Катрин Купър
Сребърният хълм (6)

4
Решения

Джак се разтревожи. Знаеше, че вината отчасти е и негова. Трябваше да предупреди Тимъри да не казва на Чаркъл за Виещата планина, докато не говори с Нора.

— Не се притеснявай! — успокои той прилепчето. — Може би вече се е върнал в камбанарията. Искаш ли Камелин да иде да провери?

Тимъри кимна.

— Никъде няма да ходя, докато не съм се наял! — заяви Камелин.

— Ти иди да погледнеш, а докато се върнеш, ще съм ти приготвил вечеря.

Камелин го изгледа унищожително и отлетя към църквата. Джак погледна списъка на Нора. Първо отдели храна за птиците, а след това напълни чинията на Камелин. Когато свърши, приседна до Тимъри. Прилепчето изглеждаше отчаяно и се опитваше да закрие с крилца очите си от светлината. Джак дръпна завесите, за да може Тимъри да вижда малко по-добре.

— Разкажи ми какво стана, след като си тръгна от стаята ми снощи.

— Върнах се в камбанарията и видях, че Чаркъл го няма, но не се притесних, защото знаех, че е при Нора. Върна се призори. Беше много тъжен и си помислих, че ако му кажа за Виещата планина, ще го ободря. Разказах му всичко — за въпросите, за твоята книга, за картата. Той много се развълнува. Когато свърших, слънцето вече изгряваше. Аз му обещах, че вечерта ще идем заедно да разгледаме, и заспах. Когато се събудих, него го нямаше.

— Нора също я няма и не знам кога ще се върне.

— Къде е?

— В Анун.

Тимъри изглеждаше много разстроен. Джак също не се чувстваше добре. Искаше му се Нора да е тук. Не мислеше, че Камелин ще намери драконетчето в църквата. Беше почти сигурен, че е отишло в Уестууд.

— Каза ли ти нещо?

— Не, вече се съмваше и на мен ми се спеше. Зарадвах се само, че вече не е толкова тъжен. Трябва да направим нещо, Джак! Ще ми помогнеш, нали?

— Разбира се! Опитвам се да реша как би постъпила Нора. Дали щеше да го чака да се върне, или щеше да тръгне да го търси?

— Няма го — осведоми ги Камелин, като кацна на масата пред купичката си. — Това ли е всичко? Няма ли да получа нещо по-интересно от сирене и кисели краставички? Не може ли да си вземем нещо от ресторанта?

— Не! — каза Джак толкова твърдо, че Камелин подскочи. — Нора не ми е оставила пари за ресторант.

— Какво ще правим? — изписука Тимъри. Джак го погали нежно по главичката.

— Не се тревожи! Сигурен съм, че е добре. Ще отида да нахраня птиците, а когато се върна, ще решим какво да правим. Докато ме няма, можеш да разкажеш всичко на Камелин.

 

 

Джак не бързаше, докато сипваше семена в хранилката за птици. Трябваше му време да помисли. Зачуди се дали да не изпрати съобщение на Нора. Но тя го беше оставила да я замества, а това означава да поема отговорност. Каквато и работа да имаше в Анун, със сигурност беше нещо важно. Не беше сигурен дали може да я безпокои за нещо такова. Чаркъл можеше да се появи всеки момент и тогава той щеше да се почувства глупаво, че е вдигнал излишен шум. От друга страна, Чаркъл можеше да се е изгубил или пък да е загазил. Не може да помоли дядо си за помощ. Трябваше да вземе решението сам и се надяваше да не сгреши.

— Трябва ни план — каза той, като се върна в кухнята.

Камелин и Тимъри го гледаха с очакване, но той не знаеше как да продължи. Постави Книгата на сенките на масата и посегна да сложи ръка върху нея. Още преди да я докосне обаче, книгата завибрира. Камелин подскочи към него.

— Имаш съобщение. Отвори и виж какво е.

Джак отвори и зачака да види името.

