Катрин Купър
Сребърният хълм (14)

12
В тила на врага

— Да видим сега — рече Нора, като извади картата и я разгъна на кухненската маса. — Ето тук е Сребърната планина, тук — хълмът Уинбери, Уестууд Руст, а над тях — Скалните зъбери.

Джак си спомни чувството, което изпита първия път, когато видя зъберите, и отново го побиха тръпки. Само видът им на картата караше космите му да настръхнат.

— Голямо място е. Как ще намерим входа?

— Не се безпокой за това, Джак, ние ще се погрижим за това довечера — успокои го Нора.

— Искаш да кажеш, че аз няма да дойда с вас? Но аз искам да помогна. Ако тръгнем сега, ще се върнем, преди да е станало време да се прибирам вкъщи. Дядо не ме чака рано.

— Не съм сигурна, че това, което съм намислила, ще ти хареса.

Камелин изглеждаше притеснен.

— Аз трябва ли да идвам?

Елан се намръщи.

— Всички отиваме. Аз съм съгласна с Джак — ако тръгнем сега, ще стигнем преди началото на Пира без свещи.

Джак й се усмихна признателно.

— Ще отида да предупредя дядо, че може да позакъснея.

 

 

— Много си бърз — изграчи Камелин, когато Джак излезе от плета.

— Тичах по целия път.

— Ще ти се прииска да не го беше правил, като разбереш какво са намислили.

— Каквото и да е, поне няма да се наложи да летим дотам и обратно.

— Ще бъдем преоблечени. Като вещерки.

— Като вещерки ли?!

— Знаех си, че ще се зарадваш. Нора каза, че когато намерим начин да влезем, ще се престорим, че сме закъснели за хора, а отговорникът на перона няма да намери нищо странно в още четири вещици. Ще ни пуснат на влака, а още по-хубавото е, че никой друг няма да може да се качи в същия вагон.

— Гениално.

— Нима?

— Да, никой нищо няма да заподозре.

— Не забравяш ли нещо? Трябва не само да изглеждаме като вещерки, но и да миришем като тях.

— Така ли?

— Така.

— Не се бях сетил.

— Хайде, да се захващаме за работа!

Джак последва Камелин към къщата. Когато наближи кухнята, чу цвърчащи гласчета. Нощните стражи седяха на масата и възбудено говореха помежду си. Щом Джак влезе, всички замлъкнаха.

— Добре, да започваме — каза Нора. — Норис и Снук ми разказаха всичко, което знаят за Пира без свещи. Ще се състои в голямата зала, която, грубо казано, се намира в центъра на хълма. Стаята на богито е на долното ниво. Трябва да намерим Пайкрофт и да го качим на влака, преди да отиде на пира.

— Но машинистът няма ли да заподозре нещо, ако си тръгнем с влака, преди пирът да е започнал? — попита Джак.

— Няма машинист — обясни Нора. — Когато влакът стигне до дъното, плъховете се връзват за задната му част и го дърпат догоре.

— Искаш да кажеш, че на връщане няма влак — простена Камелин. — Искаш да кажеш, че трябва да вървим пеша чак догоре, така ли?

— Не се притеснявай, за всичко сме се погрижили — успокои го Елан. Мотли се прокашля и застана мирно.

— Може ли да инструктирам Нощните стражи?

Нора кимна. Джак се усмихна, когато всички плъхчета застанаха мирно. Мотли обиколи редицата два пъти, след което заговори:

— Както знаете, двамата с Нора имахме много важна среща. Много важна! Тази вечер отиваме на съдбоносна мисия. Съдбоносна! Ще проникнем в редовете на горките същества, попаднали в плен.

Фъргъс и Бери се спогледаха.

— Ние също ли идваме?

Мотли се усмихна, но двете по-малки плъхчета не изглеждаха особено щастливи.

— Необходимо е участието на всички Нощни стражи. Нора ще се погрижи клетката да не бъде заключена отново и докато влакът се движи, ние, Нощните стражи, ще се разменим с осмина от пленниците.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да дърпаме влака чак до горе и после да останем там? — изцвърча Фъргъс.

Нора се усмихна.

