Катрин Купър
Сребърният хълм (9)

7
Карфиченият милионер

Веднага щом Камелин се скри от погледа му, Джак потърси магия за материализиране в Книгата на сенките. Искаше да сътвори нещо много специално, с което може да изкуши дориска да излезе от фейската могила. Джак не беше много наясно с колекционерството и не знаеше дали някой, който има един милион игли, кабарчета и карфици, ще иска още. Опита се да си представи нещо необикновено, нещо, с което дорискът ще може да се фука. Повечето карфици изглеждаха еднакви. Тогава Джак се сети за таблото с обяви в Клуба по крикет. Всички бележки бяха закачени с цветни пластмасови кабарчета. Прозрачно гърненце с хиляда такива кабарчета може би ще заинтригува дориска. Със сигурност щеше да бъде доста необичайно и дорискът можеше да го сложи над камината си и гордо да го показва на всеки гост.

Джак затвори очи и си представи гърнето с кабарчета. Вдигна бавно пръчицата над главата си и описа широк кръг.

— Екзисто! — изрече той и замахна с пръчицата към пода.

Внезапният глух удар и дрънчене го накара мигом да отвори очи. В краката му стоеше малко прозрачно гърненце, пълно с ярки, лъскави кабарчета.

— Гениално! — възкликна Джак, взе го и го разгледа, след което го прибра в джоба си.

— Излизам, Орин, няма да се бавя. Отивам да ловя дориск.

Той надникна през открехнатата врата на дневната. Дядо му дремеше в креслото си. Обикновено си дремваше по няколко часа след хранене. Надали щеше да се събуди, но за всеки случай Джак му написа бележка къде отива и я остави на кухненската маса.

— Тего текси тектум — прошепна той и докосна листчето с пръчицата си.

Думите изчезнаха. Щяха да се появят отново само ако дядо му вдигне бележката. Беше хитро заклинание, което научи, след като намери писмото на Нора. Лесно го запамети, защото му харесваше звученето на думите. Изобщо информацията в Книгата на сенките беше невероятно интересна и той с лекота запомняше всичко, което прочете. Спря и се ослуша, преди да излезе през задната врата. Дядо му хъркаше силно и с малко късмет щеше да се прибере, преди да се е събудил.

Веднага щом излезе от вратата, се втурна към края на задната алея. Тя свършваше пред малък жив плет. Табелка сочеше към пътя, който водеше към Нютън Гил. До нея имаше добре изработени стъпала, на които Джак се покатери. От дясната му страна имаше малка горичка. Рагс му бе дал вярна информация. В полето се виждаха три стари дървета висок ясен, дебел дъб и избуяла трънка. Джак се огледа за могила. Тревата беше висока и навсякъде имаше цъфнали макове. Докато ги гледаше как се полюшват на ветреца, на Джак му се стори, че вижда малко тревисто хълмче в средата. Това трябва да е фейската могила. Той изтича натам и се озова пред нескопосано изкопан тунел, който изчезваше в земята. Ако някой се спъне в него, със сигурност щеше да реши, че е дупка на язовец. Джак се огледа да види има ли някого наблизо. Щом се увери, че е сам, той извади пръчицата си и накара връхчето й ярко да засияе. На ярката дневна светлина не се виждаше, но когато я насочи към тунела, тя веднага огря вътрешността му. Джак веднага разбра, че е на правилното място. Видя малка зелена врата с арка и голяма сребърна дръжка. Джак не знаеше дали да почука и да попита за дориска, или да потропа и да се скрие, докато дорискът отвори. Протегна ръка, после се разколеба. Сигурен беше, че вижда лице в дръжката. Може би собственото си отражение? Когато се наведе още по-напред, дръжката потрепери. За миг среброто като че ли се разтопи и Джак подскочи от изненада. От дръжката щръкнаха две уши, последвани от кичур коса, малък нос и широка уста. Главата се взря в Джак и се усмихна. А когато заговори, момчето едва не изпусна пръчицата си.

— Вие сте пропуснал последния празник, а следващият е чак по пълнолуние. Довиждане!

— Не, почакайте! — извика Джак. — Аз търся дориска. Той тук ли е?

— Сбъркал сте вратата. Довиждане!

— Моля ви, не си отивайте, важно е.