— От Нора е! — продължи Камелин, надничайки през рамото му.

— Какво пише? — попита Тимъри. — Скоро ли се връща?

— Боя се, че не — отвърна Джак. — Казва, че трябва да остане малко по-дълго в Анун, за да помогне на Елан. Надява се да се прибере след два дни. Аз трябва да храня всички, но да не правя нищо повече с отварата. Казва, че ще се занимава с нея, когато се върне.

Тимъри запърха около главата му.

— О, божичко! О, божичко! Какво ще правим сега? Можеш ли да питаш Нора?

— Не — каза Камелин. — Ще се разсърди, ако се наложи да се прибере по-рано.

Джак не беше сигурен, че тя ще се разсърди, но явно в Анун имаше сериозен проблем, иначе нямаше да остане. Написа й кратък отговор и затвори решително книгата. Беше време да поеме нещата в свои ръце.

— Ще тръгнем да търсим Чаркъл! — обяви той. — Още тази вечер!

— Тази вечер! — възкликна Камелин. — Но как?

— Ти трябва да наблюдаваш къщата на дядо и когато всички лампи угаснат, значи е безопасно да дойдеш. Ще оставя прозореца отворен, за да можеш да влезеш. Ще се преобразя и ще отлетим към Уестууд. Може да успеем да намерим Чаркъл.

Камелин зяпна.

— Ти се зарече, че повече никога няма да летиш нощем!

— Да, но сега е различно. Ти ще бъдеш с мен, пък и имаме много важна задача.

— И предния път беше важно — измърмори Камелин.

— Това е друго. Знам къде отиваме и защо. Предния път ти не ми каза нищо, докато не стана твърде късно.

— А какво ще каже Нора, като разбере? Ти й обеща: повече никакви приключения.

— Вече я питах.

— Кога?

— Докато бях болен. Питах я дали, когато оздравея, може да помогна на Тимъри и Чаркъл да намерят драконетите, и тя се съгласи. Вече съм здрав, така че ми е позволено да им помогна.

— Но тя не е знаела, че ще летиш посред нощ.

— Може би, но това е спешен случай, а Нора не е тук, за да я питам. Просто ще внимаваме да не се забъркаме в неприятности. Става ли?

— Става!

— И аз може да дойда, нали? — обади се Тимъри.

— Разбира се.

Камелин изпуфтя.

— И преди ти го казах: твърде далеч е за прилеп.

Тимъри погледна към Джак.

— Наистина ли е толкова далеч?

Джак кимна.

— Но ти можеш да седнеш на гърба ми. Аз нямам нищо против.

Камелин се навъси.

— Не разбирам защо трябва да идва — промърмори той под нос.

— Защото може да се наложи да огледаме някоя пещера.

Джак зачака Камелин да отговори, но той мълчеше.

— Значи — уговорено. Ще дойдете довечера, щом светлините угаснат. Сега по-добре да тръгвам, за да не закъснея за вечеря.

 

 

Джак се извини и си легна по-рано от обикновено. Каза на дядо си, че е уморен, което не беше далеч от истината. Опитваше се да поспи поне малко, преди да стане време да литнат към Уестууд. Твърде много въпроси се въртяха в главата му. Ами ако на сутринта беше твърде изтощен, за да отиде на училище? Страшно много му се искаше да пее соло на концерта. Ако отсъства, някой друг щеше да го замени. Ами ако дядо му открие, че го няма? Какво ще му обясни? Дори да му каже истината, дядо му няма да повярва. Ами ако загазят? Никой нямаше да знае къде е отишъл. Реши да остави бележка при Орин. Ако нещо се обърка, поне дядо му ще разбере откъде да започне да го търси.

— Разбра ли какво да направиш, ако не се прибера? — попита я той.

Тя кимна и повтори указанията:

— Да пазя писмото ти, така че никой да не го види, но ако не се върнеш за закуска, да го сложа на възглавницата ти, за да го намери дядо ти.

— Това е най-доброто, което ми хрумва — каза сънено Джак.