— Не се безпокойте. Мисля, че ще можем да използваме малко магия, за да върнем влака горе. Ще трябва да дърпате само до перона за следващото ниво. Чакайте ни там, ние ще дойдем с Пайкрофт. Когато се върнем тук, ще видим какво има да каже той. Щом разберем какво става, ще се върнем в Сребърната планина, за да спасим плъховете и дракона.

— Готов ли си? — обърна се Елан към Джак. — Ще трябва временно да преобразим и двама ви, преди да тръгнем. С Нора можем да се преобразим там, на място.

Нора сложи ръка върху своята Книга на сенките. Тя веднага се отвори и страниците бързо се запрелистваха, докато стигнаха до търсеното заклинание. Нора го прочете веднъж, преди да вдигне пръчицата си.

— Готови?

— Готови! — отвърнаха Джак и Камелин.

— Коверто… диминутус… ветула — заповяда Нора, като насочи пръчицата си към Джак.

Той незабавно се преви одве и тялото му започна бързо да се смалява. Щом стигна височината на Камелин, носът му почна да расте. Той гледаше изумено как се променят и ръцете му. Сдоби се с костеливи пръсти с дълги извити нокти. По раменете му, чак до земята, се спускаха черни и лилави коси. Нора се обърна към Камелин.

— Коверто… ветула.

Камелин не се сви. Клюнът му си остана със същата дължина, но се преобрази в нос. Перата му изчезнаха и вместо тях тялото му се покри с лилави и черни коси.

— Къде са ми ръцете? — изграчи Камелин и размаха криле.

— Боя се, че ти ще трябва да се криеш в тъмното. Това е само заклинание за временно предрешаване, не мога да омагьосам и крилете ти — обясни Нора.

Камелин изглеждаше разочарован.

— Имам крака. Можеше да помислиш поне за ръцете ми.

— Мога да ти дам една брадавица, ако искаш — предложи Джак и погледна към Нора. — Ако ми разрешиш?

— Някой май е учил заклинания?

— Имах много време, докато бях болен.

— Каква брадавица? — поинтересува се Камелин.

— Няма проблем — разреши Нора. — Колкото по-истински изглеждаме, толкова по-добре.

Джак вдигна пръчицата си и си представи голяма брадавица с косъм по средата. Визуализира я на носа си и повтори запомнената дума. Брадавицата се пръкна сякаш отникъде.

— Брей! — възхити се Камелин. — И аз искам такава, но с три косъма.

Джак насочи пръчицата си към носа на Камелин и там веднага се появи брадавица. От средата й в различни посоки стърчаха три косъма. Камелин се затътри към огледалото.

— Брадавица с три косъма! Благодаря ти, Джак.

— Много убедително — похвали го Нора. — Сега, ако всички сме готови, да тръгваме.

— Ами вещерската миризма? — попита Джак.

Елан се засмя.

— Ще я добавим в последния момент, когато се преобразим и двете с Нора. Така ще бъде по-добре, отколкото да се задушаваме по целия път в колата.

Джак си помисли, че е добра идея. Ако паметта не го лъжеше, вещерките воняха отблъскващо, макар и не колкото отварата, която беше приготвил.

 

 

Нора паркира колата възможно най-близо до зъберите. Джак погледна към Скалните зъбери — не изглеждаха толкова зловещо, колкото първия път.

— Готови ли са всички? — попита Нора.

— Готови — отвърнаха те в един глас. Плъховете се спуснаха напред и скоро се скриха от погледа на Джак. Изкачването не беше много стръмно, но от острите камъни по пътеката го заболяха краката. Не след дълго стигнаха до билото. По целия хребет бяха пръснати назъбени канари с всевъзможни форми и размери, които сякаш искряха под последните слънчеви лъчи. Джак бавно се завъртя в кръг. Виждаше на километри във всяка посока. Разпозна Сребърната планина, хълма Уинбери, Уестууд Руст, а на хоризонта — още една позната гледка.

— Това хълмът Гласруен ли е? — попита той Нора.

— Да, но сега нямаме време да се възхищаваме на гледката. Трябва да намерим входа.

Елан изсвири продължително и плъховете дотичаха веднага.

— Видяхте ли нещо, което да прилича на вход? — попита тя.

— Нищо за докладване — рапортува Мотли.

— Ако трябва да претърсим навсякъде, ще ни трябват часове — измърмори Камелин.

— Какво точно търсим? — поинтересува се Джак.

