Катрин Купър
Сребърният хълм (7)

5
През ключалката

Скоро прелетяха над Сребърната планина. Двойният й връх изглеждаше някак не на място и макар Джак да знаеше, че склоновете й са покрити с дървета, в мрака те изглеждаха голи и пусти. Виждаше останките на древни укрепления по двете била. Чаркъл се спусна към склона на по-ниския хълм и изчезна в един процеп.

— Насам — извика той. — Внимавайте, не е много широко.

Камелин кацна пръв и предпазливо заподскача към Чаркъл.

— Ела да погледнеш, Джак! — подкани го Чаркъл. — Сигурен съм, че някъде зад тази врата има дракон.

— Не виждам врата — рече Джак, оглеждайки скалата.

— Камелин е застанал пред нея — обясни драконетчето. — Тя е съвсем мъничка.

Камелин отстъпи настрани и Джак наистина видя очертания на врата.

— Това врата на спригани ли е?

— Не, сприганите не използват врати — отвърна Камелин.

— Размерът е подходящ за драконети — изписука Тимъри развълнувано. — Можете да почукате и да видите дали някой ще отговори.

— Опитах и дори виках през ключалката — каза Чаркъл. — Тогава чух воя и рева.

— Тази врата е твърде малка за голям дракон — отбеляза Джак.

— Я се дръпнете — рече Камелин, като се наведе и долепи око към ключалката. — Нека погледна!

— О, чуйте! — извика Чаркъл. — Ето го пак! Джак внимателно се заслуша, но нищо не долови. После в далечината се чу тътен, който ставаше все по-силен. Площадката, на която стояха, започна да трепери.

— Какво виждаш? — попита той Камелин.

— Чудовище с огромни очи, което се приближава към вратата, и…

Думите му потънаха в оглушителния грохот, който сякаш отекваше от скалите, и ехото продължи да кънти в главата на Джак.

— Горките ми ушички! — издума Чаркъл изпод крилата си. — Сега вярвате ли ми? Това със сигурност е дракон. Той може да знае къде е отишло семейството ми. Трябва да отворим вратата. Да влезем и да го потърсим.

— … беше много голям и дълъг и се движеше доста бързо — преглътна Камелин. — Стори ми се, че ще мине право през вратата.

Камелин беше потресен, Джак също. Той никак не бързаше да отвори вратата и да види какво има от другата страна. Преди да взимат сериозни решения, трябваше да зададе още въпроси на Книгата на сенките. Нора го бе накарала да обещае, че повече няма да се впуска в необмислени приключения. Прекрачеха ли веднъж прага на тази врата, трудно щеше да обясни защо са го направили, но ако планираше всичко внимателно, нямаше да е нарушил обещанието си. Все пак тя му беше позволила да помогне на Чаркъл. Лесно щяха да намерят вратата отново следващия път, когато са по-добре подготвени.

— Време е да тръгваме! Утре ще съставим план и ще се върнем при първа възможност.

За голяма негова изненада Камелин литна, без да спори.

— Всички след мен! — изграчи той.

— Искате ли и двамата да се качите на гърба ми? — предложи Джак на Чаркъл и Тимъри.

— Няма нужда — отвърна Чаркъл. — Справяме се чудесно. Гледай!

Тимъри сграбчи острия връх на опашката му.

— Драконетите могат да летят с часове, без да се уморят — обясни Чаркъл.

— А така няма ли да ти бъде по-трудно?

— Не, драконетите имат много силни опашки, пък и Тимъри не тежи кой знае колко.

Без повече приказки Чаркъл се стрелна след Камелин. Джак се удиви колко бързо лети малкото драконетче, въпреки че Тимъри висеше на опашката му.

 

 

Обратният полет здравата измъчи Джак. Виждаше, че Камелин напряга сили да не изостава от Чаркъл, но накрая дори той трябваше да се предаде. Джак се усмихна, когато драконетчето направи тройно превъртане. Зачуди се дали е разбрало, че Камелин изостава, и нарочно се перчи. После Чаркъл направи кръгче над главата му и полетя успоредно с него.

— Ако не възразяваш, ние ще се прибираме. Вече почти се съмна. До утре!

— До утре! — извика Джак подире му. Джак погледна небето. Беше още тъмно, но знаеше, че Чаркъл е прав — скоро щеше да се зазори. Искаше му се да можеше да лети по-бързо и скоро да се прибере у дома. Единственото му желание беше да се мушне в леглото и да заспи.

За щастие, не след дълго се появиха познатите очертания на хълма Гласруен. Щом прехвърлиха билото, небето започна да просветлява. Джак трябваше да бъде в леглото преди слънцето да се покаже над хоризонта. Той започна да маха още по-силно с крила и настигна Камелин.

— Щом се приберем, веднага си лягам. Ще дойда утре след училище.