— Аз решавам кое е важно и вече ви казах: няма празник, няма влизане, няма дориск. Довиждане!

— Няма ли да ми кажете къде мога да го намеря? Наистина трябва да говоря с него. Казаха ми, че живее тук.

— Не, не живее тук, а в съседната врата, но няма да излезе, ако знае, че сте там. Постоянно се страхува да не го хванат. Трябва да бъдете много хитър, за да го уловите.

Джак се огледа да види дали има и друга могила наблизо.

— Бихте ли ми казал в каква посока да вървя и колко е далеч?

Главата отвори широко уста и започна да се смее толкова силно, че остана без дъх.

— Съседната врата е, в следващия тунел! Ама това си го биваше — колко далеч!

— Благодаря — рече Джак, след като главата се успокои. — Знаете ли дали си е вкъщи?

— Не! Трябва да проверите. А сега аз наистина си тръгвам. Довиждане!

Джак разбра, че разговорът е приключил, защото ушите, носът и устата изчезнаха и главата отново се превърна в дръжка на вратата. Той изгаси светлинката на пръчицата и заобиколи могилата. От другата й страна също имаше тунел. Вратата там беше скрита под гъст бръшлян и клони на калина. Джак извади гърненцето с кабарчета и го раздрънка няколко пъти, след което го остави пред входа. После легна върху могилата и зачака. Надяваше се дорискът да си е у дома и скоро да излезе, за да види какъв е бил този шум. След малко чу стържене и тътрене, последвано от душене. Дорискът излезе припряно от тунела и се блъсна право в гърненцето. Когато залитна назад, Джак го улови.

— Хванах те!

— О, моля те, не ме наранявай! На никого не съм казал, моля те, не ме наранявай.

Джак го вдигна, за да го огледа по-добре. Дорискът също се взря в него, но надали виждаше много, защото беше без очилата си.

— Нищо няма да ти направя — отвърна Джак колкото може по-успокояващо.

— Какво си ти?

— Аз съм Джак Бренин. Запознахме се в гората с Камелин.

— Ти не си Джак Бренин, ти си измамник. Джак Бренин имаше пера. Ти си шпионин, знам те. Дошъл си да ме изпиташ. Гадното боги те праща, нали?

— Отдавна не съм говорил с Пийбоди.

— Не, не Пийбоди, а Пайкрофт. О, божичко, божке! Не знам какво ми става! Това просто не съм аз. Дориските не дават информация на непознати.

— Аз съм Джак Бренин и съм момче гарван, също като Камелин.

— Как да съм сигурен, че казваш истината? Дори не мога да те видя как изглеждаш.

— Къде са ти очилата?

— Не, не! Питай ме, каквото искаш, само не и това! Имаш право на един въпрос, но само да не е този.

Наистина беше разстроен.

— Какво има?

— Не, не! И на това не мога да отговоря. О, божичко, божке! Какво да правя?! Какво да правя?!

— Мога да ти измагьосам очила, ако това ще помогне.

— Можеш ли? Нечупливи очила?

— Ами мисля, че мога.

— О, ще ти бъда много благодарен!

Джак остави дориска на земята, като се опитваше да си спомни как изглеждаха очилата му. После замахна с пръчицата. Чу се силен пукот, който накара дориска да подскочи.

— Ти успя! Прекрасно! Отново виждам.

— Пробвай да ги счупиш, за да видим дали се е получило.

Дорискът свали очилата си и ги пусна на тревата. После бързо ги вдигна отново.

— Не, не, не мога. Ами ако се счупят?

— Ще ги поправя.

— Ти го направи! Аз не мога да си счупя собствените очила.

Джак стъпи върху малките очила с кръгли рамки и усети как стъклото се троши под петата му, но когато вдигна крак, то веднага се намести в рамките. Джак се наведе, взе очилата и ги подаде на дориска.

— О, благодаря, хиляди пъти благодаря! Без тях нищичко не виждах. Как мога да ти се отплатя?

Дорискът отстъпи крачка назад, за да се поклони, и се блъсна в гърненцето с кабарчета.

— О, какво е това? — развълнува се той.

— Хиляда кабарчета с плоски главички.

— И какво трябва да направи дориск, за да се сдобие с такова гърненце?