— Това е добър въпрос — отвърна Нора. — Всъщност не знаем. Нещо не твърде голямо, но не и твърде малко. Таен вход в склона, може би скрита врата, тунел или дори специална скала, която се отдръпва при докосване. По-добре да се разделим. Колкото по-рано намерим входа, толкова по-добре.

Джак и Нощните стражи се насочиха към лявата страна на склона, а Нора и Елан — към дясната. Когато Джак вдигна поглед, видя, че Камелин нищо не търси. По-скоро се беше упътил към една скала с формата на кресло.

На Джак му беше трудно да търси с толкова много коси, които постоянно му падаха пред очите. Погледна към скалите, където за последно видя Камелин, но него го нямаше. Може би е отишъл от другата страна? По гърба на Джак полазиха тръпки. Имаше усещането, че нещо не е наред. Приближи се до странната скала и го повика по име, но Камелин никъде не се виждаше. Джак се огледа.

— Камелин е изчезнал! — извика той на Нора и Елан. — Беше тук, а сега никакъв не го виждам.

Нора и Елан дойдоха при Джак, следвани от плъховете. Всички обърнаха поглед към скалата.

— Наричат това Трона на дявола — каза Нора. — Споменава се в едно старо стихче:

„На Трона на дявола седни, седни на него, ако смееш ти.

Но седнеш ли, добре помни: тялото ти може в миг да се стопи.“

— Не знам, може да е просто глупаво стихче — отбеляза Елан.

— Да опитам ли? — предложи Джак.

— По-добре аз — прекъсна го Нора.

Всички затаиха дъх и тя седна на камъка.

Нищо не се случи, само дето изведнъж се появи хладен ветрец, който залепи косата на Джак върху лицето му. Поривът утихна така рязко, както се бе появил. Остана да се чува само някакъв странен звук, който сякаш идваше изпод нозете на Джак.

— Чувате ли това?

Под земята определено се чуваше приглушен тътен.

— Камелин! — извика Джак. — Къде си?

Нора подуши въздуха около скалата.

— Усещам миризма на сяра.

Тя взе пръчицата си и я насочи към трона.

— Кардеа!

Джак очакваше скалата да се отвори и да разкрие вход, но не се случи нищо.

— Остави на нас! — каза Мотли и поведе Нощните стражи към трона. — Ако тук има нещо за откриване, ние ще го открием.

Плъховете се покатериха върху скалата и заизследваха внимателно издатините и пукнатините по нея с лапички и нослета. В момента, в който Мотли се присъедини към тях, камъкът се килна.

— Внимавайте! — извика Нора.

Всичко стана много бързо. В един миг плъхчетата бяха там, а в следващия ги нямаше. Джак подскочи, когато камъкът се върна с грохот на мястото си.

— Не може да бъде — рече Нора. — Мисля, че намерихме входа.

— Но защо не се случи, когато ти седна върху него? — не разбираше Джак.

— Предполагам, че ако краката ти докосват земята, нищо не става. Май е време и ние да се преобразим.

Нора и Елан вдигнаха ръце над главите си и започнаха да се въртят. Когато спряха, през Джак стояха две ужасни вещерки.

— А сега, последните щрихи — изкряка с новия си глас Нора и подаде малко шишенце на Джак. — Намажи малко зад ушите си.

Щом момчето отвори запушалката, във въздуха се разнесе воня на развалени яйца и боклуци. Той преглътна и сложи пръст на гърлото на шишенцето, обърна го и намаза малко от отвратителната течност зад ушите си. Същото направиха Нора и Елан.

— Ще намажем Камелин, когато влезем вътре — каза Елан. — Подозирам, че доста ще се вкисне. На него поне не му се налага да се преструва на злонравен. Може да бъде пределно убедителна вещерка! Аз ще тръгна първа, в случай че има някакъв проблем.

Елан се приближи до скалата и се качи върху седалката. Щом се озова в средата й, камъкът се наклони.

— Твой ред е — каза Нора.

Джак се подготви за падане, но когато скалата се наклони, се плъзна по къс улей.

— Доста ви почаках — измърмори Камелин, а после сбърчи нос. — Вие воните!

Нора се плъзна и се спря в краката му. Камелин не успя да каже и дума повече. Тя с бързо движение извади шишенцето и щедро го намаза под брадичката. Камелин се свъси.

— Сега накъде? — попита Нора, като оглеждаше два отвора в скалата.