— Добре, а моята закуска?

— Сигурен съм, че ще си намериш нещо. Джак чу мърморенето му, докато влизаха през отворения прозорец на стаята.

Ослепителната светлина, докато се преобразяваха, събуди Орин.

— Съжалявам, но трябва да си лягам. После ще ти разкажа всичко — каза й Джак и се прозина. Едва държеше очите си отворени, докато си нахлузи пижамата. Мушна се в леглото, като смътно чуваше как Камелин шепне на Орин. Изтощението го надви и главата му се отпусна върху възглавницата.

 

 

— Заповядай, сънливко! — рече дядо му, като постави чаша с мляко до леглото на Джак. — Днес по-добре ли се чувстваш?

Джак беше гроги, но нямаше намерение да си го признава. Трябваше да се приготви за училище.

— Добре съм, ще сляза долу за закуска.

— Закуска ли! Вече е време за обяд.

— Но аз трябва да отида на училище. Ако не отида, няма да ме допуснат да пея на концерта.

— Не се притеснявай за това! По-важното е да се възстановиш. Дай да видим пъпките ти, преди да решим.

Дядо му дръпна завесите и се върна да го огледа.

— Я виж ти, изчезнали са!

Джак скочи от леглото и се погледна в огледалото. Лицето му беше чисто. Вдигна горнището на пижамата си. На гърдите и гърба му също нямаше нищо.

— Забележително! — рече дядо му. — Сякаш някой ги е махнал с вълшебна пръчица.

Джак се почуди дали е възможно Камелин някак да си беше върнал пръчицата, но беше малко вероятно. По-скоро се беше случило при преобразяването. Главното беше, че се чувства добре, изглежда чудесно и дядо му няма основание повече да го държи вкъщи.

— Може ли да отида за следобедните часове?

— Не виждам защо да не отидеш. Приготви се, ще обядваме и ще те изпратя до училище.

Щом дядо му излезе, Джак взе Орин и я прегърна.

После бързо се облече, намери пръчицата и започна да й разказва за нощните си преживявания.

— Намерихме Чаркъл.

— Знам, Камелин ми разказа всичко. Той остана много дълго, след като ти заспа. Драконът бил много страшен. Добре че Камелин е успял да му попречи да събори вратата.

Джак се разсмя.

— Това ли ти каза?

— Да не би да не е имало дракон?

— Не знам какво беше, но площадката, на която стояхме, се разтресе. Заради Чаркъл трябва да отидем и да разберем какво е. А сега по-добре да се приготвям, за да не закъснея.

— Мисля, че имаш съобщение в книгата. Чух бръмчене сутринта.

— Защо не ме събуди?

— Камелин ми каза да не те безпокоя.

Джак легна на пода и се протегна под леглото, за да вземе книгата. Беше я бутнал най-навътре, където никой да не може да я види. Докато я вадеше, тя бързо вибрираше в ръцете му. Той я отвори и видя името на Елан:

„В Анун има голям проблем и се нуждаем от помощта на Чаркъл. Помоли го довечера, на здрачаване, да мине през Гласруенската порта. Нора каза, че ще намери портала

в гората до Побитите камъни, а тя ще го посрещне от другата страна на Западната порта.“

Джак беше разочарован. Толкова дълго бе чакал съобщение, а когато то най-после дойде, не се отнасяше до него и всъщност нищо не му казваше. Какъв беше големият проблем? Защо имаха нужда от Чаркъл, а не от него или Камелин? Най-лошото бе, че Елан не казваше кога ще се върне Нора. Джак реши да пита.

„Какво става?“

Стори му се, че чака отговора цяла вечност.

„Нора и Чаркъл ще се приберат утре вечер. Тя ще ти обясни всичко. Надявам се Чаркъл да успее да помогне и проблемът да се реши.“

Джак въздъхна. Елан така и не му каза какво става в Анун. Той не можеше лично да предаде съобщението на Чаркъл, трябваше да помоли Камелин да го направи. Явно драконетчето нямаше да може да се върне довечера при Виещата планина. Тази мисъл изпълни Джак с облекчение — значи и на него не му се налага да ходи. А когато Нора се прибере, тя със сигурност ще знае какво да направят. Засега Джак можеше да пропъди тревогите за дракона — имаше концерт, за който да мисли.

— Ще се видим по-късно — викна той на Орин, грабна раницата и затича по стълбите.

 

 

Джак очакваше да има часове, затова много се изненада, когато разбра, че хорът и оркестърът ще репетират цял следобед. Учителката много се зарадва, като го видя, а Джак тайничко се зарадва, когато тя му каза, че никой друг не би могъл да изпее солото така добре като него. Дадоха на всички последни указания за генералната репетиция, която щеше да се проведе пред цялото училище на следващия ден. Самият концерт щеше да се състои вдругиден на игрището, стига да не вали.