Джак си пое дълбоко въздух и тъкмо се канеше да обясни проблема, когато се сети, че още не е получил отговор на въпроса си.

— Защо богито е взело очилата ти? Дорискът предпазливо се огледа.

— Наведи се да ти прошепна — каза той.

Джак легна върху могилата. Дорискът отново се огледа.

— Попаднах на свръхсекретна информация и за да не мога да кажа на никого, гадното боги дойде и ми открадна очилата. Заплаши ме, че ако кажа на някого, ще ги счупи и повече никога няма да виждам.

— Не се притеснявай, аз знам заклинание за залепване. Ако Пайкрофт се върне и се опита да ти счупи тези, няма да успее да ги свали от главата ти.

— Наистина ли?

— Наистина!

Джак замахна с пръчицата и направи същото заклинание, което Нора бе използвала за котела, докато бяха в Анун.

— Ето! Вече никой няма да може да вземе или да счупи очилата ти.

— Толкова си мил. Мога ли да направя нещо за теб в замяна?

— Ами… имаме един малък проблем, но с твоя помощ можем да го решим. Нуждаем се от твоята невероятна способност за смаляване, за да минеш през една ключалка и да направиш малко проучване за нас.

— Нас?

— Ще бъдем аз и Камелин, а може би също Чаркъл и Тимъри, но те не знаят какво сме намислили. Трябва да знаем какво има зад една малка врата на Сребърната планина, преди да я отворим.

— Събирането на информация е работа точно за дориски, но Сребърният хълм е много далеч.

— Няма да ходиш сам. Камелин ще те занесе.

— Става! И каква информация ще искаш срещу това гърненце с кабарчета?

На Джак не му се искаше да пита дориска за тайната, която е открил — просто не му изглеждаше честно, макар да умираше да разбере.

— Може ли да си запазя въпроса за друг път?

— Добре, добре, само кажи. За тези чудесни кабарчета можеш да ме питаш каквото искаш и когато искаш, Джак Бренин. Но моля те, не казвай на никого къде си ме намерил. Предпочитам да държа дома си в тайна. Не искам всички да знаят къде живея.

— Обещавам! А може ли ти в замяна да не казваш на Камелин, че съм се отбивал?

— Разбира се! Само ще отида да прибера това съкровище на сигурно място.

Джак не беше преценил, че гърненцето ще бъде твърде голямо и тежко за мъничкия дориск.

— Нека ти помогна — предложи той, като видя как съществото се мъчи да го вдигне. — Искаш ли да го смаля малко?

— О, не! Така е идеално, ще се справя. Ето, хванах го.

Дорискът надигна гърненцето и като го хвана здраво, заприпка към дупката си. Джак не се съмняваше, че ще се върне. И наистина, не след дълго той се появи отново на входа, явно доволен от себе си, макар и леко задъхан.

— Можеш ли да се смалиш толкова, че да се събереш в джоба ми? — попита Джак.

— Готово — рече дорискът, стисна очи, преви рамена и започна да се свива. След миг до краката на Джак стоеше мъничка кафява мишчица с очилца на носа.

Джак протегна ръка, за да може дорискът да се качи по нея, и го пъхна в джоба си.

— Дръж се здраво, трябва да стигна до къщи колкото може по-бързо — предупреди го той и се затича към стъпалата.

Когато се прибра, бележката в кухнята не беше докосвана и той я хвърли в кошчето. Надникна в дневната и с облекчение видя, че дядо му още дреме. Качи се в стаята си, като вземаше по две стъпала наведнъж, отвори широко прозореца и нададе гарвановото бухане, колкото му глас държи.

 

 

Стори му се, че мина цяла вечност, докато Камелин се появи в далечината. Джак знаеше, че гарванът ще бъде сърдит.

— Виж какво намерих!

— Използвал си пръчицата, нали?

— Хвана ме честно и почтено — изцвърча дорискът.

— Откъде да знам, че това не е обикновена мишка, на която си измагъосал очила?

Ако Камелин знаеше колко близко е до истината, нямаше да остане доволен, но не се наложи Джак да се защитава, защото дорискът сам започна да се преобразява.

— Разбрах, че имате нужда от помощта ми? Нещо, свързано с полет до Сребърния хълм и събиране на информация?