Мотли показа този вдясно.

— Перонът се намира в края на тунела. Вече поразучихме.

— Е, това ще ни спести време. Елан подаде една торбичка на Нора.

— Готови ли сте? — попита тя и я отвори.

— Готови — отговори Мотли. Четирима от Нощните стражи скочиха в торбичката на Нора, а други четирима — в тази на Елан. Щом плъхчетата се наместиха вътре, Нора и Елан внимателно вдигнаха торбичките на рамо.

— Дръжте се — каза Нора.

Тунелът не беше много дълъг. В края му имаше малък перон, издълбан в скалата, а на перона чакаше влак с три вагона. В първите два имаше седалки, а в последния — голяма клетка, пълна с плъхове. Изглеждаха много тъжни. Джак се замисли откога ли живеят в плен. Искаше му се да отиде при тях и да им каже, че всичко ще се оправи, но това никак не подхождаше на една вещерка. Писклив глас прекъсна мислите му.

— К̀Во прави вие? Трябваше вече да сте в залата долу!

Джак видя стар сприган, окован към железен ринг на стената. Първо се зачуди дали и той е затворник, но си спомни, че всички спригани трябва да бъдат вързани, иначе добиват великански размери. Нора заграчи насреща му със стържещия си глас:

— Не успяхме снощи — опасно беше, светло, не искахме да ни видят, трябваше да изчакаме, докато се изчисти. Сега сме тук и много бързаме, така че ни пускай на влака!

Старият сприган поклати глава и зацвърча нещо под носа си, докато отваряше вратата на първия вагон.

— Не става, изобщо не става — мърмореше Елан. — Отпред ми прилошава, отвори другата врата!

С още повече цвъртене сприганът тресна първата врата и отвори втората. Четиримата се забутаха и заблъскаха, за да се качат първи. На Джак му мина през ума, че Камелин може и да не се преструва. Щом най-после се настаниха, сприганът понечи да затвори вратата, но се поколеба.

— К̀во има в тия дисаги?

— Подаръци за вожда Нъкъл — отговори Елан.

— Айде, тръгвайте тогаз! — изписка той, заобиколи пред влака и задърпа някакво въже.

Влакът се задвижи, отначало съвсем бавно. Изведнъж се спусна надолу и стомахът на Джак се преобърна. Главата му се удари в облегалката на седалката и той здраво стисна дръжката. Влакът прогърмя надолу в тунелите. Взимаше завоите и летеше над неравностите, като постоянно набираше скорост. На Джак му прилошаваше от мятането насам-натам. Покрай тях свистяха входове на тунели. Подминаха няколко перона, но влакът изобщо не спря, а продължаваше устремено към целта си.

— Еха! — извика Камелин. — Страхотно е!

На Джак му беше твърде зле, за да отговори. Нямаше търпение влакът да спре, за да стъпи отново на твърда земя.

— Май почти стигнахме — извика Елан.

Беше права. Тунелът започна да се изравнява и влакът малко по малко забави ход в правата отсечка. Джак очакваше да спре постепенно, затова беше напълно неподготвен за резкия удар на бронята му в стената отсреща. Двама спригани, вързани един за друг, се спуснаха бързо към тях.

— Не чакахме други от вашите.

— Закъсняваме — измърмори Нора и скочи от вагона. — Бързаме!

Джак, Камелин и Елан я последваха. Двамата спригани не им обърнаха повече внимание, бяха заети да връзват плъховете за влака.

Джак се надяваше отвличането на богито да стане бързичко. В недрата на планината беше горещо, много горещо и на него му призляваше. Тръгнаха нагоре по единствения тунел. Нора изцъка с език, като видя кристалите, осветяващи стените. Меката светлина им позволяваше да виждат накъде вървят. Елан отвори торбичката, която носеше. Джак очакваше отвътре да изскочат плъхчетата, но тя беше празна.

— Можем да събираме кристалите по пътя си — предложи тя.

Камелин започна да подскача нагоре и да сваля кристалите, покрай които минават. Те падаха на меката земя, а Джак и Елан ги събираха. Когато стигнаха до края на тунела, Елан върза торбичката и я преметна през рамо.

— Хайде — подкани ги Нора, — не може да е много далеч. Виждам няколко стаи с врати. Да вървим и да намерим богито!