После си облече пижамата, отвори прозореца и се мушна в леглото.

 

 

Когато Джак се събуди, стаята тънеше в пълен мрак. Освен това миришеше непривично. Зачуди се дали не е напръскал тениската си с отварата. Подуши въздуха. Миризмата ставаше все по-остра. Тогава чу хъркане. Размърда крака под чаршафа — нещо лежеше в края на леглото.

— Събуди се! — прошепна той.

Изчака, но хъркането продължи. Подритна Камелин с крак, но той вместо да се събуди, захърка още по-силно. Накрая Джак го избута от леглото. Чу се пърхане на крила и Камелин се изтърколи на пода.

— Защо го направи?

— Хъркаш много силно. Ще събудиш дядо. До носа му достигна миризма на пържен лук.

— От теб ли идва тази смрад?

— Ти ме нахрани.

Джак отново подуши.

— На мен ми прилича на бургер с пържени картофки!

— Е, сиренето и туршията не са особено засищащи, особено когато ти предстои дълъг полет.

Джак стана и отвори прозореца още по-широко.

— Защо не ме събуди?

— Омръзна ми да чакам светлините да угаснат и дойдох по-рано. Самотно ми беше в къщата.

— Тимъри не е ли с теб?

Камелин изсумтя.

— Не мога да си почина, докато той е наоколо. Само приказва.

— Трябваше да ме събудиш.

Джак се пресегна за пръчицата и светна към часовника.

— По-добре вече да се преобразяваме и да вземем Тимъри. Почти полунощ е. Ще ни отнеме поне час да стигнем дотам, може би и повече, а докато се върнем, ще стане никое време. Не съм летял от няколко седмици. Искам да уточним нещо, преди да сме тръгнали: кажа ли, че е време да се връщаме, значи е време. И кажа ли „не“ за нещо, значи „не“.

— С всеки изминал ден все повече заприличваш на Нора — измърмори Камелин, докато двамата с Джак докосваха чела.

Блесна ослепителна светкавица. Джак се отърси и излезе от пижамата си. Хубаво беше да е отново гарван.

— Готов ли си?

— Готов съм!

 

 

— Чаркъл не се е върнал, предполагам? — попита Джак, когато кацнаха в камбанарията.

Тимъри запърха около главите им.

— Не! Дано е добре!

— Качвай се! — подкани го Джак.

Докато летяха над полето, Джак поглеждаше от време на време надолу, но не виждаше нищо познато. Не след дълго усети, че костите започват да го болят. Надяваше се, че вече са близо. Толкова се беше концентрирал върху летенето, че не беше обърнал внимание на пейзажа, но дори в тъмното виждаше, че наближават дълъг каменист хребет. На хоризонта стърчаха назъбените и черни силуети на причудливи каменни образувания. Изведнъж осъзна, че това е точно картината, която му показа Книгата на сенките. Джак усети как тръпки пробягаха по гърба му. Мястото не изглеждаше толкова зловещо в стаята му, но сега, докато летяха натам, внезапно почувства заплаха.

— Какво е това място? — извика той на Камелин. — Ето там на хоризонта?

— Това са Скалните зъбери. Там не се ходи по мръкнало, особено в безлунна нощ.

— Защо?

— Ти нищо ли не знаеш? Някои от тези скали не са това, което изглеждат.

— Откъде да знам, никога не съм чувал за Скалните зъбери.

В този момент Тимъри изви писклив гласец:

„Щом в бурята мълния огън подклажда

на Зъберите скални вещерка се ражда.“

Джак пак потрепери. Не му се нравеше видът на хребета, нито името му. Погледна към небето. Беше тъмно, но поне не предвещаваше буря.

Камелин летеше до него.

— Това е земята на вещерките. Някои казват, че в бурни нощи зъберите оживяват. Светкавица, после гръмотевица и изведнъж — бум! В един миг гледаш скала, в следващия — вещерка! Всички тия разпилени камъни са части от експлодирали скали.