Дорискът тръгна към Камелин.

— О, не, няма да се качиш на гърба ми с всички тия бодли!

Камелин погледна умолително към Джак.

— А нещо по-малко може ли? — попита момчето.

— Нещо много малко и без бодли — подчерта Камелин.

Дорискът присви очи. Чу се силен пукот и той изведнъж изчезна.

— Остави го да избяга! — ахна Камелин. — Трябваше да го държиш, докато се преобразява. Вече може да е на километри оттук.

— Шшт! — ослуша се Джак. — Ей го там. По ръба на леглото му подскачаше малка бълха с миниатюрни очилца и се опитваше да привлече вниманието им. Джак се засмя.

— Сега достатъчно ли е малък?

— Май да — съгласи се Камелин и се приближи до леглото. — Качвай се, но ще седиш спокойно и неподвижно. За нула време ще стигнем до Сребърната планина. Тази вечер няма аматьори, които да ни бавят.

Джак не обърна внимание на последния коментар. Беше достатъчно благодарен, че не се налага да ходи с тях.

Камелин скочи на перваза.

— Остави прозореца отворен, за да се върнем и да ти разкажем какво сме открили.

— Добре — въздъхна Джак, — но ако изчакате до сутринта, ще ви бъда признателен. Наистина имам нужда от сън.

Беше топла вечер. От отворения прозорец полъхваше приятен ветрец и Джак скоро се унесе.

 

 

Стресна се и се събуди, когато нещо тежко тупна на леглото му. Беше тъмно и той се пресегна към пръчицата, за да предизвика мъждива светлинка на върха й.

— Аз съм, събуди се! — каза Камелин.

— Виждам, че си ти, и вече съм буден — отвърна сънено Джак. — Предполагам, че е нещо важно. Какво откри дорискът?

— Нямам представа. Качи се на гърба ми, заповяда ми да се връщаме тук и отказа да говори с когото и да било, освен с теб. И ако си мисли, че отново ще позволя да се качи отгоре ми като бълха, много се лъже, всичко ме сърби.

Отначало Джак не видя дориска, но след миг мъничката фигурка в средата на леглото му започна да расте. Дорискът заговори толкова бързо и силно, че Джак се уплаши да не събуди дядо му.

— Шшт! Трябва да шепнеш! Какво има?

— Ужасни новини, просто ужасни!

— Чудовище ли видя?

Дорискът поклати глава.

— Започни най-добре отначало — помоли Джак, — и ни разкажи всичко!

Дорискът седна, пое си дълбоко въздух и заразказва:

— Мислех, че вътре в планината ще бъде тъмно, но не беше. Навсякъде по стените има кристали и е много светло. Преобразих се на молец и прелетях през прохода, докато стигнах до една стая. И тогава го чух.

— Чудовището ли? — попита Камелин.

— Не, не съм видял чудовище. Чух двама спригани да планират менюто в чест на предстоящото посещение на вожда Нъкъл.

— Какво му е толкова лошото на това? — не разбра Камелин.

— Това, което възнамеряват да сготвят! Печено драконско. И по-точно, два печени драконета… утре вечер.

На Джак му призля. Стомахът му се обърна. Имаше толкова много въпроси, но гласът му беше изчезнал.

— Защо утре? — попита Камелин.

Дорискът въздъхна дълбоко.

— Сприганите говореха за някакви празненства. Единият спомена за „Пир без свещи“, но не знам за какво става дума. Разбрах само, че в мините вече нямало нужда от драконетите. Сега, с новите светлини, не им трябват, за да им палят свещите, а по думите на сприганите били истински деликатес.

Джак започваше да разбира какво се случва. Очевидно двата драконета се намираха в смъртна опасност. А не можеха да разчитат на помощта на Нора, защото тя можеше да не се върне навреме от Анун.

— Трябва да отидем на Сребърния хълм още тази вечер — каза той, мислейки на глас.

— Тази вечер? — измърмори Камелин. — Та ние тъкмо се връщаме.

— Не каза ли, че го правиш за Чаркъл? Той няма да бъде много щастлив, когато се върне, ако разбере, че единствените драконети на земята са били изпечени за празника на сприганите. Трябва да се върнем и да ги спасим още сега!