Хати, не виждам нищо лошо в това, да му кажа, че накрая споделих с теб всичко, което той току-що чу.

Тя сви рамене.

— Хати, отново неофициално — продължи Бък. — Имаш ли нещо против да споделиш какво мислиш за всичко това?

— А защо неофициално? — сопна се младата жена. — Мнението на един пилот е важно, а мнението на една стюардеса — не. Така ли?

— Добре, ще включа касетофона — съгласи се Бък. — Не знаех, че искаш да те запиша.

— Не искам — отвърна тя. — Просто исках да ме попиташ. Сега вече е твърде късно.

— И нямаш желание да споделиш какво мислиш…

— Не, ще ти кажа. Мисля, че Рейфърд е искрен и в думите му има смисъл. Но нямам представа дали е прав. Всичко това за мен е много далечно и неразбираемо. Убедена съм обаче, че той вярва в думите си. Дали трябва да вярва или не, също не знам. Като се имат предвид средата, образованието му… А и загубата на семейството му го прави податлив.

Бък кимна. Разбираше, че той е по-склонен да повярва на Рейфърд, отколкото Хати. Хвърли поглед към Клои, като се надяваше, че се е съвзела и ще може някак да я накара да заговори. Но тя все още притискаше очите си с носна кърпичка.

— Моля те, не ме питай нищо сега — каза му тя.

* * *

Рейфърд не бе изненадан от реакцията на Хати, но поведението на Клои предизвика у него дълбоко разочарование. Беше убеден, че тя не иска да му каже колко далеч от истината според нея е той, за да не го постави в неудобно положение. Сигурно трябваше да й бъде благодарен за това. Поне се съобразяваше с чувствата му. Вероятно трябваше да й отвърне със същото, но беше решил да остави изтънчените маниери на заден план. Битката му с нея ще бъде заради вярата и ще продължи, докато тя вземе решение. За тази вечер явно бе чула достатъчно. Нямаше да я притеснява повече. Надяваше се само, въпреки че се безпокоеше за нейното състояние, да успее да поспи тази нощ. Толкова много я обичаше.

Рейфърд се изправи и протегна ръка.

— Господин Уилямс, за мен беше удоволствие. Пастирът от Илинойс, за когото ви говорих, знае много повече от мен за Антихриста и всичко останало. Може би си заслужава да му се обадите. Казва се Брус Барнс. Ще го намерите в църквата „Нова надежда“ в Маунт Проспект.

— Ще запомня всичко — обеща Бък.

Рейфърд беше убеден, че Уилямс просто проявява учтивост.

* * *

На Бък веднага му допадна идеята да поговори с Барнс. Когато отиде в Чикаго на следващия ден, може да намери време за това. Така ще изясни нещата за себе си, без да смесва собствения си интерес с професионалната си гледна точка.

Четиримата се отправиха към фоайето на хотела.

— Ще пожелая на всички ви лека нощ — каза Хати. — Самолетът ми излита утре рано сутринта.

Тя благодари на Рейфърд за вечерята, прошепна на Клои нещо, на което момичето не реагира. Не бе забравила и гостоприемството на Бък тази сутрин.

— Може би в близките дни ще позвъня на господин Карпатия — подхвърли тя между другото.

Бък едва се сдържа да не й каже какво му бе известно за непосредствените планове на Карпатия. Съмняваше се, че човекът ще намери време за нея.

Клои сякаш имаше намерение да изпрати Хати до асансьора, но в същото време искаше да каже нещо на Бък. Той се изненада, когато момичето се обърна към баща си и го помоли:

— Татко, остави ни за минутка. Ще те настигна.

Бък беше поласкан, че Клои бе останала, за да се сбогува с него, но тя все още изглеждаше разстроена. Гласът й трепереше, докато му благодареше любезно за чудесно прекарания ден. Бък се постара разговорът да продължи.

— Баща ти е много интересен човек.

— Да, особено напоследък — съгласи се тя.

— Разбирам защо си съгласна с него за много от нещата, които казва.

— Разбираш ли?

— Да! Аз самият има върху какво да помисля. Но ти доста го затрудняваш.

— Преди — да. Вече не.

— Защо вече не?

— Нали виждаш колко много значи това за него.

Бък кимна с разбиране. Тя отново беше на път да се разплаче. Протегна се и взе ръката й.

— Чудесно беше да съм известно време с теб.

Тя се подсмихна, сякаш се чувстваше неудобно от това, което й минава през ума.

— Какво има? — настоя Бък.

— А, нищо. Много е глупаво.

— Хайде, кажи ми. Днес и двамата сме малко оглупели.

— Ами, просто се чувствам странно — опита се да обясни Клои. — Току-що те срещнах, а вече знам, че ще ми липсваш. Ако минаваш през Чикаго, непременно трябва да ми се обадиш.

— Обещавам — каза Бък. — Не мога да ти кажа точно кога, но, да речем, по-скоро, отколкото си мислиш.