Джак не се и съмняваше, че в думите на Камелин има зрънце истина. Знаеше, че планинските хребети не са безопасно място по време на гръмотевична буря, независимо със или без луна.

— Мислиш ли, че е вярно?

— Не знам, но тук идват вещерките, когато се съберат заедно, особено в безлунни нощи. В мрака трудно можеш да отличиш кое е скала и кое — зла старица.

Джак потръпна при спомена за срещата си с Финола Фъч.

— По-добре да стоим далеч. Една вещерка съм срещал и тя ми стига.

Зарадва се, че Камелин не заспори.

— Приближаваме ли вече? — попита Тимъри.

— Да — извика Камелин, наклони криле и започна да се спуска. — Уестууд Руст, идваме!

Снишиха се и Джак видя отвора на пещерата. Зиналата черна дупка изглеждаше страховито. Този път бяха съвсем сами: нямаше магия, нямаше ги Нора и Елан да помагат. Джак отчаяно се мъчеше да измисли план. Нито той, нито Камелин Виждаха нещо в тъмнината. Не му се искаше да моли Тимъри да влезе вътре, но това беше единственото решение. При малко късмет, ако Камелин беше прав, Финола Фъч нямаше да си е вкъщи. Щеше да скитори някъде из зъберите и да прави каквото там правят вещерките, когато скиторят насам-натам.

— Имаш ли нещо против да огледаш вътре? — попита той прилепчето.

— Как ще има нещо против, нали затова го взехме! Да не би да си забравил какъв храбрец е той? — ехидно рече Камелин.

— Не се налага да влиза, ако не иска — заяви твърдо Джак.

— Няма нищо — изписука Тимъри, като пърхаше около входа. — Ще се държа близо до тавана и ще изляза преди да сте се усетили.

— По-добре не викай Чаркъл, в случай че вътре има някого — посъветва го Джак. — Не знаем какво може да се случи, ако обезпокоим някоя вещерка.

Тимъри скоро се върна при тях.

— Видя ли нещо? — попита Джак.

— Нищо. Вътре мирише ужасно. Не е място, на което ще се застоят прилепи или драконети. Изобщо не знам как е възможно някой да живее в такава кочина.

— И аз — съгласи се Джак, като погледна многозначително Камелин.

— Моят гарванарник не мирише.

— Да се вдигнем ли по-високо, за да огледаме наоколо? — предложи Камелин.

Полетяха след Камелин, но Джак не бързаше да го настигне. Все още мислеше. Опита се да си представи къде би отишъл, ако беше на мястото на Чаркъл. Нямаше смисъл да се връща в Уестууд Руст — всички знаеха, че семейството му не е там. А от Тимъри знаеше, че му е казал за картата и за въпросите, които бяха задали на книгата.

— Как бих постъпил? — питаше се Джак. Изведнъж се сети — беше толкова очевидно! Чаркъл беше тръгнал да търси Виещата планина. При малко късмет трябва да е някъде наоколо.

— Не е тук — обяви Камелин, когато Джак кацна.

— Ти да не би да ядеш нещо?

— И още как. Трябва да ги опиташ — отвърна Камелин, като се наведе и внимателно откъсна няколко плодчета от малък храст. — Не ми казвай, че не знаеш, че сега е сезонът на боровинките? Защо според теб хълмът се казва Уинбери?^[1]

Джак знаеше, че не бива да се разсейва, но не можеше да не усети уханието на боровинките. Изкушението бе твърде голямо и той също започна да кълве от храста.

— Приключихте ли? — попита Тимъри.

— Извинявай — каза Джак, — не знам каква муха ми влезе в главата.

— Една муха и трийсет боровинки — изсмя се Камелин.

Тимъри летеше около главите им.

— Откъде, мислите, че трябва да започнем търсенето?

— Защо не го повикаме? — предложи Джак.

— Нали нямаше да викаме? — напомни му Камелин.