На Връщане към къщи Джак срещна дядо си.

— Можеш да се прибираш направо у дома, Джак — каза му той. — Аз минах през имението Юел и нахраних птиците.

— А… ъъъ… благодаря — заекна момчето.

Тъкмо това изобщо не беше очаквал. Сега, колкото и да се мъчеше, не можеше да измисли оправдание да иде до къщата на Нора. Дядо му продължи да говори нещо, но Джак не го слушаше, докато не чу въпроса:

— Ти провери ли кухнята, преди да си тръгнеш вчера следобеда?

— Да, защо?

— Трябваше да го видиш с очите си. Не знам как се е вмъкнал, но онзи гарван беше вътре. И не щеше да излезе! Трябваше да го изпъдя с метлата. Явно е влязъл, без да го видиш.

Джак не знаеше да се смее ли или не. Определено си струваше да се види как някой гони Камелин с метла в собствената му кухня, а той не може дори да се оплаче. После си помисли, че сигурно ще чуе цялата история с големи подробности. Разбира се, ако успее да измисли оправдание да отиде там.

— Съжалявам! Беше ли направил някакви пакости?

— Не или поне аз не видях. Не изглеждаше особено заинтересуван от семената за птици, които му сипах, а човек би предположил, че голяма птица като него ще бъде доста изгладняла.

Джак се престори, че се закашля, за да сподави напушилия го смях. Докато дядо му разказваше как е полял растенията в билковата градинка на Нора, на момчето му хрумна нещо.

— А погледна ли в хербориума? — попита той дядо си.

— Не, само нахраних птиците, защо?

— Нора ми беше оставила указания да й свърша една работа, а аз ги забравих в хербориума. Имаш ли нещо против да ида да проверя дали всичко е както трябва?

— Можеш да отидеш след вечеря. Ако искаш, ще дойда с теб.

— Няма нужда, не се притеснявай!

 

 

— Наистина съжалявам! — каза Джак на Камелин, когато отиде в имението Юел.

— Семена за птици! Дядо ти никакво понятие си няма от гарвани!

— Не знаех, че ще идва.

— Трябва да те осведомя, че се наложи да прескоча до бургерите. И този път вината е твоя.

— Не мислех, че ще останеш гладен. За всеки случай ти донесох сандвич със сирене, но ако не го искаш…

— О, Джак, приятелю, винаги имам място за сандвич със сирене!

Джак извади грижливо загърнато пакетче от джоба си. Беше се посмачкало малко, но той беше сигурен, че Камелин няма да има нищо против. И наистина, сандвичът беше ометен за секунди.

— Така, сега трябва да обсъдим някои неща — заяви Камелин.

— Да, имам съобщение от Елан.

— Съобщение! Да не би Нора да се прибира по-рано?

— Не, защо?

— Ъъъъ… трябва да свърша една работа, преди да се е върнала.

— Каква работа?

— Ами Нора се отби в гарванарника ми и видя кошчето за боклук.

— Разбра ли какво си направил?

— Не, остана доволна, защото съм бил отговорен. Зарадва се, че съм решил да си взема кошче и хубаво да почистя.

— А ти направи ли го?

— Не. Откъде да знам, че ще дойде да провери?

— Това преди или след като ти конфискува пръчицата беше?

— След, но на тръгване каза, че трябва да подредя всичко, преди да се е върнала, иначе ще загазя.

— А ти не си подредил още, нали?

— Не съм. Мислех, че ще съм си върнал пръчицата. Ти можеш да ми помогнеш и да направиш магия, за да стане чисто и подредено.

— Не си нося пръчицата. Дойдох само да ти кажа за съобщението на Елан.

— Ще трябва да направя всичко сам. Представа си нямаш колко работа ме чака.

Джак се усмихна. Знаеше много добре колко боклук има в гарванарника на Камелин.

— Елан моли да предадем съобщение на Чаркъл. Имат проблем в Анун и се нуждаят от помощта му.

— От неговата помощ! Не от нашата? Какво има той повече от нас?

— Не знам, но искат довечера на смрачаване да прелети през Гласруенската порта, а Нора ще го посрещне от другата страна.

— И ти искаш да му кажа.

— Да, моля те.

— Къде е порталът?

— До Побитите камъни.

— Добре, но когато се върна, ще поговорим за моята работа.

— Когато се върнеш, аз ще си бъда вкъщи.

— Ще се видим по-късно тогава.

Преди Джак да успее да каже още нещо, Камелин вече беше във въздуха. Изведнъж му мина през ума, че „работата“, за която говори Камелин, може и да беше нещо различно от отварянето на шкафа в хербориума или разтребването на гарванарника. Без съмнение скоро щеше да разбере.