— Ами ако използваме гарвановото бухане? Чаркъл има удивителен слух. Веднага ще ни познае. Така ще му бъде по-лесно да ни намери, особено след като сме на билото.

— О, колко си умен, Джак! — Възхити се Тимъри, докато пърхаше наоколо.

Камелин рязко вдигна глава и се ослуша.

— Какво беше това?

— Аз бях! — изписука Тимъри. — Надавам гарваново бухане.

— О, не, то изобщо не звучи така.

Камелин отметна глава назад и избуха колкото можа по-силно. Джак и Тимъри се присъединиха. После спряха и се заслушаха, взирайки се в тъмнината.

— Да опитаме пак.

— Този път без него — измърмори Камелин, като посочи Тимъри.

Тимъри изглеждаше малко обиден, но кимна.

— Готов ли си? — попита Джак.

— Готов съм.

Двамата бухаха дълго и силно. Този път викът им отекна от другия хълм. Когато на Джак му свърши въздухът, той отпусна глава и огледа небето.

— Вижте! — развълнувано изграчи той. — Ето там, над другия хълм. Нещо малко лети към нас.

Камелин заподскача около него.

— Той е, нали? Намерихме го!

— Май той ни намери — отвърна Джак. — Сигурен съм, че е Чаркъл. Надявам се само да не е твърде разстроен.

Наблюдаваха как мъничкият силует се приближава към тях. Точно над главите им направи тройно превъртане.

— Чаркъл е! — извика Тимъри.

Джак беше смаян. Малкото драконетче изглеждаше в прекрасно настроение.

— Къде беше? — попита го Тимъри.

— Много се притеснихме — додаде Джак. Чаркъл заговори толкова развълнувано и бързо, че беше трудно да го разберат.

— Елате да видите, елате да видите! Намерих Виещата планина, истинска е! Чух драконовия вой! О, елате да видите!

— Къде е?

— Отвъд онзи хълм. Трябва да дойдете, Норис и Снук може би са от другата страна на вратата.

— Врата ли? — попита Джак.

— Да, малка вратичка, която не се отваря, но можем да надникнем през ключалката.

— Ами драконът? — попита Тимъри.

— Той е далеч, но се чува как реве и вие. Джак изглеждаше притеснен. Бяха дошли единствено за да намерят Чаркъл. Не беше готов за лов на дракони. От книгата на Нора знаеше, че драконетите не могат да вият и реват силно. Ако от другата страна на вратата наистина има дракон, той не беше нито Норис, нито Снук, а някой доста по-голям.

— Не можем да минем през вратата тази вечер. Трябва да се връщаме в Гласруен — заяви твърдо момчето.

Дори в тъмното видя, че по лицето на Чаркъл се изписа разочарование.

— Мислех си, че ще се зарадвате. Може би съм намерил част от семейството си, а вие не искате дори да погледнете.

Джак се чувстваше зле. Чаркъл изглеждаше много разстроен.

— Тази вечер не можем да направим нищо, но ако не се бавим, можем да идем да погледнем през ключалката. В края на краищата, на път ни е. След това обаче се прибираме вкъщи. Дядо ми много ще се разтревожи, ако види, че ме няма, а и сутринта съм на училище.

Чаркъл кацна на рамото му, въртейки дългата си заострена опашка. Малкото драконетче бе превъзбудено.

— О, Джак Бренин, знам, че някъде зад вратата има дракон! Мога да помириша дъха му оттук.

Джак не искаше отново да го разочарова, но подозираше, че Чаркъл подушва отварата на Нора.

— Отиваме ли? — попита Камелин.

— Да — изписука Чаркъл, — следвайте ме. Той излетя и Тимъри тръгна след него. Камелин ги изгледа сърдито и сви крила.

— Кой каза, че той ще е пръв?

— Стига — опита се да го успокои Джак, — колкото по-бързо стигнем до Сребърната планина, толкова по-бързо ще се върнем. Да вървим да видим какво толкова е развълнувало Чаркъл.